Въпрос: Физиците се опитват да уловят частицата  „Хикс“, смятайки, че от нея се е образувала материята на Вселената, нейната маса. Доближават ли се със своите открития до кабала?

Как се е образувала материалната Вселена, в какъв момент висшата сила се облича във всички тези видими за нас форми?

Отговор: Физиката се отнася към произхода на Вселената като към ново творение. А кабала казва, че материалната Вселена е резултат, „отпечатък“ от целия предишен процес, при който се ражда още един, нов обект на мирозданието –  „парцуф“.

Нашият свят е поредният „парцуф“, роден от предишния: от Бина де-Малхут де-Малхут на света Асия. НЕХИ (долната част) на този висш парцуф, се е разпространила и облякла в нашия егоистичен материал, и му е придала своите обратни форми.

Това значи, че всички форми, проявяващи се в този свят са духовни, но са получили материално изображение (отпечатък, направление), тоест заради „себе си“. В такъв вид съществува нашият свят.

Ти питаш: в какъв момент се е образувал? Но времето не съществува! Ние живеем във въображаема за нас реалност. И само, когато тази измама се разкрие, ще ни се представи истинската картина.

Сега приличаме на човек, към чиято глава са свързали няколко проводника и през тях изпращат електрически импулси, пораждайки всякакви образи в мозъка му, като го карат да чувства, че това е реално. Така, в нас възникват различни картини, както на екрана на компютъра от работата на дадена програма. Затова, не съществуват понятията минало, настояще и бъдеще, а само смяна на образите.

Висшият парцуф се спуска от Хазе на Малхут де-Малхут на света Асия, там където се намира Малхут, издигнала се в най-нисшата Бина, взема оттам нейните форми и ги пренася в нашия материал, в самата Малхут. Всички форми на нашия свят са отпечатъци от духовното, само че всички те са  егоистични.

Тук намираме цял свят, звезди и галактики, защото и в духовния свят има същите обекти: „звезди“ и „небеса“. Но в този свят виждаме само обратната проекция  на малка част от духовния свят, а основната негова част – не се вижда. Духовният свят е значително по-богат по количество на компонентите.

Целият наш свят е егоистичен, защото Бина не дава на Малхут своята сила, а само своите форми. При разпространяването на стъпалата на световете отгоре надолу, във всички тях намалява силата на отдаване – ставайки все по-малка, докато съвсем не свърши.

И на последното стъпало, когато от силата на отдаване не остане нищо, освен една искра, „тънка свещ“ (нер дакик) – тази искра се облича в нашия свят и му придава цялата форма.

Стъпалото на нашия свят се характеризира с това, че тук силата на получаване е по–голяма от силата на отдаване. А на всички висши стъпала, силата на отдаване е по–голяма от силата на получаване.

От урока по статията „Кабала и философия“, 05.01.2011

[31904]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Целта на творението е да донесе благо на създанията на Твореца, да ги направи такива, какъвто е той самият. Всичко, което е по-малко от това, не се счита за благодеяние.

За да се осъществи таза цел, трябва да се изпълнят две условия:

От една страна, творението трябва да бъде обособено от Твореца, да представлява отделна реалност.

А от друга страна, творението трябва да бъде подобно на Твореца.

Как да се съвместят двете противоположности в една? За това Творецът е създал противоположно на себе си свойство за получаване, а след това е въвел в получаващото желание собственото свойство за отдаване. По такъв начин, в творението има две свойства: желание да получава и желание да отдава.

Но наистина човек не знае какво да иска. Като се оказва по средата между две равни желания, той няма да има възможност да направи нещо, да избере едно от тях.

Ето защо Творецът винаги събужда получаващото желание – изконната, фундаментална природа, която отделя човека от Него. Какво касае даващото желание – човек трябва да помоли Твореца да го пробуди, да му придаде сили.

„Дружейки ” с получаващото желание, човекът дружи със самия себе си, оставайки противоположен на Твореца. Ако той иска в него да царува даващото желание, то предпочита да се уподоби на Твореца.

Така ние и растем – не на „маята” на двете желания, а благодарение на това, че през цялото време предпочитаме още по-голямо подобие на Твореца. Важното е отдаването винаги да остава нашата цел по пътя.

Като пускаме Твореца постоянно да разпалва получаващото желание – ние трябва да „заобиколим” Твореца, надминавайки своя егоизъм и съгласявайки се на неговия ръст, само при условие, че ще първенствува даващото желание.

Излиза, че водим съревнование с Твореца. Той издига в нас Исав, а ние искаме да издигне в нас Яков. В хода на тази гонка човекът расте и достига своята цел. На финала той ще придобие пълноценно желание за наслаждаване и пълноценно обличане в него – свойството отдаване.

Резултатът от състезанието е победата над Твореца, както е казано: „Победиха Ме синовете Мои”. И тогава настава всеобщо ликуване, описано от Баал а-Сулам в притчата за издигането на роба.

От урок по статия на Рабаш, 04.12.2011

[31715]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Бихте ли могъл да ни обясните, какво представляват формите на съединение, за които се говори в „Зоар”, или да посочите някакъв пример? До какво най-много се приближава представата за тях?

Отговор: Всичко, за което се говори в „Зоар”, са форми на съединение между душите: видове (лъв, бик, орел, човек), сфирот (гвура, хесед, тиферет, есод), букви (хаф, заин, тав), цветове (бял, черен, червен, зелен) и т.н.

Когато в теб внезапно възникне определено духовно усещане, то ще ти даде ясно знание – например, че се нарича „дясна вежда”, а друго усещане – „лява вежда”, и т.н. Ти ще почувстваш това.

Да допуснем, че гледам лицето на даден човек. То предизвиква в мен различни впечатления: „Какво чело! Какви очи!”. Но това не е чело, нито са очи, а моите вътрешни впечатления, усещания – явленията вътре в моето желание за наслаждение. Улавям някакво въздействие и то образува в мен образ, който назовавам в съответствие с онова, което той предизвиква в мен, а не, което е самó по себе си в действителност.

Същото е и в духовното, само че без материалната картина, намираща се пред мен в нашия свят. Духовните образи живеят сами по себе си. Аз разкривам тези форми, сили, впечатления и ги назовавам с различни думи – „червено”, „бяло”, „черно”, „горчиво”, „сладко”, „кисело”, „висок”, „нисък” и т.н. Само че, всичко това е без земната картина.

В крайна сметка, картините от нашия свят, също виждаме не отвън, а вътре в нашето желание за наслаждение – както на екрана на компютъра виждаш различни съчетания на електрическите сигнали, които се събират в някаква картина.

Ние, също трябва да съединим всички наши желания в подобни съчетания, и тогава ще видим, че този свят е формата на реалност, която сега възприемаме, – че всъщност е въображаем. Той не съществува сам по себе си, а само по отношение на нас – онези, които го възприемат по този начин!

Всеки от нас е резултат от проекцията на светлината – подобно на формите, създадени във въздуха от лазерен прожекционен апарат. Всички ние представляваме такива форми – образи, нарисувани от светлината, и само усещаме себе си като съществуващи в някаква реалност, обем.

Но всъщност, в тези картини няма нищо реално – това е просто проекция на някакви образи, намиращи се пред мен, тъй като още не съм способен да ги възприема в по-вътрешна форма.

От урока по книгата „Зоар”. Предисловие, 05.01.2011

[31868]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Зоар - Няма коментари→

Книгата „Зоар”, Предисловие, статия „Итро”, п. 100: В рода на Давид образът на цветовете се променя и затова Шмуел сгреши, както е написано: „Не поглеждай в тази форма”, тъй като другата страна беше в Елиав. Това не беше така с Давид, тъй като неговите форми са покрити, защото формите на другите страни бяха включени в неговите форми, и формата на другата страна се появи първа в него, преминавайки за малко пред очите, и сърцето потрепва и се страхува.

Ние грешим с това, че много се стараем да разберем за какво говори „Зоар”, а много по-малко работим върху намерението, мисълта, че трябва да се свържем и да разкрием „Зоар” във връзката между нас. Само до степента, до която се обединим, образът на Твореца ще се разкрие, и няма да бъде нищо подобно от това, което си представяме без да сме се обединили.

Съюзът е входният ни билет, който ни позволява да видим и усетим духовни образи и свойства, за които говори „Зоар”. Общо, това ни дава образът  на Твореца. Но ако искаме да разберем какво учим, без да търсим връзка между нас, това се нарича външно учене, клипа, смъртоносна отрова.

Ако по време на ученето се опитвам да открия образа, за който уча, това е клипа. От друга страна, ако искам първо да разкрия образа през призмата на обединяването с групата, обкръжението и само след свързването, аз се опитвам да намеря духовния образ, за който говори „Зоар”, тогава това е святост, отдаване, духовност. В крайна сметка, аз търся формите на обединение и отдаване, и това е най-важното нещо, докато в първия случай търся образа или формата на получаване.

Затова трябва да се тревожим на първо място, как преминаваме през призмата, намерението, свързването с групата, обкръжението. Това е много важно! Без него дори не трябва да отваряме книгата „Зоар”, защото тя може да бъде или смъртоносна отрова или елексир на живота.

От урока по книгата „Зоар”, Предисловие, 05.01.2011

[31871]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Зоар - Няма коментари→

Ние работим над нашата същност, желанието за наслаждение. То трябва да расте непрекъснато, за да се развием над него, създавайки формата на отдаване и подобие с Твореца.

Затова усещаме увеличаващото се желание като бедствие. То идва, когато човек е готов за него. Написано е „Бедствието, което идва при грешниците, започва с праведниците.” С други думи, отрицателната форма се разкрива в онези, които са били праведници, които са се издигнали и са се подготвили.

Начинаещи, които все още не разбират метода, са изненадани от това „Защо след всички усилия, които положих, усещам такива отрицателни състояния?” Изведнъж вдъхновението изчезва и човек става безразличен към всичко. Но с опита идва мъдростта, и човек осъзнава, че пътят напред е през падения и противопоставяне на егоистичното начало.

Духовната цел винаги ще е въпрос за мен „Защо напредвам? Заслужава ли си да се противопоставям на егоизма си, на моята природа? Нормално ли е да работя в такива големи падения, без никакъв стремеж или мотивация?” Човек се чувства нещастен и безпомощен, и усеща състоянието си като недостойни и незаслужени.

Точно за това е написано „Праведниците ще вървят там, където грешниците отстъпват.” Цялото действие е в това, че трябва да излезем от природата си. Не трябва да я поддържаме или да се грижим за нея, а да я увеличим, за да се издигнем над нея. Всеки път, когато човек се подготви за издигане, на него му се изпраща ново „утежняване на сърцето”, за да се издигне той дори по-високо. Така той напред по духовния път.

От урока по статия на Рабаш, 05.01.2011

[31847]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Ако в мен не възникват въпроси по учебния материал, дали напредвам?

Отговор: Човек трябва сам да провери дали напредва или не. Как да го направи? –  Има ли подеми и падения по време на уроците – в съединението с другите и отхвърлянето му.

Сега трябва да знам само едно: мисля ли за съединението между нас и старая ли се вътре в него да разкрия образите, които изучавам в Зоар, – образите на Твореца.

Стремя ли се към това? – Да. Доколко се стремя? Колко пъти по време на урока съм излизал от тези мисли и съм се връщал отново? Колко пъти, извършвайки тази работа, съм се безпокоял за другите, да се намират и те в същото намерение? И тогава тяхната обща мисъл за това ще ми подейства по същия начин, така че дори да изляза от тези мисли, веднага ще се връщам към тях. И даже е добре да има колкото се може повече такива моментални излизания и влизания.

Затова ми трябва подкрепата на групата, като през цялото време трябва да пребивавам в мисли за съединение. И това е цялата ми грижа. По тези признаци мога да оценя – дали напредвам или не.

Затова няма какво да се питаш – трябва да се проверяваш.

От урока по Книгата Зоар. Предговор, 05.01.2011

[31861]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Зоар - Няма коментари→

Желанието да се насладиш е материалът, а намерението – неговата форма. Но ти нямаш намерение и форма, докато то не се срещне с висшата светлина и по време на тази среща не изгради формата.

Ти не можеш сам да създадеш намерение, насочено към Твореца. Ти само се обръщаш с молба (издигаш МА”Н), а отгоре се спуска МА”Д, НЕХИ на висшия заедно с неговата отразена светлина. И когато тази отразена светлина на висшия се облича в твоя материал, тя ти придава форма.

Долната част (НЕХИ) на висшия, обличаща се в низшия, създава формата на низшия. А низшият от своя страна не може да направи нищо, освен да помоли: „Придай ми форма на отдаване!” А каква да бъде тази форма – решава висшият, за това ние трябва да се анулираме.

По тази причина аз мога да получа желание от групата да получа формата на висшия, но групата не ми определя тази форма, тя само пробужда в мен тази потребност. И когато аз моля висшия, издигам МА”Н – аз не му диктувам какво е длъжен да ми даде. Това не би се наричало отдаване, ако аз настоявах да бъда именно такъв и никой друг.

Освен това в мен вече се намира информационен ген (решимо), определящ моята молба. Когато издигам МА”Н – аз издигам това решимо, този ген, за да направи висшият върху него „зивуг”, сливането на мъжката и женската част както при раждане на дете. Това сливане се извършва горе, а аз вече получавам родената от него готова форма.

Всичките ми форми изначално са записани вътре в мен, във веригата на информационните гени (решимот). Аз не определям своята съдба, аз само установявам начина на преход от една форма към друга – по добрия път или по пътя на страданието. Но самите форми вече не могат да бъдат променени, те се определят от корена на моята душа и от нейното слизане в този свят – по същия този път аз съм длъжен да се изкача обратно.

От мен зависи само как ще преминавам от етап на етап – гонен от ударите отзад или привличан от светлината пред мен, а също: бързо или бавно – сам ли ще търся как да се уча от Твореца, или  ще се наложи Той да ме учи с тоягата…

От урока по статията „Кабала и философия“, 05.01.2011

[31884]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Паденията ми показват, че сам никога няма да реализирам важността на Твореца, никога няма да изляза от своя егоизъм и да намеря сили вътре в себе си. Но всяко падение ме учи по своему, като проявява вътре в себе си различни слабости, свойства и етапи. Тези падения са последвани от подеми, но в края по един или друг начин, аз винаги разкривам своето безсилие.

В началото аз искам да задоволя своя егоизъм, което се нарича „да узнаеш колко ангели има на небето”. След това аз насочвам своето внимание към Твореца, желаейки да Го „сграбча”, да видя духовния свят. На мен ми изглежда, че вратите към промените трябва да се отворят пред мен, а не вътре в мен.

И накрая аз започвам да разбирам, че промените трябва да се случат вътре в мен. Улавям нишката на отговора на своя въпрос: избавлението трябва да дойде от вън, защото със сигурност сам не мога да го направя.

Тази работа се извършва с помощта на паденията и подемите, докато човек не достигне до прага на истината, разбирайки, че всичко зависи от него, от промените в неговото възприятие. Светлината ти дава силите да направиш това – ти не ще ги намериш вътре в себе си.

Изискването на човек е все още егоистично, но той вече скланя своята глава пред висшата сила, за да може тя да го промени. Тогава той постепенно се съгласява с факта, че всичко идва от висшето.

На следващия етап човек разбира, че трябва да придобие свойството отдаване вместо свойството получаване. Неговото искаме е егоистично, но това вече е стъпка напред.

След това той работи с обкръжението, за да разкрие светлината, която ще го издигне до духовното богатство. Научавайки за понятието група, той прави себе си зависим от него, все още надявайки се да извлече ползва за себе си.

А после светлината в действителност връща човек към Източника. Това е така, защото той изгражда всичко правилно и остава да промени само един параметър – намерението, крайния резултат: чие благо той иска да постигне?

Така ние съкращаваме пътя – чрез групата се обръщаме към Твореца с правилното искане.

От урока по статията на Рабаш, 05.01.2011

[31837]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

В действителността няма нищо друго освен сили. Но те могат да контактуват с нас по определен начин с нашите органи на възприятие, и затова ние успяваме да си ги представим и почувстваме, да ги разберем и да започнем да ги използваме, установявайки връзка с тях.

Но тази сила е съществувала и преди. Всички тези форми, на нейната проява действат само относително нас, с цел да ни разкрият най-първата, единствената Сила, която не притежава никакво одеяние.

Душата – това е също сила, която е непостижима за нас, ако не е облечена в някакво одеяние, във форма, която ние ще сме способни да усетим.

И в тази мярка, в която ние сме поправени, виждаме, как всички преходни форми, в които сме усетили тези сили: твърдо или втечнено тяло, въздух или въобще пустота – всичко това са били преминати от нас въображаеми етапи по пътя на постижението. Но те съществуват само в нашето въображение!

Поради това, че сме се намирали в нашето егоистично желание, то сме били принудени да усещаме тази единствена висша сила в такава форма, в такова “одеяние“, адаптирано за възприятието на нашия егоизъм.

А когато нашето желание да се насладим се поправи и достигне  до своята истинска форма “заради отдаване“, тогава ние ще видим, че всички предишни форми са били само илюзии, призвани да ни помогнат в постигането на поправеното състояние.

На нас ни е нужен целият този път, всички преминати от нас форми, защото те ни учат на познание на Твореца. За сметка на всички изпълнени от нас действия, ние започваме да разбираме, Неговият замисъл спрямо нас, Неговото желание, Неговата любов.

“По действията Му ще Го познаем“, чрез всички тези въображаеми форми, които ние преминаваме, изкачвайки се по 125-те степени, чрез всички светове/скрития. Всичко това е илюзия, скриваща Твореца, но точно благодарение на нея, ние накрая ще Го познаем.

Без да вземем предвид всички преминати крачки и да ги съединим всички в една обща картина, не е възможно да получим никакъв образ на Твореца. Защото ние – творенията, сме обратни на Твореца, и неспособни да постигнем самия Него.

От урока по статията „Кабала и философия“, 04.01.2011

[31748]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Ежедневен урок, Творец - Няма коментари→

Въпрос: Как да измеря своето придвижване: по нарастването на егоизма или по степента на отдаване?

Отговор: Отдаването не трябва да се измерва никога. То няма предел, няма форма и очертания, докато не се облече в желанието за получаване.

Ние сме потопени през цялото време в егоистичните си мисли и пориви. Но ако ги преодоляваме и над тях се устремим към Твореца, то придаваме висота и форма на своето даващо желание.

По висота то се сравнява с величината на желанието за получаване, над което искаме да живеем в отдаване. В точно съответствие със своите егоистични импулси, над тях се обръщаме към Твореца.

Защото Той е сформирал в мен това егоистично желание, тази чужда мисъл. И затова, приповдигайки се и като се обръщам обратно към Него, аз сякаш слагам маска на лицето си, копирам и придобивам Неговата форма.

Творецът е откопирал Своята форма върху моето желание за наслаждение, а аз правя обратно копие от това желание и се връщам към първоначалната форма на Твореца – към желанието за отдаване.

Така постигам познание, разбиране и усещане за Твореца: от печата към отпечатъка, и обратно към печата.

От урока по статия на Рабаш, 04.12.2011

[31711]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→