Въпрос: Кога точно в творението се появява точка на лично отношение към Твореца?

Отговор: Тя се е събудила още в Безкрайността, в четирите стадии на разпространение на пряката светлина. Иначе първият стадий (Хохма) не би породил втория (Бина).

Въпрос: Това ли е точката в сърцето?

Отговор: Не, тя е като следствие от тези етапи. Пробуждащата се в сърцето на човек точка е искрица от общата отразена светлина, която е имала душата на Адам Ришон при разбиването.

Въпрос: Кога все пак човек започва да усеща отношението на Твореца? Защото тогава всичко би станало разбираемо…

Отговор: Всичко би станало разбираемо за неговия егоизъм, а именно това не бива да се допуска. Ако ти покажа, че те обичам с абсолютна любов, безгранично, без всякакви условия, даже ако „ми се качиш на главата“, тогава започваш да ме презираш и даже да ме мразиш. Понеже ти представляваш получаващо желание, а когато на това желание не му се слагат ограничения, когато не го ограничава страхът, то „се разпуска“. В крайна сметка ще започнеш да ми отговаряш не със зло, а с добро. Именно по такъв начин. И затова, вместо любов от моя страна, ти ще видиш сякаш лошо отношение и неприятности.

Въпрос: И все пак, имаме точка в сърцето, с която трябва да започнем процеса. Но ние „приключваме“ поради липса на основи…

Отговор: Съществувал е общ съсъд Адам Ришон, и той е имал отразена светлина (ор хозер – О“Х). Адам Ришон искал да получи заради отдаване цялата голяма светлина, но не го задържал в отразената светлина  и всичко се разбило.

Останало само решимо от желания и решимо от екрана. Имено те се пробуждат, именно то се нарича „точка в сърцето“ (•). Тази точка е дошла не от Твореца, тя е част или искра от самия екран.

В духовното няма разлика между състоянието и неговото решимо – то също представлява цялостна картина на реалността, макар и все още неизявена за човека.

А значи трябва да привличаме към това решимо светлина, връщаща към Източника (ор макиф – О“М) и тогава ще разгледаме картината на духовния свят. Много просто действие: намираш се в групата и изучаваш първоизточниците – например, книгата Зоар. Така извикваш светлината към себе си и това работи.

Въпрос: Има ли нещо конкретно и нагледно за мен в тази работа? Мога ли да почувствам как се стремят една към друга нашите точки в сърцата и как светлината ги обединява?

Отговор: Ако анулираш егоизма си и приятелят ти стане в твоите очи сякаш по-важен от теб самия, ако групата получава такава важност в очите ти, то ти искаш без да се озърташ, да се хвърлиш вътре и да изчезнеш, да се разтвориш в нея, ако прилагаш усилия за това, работиш с “пот на челото“, то в съответстваща мярка предизвикваш светлина, която ти въздейства и изгражда духовно стъпало от решимото.

Въпрос: Ще станем ли единно цяло, така че всеки да го почувства?

Отговор: Безусловно, да. Който участва в това, който го прави, го чувства.

От урок по статия от книга „Шамати“, 23. 01. 2013

[98564]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Всъщност, как получаващото желание може да работи заради отдаване?

Отговор: Може, ако има намерение за отдаване. В такъв случай, то се пропива с желанието на другия и това му открива възможност за отдаване.

Кетер е създал желанието за получаване – Хохма. В резултат на това, на този етап желанието е почувствало искрата за отдаване, взело я в себе си за основа и пожелало само да отдава.

Така е възникнала Бина, трите първи сфири на която (ГАР де-Бина) са подобни на Кетер. Както червената точка в него определя същността, така и в Бина отдаването определя нейната същност. В резултат, творението се уподобило на Твореца и последвало Неговия пример: Кетер е създал Хохма – така и Бина своята долна половина, седемте долни сфирот (ЗАТ де-Бина), е взела от Хохма.

Възниква въпросът: когато долната част на Бина получава светлината хохма – това получаване ли е или е отдаване?

Всъщност, става дума за действие на същата тази точка и в това действие тя чувства отдаване.

Горната част на Бина е желанието за отдаване, насочено към Твореца: тя иска да отдава като Него (1) – и затова получава (↓). Нейното отдаване е именно в напълването на седемте нисши сфирот.

Така майката храни детето и се радва за него – с други думи, получаващите съсъди могат да се пълнят, като по този начин се извършва отдаване.

Въпрос: Как в нашия случай егоистичните съсъди за получаване ще станат отдаващи?

Отговор: След като се направи съкращение в тях, те се напълват със светлината хасадим – това вече е отдаване заради отдаването, лишма. А след това можем да ги използваме даже за получаване заради отдаването. Така те стават отдаващи съсъди. Тъй като получаването заради отдаване е отдаване в чист вид. Само така творението е способно да отдава.

От друга страна, да се осъществява отдаване заради отдаването – не означава истинско отдаване. Това е само подготовка за самото отдаване, процес за поправяне на съсъдите.

От урока по статия на Рабаш, 24.01.2013

[98825]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Наш постоянен проблем във всички състояния се явява това, че намирайки се в нашия свят, ние не сме способни да съединим заедно две противоположности. Съвременната квантова физика също се сблъсква с този факт, че светлината едновременно се явява и вълна, и частица. Независимо, че вълната и частицата не представляват още пълната противоположност, физиците също не могат да разберат, как те могат да се съвместят в едно явление. Те за сега не виждат такива явления, които се състоят от слети в едно сили и едновременно разминаващи се в абсолютно противоположни посоки и понятия, както това се случва в духовния свят, но вече наблюдават началото на това.

Подобен проблем възниква и при човека, изучаващ кабала, само че не на нивото на неживата природа, както във физиката, а на нивото на мислите, намерението, усещанията – на четвъртото стъпало относно първото неживо стъпало. Първите стъпала – това е неживата, растителната и животинската природа, и само след нея се намира човешкото стъпало, определящо ума и сърцето, чувствата и мислите, силата на разума.

Тази дуалност ни създава големи проблеми. От една страна, трябва да виждам истината – и я виждам със своите очи:  целия този непоправен материален свят, обхванат от кризата и самия аз, намиращ се в нея. От друга страна, ако се поправя, то повече няма да имам какво да поправям и какво да правя, тъй като целият свят ще изглежда поправен и наистина ще стане такъв. Аз ще го видя такъв, защото всеки съди по своите недостатъци.

В това за сега няма никаква дуалност. Дуалността е в това, че от една страна, аз трябва да въздействам на света и да се грижа за това, да донеса добрина  на всички. А от друга страна, трябва да разбирам, че правя всичко това за самия себе си, а светът няма нужда от това. Всички неизправности, които виждам в него, само ми показват мястото на моята работа, създадена сякаш за мен.

Тук изниква такова видимо противоречие, както в разказа за Авраам, на когото било казано, че той трябва да принесе в жертва своя син Ицхак, но тъкмо чрез него ще се увеличи своето потомство – две несъвместими противоположности. Така трябва да виждаме и своя път: от една страна, ние се грижим всичко да се уреди, всичко случващо се във външния свят. А от друга страна, няма за какво да се вълнуваме, тъй като цялата реалност вече се намира в не променящия се покой и е абсолютно поправена.

Човек трябва да благодари на Твореца даже само за единия миг от живота си, в който той е заслужил някакво докосване до висшата сила. Пита се, как може да се разбере това? Ако се е намирал дори само един миг в съприкосновение с Твореца, това нямаше да е само моментно. Тъй като той би проникнал в този миг и би влязъл в духовния свят, във вечния свят, където не съществува времето и затова всеки миг е равен на вечност.

Затова, ако човек наистина може да благодари за този миг, той вече се намира на края на поправянето или поне е поправил своето сегашно стъпало.

Тъкмо в това е причината, че ни е трудно да се намираме в духовно състояние и да се съгласим с него, при това, това е направено нарочно. Затова, всичката ни работа трябва да върви с вяра над знанието, ”като вол, впрегнат в ярем, и магаре с товар”. Трябва да приемем духовните условия. И независимо от това, че не ги разбираме, по силата на навика, това ще стане втора природа, светлината ще прояви своето влияние и ще изгради нови желания в нас. Така  постепенно ще достигнем до състоянието, когато всички противоположности ще се съединят в едно. И тогава през тях ще можем да си пробием път в духовния свят.

От една страна, нашето его все повече ни откъсва от другите, тъй като ”колкото човек е по-висш, толкова егото му е по-голямо”. Тази дистанция между желанията се запазва вечно, но ние работим за сливане на намеренията в едно цяло. Получава се, че всеки е отделен от останалите от безкрайната дистанция на желанията, но в намеренията всички се сливаме в една обща точка – и там, в нея се намира Творецът.

От подготовка към урока, 14.01.2013

[97923]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

От нас, на този път, се изисква преданост на душата, самоотмяна, или това, което се нарича „поемане върху себе си бремето на властта на Твореца“, т.е. себеотрицание. Наблюдаваме тези качества в животните: едно куче чувства много добре, ако със стопанина му се е случило нещастие или някакъв проблем, и е предано на стопанина си. За същата тази преданост на душата ли става дума или не?

Каква е разликата в предаността на неживото, растителното и животинското ниво от човешката? Робът свиква с господаря си, чувства своята зависимост от него и му става предан, като куче. По какво се различава той от роба на Твореца?

Робството на Твореца е преданост към природа, противоположна на моята собствена. Вътре в това себеотрицание се оказвам между две разделили се полярни точки. В мен е собственото ми желание за наслаждение, в което чувствам своя егоизъм, всякакви оплаквания, проблеми, разочарования. Чувствам всичко това и не го отричам, то живее в мен. Но над всичко това, над него бавно, стъпка по стъпка, придобивам осъзнаване и разбиране, преданост на душата към противоположно на моето свойство.

За мен е ясно видима, позната и разбираема разликата между двете форми на природата, намиращи се в мен. Моята преданост се издига над моето знание. Колкото повече е знанието, толкова по-високо се издигам над него, в обратна форма. Това различие, напрежение, разстоянието между егоистичната и алтруистичната природа, между намерението за получаване или отдаване, за себе си или за Твореца – разликата между тези две крайности расте все повече.

Казано е: „Колкото по-високо е човек, толкова повече е егоизмът му“ и „Невъзможно е да изпълним заповедта, без преди това да сме я нарушили“. Това означава, че трябва да паднем и да изпитаме все по-голямата дълбочина на своя егоизъм, злото начало, змея и само от там можем да се издигнем до още по-голяма висота на себеотрицание и робска преданост.

Тези две точки не се изключват взаимно – цялата дистанция между тях запълваме със своето осъзнаване, разбиране, любов, издигащи се над омразата. „Всички престъпления покрива любовта“. В това е разликата между нашата духовна преданост и простата религиозност.

Религията изисква от човек да върви със затворени очи – колкото по-малко разбира, толкова по-предан й е той. Той изпълнява всичко, което му кажат, без да търси разбиране. Колкото по-малко съмнения, колкото по-уверено върви напред със знамето в ръка и с фанатичен поглед, толкова повече похвали получава.

В кабала именно съмненията, объркването, различните вътрешни проблеми и изяснения определят богатството от вътрешни понятия, мисли, идеи. Всички те са противоположни на Твореца и работата заради отдаване, но именно над тях човек изгражда своята преданост, защото благодарение на тях той е способен да разбере и да почувства.

На тази основа той изгражда своето разбиране и усещане, възприема света отначало до край в двете форми на природата, във всички възможни чувства и понятия. Той не гледа с тесен поглед и не върви със затворени очи, а с пълно осъзнаване на егоизма, изгражда своето отношение към свойството отдаване, знаейки, че точно то е свойството  на Твореца.

Той издига свойството отдаване над свойството получаване и самостоятелно, осъзнато предава себе си в служба на отдаването и любовта. Те стават за него негови Богове.

От подготовката към урока, 22.01.2013

 [98502]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Цялата ни работа, целият път и всяка негова част, всяко отделно състояние е разделено на две части: това, което човек прави за себе си, и това, което правят по негово желание свише. Трябва да знам, че целта на творението е достигане на отдаване, подобие с Твореца с всички сили. Аз не знам какво са всички желания, всички 125 степени – това все още е скрито от мен. Но моята задача е да приложа максимум усилия, използвайки това, което имам сега в себе си, като дете, което с всички сили се старае да постигне желаната цел.

Така трябва да действам във всеки един момент, опитвайки се да достигна силата отдаване. А след като съм опитал да направя това сам, с помощта на групата, подготвяйки се и омаловажавайки себе си, молейки за помощ другите, „като си направя учител и купя другар“, след всички тези действия аз се убеждавам в пълното си безсилие. Моят учител Рабаш обичаше да ми повтаря: „Сега виждаш, че си от същото тесто, както и аз“.

В резултат, на човек не му остава никаква надежда със собствени сили да извърши каквото и да е изменение към по-добро и сам да поправи себе си. Той трябва да се убеди в това от собствен опит. Защото макар често да е слушал, че не може сам да поправи себе си и светлината трябва да направи това, засега за него това си остават само празни думи.

За да получим от светлината своето поправяне, трябва първо да се постараем да направим това със собствени сили, доколкото е възможно. Защото докато не се отчаяш от собствените си сили, всички твои молби ще бъдат фалшиви и измамни. Просто си мързелив и не искаш да се затрудняваш. Ако беше вложил всичко от себе си и се беше убедил, че целта е недостижима, то благодарение на вложените усилия, ти би придобил силно желание действително да получиш силата отдаване.

Благодарение на факта, че си вложил всички усилия и не си постигнал нищо, си се разочаровал от собствените си сили и възможности. По този начин, в теб сега има два компонента: желание да постигнеш целта, твърдо намерение, защото си положил всички усилия и нищо не се е получило. И второ, с това си придобил огромно желание и просто ще експлодираш от желанието да достигнеш целта.

Това са две противоположни понятия, както обикновено се случва в духовното. И ако те се съединят в едно понятие, в чисто желание да постигнеш свойството отдаване и нищо повече от това, то от теб се изтръгва молитва.

Това просто се случва, защото сме устроени така. Всички степени вече са вътре в нас, всички информационни гени, решимот. Не трябва да ги привличаме и изграждаме. В този момент, когато се старая да постигна свойството отдаване, в мен се формира правилно желание, и в крайна сметка се ражда молитвата.

Издигам МА“Н, състоящ се от решимо де-итлабшут и решимо де-авиют: от огромно желание към целта и от отчаяние да я достигна със собствени сили. А освен това, тук се добавя и увереност в това, че Творецът може да го направи за мен, длъжен е и ще го направи! Тъй като виждам, съдейки по реда на състоянията, през които преминавам, че всичко е устроено така, сякаш Той желае това и чака само моята правилна молба, т.е. правилно оформено желание, истинска молитва, МА“Н.

МА“Н (мей нуквин) означава „женски води“, т.е. две основни свойства, правилно свързани помежду си. И тогава в отговор на тази потребност към отдаване, на разочарование от собствените сили и на надеждата за поправяне, идва висшата светлина и ми дава свойството отдаване и вътре в това решимо ми се разкрива първата духовна картина. Силата на светлината се облича вътре в решимо, поправя го, свързва, изгражда и аз вече се намирам в свойството отдаване.

Това е моята първа духовна степен, на която ми става ясна общата мрежа, връзката между всички. Виждам как зад всичко това, зад кулисите, действа светлината, силата на отдаване, която трябва да пробуди силата на получаване, противоположното й състояние, за да почувствам колко ми липсва и да го поискам. Така отново и отново на новите степени преминавам същите тези състояния, които преживявам сега, на първата степен.

От урок по статия на Рабаш, 16.01.2013

 [98156]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Въпрос: Как да разберем, че действията ни са за благото на Твореца?

Отговор: Ако Творецът е определена форма, която аз сам строя в себе си, то трябва да знам какво е в Негова полза и какво във вреда. Ако тази създавана от мен форма е напълно отдаваща, то нейното благо е в отдаване.

Творецът се намира вътре в мен. Човек нищо не знае за това, което се случва извън него. Той дори не знае дали изобщо има нещо извън него. Светът такъв, какъвто ми се струва, какъвто ме обкръжава, е илюзия. Това е измама, създадена, за да мога, отнасяйки се към него като към външен по отношение на мен свят, да го изуча детайлно, благодарение на това, което изнасям извън себе си.

Ако можех да изнеса навън и своите усещания и мисли, и да видя себе си разпространил се в целия свят, то би се получил свят на Безкрайността. И тогава бих разкрил, че светът не съществува, а всичко това са мои части, мои желания. В действителност няма нищо друго – не съществуват всички тези образи около мен, хората. Всичко това съм аз, наричащ се човек, стоящ пред силата Творец. Сега не Го виждам, но ми е дадена възможност да започна да Го усещам.

Ние никога не можем да узнаем, каквото и да е извън нас, затова узнаваме Твореца само по неговите действия върху нас и затова трябва самите ние да придобием духовни свойства. С това духовният свят се различава от материалния.

Вътре в нас съществува област, като бяло петно, в което сега не усещаме нищо. Тази област започва по малко да се разкрива и се нарича „висш свят“.

А има област, която усещам като „този свят“ и започвам да чувствам, че ми е зле в него, сякаш ми е тясно в този кръг. Започвам да търся дали не съществува нещо извън него?

И част от усещанията ми подсказват, че наистина съществува нещо извън неговите предели, защото тази част от усещанията ми изчезват: чувствам, че живея в тях и умирам. Същото е и с всевъзможните свойства в мен: неживите, растителни и животински, които възприемам като този свят, също се появяват и изчезват, раждат се и умират. Виждам техния живот или смърт и затова започвам да мисля, че всичко е временно и тленно, всичко се изменя и чувствам някаква пустота. Затова започвам да търся какво има зад пределите на този материален живот.

И ако не се измъкна от своите граници навън, то как мога да разбера какво става там? Така достигаме до висшия свят, който съществува зад пределите на този свят. Но и този, и висшият свят – всичко това са желания за наслаждение и ако ги обединим в едно, то ще се получи свят на Безкрайността.

От урок по статия на Рабаш, 15.01.2013

[98027]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Конгрес ”Пламък в пустинята”. Урок №5

Въпрос: Какво представлява духовното отчаяние?

Отговор: Духовността – това е отдаване. В нашия свят няма такова качество и задачата ми е да си го представя от противоположностите. Тоест да разбера какво е поръчителство, доколко съм далече от това свойство и в същото време, колко силно се нуждая от него. Ако достигна до такова разбиране, то в мен ще се сформира много силно желание да проникна в това свойство и това желание ще бъде моята молитва, молба, искане.

Ако наистина искам да достигна до отдаване, то свише идва сила, светлина и разкрива това свойство в мен. И тогава започвам да усещам втората половина от реалността, която до този момент е била скрита, а сега се разкрива.

За сега живеем само в свойството получаване и затова животът ни е толкова кратък и нещастен, състоящ се само от загуби и без никаква полза.

А когато навляза в свойството отдаване, отменяйки себе си и преодолявайки психологическата бариера, аз излизам в духовното пространство, напълно изградено от отдаването.

Това е като човек, който престава да диша и след това, правейки това, разбира, че може да живее и без въздуха. И тогава му се разкрива новото пространство, новият свят. Това е само пример, не може да се опише подробно, защото в нашия свят не съществува подобно свойство.

А отчаянието идва от това, че нямам възможността да достигна това свойство сам, със собствени сили. За сметка на групата, учението, накрая достигам до решението, че не съм способен на това, но нямам избор: трябва да го получа. И тогава получавам такава възможност.

От 5-ти урок на конгреса в Арава ”Пламък в пустинята”, 18.01.2013

[98324]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - Няма коментари→

Баал а-Сулам, ”Мир”: Простото осмисляне показва, че на човешкия род е необходим социален живот. С други думи, без помощта на обществото, човек не може да съществува и да си доставя средства за преживяване.

Ако някой излиза от обществото и се усамотява в пустинята и живее там, изпълнен с тъга и в големи страдания, защото е слаб и не може да си обезпечава прехрана, то той няма никакво право да негодува от Висшето управление или от съдбата си.

А ако той все пак негодува и проклина своята горчива участ, с това само демонстрира своята глупост. Такъв човек не е достоен за съжаление, защото върви срещу природата си, независимо от това, че трябва да живее, както му повелява висшето управление. И затова, такъв не се жали.

Който излиза от обществото, разбира се, ще страда. Така сме създадени, че без обкръжение не можем. Никой не може сам да се подсигури с всичко необходимо. Така стоят нещата дори при животните, а какво остава за хората.

Въпрос: Но защо Баал а-Сулам прибягва до такива остри изказвания?

Отговор: Той иска да покаже, че в Природата има ясно написани истини. Ако искаш да останеш човек, то трябва да живееш между хората. А ако искаш да бъдеш като животните, живей при животните. Дете, поставено в стадо, взима пример от онова, което вижда, и става такъв във всяко едно отношение до краен физически предел, а е възможно и зад този предел.

Обкръжението решава всичко. Никой нищо не ти обещава – избирайки обкръжението, ти сам определяш своето бъдеще. Ето, решавай какъв искаш да станеш, в какво общество искаш да живееш. Тук е необходима точност: първо, вземаш решение, а след това се присъединяваш към даденото обкръжение, което ще направи от теб тъкмо това, което желаеш.

В идеален случай, ако човек напредва правилно, включвайки своето чувство, проверявайки, придържайки се към качествата си, то той винаги ще намери своето място, вярното обкръжение, което меко, с любов, ще го поведе напред.

За съжаление, ние не правим верния разчет, за да се случи всичко така. Нужното ни обкръжение се намира редом с нас, но ти не го предпочиташ особено, ти отново и отново се връщаш във всевъзможните външни кръгове и се подлагаш под тяхно влияние. Дори в случай на добро въздействие, ти го получаваш през призмата на външното пречупване – и оставаш без нищо…

Ако би се гмурнал напълно, ”с главата”  в едно от обкръженията – без значение в кое – то бързо би открил онова, което ти е необходимо и полезно. Но днес ги бъркаш, преплиташ и не знаеш къде ти е добре и къде не. Тъй като нямаш ясен поглед върху нито едно от тях – само смесица от размити очертания.

Е, излиза, че основният проблем не е в лошата среда. Напротив, скачай и опитвай, и проверявай. А смесването на средите ни прави неадекватни: самите ние вече не знаем от къде и какво сме прихванали и не можем да вземем решение…

От урока по статията ”Мир”, 11.01.2013

[98014]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Дуалността много затруднява нашата работа. Вчера, на конгреса „Една глобална жена“, се опитах да обясня, че от една страна, жените трябва да направят общо огромно желание, за да го предадат на мъжете за работа. Те трябва да са сигурни, че това тяхно желание управлява света, контролира мъжете и започва процес на поправяне. Но от друга страна, за да го направят с правилно отношение, насочено към отдаване, те трябва да са наясно, че в момента, когато достигнат правилното желание, ще почувстват в него, че всичко вече е поправено и мъжете са абсолютни праведници, които нямат нужда от каквото и да е поправяне.

Беше ми трудно да обясня две такива несъвместими противоположности, но все пак се опитах да доведа това до тях и да задържа тази линия на семинара.

Баал а-Сулам пише в своето писмо (№41): „Духовното прозрение е основано на две противоположни форми, разкриващи се незабавно в човек: една – от страна на тялото, и една – от страна на душата“ – т.е. желанието за наслаждение и желанието за отдаване. Желанието за наслаждение се нарича тяло, а желанието за отдаване – душа, и затова в човек става такова раздвояване.

„Съгласно природата на своето творение човек не е в състояние едновременно да анализира тялото и душата като две паралелни понятия и се опитва да свърже всичко заедно, в едно понятие. И затова духовното постижение за него е толкова трудно, като две противоположности, които е невъзможно да бъдат въплътени в един предмет“.

И действително, понякога чувстваме, че просто се разпадаме и не знаем какво да правим със себе си. Сърцето е в противоречие с разума, а разумът не е съгласен със сърцето, преодоляваме толкова противоречиви мисли и чувства, че е невъзможно да ги свържем заедно около една, стабилна картина.

„Това е като историята на Авраам, на който му било казано, че цялото негово потомство ще дойде от Исаак, но сега Творецът наредил да го пренесе в жертва. И разбира се, от страна на Твореца, в действителност нищо не се променя, а само от страна на получаващия се формират такива противоречия. И затова Авраам толкова много се зарадвал…“

Всички наши страдания са от усещането за двете противоположности, които не можем да свържем заедно. В основата на всяко неприятно усещане е неразрешимото противоречие от двете несъвместими противоположности. И трябва да ги приемем в такъв несъвместим вид и да се радваме, че можем да се издигнем над тях и да продължим дотогава, докато не се слеят. В това, всъщност, е цялото поправяне.

Всъщност, се пита: какво трябва да поправим? „Съществуващо от съществуващото“ (еш ми еш) и „възникналото от нищото“ (еш ми аин) – да бъдем в състояние да ги слепим заедно: Творецът и творението. Това е в основата на цялото поправяне, цялата наша работа. Затова тя се състои именно в това – малко по малко, капка по капка, на малки порции постепенно да привикнем към това, да приемаме, да разбираме, да чувстваме и да се радваме, че изпълняваме тази работа по свързване на двете противоположности.

От подготовката към урока, 14.01.2013

 [97920]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Духовността на жената, Ежедневен урок, Конгреси и събития - Няма коментари→

Въпрос: Какво означава възприемането на реалността под формата на: „Исраел, Тора и Творецът – като единно цяло“?

Отговор: „Исраел, Тора и Творецът – като единно цяло“ – това е истинската реалност, единствената, която съществува. А ние живеем във въображаемо скритие, в светове (оламот) – т.е. в скритие (ааламот) – съществуващи само във връзка с нас, за да ни дадат възможност за поправяне.

Домакинът, стоящ срещу госта, се съгласява с желанието на госта и създава такова скритие между тях, за да може гостът да усеща Домакина и Неговото благодеяние. Тъй като този подарък зашеметява госта! Гостът иска да бъде такъв, какъвто е Домакинът, но не може да направи нищо, докато Домакинът го препълва с цялата благодат.

При тези обстоятелства, гостът не може да каже на Домакина, че Го обича и иска да Му отдава. Дори и да изрече тези думи, то те ще бъдат казани само за благодарност на Домакина за Неговата щедрост към госта. Така не се проверява любовта, отношенията. Любовта се проверява в тази ситуация, когато си готов да отдадеш всичко, което имаш! И тогава наистина е ясно, че обичаш, че отдаваш.

Затова Домакинът се съгласява с госта, че трябва да му осигури тези подходящи условия, за да прояви своето отношение. В противен случай, няма смисъл гостът да получи благо от Домакина, той само ще страда от угризения на съвестта. Вместо да яде лакомствата на Домакина, той ще гризе самия себе си.

Това доставя на госта огромна болка и затова той е готов да направи съкращение на своето желание (цимцум алеф). След това се развива система, позволяваща на госта да се поправи. Той сякаш се отблъсква далеч от Домакина, на другия край на вселената, сякаш пада от скала в пропаст.

Но той е щастлив от това! Защото като пада все по-ниско, започва да разкрива своята идентичност. Преди е бил разтворен във висшата светлина, която се е грижела за всички и е покривала всичко. Светлината е напълвала желанието за наслаждение и то дори не е разбирало какво представлява. Така се чувства човек, който се намира под опеката на важен покровител, при което е възможно да не мислиш за нищо и затова започваш да забравяш за себе си.

Но творението, изхвърлено от Твореца на другия край на вселената, сега получава възможност да провери истинско ли е било желанието му в света на Безкрайността да направи всичко за Домакина, точно така, както Домакинът прави за него. Наистина ли  гостът иска и може да го направи? Тук и започва неговата работа.

Първо, има дълъг период на подготовка, хиляди години история, докато още не можем да се смятаме за съществуващи по отношение на духовния свят. Това засега е само вътрешен процес, възникващ в нас, като сън. Като в сън, където за 5 минути можеш да преживееш 50 години живот. Така че, встъпвайки в духовната реалност, на духовната стълба, поглеждайки назад, целият преживян от нас път в този живот ни изглежда кратък и незначителен епизод, максимум в рамките на няколко дни. Изцяло се променят мащабите на случващото се.

И след това, след като гостът съкращава своето желание, той може да започне да работи и да приведе себе си в съответствие с Домакина. Той е готов да получава от Домакина само толкова, колкото може да Му отдаде. Готов е да се намира в тъмнина и да възприема тъмнината като светлина. Тоест, той не се нуждае от вкуса и напълванията на Домакина заради собственото си наслаждение. Но той приема тези напълвания, само за да наслади Домакина.

От урока по „Предисловие към ТЕС“, 08.01.2013

 [97810]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→