За разлика от нашия свят, в който вяра се нарича приемането на предполагаемо явление за факт, в науката кабала, вярата означава усещането на Твореца

Вярата – това е Бина, свойството отдаване и придобивайки го, ние разкриваме общата сила, напълваща света. Тогава, ние я чувстваме, намираме се във връзка с нея, опознаваме я. И това се нарича знание.

Защо се говори за вяра над знанието? Намирайки се в егоистичната природа, аз имам някакво знание, мнение.

За да се издигна на духовното стъпало, на мен ми е нужна външна сила, която да ме промени и съответно да ме издигне на друго ниво на възприятието, което е над егоистичното – в свойството отдаване.

Именно това възприятие се нарича вяра, сила на Бина. А нашето, земно знание получаваме в себе си, в свойството получаване, в Малхут.

Ако постигна отдаването – светлината хасадим, то после се напълвам със светлината хохма, със знание. Напълвайки се със знание, аз се намирам в следващото състояние – в Малхут. Необходимо е отново да се издигна на по-високо стъпало. За сметка на какво? За сметка на вярата, на силата на Бина, на светлината хасадим, на отдаването!

Аз имам светлина хасадим – пак я напълвам със светлина хохма и тогава, отново имам знание. 

Така се придвижвам с вяра над знанието. Именно това е лостът, с помощта на който всеки път се издигам все по-високо и по- високо.

От програмата „Кабала за начинаещи”, 24.11.2010

[27898]

Filed under: Духовна работа - Няма коментари→

Кабалистите в своите книги говорят само за душата – те не  се докосват до нашия свят, който се намира по-ниско от линията на живота.

Това е илюзия, временно дадена ни, за да започнем да се пробуждаме от този сън и да строим истинския живот.

Помисли сега, как трябва да цениш приятелите, които могат да ти помогнат да се пробудиш за нов живот!

Разберете, че вие заедно се намирате в някакъв сън, и единственото, което ви е дадено като помощ, за да се излезе от него, е мъничка искра.Понякога когато спиш, сам разбираш, че ако се постараеш, можеш да се събудиш. Ето това е дадената ни уловка- и именно това е „точката в  сърцето”

Ако свържеш заедно всички тези точки на желаещите да се пробудят, и поискаш да”зазвъни будилника”, висшата сила, която да ви пробуди, то тя ще ви измъкне от този сън. Иначе, ще продължим да спим.

И единствената възможност да разкриеш духовния свят е само чрез този сън. А по-малко от него, по-малко от животинското съществуване, по-ниско от този илюзорен живот –  нищо не съществува.

След смъртта в теб ще остане само това, което си достигнал в духовното в този живот! А от къде изведнъж ще се появи нещо друго? Защо го няма това в момента? С какво ти пречи твоето животинско тяло? Защо е нужно сега да страдаш, за да се наслаждаваш по-късно?

В нас има само това, което се усеща вътре в желанието ни да се насладим. Ако аз придобия допълнително към усещането за своя материален живот- още и усещане  за духовен, означава, че той ще бъде в мен. И то не зависи от материалното – това са два вида желания:  едното”за себе си”, а другото – „заради отдаване”.

И от тук следва, че аз ще живея едновременно в два свята, а когато тялото умре – в един духовен свят. Животинското тяло е умряло и престава да усещатази реалностчрез своите пет  сетива, все едно че в момента съм си загубил слуха си.Така изчезват всички материални усещания.

Егоистичното желание не може да съществува вечно, в него има предел.Но ако си получил желание да даваш – то е безсмъртно.

От урока по статия ”Тяло и душа”, 25.11.2010

[27676]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група - Няма коментари→

Въпрос: Ако чета книгата „Зоар“ заедно с вас чрез интернет, без да се намирам физически в група, тя може ли да ми въздейства?

Отговор: Да не би да си мислиш, че ако седнеш до мен и се прегърнем ще извлечеш повече полза?

Всичко зависи от единството на сърцата, а не от разстоянията. Човекът, който се намира далече, най-вероятно е много по-разтревожен и развълнуван –  следователно на него му е необходимо да си остане именно там.

Важното тук е доколко човек може да се почувства отговорен пред другите в действията си. Необходимо ни е да подобрим още много неща, всеки ден добавяйки нова дълбочина на намерението си, нова граница.

Аз искам не само да възстановявам връзката с другите, но и да нося отговорност пред тях. Защото ако аз престана да мисля за целта и да се стремя към нея, то те също ще се лишат от духовен стремеж. Това е лошо даже в егоистичен смисъл: моето бездействие, отразило се върху тях, ще се върне при мен като отрицателен отзвук.

А освен това, аз го правя заради нашето поръчителство. Защо ни е поръчителство? За да доставим удоволствие на Твореца. Възобновявайки нашата взаимовръзка, ние разкриваме в нея общото свойство на отдаване – разкриваме Твореца и по този начин му доставяме удоволствие.

Работата е там, че свойството отдаване не е само любовта на приятелите, то не се изчерпва с нашите взаимоотношения. В него също така се крие и този, който ни е дал това свойство, това желание.

В нашата общност ние разкриваме още един пласт – основата на единството, неговата причина. И това всъщност е Твореца, първопричината на всичко, което мислим и усещаме върху себе си.

И затова нашите намерения трябва да стават все по-сложни и да се превръщат в единен комплекс, включващ Исраел, Тора и Твореца.

И първата крачка към това е да си представим пътя на приятелите ни през петте светове. Достигайки до тях, аз ще достигна Безкрайността.  Постепенно ще допълваме и ще оцветяваме тази рисунка с нови цветове и щрихи.

От урока по книгата „Зоар“. Предисловие, 23.11.2010

[27403]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Зоар, Поръчителство - Няма коментари→

Книгата Зоар, Предисловие, глава „Нощта на невестата”, п. 138: …и прегрешението стана като грешка за него, както е написано „Ако Творецът не ми беше помогнал, моята душа почти беше заживяла в Дума”. Но останалите хора трябва да се страхуват, че няма да могат да кажат пред ангела, че е било грешка и ще паднат в ръцете на Дума, в ада.

Когато успеем да поправим някои части на малхут, все пак остава тънка нишка, която свързва частите, които е невъзможно да бъдат поправени. Трябва да ги „поддържаме” и да им позволим да живеят, за да можем в последствие да ги поправим.

Винаги има „кука”, която ни държи „свързани” с егоизма. Това е подобно на „вратите на ада”, през които можем изведнъж да се потопим в егоистично намерение. Тук се крие проблемът.

Способни ли сме да запазим екрана, който ни предпазва от това да се насладим заради себе си? Ако не можем да го запазим, светлината ще изчезне и ние ще останем в тъмнината на „ада”. Можем ли да съхраним малка порция егоизъм без да отваряме вратите и да осигурим минимално осветяване, което е жизнено необходимо за неговото съществуване?

Книгата Зоар говори за начини за постигане на това. Ние поправяме нашите грешки, докато зли намерения ще бъдат поправени само в последния етап на нашата работа.

От урока по книгата Зоар, Предисловие, 21.11.2010

[27171]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Зоар - Няма коментари→

Въпрос: В книгата си “Основи на намерението“ Баал аСулам пише, че висшата душа (Нешама) се намира в мозъка, духът (Руах) в сърцето, а низшата душа (Нефеш) в черния дроб! Това как да го разбираме?!

Отговор: Кабалистите се ползват с думи от този свят, защото всичко, което съществува в него – се е разпространило от духовния свят.

Затова може с такива думи да се разказва за висшите сили, да им даваме тези имена. Какво да се направи, когато висшият свят няма собствен език – там има само сили. Може да се именуват както им е угодно, дори и да ги номерират. Но тези обозначения трябва да съответстват на това, за което се говори.

Затова кабалистите са намерили просто и много хубаво решение – те са взели названия от нашия свят и с тях са обозначили това, което има горе.

Те са влезли в духовния свят и са усетили силите, явленията и действията му – те живеят там! Те виждат духовния свят чрез този свят, все едно, че той е прозрачен. Зад всички предмети от този свят те виждат силите, които действат зад тях, зад всяка картина.

Все едно когато гледам през прозрачна чаша и виждам зад нея края на същата ос, на същия лъч на зрението – духовната сила. Зад всеки човек и всяко действие на този свят аз виждам силата, която ги движи, затова ми е толкова лесно ги съотнасям – за мен това е едно и също нещо!

Те се различават единствено за този, който ги разкрива – или той ги разкрива в 5-те си телесни сетивни органа, или в 5-те духовни.

Но това са едни и същи явления, защото нашия свят е въображаем, ние просто го възприемаме такъв в нашите усещания. А ако ти получиш допълнителни сетивни органи, виждаш случващото се като че на двата паралелни екрана.

И тогава за теб всичко е много лесно и никога не се объркваш. Ти разбираш какво е това “мозък“, “сърце“, “черен дроб“, и “ибур-еника-мохин“ (зародиш-отглеждане-възрастно състояние).

Всички думи, взети от този свят, ще са разбираеми за теб в духовния: какво значат “подеми“, “падения”, “сливания“, “наляво“, “надясно“. Всичко е толкова еднозначно, че по друг начин не може и да бъде.

Защото духовния свят се постига чрез материалния и се усеща чрез него, като негов корен. Той става все по-понятен и “осезаем“, но езикът ти вземаш изцяло от този свят, сякаш че го наслагваш отгоре върху прозрачна лента.

В теб е имало някакви материални образи, но сега вместо тях са останали само някакви названия, които ти пренасяш паралелно на следващия екран, в духовното, и там те прилягат на своите места.

Ти можеш да ги ползваш и никога да не се объркваш, и не ти е нужно да обясняваш това на другия. Защото и той вижда тази същата картина, също постигайки духовния свят чрез материалния, и разбирайки каква зрителна измама е това.

“Душа в мозъка“ – това означава, че в духовното кли, което се нарича “мозък“, се облича напълващата го светлина, която се нарича Нешама (душа). Няма нищо друго, освен светлина и желания.

От урока по "Бейт Шаар а-Каванот", 25.11.2010

[27672]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Език на кабала - Няма коментари→

Светлината изгражда нашата връзка и само в нея ние разкриваме Твореца. Да се стремим към това сме длъжни не заради собствена полза, а само за да доставим удоволствие на Него.

Като достигнем любов към Твореца, ние ще разкрием и Неговата любов към нас. Цялата учебна подготовка е предназначена за това – да разкрие, да пробуди в нас любов към Твореца.

Разбира се, сега не чувстваме в това и най-малката необходимост. За съществуването на Висшата сила ние споменаваме само когато не ни е добре. По своята природа човек прави всичко само от недостатъка на нещо, като иска да допълни, да напълни себе си.

Ние изобщо не усещаме нуждите на Твореца и още повече, любов към Него. Но ако се стараем изкуствено да се устремим към Твореца чрез работа в групата, то постепенно повикваме въздействието на светлината върху себе си, което ни носи нови свойства – свойството отдаване и любов.

Това свойство може да бъде обърнато само към Твореца, защото освен нас съществува само Той. Но все пак, за да достигнем до Него, ние сме поставени в особено състояние, наречено ”този свят”.

Тук с помощта на семейството и другарите можем да се стараем и да се упражняваме в намирането на любов към съответното обкръжение. А след това от любовта към творенията да преминем на степента любов към Твореца.

Така ние излизаме от егоизма, превключваме се от себелюбието на любовта към ближния, чрез семейството и другарите намираме любовта към Твореца.

И тогава ни се разкрива истинската природа на ”средствата”, които сме използвали. Оказва се, че самият Творец е разделил нашата реалност по такъв начин, за да имаме възможност да стигнем до Него чрез тези ”упражнения”.

А в действителност няма нищо освен мен, включващата всичко реалност и Творецът, намиращ се над нея.

Хайде да изградим намерение за това, да получим от съвместното учене светлина, която връща към Източника, за да се разкрие любовта между нас и нашата любов към Твореца.

От урока по Книгата Зоар. Предисловие, 24.11.2010

[27552]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Зоар - Няма коментари→

Подготовката си за изминалия конгрес ние започнахме много месеци напред, предвкусвахме как ще се съединим помежду си, като сломяваме своето его, как ще достигнем единството.

В духовното е необходимо винаги да се стремим към съвършенство – по-малко е невъзможно. Нали ако искаш да скочиш на масата, то си длъжен да се подготвиш да скочиш по-високо и тогава ще се окажеш на масата. И така е за всичко.

На конгреса си поставихме цел – да постигнем разкриването на Твореца. Разбира се, това трябваше да е нашата цел за всеки ден.

Но този път много се стремихме към това и затова направихме голяма крачка напред. Ние придобихме нов статус, създадохме ново кли, в което вече се е проявило усещане за съединяване, за единство, за целта, а също и усещане за това, как да я достигнем.

Някои почувстваха, че са се приближили към това повече, други – по-малко. Някой е усетил това от страната на келим, а някой – вече от страна на световете.

Има хора, които са почувствали колко още не се намират там, при тях е дошло осъзнаването на злото, те са открили колко още им предстои да поправят. Ние сме преживяли заедно много и различни състояния.

Ние разкрихме, че обкръжението, като въздейства на човека, може да направи с него всичко, което е угодно – нали човекът напълно е подложен на неговото влияние. Разбира се, засега още не ни достига постоянното въздействие на обкръжението. Разбира се, ние все още не можем да анулираме себе си по отношение на него.

И, разбира се, от обкръжението засега още не излиза такава голяма сила, която за всеки би определяла към какво именно той трябва да бъде направляван.

Но между нас, безусловно, е възникнала връзка. И аз мисля, че в близко време ние ще започнем да разкриваме в нея все по-голямо и по-голямо напълване.

От заключителната беседа на конгреса, 11.11.2010

[27530]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - Няма коментари→

Въпрос: Материалната реалност е описана от известната формула на Айнщайн в теорията на относителността: E=mc² , която съотнася масата със скоростта. Има ли аналогична формула в духовния свят, която да съотнася желанието за получаване с желанието за отдаване?

Отговор: Не мисля, че формулата на Айнщайн може да се приложи в духовната реалност, защото тя говори за ограничената природа на материалния свят, за това, какво максимално можем да извлечем от материята с всичките и проявления (маса, скорост и енергия).

Всяка формула сочи ограничение, а духовното не е ограничено от нищо. В духовното постигаме максималния лимит, описан с формулата „Той и Неговото има са едно”.

Тоест ние свързваме цялото желание за наслаждение с цялата сила на светлината, заедно с всички поправяния, и постигаме такова единство между тях, че всичко се свързва в едно цяло. Резултатът е Безкрайност.

Това е максималната реализация на духовното. Материалната формула на теорията на относителността е за границите на време, движение, място, енергия, маса и скорост, а в духовното тези граници не съществуват! Това е, защото ти се свързваш с висшата сила, с Твореца, и ставаш безкраен като Него, без никакви граници!

В духовното няма формула, защото всяка формула сравнява условия от една страна с условия от друга страна, оценявайки как те могат да бъдат в баланс за сметка едно на друго. Енергията не може да бъде повече от масата, умножена по скоростта на квадрат. Но в духовното това не е така! Като допълваме противоположности, ние постигаме безкрайност. Това е сякаш взимаме интегралната сума на всички сили в света, от нула до безкрайност.

От урока по статията „Тяло и душа”, 24.11.2010

[27574]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Как да молим светлината да ни измени, ако не я усещаме?

Отговор: Това е вярно – първо трябва да съществува желание и едва след това можем да се обърнем към светлината.

Ако напиша за себе си на хартия: „Трябва да моля светлината!” – и повторя това сто пъти, нищо няма да се случи. Ако ми стане навик, ще повтарям тези думи като магнетофон – и нищо повече.

Но на нас ни е дадена възможност да изменим желанието с помощта на обкръжението. Защото ние не съществуваме в усамотение, а сред други хора.

Ако аз се вслушвам в тях и ги гледам през призмата на завистта, страстта, жаждата за почести – всички тези свойства са заложени в моето желание да се насладя, – на мен ми се иска да получа от тях всичко хубаво, което имат те, и да се издигна по-високо от тях.

Ако те се опитват да станат крадци, аз искам да стана най-главният, силен и удачен крадец, защото те уважават това.

Ако моето обкръжение придава важност на свойството отдаване, то аз естествено ще искам да преуспея в това повече от другите, защото това ще стане важно за мен.

Затова аз мога да изменя желанието на сърцето си за сметка на обкръжението. И затова е написано: „Да направим – и ще чуем!”, защото аз съм способен да върша действия, в резултат на които изведнъж ще пожелая онова, което не е заложено в мен изначално – да отдавам на другия, да придавам важност на това, по някакъв начин егоистично да пожелая да бъда в отдаване.

Защото аз се намирам в егоистично общество и ако това общество започне да ме убеждава, че си струва да се отдава – аз, естествено, както и всичките ми приятели, също ще започна да мисля, че да се отдава наистина си струва.

Но при това, аз мисля кое ще е изгодно за мен – да стана важен за тях, да бъда велик, да получа висшия свят, да получа Твореца. Да отдавам – добре, ще отдавам; главното е да припечелиш. Това се нарича „ло лишма”.

Ако, движен от такива стремежи, аз все пак искам светлината да дойде и да ме промени – тя започва да ме променя и аз изведнъж се заразявам с някакъв „вирус” – получавам това, което не съм имал преди, не съм желал и не съм възнамерявал да получа. Изведнъж аз започвам да мисля, че да отдаваш – това е нещо особено, хубаво, извисено.

Откъде идва това? – То възниква подобно на болест, която изобщо не е желана. Аз започвам сериозно да се замислям за това, че да не мисля за себе си, а за другите, без всякаква изгода и награда за себе си – това е хубаво.

Разбира се, съществува последователност на измененията, през които преминавам. В началото аз мисля, че ми е достатъчно да се откъсна от егоистичното си желание да се насладя – и тогава ще се чувствам по-добре и по-свободен.

След това си мисля, че си струва да отдавам на другите, защото за сметка на това аз все пак ще спечеля някакво предимство, защото в крайна сметка ще стана близък на Твореца – а това също има някаква стойност…

И така нататък, докато светлината стъпаловидно не ми подейства по такъв начин, че аз ще достигна чистото намерение, наричано „лишма” – изключително „заради отдаване”, без всякаква полза за себе си. И аз чувствам това, проверявам какво е без всякаква полза за себе си.

От урока по статията на Рабаш, 26.11.2010

[27765]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

В нашия свят, всеки от нас има едно много малко желание за духовното – точката в сърцето. А цялото сърце – това е нашият егоизъм.

Разбира се, става дума не за физическото сърце – помпа, а за желанията. И тъй като аз имам само едно мъничко желание за Твореца, не съм способен да получа нещо повече от тънко светене от духовното, напълващо наслажденията на целия наш свят.

За да стана подобен на Твореца е необходимо да се съединя с ближния, защото Творецът може да бъде усетен само в желанието за отдаване, т.е. помежду ни. Опитвайки да се съединя с ближния, започвам да разбирам, че не съм в състояние да  искам това.

Но е необходимо да продължа да полагам усилия в следната последователност:

● действам със цел да се обединя с другарите,

● разкривам ненавистта към другарите,

● постепенно осъзнавам важността на целта – свойството отдаване,

● в мен дори възниква потребност да отдавам,

● обкръжаващата светлина поправя в мен свойството отдаване.

Тогава, какво не ни достига, за да се обединим и наслаждаваме? Както малкото дете не разбира какво искат от него, когато изискват то да се държи добре, така и ние възрастните не разбираме, че ни липсват някакви условия и действия, благодарение на които да разберем какво се иска от нас.

Само затова, Творецът е „разбил“ общата душа (общото желание), разделил я е на безкраен брой – да кажем на седем милиарда души, за да можем да си изясним какво не ни достига, за да се наслаждаваме от Него.

Да предположим, че Той е някакво неизвестно за мен ястие, което няма да взема, докато не ми се прииска да го изям. Но защо да поискам това?

Точно, за да се въоръжа с правилното желание, съществува работата по обединението между нас. И посредством нея, аз разбирам какво трябва да желая.

А след като се опитаме да се обединим, ще се разкрие ненавистта ни към другарите. И тогава, едновременно с това, което влагам в останалите и останалите – в мен, ние ще разкрием важността на целта.

И разбира се, през цялото време ще ни въздейства обкръжаващата светлина. И като следствие от нейното въздействие, в мен започва да се появява потребността от свойството отдаване – иска ми се да го усетя, да го придобия! И вече започвам да чувам, че това си струва, че е нещо голямо, особено и високо.

Казват ми, че с помощта на желанието за отдаване, аз ще премина в друго измерение, където ще се намирам над всички проблеми и над целия този свят – при това, ще изляза в него тук и сега!

Освен това не умирам, а придобивам допълнително свойство – тогава, защо пък не? И моето егоистично желание се съгласява: „Хайде, нека да имаш и свойството отдаване!”

И това се нарича „ло лишма” (да желаеш духовното егоистично, заради себе си). Тоест това се случва постепенно, по естествен начин, защото тези изменения са заложени в нас от природата.

По този начин, аз имам важността на целта, а след това се появява потребността от отдаване и ако постигна пълната степен на своите усилия, то обкръжаващата светлина вече ми въздейства и разкрива в мен свойството отдаване – макар и съвсем малко. Но това е вече достатъчно, за да се докосна до Твореца и да Го усетя.

Първият контакт с Него е най-важният и най-трудният, но затова пък, след това човек вече не се нуждае от по-нататъшни обяснения – той започва да разбира самостоятелно за какво става дума.

От лекцията в аудиторията „Кабала за народа”, 02.11.2010

[27833]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група - Няма коментари→