Духовното възпитание, много по–бързо развива в децата получаващото желание. Егоизмът расте, възстановявайки равновесието в зависимост от това, доколко осигуряваме децата със средства за отдаване, които им дават възможност да се справят с него.

Като следствие, на възраст 7-9 години, в детето се появяват стремежи и способности, които не можеш да откриеш и в 30-40-годишни хора.

Нашето тяло не играе никаква роля тук, промените в него са незначителни. Човек  се оценява според напредъка и промените в душата. Ще видим, как егоистичното желание в децата расте, съобразно със степента на поправяне, която душата може да осигури. Природата, висшето управление винаги запазва този баланс.

В „Учение за Десетте Сфирот“ (ТЕС), от деветата част и нататък,  се описва израстването на душата: периодите на зараждане, захранване и зрелост. Детето ще  успее да премине тези етапи, още преди да е завършило гимназия.

Наистина, защо ли на възраст 13 години, да не стане „мъж“ – с други думи, да придобие масах и да пристъпи към работата по преодоляването, получавайки заради отдаване, в състоянието на възрастен (гадлýт)? Тогава, когато стане около 20-годишен,  ще има власт над всички свои желания, а на 70 години ще стигне до Края на поправянето.

В известна степен, така е било по времената на Храмовете. Децата са получавали съответното възпитание и, както е казано, от Дан до Беер-Шева не е имало дете, което да не знае духовните закони.

Тук всичко зависи от обкръжението. Например, ако бяхме организирали комуна и възпитавахме в нея нашите деца, нима нямаше да растат с изучаването на свойствата получаване и отдаване, учейки се да работят  с нас?

И сега, нашите деца попиват  духовното възпитание, независимо от „вирусите“, с които ги заразяват техните училища. Те имат друг подход, умеят  да анализират себе си и света. При това, не повтарят чутото или заученото, а говорят  наистина от „първо лице“, провеждайки самостоятелно наблюдения и правейки изводи.

Сложи такова дете до някой професор и ще видиш, че няма да се получи разговор. Не по вина на детето.

От урока по статия на Рабаш, 07.01.2011

[32103]

Filed under: Възпитание на децата, Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Рабаш, „Шлавей Сулам“, 1988/89, статия 10, „Стълбата е под наклон“: „Дори в материалния свят, стълбата задължително трябва да стои под наклон.

Когато главата на човека „стига до небесата“, той трябва също така „да върви по земята“. Макар, това да са  две противоположни сили, въпреки това, не са толкова далеч една от друга. И значи, трябва да се върви по тези  две линии, и това се нарича „наклон“.”

Каквото и да се пробужда в човека, той не трябва да скрива недостатъците, а правилно да се отнася към тях и да ги поправя. Благодарение на това, ще се издигне „по диагонала“ на наклонената стълба, т.е. в правилното съчетаване на двете желания: над получаващото желание, той установява даващото.

В нас се пробуждат отрицателни пориви: ненавист, завист, страст, тщеславие, отблъскване. Такива са последствията от разбиването, и само те са нашата природа. И всички те, трябва да станат фактор за издигането на любовта към творенията в нашите сърца. Именно с тяхна помощ, поправяйки ги, ние напредваме.

Разбира се, че човек трябва правилно да съчетава в себе си Бина и Малхут, съда и милосърдието, без да се отклонява. Всичко трябва да бъде балансирано и от дясната, и от лявата страна – в съответствие с нивото на другите и неговото собствено.

Така че, работата ще се състои в това, да проверяваш, какво зло се проявява, да не го потулваш, да не потъваш „в летаргия“, да проявяваш или отблъскване, или привличане към околните – иначе, опитвайки се винаги да се задържаш в отдаването (в любовта над отблъскването/получаването, по отношение на околните)  на „ближния“, ти не си в духовната работа.

Без да се боиш от борбата на противоположните свойства в себе си, правилно ще ги съчетаваш „по диагонал“. Човекът, не е способен сам да направи това, но той изисква поправяне и тогава вижда, как Творецът подрежда за него това съчетание.

От урока по статия на Рабаш, 06.01.2011

[31958]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

На всички стъпала, до самия край на поправянето, от по-висшето стъпало ни се разкрива особена сила, която винаги съпровожда човека, помагайки му да се издига от стъпало на стъпало.

Защото човекът, намирайки се на настоящото стъпало, никога не е способен сам да се издигне на по-високото, тъй като притежава силата само на стъпалото, на което се намира. А, ако имаше силата на по-висшето стъпало, той вече щеше да се намира на него.

Но, между стъпалата, винаги съществува някакво междинно звено, посредник по пътя. Между животното и човека, такъв посредник се явява маймуната, между растението и животното – „полското куче” и т. н.

А посредникът между стъпалата в духовното е „водачът на магаретата”. Освен него, има и други „ангели”, тоест сили, които по различен начин ни помагат да се издигаме от едно състояние в друго.

И сега, когато желаем да извършим някакви действия, при нас винаги идва висшата сила и ни помага. Не е важно как я наричаме – обкръжаваща светлина или ангел, но именно тази сила ни води напред, помагайки ни да се издигаме от стъпало на стъпало. От нисшия зависи само желанието, настоятелната потребност. Той трябва да се стреми да се издигне със своето „магаре”, да бъде почти способен на това – и ясно да осъзнава своята неспособност.

Затова, двамата мъдреци, излизащи на пътя, предварително се запасяват с придружител – с „водач на магаретата”. Те имат магарета, товар върху тях – също, знаят къде трябва да пристигнат. Нужен им е само онзи, който да ги поведе напред.

Като правило, тази помощ свише идва от раби Амнон Саба (виж книгата „Зоар”. Предисловие. Буквите на раби Амнон Саба). Това е много високо стъпало, от което идва висшата светлина, за да ни помогне, и се нарича „водачът на магаретата”.

От урока по книгата „Зоар”. Предисловие, 09.01.2011

[32288]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Зоар - Няма коментари→

Кабалистът страда, защото вижда изоставането на света в придвижването му към разкриването на Твореца, единението, постигането на съвършения живот.

Способни сме да направим това – имаме всички необходими условия, а пренебрегваме тази възможност,не я изпълняваме. По този начин, привличаме към себе си различни проблеми и причиняваме страдание на Твореца.

Кабалистът страда повече от всички, именно, защото е постигнал Твореца. Тъй като спрямо целия свят, той е като майката по отношение на децата си. Целият свят – това са негови келим, части на неговата душа. Докато не са поправени, кабалистът страда за тях повече, отколкото те самите.

Всеки човек чувства своя личен егоизъм и страда от това, че неговото кли е празно. А кабалистът включва в себе си всички, иска да се отнася към тях с любов и да ги напълни с абсолютното добро. Но хората не искат това – не са съгласни да се обединят и, макар и малко, да отменят своя егоизъм, за да създадат едно голямо желание/кли, което да могат да напълнят със светлината на Безкрайността.

Кабалистът не може да поправи света – само страда за него и чака, докато хората проявят минимална готовност да напреднат.

Разбира се, най-много преживява за своите ученици, защото техните страдания са целенасочени. Той не може да им помогне да напреднат изкуствено, защото това ще им навреди, ще попречи на тяхното развитие. Затова, говори с тях на нивото, на което съответстват.

Ние учим от първоизточниците и връзката ни с тях определя, колко можем да получим от тях всички заедно. Именно това разкривам, а не онова, което разбирам в своето желание. Аз работя с общата потребност, която възниква, за да се разкрие на всички.

От програмата „Кабала за начинаещи”, 01.12.2010

[32196]

Filed under: Духовна работа, Разпространение на методиката, Учител и ученик - Няма коментари→

Въпрос: Вие казвате, че ако правилно се отглежда новото поколение, то ще премине в духовния свят по естествен начин, без да потъне в своя егоизъм.

Как да се съчетая това с казаното, че човек излиза от тъмнината, разкривайки злото в себе си?

Отговор: Ние се намираме в много голяма система от души, създадена от Твореца. Сега вместо това ни се представя телесно съществуване и нарушена  връзка помежду ни. Причината е само в едно, в нашето бедно, невярно възприемане. И затова трябва да разберем, да изучим как да преминем към правилно възприемане.

Ако бяхме дошли при кабалистите в ранна възраст, щяхме да получим от тях възпитание, което трябва да получават децата. Да възпитаваш – значи да съпровождаш детето в процеса, когато в него растат желания и избухват пориви, предизвикани от смяната на решимот по пътя на естественото му развитие, и да го снабдяваш със средства, за да може то да се справя с тях, правилно да ги изгражда, да изгражда от тях вярно отношение към света.

Днес ние учим нашите деца на това как да експлоатират света, егоистично да му се наслаждават, използвайки всички и всичко. Вместо това ние сме длъжни да научим детето на алтруистично, приветливо отношение към света, на любов. По този начин то ще получи от нас просто друга методика на възпитание, не повече.

 „Как тогава ще се прояви неговото лошо начало?” – питаш ти. Лошото начало никъде не е отишло, то продължава да расте, а ние, съобразно това, осигуряваме на децата средства за неговото поправяне.

Тогава защо да обучавам възрастните, които преминават от животинско стъпало на човешко, ако мога да се заема с децата? Всички те днес се раждат с неспиращи въпроси за живота. Без да чакам те да порастнат и да обрастнат с „животински” желания, аз мога веднага да ги науча да бъдат хора.

Така или иначе, родителите са длъжни да дадат възпитание на детето си. И щом съм си поставил за цел отдаването и любовта към ближния, то нима ще обуча сина си на нещо друго? Разбира се, ще го уча на това, което ми е скъпо на мен.

Нашият дълг е да осигурим на децата си методика, която ще ги изведе на човешкото стъпало. Ние отлично виждаме, какво се случва в държавната система на просветата. И затова, разбира се, трябва да се направи всичко възможно, за да получат нашите деца духовно възпитание.

От урока по статията на Рабаш, 07.01.2011

[32072]

Filed under: Възпитание на децата, Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Представляват ли нашите усилия подготовка към духовния живот?

Отговор: Да. Но усилия –  това е обемно понятие.

1. Аз не тичам хаотично от ъгъл в ъгъл, като малко дете, не преследващо определена цел. За него целта е самото тичане. Но моите усилия трябва да са целенасочени. Аз ги прилагам там, където е станало разбиването, в обединението с другите. Защото от любовта към ближния аз се издигам на стъпалото любов към Твореца.

2. Усилията трябва да идват посредством светлината, която всъщност изгражда моя следващ етап. Там може да ме очаква още по-голямо отчаяние или още по-голямо постижение, още по-голямо опустошение или още по-голямо напълнение. Няма значение, какво точно. Такъв е следващия етап на пътя, тъй като ние напредваме между дясната и лявата линия.

И затова, освен правилното място на положените усилия ми е нужен и правилен източник на светлина – книгите, които ме свързват с нея. Значи, трябва да се намирам в група, която изучава първоизточниците.

3. А освен това, ми е нужен наставник, за да знам, как правилно да отварям книгите и как да се отнасям към групата.

Ако човек има тези три неща и умее да ги използва, тогава той е подсигурен. Сега всичко зависи от него. Всеки път отново и отново той трябва да проявява тези компоненти – учител, книга, група – търсейки възможност да ги използвам по най-ефективния начин.

От урока по статията на Рабаш, 09.01.2011

[32272]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Ние преминаваме през множество кръгообороти, оставайки само с едното егоистично желание. В него ние живеем и се развиваме. То е нашата реалност в този свят. Всъщност, кръгооборотите преминава само точката в сърцето на всеки, а телата отнасящи се към животинската степен, просто се раждат и умират.

И ето, след множество кръгообороти, точката започва да проявява своето действие. Защото материалното желание е завършило развитието си, то вече няма с какво да се захване, то се е разочаровало в опитите си да се напълни и не вижда напред приветливо бъдеще.

Всичко това помага на точката в сърцето, която довежда човека към въпросът за смисъла на живота, за по-високо съществуване, отколкото материалния ни път от раждането до смъртта. Така започва процесът, който се отнася вече към духовния свят.

В природата съществуват две сили: получаващото желание и отдаващото желание. Духовният свят това е свят на отдаването, докато този свят е на получаването. Как да разкрием света на отдаването? Как да влезем в него?

Пред точката в сърцето застава егоизмът, който я спира. Обаче свише, от мрежата на всеобщата взаимовръзка, ме довеждат в групата, учението и учителя. Сега аз трябва да работя с обкръжението, за да издигна отдаващото желание над получаващото. Направил това, аз влизам на своята първа духовна степен. Нейната основа е моят егоизъм, а тя самата представлява отдаването.

Такива са етапите на издигането: увеличават егоизмът ми (1) пред точката в сърцето (2), и аз трябва да вярвам, че тези сили са равни и че мога да реша техният спор, издигайки с помощта на групата своята точка в сърцето, увеличавайки важността на отдаването над важността на получаването. Това се нарича вяра над знанието.

А след това всичко се повтаря: отново ми добавят егоизъм, противостои му точката в сърцето, която също е станала по-голяма, и аз се издигам на стъпало №2. Така ние се издигаме едно след друго по стъпалата на духовната стълба.

От урока по статия на Рабаш, 07.01.2011

[32099]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Къде е нашата свобода? Не по своя воля съм се родил и не съм избирал в живота си нищо: нито семейството, нито страната, нито националността.

Създаден съм от гените на майка и баща, които определят абсолютно всички мои свойства, възпитаван съм бил в обкръжението, в което съм попаднал: дом, детска градина, училище, които не съм избирал – в мен няма нищо мое!

Докато стана възрастен, аз вече напълно съм се оформил и излизам готов, като пирог от печка.

Но работата не е дори само в това! Тъй като ние сме свързани като зъбчати колелца, както ни учи науката кабала и сме частици на единната обща душа, която след това се е раздробила на части. Сякаш от нас са направили „пъзел“ – отпечатали са една обща картина, а след това са я разрязали на малки парченца.

И в него на всеки от нас е отредено строго определено място, на което той най-много подхожда по всички свои параметри – 613 желания, чрез които зависим от един, втори, трети човек, за да се допълним с тях. Всеки зависи от всички във всичко, за да бъде пъзела пълен!

И това не е просто двумерен пъзел, ние не се съединяваме с прости контури – във всеки от нас има „613“ граници, чрез които всеки е съединен с всеки. Представете си такова 613 мерно пространство…

Но за каква свобода въобще можем да говорим?! Ако аз съм само малко парченце от пъзела, което е длъжно да подходи към всички останали по абсолютно всички параметри.

Затова, когато става дума за свобода – разбира се, че не се говори за човек сам по себе си и за неговия независим избор. Тази свобода е една за всички, тя зависи от всички нас! Ако човек може да направи някакво движение, то обезателно трябва да е съгласувано с движението на всички други части, с всички останали души и с всички техни свойства.

Ако се помръдвам в някаква посока, движението трябва да се случи в цялата система. И сега трябва да се намери: какво тогава се нарича свобода на волята ми?

От урока по статията „Свобода на волята“, 07.01.2011

[32126]

Filed under: Духовна работа, Общата душа "Адам", Свобода на волята - Няма коментари→

Ние с вас, преживяваме много необичаен период в историяата на човечеството. Започвайки отсега и нататък, всички поколения ще живеят, ориентирайки се според тенденцията: как да се излезе от усещането за реалност в себе си, към усещането за реалността извън себе си.

Ето защо чувстваме толкова голяма опустошеност вътре в себе си, в семейния живот, в отношенията с децата –  и изобщо във всичко, с което се занимаваме.

Това се проследява не само по отношение на случващото се в отделните страни, но и в целия свят. А промените, възникващи в екологията и климата на планетата, от година на година започват да представляват все по-голяма заплаха.

Но всичко се случва, за да може възприемането на реалността вътре в нас, предизвикващо много неприятно усещане, да се промени на способност за излизане от личния егоистичен свят навън, и да открием, че сме излезли от усещането за зло към това за добро.

А, ако стигнем до желанието за отдаване, тогава, разбира се, ще ни бъде добре, защото в глобалния свят, при интегралната връзка между нас, няма да започнем да се унищожаваме един друг. Напротив – ще успеем да напреднем, защото това е единствената възможност да живеем и съществуваме, а не да се унищожаваме.

Но, докато не променим отношението към самите себе си, към близките, към света и общата действителност, природата няма да престане да оказва натиск върху нас. Защото,  вече сме преминали определената ни граница.

Какво, всъщност казва за това науката Кабала? Тя казва, че ако искаме да се развиваме и по-нататък, без да изпитваме страдания, тогава си струва да се съгласим с висшата природа, че нямаме изход и да разбрем, че сегашното ни състояние е много лошо.

Но перспективата ни разкрива възможност за прекрасно развитие и ни дарява, като подарък, пребиваването във вечен и съвършен свят, разкриващ се тук, чрез промяната на нашето възприятие. Затова, необходимо е във всичко, което се случва с нас, да виждаме голяма помощ свише, от цялата обща природа, която по този начин ни помага и насочва към правилно напредване въпреки, че понякога изразява това чрез неприятни въздействия.

Но, ако бъдем чувствителни към всички малки знаци от този род, като послушно и умно дете, разбиращо как да намери общ език с възрастните, тогава ще напредваме добре. Вместо тежък живот, пред нас е едно наистина прекрасно приключение.

От лекцията в аудитория „Кабала на народа”, 28.12.2010

[32201]

Filed under: Духовна работа, Кабала, Криза, глобализация - Няма коментари→

За да има в кли свобода на избора, Творецът е вложил в него две противоположни сили: получаване и отдаване.

Творението се намира по средата между тях, в качеството на средна линия, както езичето на везните, и решава към кое да се наклони. По такъв начин ни предоставят възможност да сме независими.

Въпрос: Какво означава „решава”? Тъй като от доброто и злото аз непременно ще избера доброто.

Отговор: А то зависи от това, какво за теб е добро. Има две скали: истина-лъжа и горчиво-сладко. От две страни на творението се предлагат две оценки: доброто може би е получаващото желание или даващото желание. И двете могат да се усещат като зло. Анализът може да се води съгласно напълването на получаващите съсъди или по напълването на даващите съсъди, в лявата линия или в дясната линия.

Ти имаш две възможности и във всяка от тях се съдържат много щрихи. Ето от тези щрихи ти и започваш да съставяш картината на своето отношение. Така самият ти изграждаш себе си, събираш своя духовен парцуф с всичките негови органи, сухожилия, плът, кости и т.н. Ето как ти е необходимо да насочиш  в единно цяло много детайли.

От урок по статията „Кабала и философията”, 06.01.2011

[32011]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Свобода на волята - Няма коментари→