Въпрос: Ако трябва напълно да се отменя, оставайки в една точка, а всичко останало да идва от страната на Твореца, то къде е онзи обем, в който ще усещам своето съществуване, своята духовна реалност?

Отговор: Това се и нарича духовен свят. Мисли само за това, как да пробиеш в него. Твоето съществуване там започва след като ти престанеш да съществуваш. Когато няма повече да си в твоя днешен вид – тогава ще се появиш там.

За теб сега е неразбираемо, но в тази форма на отрицание вече започваш да напредваш към отговора. В теб се появява усещането, че е възможно такова място наистина да съществува и то е реално, но се намира едва след бариерата (махсом), след тази граница, след която моето “Аз” (алеф-нун-йуд) се превръща в “Не” аз (алеф-йуд-нун).

Тази точка “Не-аз” се намира в новото пространство, което я усеща като много плътно и силно поле, напълващо и задължаващо. Но спрямо миналото състояние на моето егоистично “Аз”, тя се нарича “Не-аз”. И това ме изпълва с радост.

В нашия свят радостта се усеща като напълване в желанието да се насладиш. Но в духовния свят радостта се обяснява с това, че “моето сърце се радва от Твореца”. Много съм радостен, че ти идват такива мисли и те принуждават да страдаш от тази неопределеност. А после ще дойде радостта, когато достигнеш целта. Но сега, вече трябва да се радваш на това, че се намираш по пътя към нея, макар и малко по-издигнал се над своя егоизъм.

Колкото по-силно свети висшата светлина и те укрепва групата, толкова повече ще можеш да се радваш, че си се издигнал над себе си.

От урок по “Учение за Десетте Сфирот”, 04.02.2013

[99696]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: В какъв съсъд човек разкрива духовния свят?

Отговор: В отразената светлина – с други думи, в отдаването. Когато се грижи за ближния повече, отколкото за себе си, когато ближния за него е по-важен от самия него.

Въпрос: Какво трябва да отмени човек, за да придобие този духовен съсъд?

Отговор: Мислите за себе си.

Как аз, като съм напълно егоцентричен, ще премина към такова състояние, в което напълно ще превключа на „за благото на другите“? От къде да взема такова желание, да намеря такива сили, как да приложа усилия?

Тук ще ми помогне светлината, възвръщаща към източника. Тъкмо това се нарича ”чудото на изхода от Египет”: Аз извеждам чувството и разума из под властта на своето желание, от грижите за себе си и ги внасям в ближния. Разбира се, не мога да осъществя това сам. Затворникът не може сам да се освободи от тъмницата, не може да се издърпаш сам за косите от блатото. Тъй като желанието и грижата за себе си – това е всичко, което имам.

Но идва светлината, извлича тази грижа от желанието и я влага в някой друг. И тогава започвам да се грижа за него така, както майката се грижи за детето си. И с нея става същото, само че на егоистично ниво: тя сякаш е хипнотизирана от грижата за него, през цялото време е обхваната от него. Ако не знаехме що за грижа е това, бихме си помислили, че се е побъркала.

Това също е работа на светлината, само че тя не изисква от материята да се обърне с молба за любов към младенеца. На нея това и се дава просто отгоре. А ето, на нас – не. Пред човека слагат избора: ”Искаш да си останеш на животинското стъпало?” – моля, остани. ”А ако искаш да се издигнеш на духовното стъпало, тогава сам трябва да задействаш Силата на светлината”.

Постоянно трябва да се усъвършенстваш, да обогатяваш ума си – с една дума, да придобиеш разума на Твореца, за да Го привеждаш в действие. Цялата разлика между двете стъпала е в твоята инициатива. Тъкмо за това е казано: ”Победиха Ме синовете Мои”.

От урока по ”Статия по завършването на книгата Зоар”, 06.02.2013 

[99703]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Въпрос: Когато правиш някому добро, винаги на заден план държиш мисълта, че той ще разбере това и ще го оцени. Кое ще ме превключи към чистото отдаване?

Отговор: Светлината. Тя ще ти даде разбирането за онова, което се явява чисто отдаване – това е, когато не разбират за теб.

А след това ще се разкрие още една противоположност: ще се появиш пред Твореца, но след като построиш екран върху цялата светлина Хохма.

Тъй като нейното желание е ти да се насладиш от Него, а Той – от теб, и вие двамата – един на друг. Творецът не желае да остава скрит от творението, но първо трябва да се създаде двоен екран – получаване, заради отдаване. И тогава ще започнеш пробуждането на желанията, за да ги напълниш със светлина и да ги отдадеш на Него. Казано по друг начин, ще се наслаждаваш с отразена светлина, оставайки, както и по-рано, над егоизма си.

По такъв начин, през целия път, твоят екран постоянно расте. И онова, което е било по-рано, не се отменя. Щом си решил да не получаваш нищо за себе си, решението си остава в сила, а всичко останало е като добавка към това.

Въпрос: Но как да бъда с това желание – за да знае другарят, че му отдавам?

Отговор: Сега искам да нося на приятелите си добро, защото чрез това напредвам. А на следващия етап ще напредна още по-нататък, ако те не разберат за това. Тъй като моето егоистично желание няма да се наслаждава. Така че мога ли да благодетелствам в тяхна полза, без те да разберат кой стои зад това? С тази цел аз изграждам екран. Но всъщност с това, целта ми е собственият ми напредък.

И затова, на следващия етап разбирам кое ще им е от полза, ако разкрия своята роля в качеството на пример за отдаване. Тогава продължавам да действам в посока отдаване, но вече открито. Вътре в себе си не получавам нищо от това, но външно сякаш се наслаждавам от отношението на приятелите ми. Аз играя и им демонстрирам, че действието отдаване ни носи наслаждаване.

Как ще погледнат на това приятелите ми? Тук, както се казва, ”всеки съди съгласно собствените си недостатъци”. От къде мога да знам постоянните пробуждания на човека?

Въпрос: Но все пак нещо се просмуква в егоизма…?

Отговор: Това означава, че при теб на ред са следващите съсъди – желания, които трябва да присъединиш към сегашното стъпало и да продължиш пътя напред. Така че е добре, ако веднага се почувстваш лъжец.

Въпрос: Това означава, че трябва да се радваме на тези егоистични ”изблици”?

Отговор: А иначе как ще напредваме? Ако дори за миг останеш без разкриването на злото, това означава, че и доброто не си разкрил…

От урока по ”Статия по завършване на книгата Зоар”, 05.02.2013

[99619]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Какво означава поправяне в три линии?

Отговор: Поправяне в три линии е умението да разделиш влиянието на светлината, желанието за отдаване (дясната линия) от влиянието на желанието за наслаждаване (лявата линия) и способността да се задържаш по средата между тях, за да ги събереш и обединиш в средната линия.

Ако човек работи над знанието, съединявайки своите получаващи желания с присъстващата в него сила за отдаване, това означава, че се намира в средната линия, в своята централна точка и извършва поправяне в трите линии.

В този случай, той не се ползва от изконната Малхут, а само от Малхут, издигнала се в Есод. Тоест той изяснява такива желания, в които може да има правилни съединения на Малхут с Бина. Поправянето в трите линии е възможно само след второто съкращаване (цимцум бет), когато ни става ясно, че Малхут не е способна да получава никаква светлина в себе си, а само при условие, че се издигне на стъпалото Бина (издигане в духовното означава поправяне).

По времето, когато Малхут се издига в Бина, тя частично се свързва с нея. Малхут изяснява какви свойства може да използва, за да се намира в контакт със светлината, с Кетер.

За да се уподоби на Кетер и да стане отдаваща, като него, тя се задължава да се съедини с Бина и да се оприличи на нея. Както Бина, при спускането си отгоре надолу, е искала да се уподоби на Кетер, така сега и Малхут, при издигането си отдолу нагоре, се включва в Бина, искайки да се уподоби на Кетер, със своето огромно дълбоко желание (авиют). Правилното съединение между Малхут и Бина довеждат Малхут до преценка в средната линия.

Не може да има молитва (МАН) без поправяне в трите линии. Но Висшият приема нашата молитва само първия път, когато молим за първия си контакт и сме съгласни да станем духовен зародиш, който напълно се самоотменя, и се самосъкращава. За сега ние нямаме поправяне на трите линии: дясната, лявата и средната. От сега нататък започва развитието на тези три линии.

От урока по ”Учение за Десетте Сфирот”, 29.01.2013

[99391]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Как да се уподобим на Твореца, ако понякога ни се струва, че Той постъпва лошо?

Отговор: Даже не понякога, а постоянно. Какво хубаво има в този свят? Даже на най-заклетия злодей не му харесва това, което има тук. А нали именно Творецът го е създал.

Тук проблемът е в това, че виждам този свят напълно, сто процентово противоположен на Твореца. Защо? Защото аз самият съм Му противоположен. Творецът свети в мен и Неговата светлина е абсолютното добро. Но когато тази светлина падне върху моята „светлочувствителна плака“, излиза негатив, обратен на оригинала. Излиза, че колкото повече светлина идва, толкова повече за мен е тъмнината – и обратното. Ето как виждам света.

На екрана на моето получаващо желание светлината рисува различни очертания и всички те са изпълнени в негатив. Те са противоположни на светлината. Така се обрисува света в мен.

Как сега да стигнем до подобие с Твореца? Как от своята противоположност да видим Него, а не мнима картина? За това трябва да преобразуваме „кадъра“, да обърнем неговия контраст. И ако сме направили това с първия кадър, значи сме стигнали първото стъпало. А след това пред мен възниква втори, трети, четвърти и т.н.

По такъв начин целият въпрос е в „технологията“: как да работим вътре в себе си, за да обръщаме мнимата тъмнина в светлина, а мнимата светлина – в тъмнина. За това ми е необходимо да обръщам в противоположност собствените си свойства – негатива да преобразувам в позитив. Такъв вътрешен преход е Тора, светлината, която връща човека към Източника. Ето какво ми е необходимо.

И така, цялата Тора се намира в човека, живее в него. Човекът е малък свят. Вътре в себе си аз усещам Твореца. Даже и сега Го възприемам – в неживата, растителната, животинската природа, в хората. Всичко това е Творец, „предаващ“ ми Се, копиращ Себе си в мен. И аз трябва само да разкодирам тази картина.

Работя не над света, не над другарите, не над Твореца, а над себе си, в себе си. Но при това мога да използвам очертанията, струващи ми се външни, за да разкодирам изходното изображение.

От урока по „Статията към завършването на книгата Зоар“, 03.02.2013

[99507]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Какво представлява, всъщност, изучаването на науката кабала? Струва ни се, че всичко е лесно: хора, желаещи да се учат, идват тук, където има специалист. Той седи и говори, а който иска да слуша, идва и слуша. В света има много места, където по подобен начин се изучават най-различни неща.

Но пристъпвайки към изучаването на кабала, човек скоро разбира, че учениците трябва да са обединени един с друг. Но какво, такива примери има много в света. Хората се обединяват в рамките на някакъв колектив, било то клас, група и т.н.

Тук им казват: “Вие трябва да се обедините с любов помежду си”.

Това вече ни се струва като мистика. Нещо подобно има в източните учения, да и религията, до голяма степен, проповядва обединението между хората, любов към ближния като към себе си.

Нещо повече, нататък, разговорът отива към същността на това единство. Оказва се, че работата не е само в ученето и придружаващите занятия, важното е именно единството.

Как така? Дошъл съм да изучавам някаква наука. Готов съм да го правя заедно с другите, готов съм дори да се включа към тях, за да способства нашата спойка учението. Но не, казват ми друго: “Ти трябва да се обединиш с тях до такава степен, че да загубиш усещането на собственото си съществуване. Само те ще съществуват за теб”. Ето, това вече не разбирам. И още повече, това се иска от мен за усвояването на материала, който сам по себе си, засега е нещо несъществено.

Така, тук ме очаква “обръщане на 180 градуса”: по-рано за мен бе важен именно материалът, исках да узная нещо ново, да придобия мъдрост, а сега се изяснява, че ми е необходим не материалът, а обединението. За нищо подобно в началото не съм и помислял.

Какво да направя? Как да се съглася с това, че всичко се постига в единство, че няма никога да разберем първоизточника, ако не започнем да се обединяваме на практика, тъй като науката кабала говори само за формата на единство и за нищо друго?

Ето с какъв проблем се сблъскваме. И затова, Рабаш е започвал статиите си именно с това: другарската любов, целта на групата, редът на събранието на другарите и т.н. Без това, просто не можем да напреднем, все пак пренебрегваме това, което не е според желанието ни и според “общественото мнение”.

И все пак, макар че ми е трудно да се проникна от важността на другарската любов, трябва да се убедя в това, че се намирам тук само с една цел – да се обединя с другарите така, че да отменя себе си пред тях, да загубя личния си живот и да съществувам само в тази степен, до която мога да извършвам отдаване за тях, изключително по тяхното желание…

От урок по статия на Рабаш, 24.01.2013

[98792]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Вие казахте, че чрез четенето на книгата Зоар, ние сме длъжни да разкрием в нас духовните свойства, за които се говори в нея. Но на мен ми е трудно в същото време да мисля за единството с приятелите.

Отговор: Все още не можем да разпознаем в нас тези духовни свойства, те са скрити много дълбоко вътре в нас.

Например, понякога си ядосан на любим човек – да речем, на жена си, при това толкова много, че започваш да я мразиш. И ако в този момент някой ти каже: „Но ти я обичаш“,  ти се възмущаваш: „Аз я обичам!? Не, аз просто я ненавиждам!“ Любовта е скрита, а ненавистта е открита. Понякога е точно обратното – няколко мили думи  пробуждат в теб любов и ти обичаш и всичко е прекрасно.  Къде е омразата?  Тя като че ли не съществува.

Така вътре в нас се намират всички духовни свойства, за които се разказва в Зоар – Яков, книгата Тора, ХаБаД, ХаГаТ, средната линия. Но всички те са скрити вътре в нас и сега ние не ги разпознаваме.

Основното е намерението. Аз също зададох подобен въпрос на  Рабаш, когато изучавах „Учението за десетте сфирот“,  за такива „технически подробности“, като  „крума де-авира“, „моха де-арвира“, „юг-гимел тикуней дикна“ и др. Мен това никак не ме вълнуваше, не можех да ги свържа в себе си. Тогава  го попитах, дали мога да мисля през  това време за себе си: кой съм, какво съм, за какво и защо? Трябва ли да потиснa вътрешните пояснения, които възникват в мен и да мисля за това, което е написано в книгата? Рабаш каза: „Не“. Ако се грижиш за правилното намерение, за това, как да се приближиш към отдаване, мисли за това.

По-късно ще видиш, че всичко, което мислиш за своите състояния, групата и Твореца, и всичко, което е написано във всяка част на книгата – разказва точно за това. Изведнъж ще почувстваш: „Навярно това е казано за мен! Но как Баал а-Сулам и авторите на Зоар, по това време са знаели, че днес аз ще мисля именно за това, което е написано в текста? Така ще се случи.

От урок по книгата Зоар, 28.01.2013

[98942]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Зоар, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Принципът е много прост: всичко зависи от важността от гледна точка на нашето желание за наслаждаване, на нашата природа. Ако аз срещна важен човек, то в мен възниква желание да се приближа до него дотолкова, доколкото го ценя.

И тогава гледам на този важен за мен човек, без да се откъсвам от него, като майка, която не може да отдели поглед от своето новородено, защото това е най-важното за нея. Аз ще вървя след този важен за мен човек и дори ще се стремя да оценя и обикна онова, което му харесва, постепенно променяйки своя вкус, за да се оприлича на него. Да се доближа до него – това означава, да обикна онова, което той обича, да се държа като него. Такъв е законът за отдаване и любов, с висока оценка.

Затова, условие номер едно е: ”Направи си Учител”, за сметка на това, че Творецът става важен за нас, Неговата цел на творението, законът за близостта съгласно подобието по свойства, които трябва да постигнем. Над всичко това трябва да се работи.

Творецът е скрит, за да не Го преследвам егоистично, като важния човек в нашия свят, близостта с когото ми носи някаква изгода. Аз трябва да се стремя към Твореца само така, както ще бъде най-изгодно за моите алтруистични желания, за да бъдат връзката ми с Него и моето отдаване безкористни, само заради Него самия, заради подобието с Него, а не за напълване на моя егоизъм.

Защото напълвайки своето его, аз се откъсвам от Твореца и искам само да получавам от Него. А за да ни бъде дадена възможност да тичаме след Твореца, за да се прилепим към Него за сметка на промяната на нашите свойства подобно на Неговите свойства – Творецът се скрива. Ние трябва да променим себе си с помощта на обществото.

Според степента, до която обкръжението ми представя и рисува величието на Твореца, дотолкова мога да мисля за своите изменения, за промяната на своите свойства като Неговите свойства. Тогава сметката ”Направи си учител”, т.е. правейки Твореца важен в своите очи, аз постигам: ”Купи си другар” и се обединявам с Него, сравнявайки се с Него по свойства.

В това се състои целият процес, който мъдреците са изразили в кратък съвет: ”Направи си Учител и си купи другар!” Без да възвеличим Твореца в своите очи, не е възможно да започне доближаването до Него и нашата самоотмяна.

Затова няма такива хора, които да не могат да достигнат до успеха заради вродените си слабости в характера, поради недостиг на разум, чувственост или сила. Всички неуспехи се обясняват само с недостиг важността на целта, а нея винаги можеш да си я закупиш от обкръжението.

От подготовка към урока, 31.01.2013

[99275] 

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Рабаш, Шлавей Сулам, 1984, статия 2, „За любовта към приятелите„: Защо трябва да обичаме приятелите си? Поради каква причина съм избрал именно тези приятели и защо приятелите са избрали мен? Трябва ли всеки от приятелите ми да показва своята любов? Или е достатъчно да работи скромно над любовта към приятелите и не трябва да разкрива това, което е в сърцето му?

Тези въпроси без съмнение са важни. Всъщност, по принцип, не чувствам ни най-малка нужда от любов към приятелите си. От къде да спечеля сили? Как да убедя себе си? А най-важното, къде тук е ползата?

Ако ми обещаят нещо полезно, реално, възможно, то бих могъл да се убедя. Но ми казват само, че чрез любовта към приятелите ще спечеля възнаграждение, което е повече от всичко в този свят: не пари, не злато, не здраве, не забавления, а нещо много повече. И тъй като не виждам тази награда, любовта към приятелите не струва много пред мен.

Нека някой ми каже: „Обичай приятеля си и ще ти бъде добре“. Например, аз завися от човек, който може да ме измъкне от затвора. Ясно е, че съм готов на всичко за него, само и само да ми даде възможност да избягам. Но тук аз не виждам никакъв изход от затвора, не виждам голямата, истинска отплата за любовта към приятелите си. Разказват ми за висшия свят, но това много не ме влече.

Освен това, Рабаш пише, че аз съм избрал приятелите си, а те са избрали мен. Но извинете ме, кога ги избирах? И въобще, бих ли се спрял на тях, ако можех да избирам сред множество кандидати? От днешния състав бих взел един–двама, не повече. Оказва се, че никой не е избирал приятелите си.

И учител не сте избирали – напротив, вместо мен, вие, разбира се, бихте предпочели да видите някой по-стабилен и по-уважаван.

Е, къде е нашият избор?

Очевидно, по пътя на обединение в групата, аз трябва да почувствам всеки като толкова специален, че от цялото човечество, наистина бих избрал само тези приятели. Този етап все още е пред нас – да усетиш приятеля си, неговата душа, да се сближиш с него толкова, че той да се превърне в единствен от всички седем милиарда. И така с всеки в групата.

Освен това, Рабаш задава въпрос за това, трябва ли да придаваме на работата си, на своята любов някакъв външен израз: например, да позираме, да си подаряваме нещо един на друг и т.н.? Или, напротив, трябва да проявяваме скромност? В края на краищата, истинската работа се извършва вътре, а „декорациите“, както знаем, не струват много, защото може да се окажат ласкателство, лицемерие, измама. Всъщност аз не обичам никого – как мога да изразя нещо, което е необичайно за мен? Това е лъжа.

От друга страна, ако всеки един не показва в групата, че работи над приятелската любов, то той няма да има силата на групата.

Трябва да помним, че сме малки и слаби, че погрешно се въодушевяваме от външните прояви и затова трябва да ги използваме. Всеки трябва да се държи така, че приятелите му да видят: той извършва сериозна вътрешна работа, прилага големи усилия заради любовта към приятелите си и в действителност вече е достигнал в нея висока степен. Така ще напредваме.

От урока по статия на Рабаш, 24.01.2013

 [98788]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Ако човек се събира с другите, за да отдава без да усеща съпротивление, и не противоречи на желанието си, се оказва, че прави същото, което прави целият свят, както е прието във всички религии и религиозен фанатизъм. Съществуват много благотворителни организации, които помагат на хората в болниците и други трудни ситуации.

Желанието им съответства на действията, които извършват, и затова се нарича “отдаване” в действие. Защото действията, намеренията и желанията отиват в едно направление, без да срещат вътрешно съпротивление. И затова човек е в добро настроение, чувства се добре, с надеждата за някаква награда в този свят и в бъдеще.

Ние действаме срещу естествените си желания и усещаме вътрешно съпротивление, не искаме да отдаваме и да обичаме ближния. В началото откриваме в себе си празно пространство и не чувстваме никакъв стремеж, влечение, никаква връзка с отдаването. Но когато започнем да работим, издигайки се над всичко това, тогава излизаме в духовното пространство.

Тази работа действително се отплаща. Тя не ни притъпява, както при фанатичният подход, тъй като има разлика между получаването и отдаването. Това е нашето вътрешно желание да получаваме, съгласно своята природа, но ние се издигаме над тези естествени желания и се стремим към отдаване, търсим обкръжение, общество, което да ни помогне да изградим това качество в себе си. И тогава, ни е необходимо да привлечем силата на Твореца, която ни помага да станем отдаващи над своите егоистични желания.

За това ни трябва обкръжение, нужен ни е Творецът, защото в противен случай не можем да създадем отдаване над получаването. И тогава ще можем да изградим вътрешна кухина, която да се изпълва със светлината, и в нея ще започнем да чувстваме и разбираме по-висшата духовна реалност.

От урока по статия на Рабаш, 22.01.2013

 [98505]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→