Ако Творецът, съгласно замисъла си за творението, не беше длъжен да ни издигне на най-високото стъпало на развитието, Той не би създал в нас усещане за разлика между нас и Него. Работата тук не е в разликата между даващия и получаващия. Ясно е, че Творецът е първи, Той е добър и твори добро, Той е Абсолют и Даващият бъдеще, Той ни е създал получаващи ”по принцип”. И разбира се, ние не усещаме никакъв срам, получавайки от Него. Какво срамно има в това да получаваш от Даващия? Нали Той такива ни е създал?

Срамът произтича изключително от създаденото от Твореца чувство за разлика, за разрив между нас и Него, вследствие на което ние започваме да усещаме изкривяване в получаването. Това условие се проектира и върху нашия свят, където ние изпитваме неловкост, получавайки наслаждение от Оня, с когото се намираме в особени отношения, които го поставят по-горе от нас по статут.

И тук също има проблем. В сравнение с духовното, при нас това се случва в обратни форми и предизвиква въпрос: мога ли аз да отстраня срама? В духовното е тъкмо обратното. Моят въпрос е следния: до колко аз мога да увелича срама? Понеже той става за мен инструмент за анализ, средство за осъзнаване на злото.

Както ние разбираме, освен осъзнаване на злото, на нас друго не ни трябва. Всичко останало се осъществява от висшия свят. В какво се състои това зло? Работата не е в това, че аз по природа се явявам получаващ. Не, аз осъзнавам злото, откривайки колко силно се различавам от Твореца по свойства.

И това усещане, това осъзнаване аз много искам да усиля – та нали то ме кара, подтиква към това изискване за поправяне. Такова изискване ние наричаме ”Вратата на сълзите”. Става дума за необходими детайли на възприятието, които се събират в мен, докато аз накрая не закрещя от осъзнаването на злото, нямайки сили да изтърпя разрива между мен и Твореца.

И така, злото не е просто разлика между получаващия и Даващия. Ясно е, че Творецът е Даващ, а аз получаващ. Този ред се запазва на всичките стъпала до края на поправянето и по-късно. Проблемът е в осъзнаването на вътрешното, качествената разлика между моето Аз и Неговото свойство. Това е, което предизвиква в мен срама.

От урока по статията ”Даряването на Тора”, 26.06.2011

[46518]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Какво е това „отдаване”?

Отговор: Отдаване се нарича ред от действия, когато ти напълно отменяш своите желания и мнения, проникваш се от желанията на другия човек, а след това включваш всичките си възможности, за да изпълниш/напълниш неговите желания.

Да допуснем, че ти искаш да си купиш нов i-phone, а майка ти не разбира защо трябва да похарчи толкова пари за поредната ”играчка”. Ти започваш да ѝ доказваш колко хубав телефон е това, колко много операции има: интернет, видео, фото…

Всъщност, ти искаш тя да вникне в твоите желания, да усети как ти ще се възхитиш от новата ”играчка”. Ти искаш твоето желание да имаш телефона да стане нейно, тя да се запали от твоето желание, да ти го купи и подари, като майка на любящия си син. Това се нарича ”любов към ближния”.

Така и аз трябва да усетя желанието на другаря си и да усетя, че съм задължен да го напълня с всичките си възможности, преди да напълня своите желания. Сякаш нямам мои лични желания!

От урока по статията „Предисловие към Паним Меирот“, 24.06.2011

[46490]

Filed under: Въпрос-отговор, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Какво не ни достига, за да видим, че всички проблеми и удари в този живот на практика са посланици на Твореца?

Отговор: Необходимо ни е мнението на обкръжението, общественото въздействие. Нужно е да се съчетават двете противоположности: от една страна, много силно да се страхувам, а от другата – да съм голям герой, едновременно да бъда и много наивен, и много умен – в зависимост от онова, за което става дума.

А ние обикновено се объркваме между тези два случая. И там, където е необходимо да бъдем наивни и да склоним своята глава, да се доверим, ние се правим на умни – и се гордеем с това. И обратно, правим глупости там, където трябва да сме умни. Това отнема много сили и време, докато човек не се оправи.

Случва се, за малка грешка в някой момент или за няколко дни, да трябва после дълго да се разплащаме с 10 или 20 години работа!

От урок по писмо на Баал а-Сулам, 26.06.2011

[46511]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Какво става „зад кулисите“ на действията ми, когато, по време на четенето на книгата „Зоар“, непрекъснато полагам усилия да задържа намерението, но те ми се струват безмислени.

Отговор: От твоите усилия зависят свойствата ти за възприятие, твоята чувстивтелност, и тогава разкриваш. Всичко е пред теб, но само недостатъкът на твоята чувствителност не ти позволява да разкриеш системата на връзка между душите, за която разказва „Зоар“. Твоите усилия, твоята молитва изграждат инструментите на възприятието в теб, за да я почувстваш.

Въпрос: Всеки път се старая да изграждам намерението наново, но ми се струва, че полагам същите усилия и чувствам същото като преди седмица – като че ли нищо не се променя…

Отговор: Да предположим, че се намирам в средата на музиканти. Виждам по тях, как те слушат всеки звук, различават тяхното съчетаване, доколкото е важно това за тях. Гледам ги и се уча от тях, как да се отнасям към звуците. Тогава, в резултат от своите усилия, ставам по-чувствителен и започвам да ги различавам.

След това задавам въпроси на музикантите и те ми обясняват, но аз не разбирам обясненията им. „Четвъртина“, „петина“, „глисандо”, „форте“ – тези думи нищо не ми говорят, също както са неразбираеми термините в книгата „Зоар“.

Но искам да ги узная! И затова се старая да стана по-чувствителен към това, да усетя. И тогава, тъй като сме в специална система, според моите усилия, моето желание, моя стремеж – започвам да чувствам. Така се развива детето: то иска да стане голямо, през цялото време играе неуморно, изследва всичко наоколо.

Ние се чудим: как тези деца могат да гледат едно и също анимационно филмче или да слушат една и съща приказка хиляди пъти? Това за нас е хиляди пъти, защото вече не се развиваме. А детето живее в тази приказка. Днес то слуша за Червената Шапчица – и за него това е съвсем нов разказ, не такъв като вчера. Ти го гледаш: „Добре, ще му разкажа, нека поседи тихо, да се успокои, да получи удоволствие…”. Но то чува тази приказка всеки път по новому! И въпреки че я знае наизуст, като я повтаря заедно с теб, я преживява отново. Като да кажем, че трябва да ядеш днес, въпреки че си ял вчера. Така и то!

Затова цялата ни работа е в развиване на чувствителността, за да придобием нови качества на възприятие.

От урок по Книгата „Зоар“, 23.06.2011

[46235]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Зоар, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Когато човек започне да се развива от животинско ниво към човешко, в него постепенно все повече се разкрива егоизма и той се стреми да прави всичко в своя полза, докато не разруши всичко наоколо: своето естествено обкръжение в човешкото общество и материаланата среда. Защото желанието за получаване зарди себе си не се спира пред нищо и ни тласка да вземем всичко, самоубийствено ни принуждава да осъзнаем злото.

В крайна сметка, той открива, че почти убива самия себе си, и е принуден да осъзнае своето зло. И когато се запита, в какво е смисълът на този живот, тогава му се разкрива методиката на кабала, за сметка на която, той започва да разбира малко, помалко, че трябва да промени намерението си от себе си – към обкръжението и към този, който е създал за него цялото това мироздание и него самия, т.е. Твореца.

Работата върху промяна на намерението се нарича духовна работа или „работа за Твореца”. Тя трябва да промени човека така, че всички негови действия, мисли, желания да го повдигнат на по-високо ниво. Така той се издига над всякакъв личен интерес, над всичко с което се е родил и към което е свикнал, и отива към състояние, което дори не може да си представи.

И така е длъжен да се предаде на другите, да започне работа на чуждо поле без да оставя за себе си нищо. Всичките му сили, способности, намерения, свойства – всичко е отправено в полза на ближния и само изхождайки от тези желания се обръща към себе си и започва да използва себе си като средство за служене, за напълване, за благо на другите.

Това скъсване с егоистичните разчети трябва да бъде абсолютно – това, което се нарича „над знанието”. Но това скъсване е осъзнато, разбираемо, активно, действено, с използване на всички сили. Ние не просто отрязваме от себе си предишното, а обръщаме в обратна страна всички тези средства, които са в нас, ясно разбирайки как може да ги използваме заради себе си, т.е. осъзнаваме „лявата линия’, клипа във всяко състояние.

От самата дълбина на егоистичните желания, жестоки и изискващи, виждайки как може да ги разиграем в своя полза и в ущърб на ближния, ако може да използваме за себе си цялото мироздание, с всички сили и възможности, с които се представяме в лявата линия и да ги обърнем в „дясна линия”. И доколкото аз мога да обърна това в „дясно” – това се обръща в моя „средна линия”.

Това е особена, много висока работа, в която човек чувства всичките си природни свойства, които Творецът е създал в него, в цялата им дълбочина и взаимовръзки. А работата завършва с това, че той постига цялото зло, заключено в егоистичната му природа и стъпало по стъпало, постепенно, го превръща в отдаване.

Целият този процес се нарича „работа в навечерието на събота”. Навечерието на събота – това е цялото поправяне. После човек идва в състояние, наречено „събота”, в което природата му се превръща в отдаваща.

Тук действа условието: „Този, който не е работил в навечерието на събота, няма да яде в събота”, т.е трябва да постигне „вкус”, да вкуси цялата светлина, цялото наслаждение, което се разкрива от сливането с Твореца. Това наслаждение се разкрива в желанията, които той е подготвил – без това не може да се постигне вкуса. Затова цялата наша работа е в това да си подготвим духовните съсъди.

От урока по статията на Рабаш, 22.06.2011

[46119]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

„Учение за Десетте Сфирот“, ч.1, „Въпроси и отговори за смисъла на термините“.

Въпрос 16: Какво е това време?

Времето – това е определен сбор от етапи, произтичащи един от друг и следващи един след друг по веригата на причините и следствията, като например дни, месеци и години.

Няма време – има само усещане за изменение, което поражда в нас чувството за протичане на времето. В духовното това е очевидно, а в материалния свят е замаскирано, защото в него се смесват много явления, следствия, изменения, които като че ли нямат пряка връзка с духовното, т.е. не зависят от нашите усилия и напредък.

И затова в материалния свят времето не е живо и тече «механично», независимо от вътрешните изменения в човека.

А в духовния свят времето е вътрешно усещане за иамененията, ставащи в човека. И затова материалното и духовното време са две абсолютно различни понятия. Духовното време може да тече бързо или бавно, да се свива и разтегля, в зависимост от количеството изменения, ставащи в човека.

В материалния свят времето зависи от точката, в която се намираме. Ако се преместим в някое друго пространство, там времето ще бъде друго.

От урока по „Учение за десетте Сфирот“, 20.06.2011

[46409]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Баал а-Сулам, „Свобода на волята”: „Когато се удостоили с пълното сливане с Твореца, техният съсъд за получаване бил напълно опустошен. Те нямали никаква собственост и били слети с Твореца чрез подобие на свойствата. А това означава, че нямали никакво желание да придобият нещо за самите себе си, освен в степента, в която да доставят удоволствие на Твореца.” 

Какво е условието за получаване на Тора, на кабалистичната методика? Условието е следното: не желая нищо за себе си, искам само да съществувам, а над това – да постигна единство, отдаване на ближния. Ако в човека вече живее такъв стремеж, значи той се приближава към получаването на Тора.

При това, всеки се чувства като стоящ пред планината Синай, за да получи методиката за поправяне. Получавайки я, той ще разбере какво да прави със самия себе си, как да се поправи, как да се обедини и как да действа. Ще види в себе си египтяните и народа на Исраел, жените и децата, птиците и животните. Всички тези свойства се намират в човека и той желае да ги поправи на отдаване.

Отдаване на кого? Човекът иска да ги спои в едно, за да извърши отдаване на Твореца – с други думи, да направи от тях особен съсъд, в който ще се разкрие висшата светлина.

От урока по статията „Свобода на волята“, 24.06.2011

[46356]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Поръчителство - Няма коментари→

По какво се различават възприятията на новороденото, детето, подрастващия, или на възрастния човек? Защото всички те се намират в един и същи свят – както ние с вас, и го виждат пред себе си. Но доколко всеки от тях разкрива този свят, зависи от неговото развитие, и в същата степен, той самостоятелно участва в неговия живот. И светът се отнася към него, в съответствие с развитието му.

Да речем, от една до десет години, детето се смята още за малко и внася своя принос според силите си, съгласно своето усещане и разбиране. А цялата разлика между детското възприятие и това на възрастния, се „покрива” от обкръжението – при това, в двата смисъла на тази дума: и скривайки от детето онова, което то не може засега правилно да разбере, и компенсирайки това, което то не е способно само да направи. Излиза, че детето получава от света всичко, което засега не може да спечели само.

И точно същото се случва с нас в духовната работа. Ние стоим срещу Твореца, висшата светлина, намираща се в абсолютен покой, освен която няма нищо друго. Но засега съществува скриване, пречещо на светлината, която не сме способни да разкрием, и допълващо недостатъците от нашата работа.

И кога вече може да се смята, че човек се намира в състоянието „ло лишма” (заради себе си), от което стига до „лишма”, до отдаването? Само тогава, когато чувства, че безусловно се намира срещу Твореца, но между тях стои някаква картина на реалността. Тя се рисува от неговите свойства, усещания – това е въображаем свят, струващ му се реален: другарите, групата, всичко наоколо – онова, което засега отделя човека от простата висша светлина, е свойството отдаване и абсолютната любов.

Защото засега, той не притежава такива свойства, а прави разчети и се държи в съответствие със своето развитие. Но вече има усещане и правилно разбиране, че стои срещу Твореца, че е отделен от Него с картината на този свят, чрез която той работи с Твореца. Тази картина на реалността, всъщност се състои от всички негови непоправени свойства, които буквално като „коси” го скриват и защитават (компенсират).

Защото, ако всичко беше разкрито пред него, разбира се не би могъл да встъпи в правилни отношения с Твореца.

Така трябва да разглеждаме състоянието си. Само от такова състояние „ло лишма”, когато сме убедени, че съществува „лишма” (отдаване), но не се намираме в нея, тогава постепенно ще можем да преминем към лишма, ако постоянно и настойчиво се опитваме да разкрием Твореца и всички събития разглеждаме като възможност, дадена ни свише, за да поправим състоянието си „ло лишма” и да постигнем ”лишма”.

От урок по статия на Рабаш, 19.06.2011

[45795]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос:  Външното общество постоянно ме заплашва с унижение, с причиняване на вреда на моето Аз. Непрекъснато чувствайки поставения на гърлото ми нож, не мога да се спра в своя материален бяг. Защо в групата не се случва същото?

Отговор: Действително, има ситуации, когато човек иска да го бодне някакъв външен дразнител, защото не е в състояние сам да се събуди. Но това е неправилен подход. Само ако човек е неспособен сам да организира това „дразнене” чрез групата и книгите, наистина ще почувства ножа в гърлото си. Но ако е способен на това, ще му дадат време – още малко, и още. Разбира се, и групата е задължена да поеме пробуждаща роля и да се погрижи за човека.

Като цяло се развиваме по два начина: или чрез страдания, или чрез силата на Твореца. Това зависи от взаимовръзката между мен и групата: колко влагам в нея и колко получавам от нея в отговор.

Необходимо е от другарите да получа поръчителство и увереност. Всъщност, в групата трябва да се чувствам като бебе в ръцете на майката. Нима има в света по-надеждно място? Детето се успокоява в майчините ръце, но не иска в люлката, не иска нищо – само да остане там, където по принцип няма беди.

Такава взаимна преданост е естествена, както за детето, така и за майката. Задължава ги природата, а ние трябва да стигнем до това над своята природа. Представи си групата, като бебе в твоите ръце и ти като бебе в ръцете на групата.

От урок по статията „Свобода на волята”, 24.06.2011

[46347]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Рабаш пише, че човек трябва да вярва. Какъв смисъл влага той в думата „вяра”?

Отговор: Думите, които срещаме в кабалистичните текстове, автоматично възприемаме в техния общоприет, обичаен за нас смисъл. От една страна, това много ни обърква. А от друга – трябва да разберем, че всичко това не е случайно – просто сега е необходимо да си изясним духовното значение на тези думи.

А всяко противоречие и объркване между, да речем, тълкуването на думата „вяра” в нейния обичаен за нас смисъл, приет в този свят, и нейния духовен смисъл възниква, защото в нас все още липсва вътрешното усещане. Тъй като в мига, в който в мен се появи духовно усещане, то тази дума вече не ме обърква.

Например, мога хиляди пъти да чувам думата „солен”, но докато сам не опитам, няма да мога да разбера какво означава. Моето знание идва от усещането. Защото желанието за наслаждение трябва да почувства вкуса на напълването, а дотогава, в него винаги ще възниква объркване.

Въпрос: Защо има хора, които са готови веднага да повярват на онова, което им се говори?

Отговор: Такова е развитието на човека на неживото, растително или животинско ниво. Когато постигне човешкото ниво, тогава вече трябва да се развива самостоятелно.

Всяко негово предишно състояние се отменя. Ако по-рано е вярвал на всякакви измислици, вярвания, религии, то сега сякаш е празен. И когато си намери учител, тогава не вярва дори и на него. На групата, на книгите – също не вярва. Те му казват, че са ги написали мъдреци – но какво от това?

Човек престава да вярва сляпо, както е било по-рано. И как иначе да е? Той трябва да напредва с вярата на мъдреците – над знанието. Това означава, че човек нищо не приема на вяра просто така, а е задължен да провери написаното от кабалистите.

Но за тази цел, е необходимо да изпълни няколко условия: да открие книгите, да се включи в група, да провери нейните принципи, да си изясни доколко са реални, доколко се основават на силите, законите и свойствата на Природата. Цялата тази проверка, човек извършва за да намери втората природа, която досега е била скрита от него.

Въпрос: Но в този случай той напредва чрез знание. А къде е тук „над знанието”?

Отговор: Вярно е. А над знанието – това е, когато човек приема всички тези условия и ги реализира върху себе си. С други думи, всички свои съмнения, обърквания, пречки, той възприема като средство, като основа за духовното си развитие.

Всяка духовна работа на човека се извършва по-високо от знанието, но всеки път, всички тези условия, той изяснява вътре в знанието. А иначе, кое ще се нарече напредване?

От урок по статия на Рабаш, 25.03.2011

[45718]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→