Да възлюбиш ближния като себе си – е основен закон в интегралната Природа и в човешкото общество. Съблюдавайки го, с това ние съблюдаваме всички закони на природата или иначе казано, всички закони на природата са включени в този закон. Излиза, че ние няма какво повече да правим?

Целта на Природата – е да доведе всичките и части до пълна хармония и равновесие. С това човек достига максимално комфортно състояние. А всички събития, които трябва да изминем, се реализират само за да може човек да достигне съзнателно до такова състояние.

Ние трябва да изследваме целта на природата и пътят за постигането и. Това е залог за нашия успешен живот. Постоянното поддържане на този принцип от науката ще ни даде увереност по пътя, увереност в това, че в него сме обезпечени от поддръжката на природните закони. Това осъзнаване на успеха, в случай на изпълнение на закон на природата или на нещастието, в случай на неизпълнение, трябва да се усеща в нас ката трепет и страх. Това гарантира нашия добър път.

Затова трябва да осъзнаваме законите на природата като обективни и определящи ни към осъзнато изпълнение. Именно в осъзнатото им изпълнение се състои развитието на стъпалото ”Човек” от нивото на ”Животното”. Тъй като през всички предходни стъпала на развитие сме изминавали неосъзнато, подгонвани от развиването на егоизма в нас. А днес природата ни принуждава да се развиваме самостоятелно, осъзнато, над егоизма, в овладяването на противоположните му свойства отдаване и любов.

Как човек може да получи това ново свойство – желанието за отдаване и при това да разбере, че желанието да получава за себе си му наврежда много? А нали това противоречи на природата на човека – той не може да направи нищо, от което няма собствена изгода?

Съществува само един изход – няколко човека, които имат стремеж да се освободят от властта на своя егоизъм, да се съберат заедно, в една група. Всеки член на тази група трябва да се нивелира относно другите. Доколкото има стремеж да достигне свойството отдаване и любов всеки член от групата, и единственото, което нямат, е сила да го реализират, то обединявайки се в група и потискайки своя егоизъм по отношение на другарите, те създават нова същност. Ако например, в групата има десет човека, то тази същност ще има силата 10 пъти по-голяма отколкото е имал всеки по отделно.

Но това ще се случи при условие, че събралите се в групата ще мислят как да потиснат своя егоизъм, а не как да го напълнят. А от любов към другарите всеки ще може да усети стремежа да изпълни закона на природата, защото с това те я довеждат до пълно равновесие и хармония.

По статия на Рабаш, ”Любовта на другарите”

[72521]

Filed under: Възпитание, Духовна работа, Духовна работа в група - Няма коментари→

Науката кабала е методика, която ни се разкрива днес за нашето реализиране, за разбиране на единната система за устройството и управление на мирозданието, която ще ни помогне да се справим с проблемите и бедите. Програмата на природата специално ни въздейства, за да усвоим и осъзнаем целия този обем, в който се намираме. И затова ние изучаваме науката кабала.

По принцип, към това състояние ни подгонва природата вече милиони години. И независимо, че ние все още не усещаме този обем на сътворението, съществуват материали, които ни разказват за това, а също така съществуват групи в които да започнем тази реализация, до колкото в групите ние можем да изграждаме някакво си подобие на Вселената, на микро космоса.

Ако се съединяваме помежду си така, че вътре в нас, вътре в нашето обединение да съществуват сили на взаимодействие над нашия егоизъм, тогава ние постепенно ще можем да достигнем до онова състояние, когато ще изградим вътре своеобразен полигон- място като в изследователска лаборатория. Само изследвайки нашата връзка с останалите, изхождайки от правилните действия между нас, в тази лаборатория, с тази връзка между нас започваме да усещаме проявата на Висшата сила между нас и постепенно да я разкриваме.

Ние ще я разкрием така, както физиците разкриват тайните на Природата с помощта на огромни приспособления, инструменти, ускорители. Само че този ускорител, трябва да бъдем самите ние, нашето обединение, нашата група, където създаваме онези условия, в които ще се прояви Висшата сила и от своето скрито състояние ще стане явна. С това по принцип, ние се занимаваме.

В това сме първопроходци. Целият останал свят усеща, че с тях трябва да се случи нещо, че стои пред нещо, което няма своето рационално решение в нашите обичайни свойства, и инструменти. Ние не можем днес да подходим към решаването на нито един световен, частен или личен проблем – дотолкова те са свързани, взаимно свързани, а от друга страна, са нерешими на наше, земно ниво.

Затова е толкова важно, колкото се може по-бързо да усвоим науката кабала, да я реализираме, както в отделните групи, така и в нашата обща група за да разкрием Висшата сила, да започнем явно взаимодействие с нея и ”да прокарваме” тази методика в света. Тогава ще знаем, как по-добре да я преподаваме, да я поднесем и разкрием пред света, за да не бъде това голословно.

Ние примерно чувстваме, разбираме как да направим това, защото имаме вече някаква вътрешна предразположеност, която вече сме развили. Вече сме се родили с такава предразположеност, с точка в сърцето. А останалото човечество за сега не претижава такава. И затова ние трябва да демонстрираме метода на кабала на тяхното ниво.

Само тогава ще можем да увлечем след себе си света, а иначе това ще е драматичен път на търсене. Затова нашето устремяване към обединение – е практическо приложение на нашето учение.

От виртуалния урок 05.02.2012

[72771]

Filed under: Възпитание, Духовна работа, Духовна работа в група - Няма коментари→

От урок на Рабаш: Там, където недостига духовно величие – се появява възможността да се прилепят нечистите сили. Все едно човек да иска да стане сутринта за урок, а да е обладан от различни мисли и разчети: ”За какво да ставам? Какво ще науча? Каква ще ми е ползата от това?

Щом възникне недостатък на духовно величие, веднага идват такива мисли и превързват човека към леглото – така че да не може да стане… И затова ни е необходима съпровождаща сила, която няма да ни даде да паднем.

Имено такава съпровождаща сила липсва на всички групи, както и на всеки човек тръгнал по този път, точно поради това ние падаме един след друг. Както е казано: ”Хиляди идват да се учат, но само един достига светлината”. Тава означава, че отпадат 999….

Възможно е, те да не отпадат напълно, но вътрешно отслабват и се съгласяват да се мотаят и така и не достигат до целта на своя живот. Те не възразяват, че трябва да се търси отговор на въпроса за смисъла на живота, но се ”състаряват” и не намират в себе си сили за това. И всичко това е, защото не са си изградили поддръжка, такива ”перила”, които да ги поддържат, да не им дават да падат. Това е много важно.

С една дума сякаш сключваме съюз за взаимопомощ, между групите. Затова е толкова важно да се знае, какво се случва във всяка група и да си помагаме едни на други.

Както се казва, ”никой не е пророк в отечеството си”, и другарите от другите групи понякога могат да помогнат и да повлияят на човека повече, отколкото намиращите се редом. Тъй като близките приятели той може да подозира в някакъв личен интерес, да ги обвинява в користни интереси, да ги обвинява в користни намерения. А по отношение на други групи такива чувства не възникват в него. Той вижда, че хора от разни места започват да говорят за него, да показват колко е важен той за тях, а от друга страна, разбира, че трябва нещо да оправи в себе си. Както е казано: ”Стражи и пазачи си сложи на всички врати”.

Това е много важно. Тъй като обичайно, след всеки наш подем – няколко човека падат от този път, защото винаги след издигане следва опечаленото сърце. Трябва да се пазим!

От подготовка към урока., 18.03.2012

[72991]

Filed under: Без категория, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Предстоящият европейски конгрес –е голяма надежда, че ще можем да се обединим и да усетим в нашето обединение разкриването на Твореца, на духовния свят. Отначало светлината възвръщаща ни към източника, въздействайки ни, ще ни съедини заедно, и ние ще усетим сливането между нас, което достигаме, за да доставим с това удоволствие на Твореца. И тогава в силата на подобието по свойства, Той ще се прояви в нас, и ние ще усетим, че ”Исраел (стремящите се към Твореца), Тора (поправящата светлина) и Творецът са единни.”

Към това обединение на всички души в една обща душа, пълна с висша светлина, се стремим всички ние – да усетим това състояние, да го разкрием и да живеем в него, отначало ние самите, тъй като вече имаме желание за това, а след това да помогнем на останалата част от света да достигнат същото. Тъй като в крайна сметка всичко, което се разкрива в нашия свят, всички страдания, беди и кризи – не са нищо повече от сили, които ускоряват развитието на човека към това съвършено състояние.

Затова, стремейки се към това съвършено състояние, ние желаем да постигнем с него следните две цели – любов към Твореца и любов към творенията. Ние искаме да дарим и творенията и Твореца с всичкото благо, което постигаме в работата си, в постижението ни. Тъй като се намираме по средата между тях, като средната третина на Тиферет, която няма нищо, и нищо не желае за себе си, ние се наслаждаваме само от това, че наслаждаваме творенията и чрез тях, през цялата тази общност от души – наслаждаваме Твореца.

Това е съсъдът, който трябва да приготвим. Това е състоянието, което трябва да достигнем. И затова, четейки книгата Зоар, ние искаме да се доближим до Него. Дайте да помислим за Него!

Ако човек си представя бъдещето състояние, което желае да достигне – това вече е молитва. Тъй като аз не знам, къде е Твореца, как да издигна към Него молбата си, МАН, през кого тя преминава, какво точно представлява този МАН, какви желания. Така е винаги в живота: Ако искаме нещо, то си представяме, че вече го владеем и се стремим към онази въображаема картина, където вече се намираме в желаното състояние.

Казват, че ако искаш да бъдеш строен, не се увличай от диети, не се старай да следваш всякакви препоръки, да гълташ хапчета, да спортуваш – нищо няма да ти помогне. Трябва само през цялото време да си мислиш, че си вече строен. И ти ще видиш , как ще изчезне апетита ти и ти наистина ще отслабнеш.

Това е самата истина. И така е във всичко: трябва да си представяш, че се намираш вече в бъдещето състояние и тогава наистина ще напреднеш към него. Желанието, стремежът, вече са насочени към целта, и ще те доведат до нея.

Така и ние. Затова дайте да си представим, че наистина се намираме в добро състояние. Да не пробуждаме недостатъците, проблемите и тревогите, а да се стремим единствено към това съвършено състояние, стараейки се доколкото можем да си помогнем в тази работа.

От урока от книгата Зоар, 19.03.2012

[73047]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Зоар, Конгреси и събития - Няма коментари→

Ако сме вече в поръчителство един за друг, то поръчителстваме във всичко, в радост и тъга. Тъй като поръчителството не е просто подпис на формуляра. Ние се свързваме така, че всички състояния да преминават през нас като през единно цяло. Така действа и поръчителството в банките: ако той не плати – плащаш ти без всякакви разговори.

При нас е дори повече от това: длъжен си да обичаш другаря си повече от себе си. Тъй като заповедта за любов към ближния изисква, на мястото на себе си,любимия, да поставиш него. Ето това е поръчителството – клетва без оставени вратички за отстъпление.

Висшата светлина е способна да изгради единство, но ние трябва да отворим пътя за него. Първо, ние ставаме пратньори, обединяваме се един с друг. Обаче това все още е „ние“ – съвкупност, а не единство. А след това желанието ни да се слеем в едно и това единно цяло ще бъде над нас, като дете, за което ние всички се грижим.

Казано е в „Псалмите“: „Окото на Твореца е на треперещите пред Него и на, очакващите Неговата милост“. Ние винаги очакваме това дете и винаги от цялото си сърце го подкрепяме – само и само да расте, да е живо и здраво, само да му е добре и да е щастливо. Така гледаме на нашето дете, което е над нас и принадлежи на всички. Всички ние сме там с разума и сърцето си, в това единно желание. И искаме да се разкрие в него духа на живота – Твореца.

От урока по статия на Рабаш, 14.03.2012

[72761]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Поръчителство - Няма коментари→

Баал а–Сулам, „Шамати“, ст.26, „Бъдещето на човека зависи от неговата благодарност за миналото“: Казано е: „Велик е Творецът, и нищожният ще Го види“. Тоест само нищожният може да види величието.

Буквите на думата „якар“ (скъп) са подобни на буквите на думата „якир“ (познат), и това говори за това, доколко е скъпо нещо за човека, доколко той оценява неговата значимост (величие). Защото само в степента на неговата важност за него той му се възхищава, и възхищението го води към усещане в сърцето. И съгласно неговата оценка, доколко той знае, разбира и осъзнава важността – в тази степен се ражда в него радостта.

Всичко зависи от осъзнаването на важността, а то зависи от обкръжението. Ако отвсякъде се говори за духовното, аз се възпламенявам от желание и започвам да го ценя, дори да нямам понятие, какво е това. Тогава в мен има гориво, сили, за да вървя по пътя и да придобивам нещо ефимерно – предмет на всеобщи разговори, убягващо от моето полезрение. Това не ми пречи, аз съм готов да вървя след другите със закрити очи.

Така обществото ме „хипнотизира“ и ме тласка напред. В нашия свят това завършва с безмаслена покупка на стока, от която нямам ни най-малка необходимост. А в групата това ме придвижва към духовната цел, която помалко разкривам, докато не ме погълне изцяло. Целият този път, всички степени по духовната стълба, покорявам само благодарение на това, че съм проникнат от обкръжението за важността на целта.

Възможно е, човекът да осъзнава своята нищожност и да разбира, че не е по-важен от всички негови подобни в обществото, но да вижда, че в света има милиони, на които Творецът не е дал сили да работят духовно дори в най-простия вид, дори без алтруистично намерение, дори егоистично, не е позволил даже да започнат пътя към вечността.

А той се е удостоил с това, че Творецът му е дал желание и мисли поне понякога да бъде в духовната работа, дори и най-простата, каквато може да бъде. И ако човек може да оцени важността на това, тогава, в степента на важност, която придава на духовната работа, в тази мярка трябва да благодари и да възхвалява Твореца. Защото истината е в това, че сме неспособни да оценим важността на това, че понякога можем да изпълним заповедта на Твореца, даже без всякакво намерение. И в този случай човек достига усещането за величие и радост в сърцето.

А вследствие на възхвалите и благодарността, която възнася към Твореца, се разширяват неговите усещания и той се прониква от всеки детайл на духовната работа, постигайки, на Кого се явява роб, вследствие на което се издига все по-високо и по-високо.

И в този смисъл е казаното: „Благодаря Ти за цялата Твоя милост към мен“ – тоест за миналото. И незабавно, уверено може да се продължи: „И за това, което в бъдеще ще направиш за мен“.

Няма човек, достоен да отиде при Твореца. И също, няма човек, достоен да отиде при Твореца по-рано от другите. Какви заслуги може да има?

И затова, ако човек иска поне да участва в процеса, тегли го към духовното, въпреки че всъщност Творецът го тегли към себе си, – за това е нужно да благодари, на това трябва да придава огромна важност и значение. Тогава, благодарение на осъзнаването на важността, благодарение на чувствителността, която е отгледал в себе си човекът, във взаимното отношение, той чувства как Творецът го влече нагоре. Оказва се, че Творецът стои зад цялата негова история, зад всички зли мисли и грешки, през които Той преднамерено е провел човека до днешния ден. И тогава човек започва да придобива шесто чувство – усещането на Твореца. Само в съответствие с важността, която осъзнава.

Защо формулата е толкова проста? Защо е необходимо само да придаваме важност на духовното, за да предизвикаме ответното отношение на Твореца?

Всъщност това осъзнаване на важността включва в себе си всичко. Заради това трябва да склоня глава – както е казано: „Велик е Творецът, и нищожният ще Го види“. Възвеличавам в своите очи Него, т.е. свойството отдаване, и пропускам себе си, т.е. свойството получаване.

Сили за това взимам от обкръжението – означава, че трябва да се включа в него като малък. Нали именно малкият е способен да се учи от големите, доколкото действително ги възприема такива. Затова встъпвам в група – и с това развивам в себе си свойството отдаване, любов към ближния, обединение.

При това ми е нужно също да изучавам действията на Твореца: как Той е подготвил цялата действителност. И освен това, трябва да разпространявам тази вест на другите. Защото Го почитам и затова изяснявам, какво иска Той. А Той желае да се разкрива пред всички, да отдава на другите – и аз действам в това направление.

Излиза, че само едното разбиране за „важност на Твореца“ е достатъчно, за да се присъедини към това действие всичко необходимо, всичко съществуващо в мен, в съсъда и пред светлината.

От 5-я урок на конгреса в Арава, 24.02.2012

[71872]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - Няма коментари→

Питаме се: как е възможно да се отделим от своето его, ако цялото творение е желаниет за наслаждение? Но това разделяне е според моите сметки – в това, доколко съм му длъжен, доколко се нуждая от него, защото без него не съм способен на нито едно действие, на нито една мисъл.

И тогава светлината, връщаща към източника, ме довежда до такова състояние, където аз наистина ставам свободен! Това може да направи само светлината, която добавя свойството отдаване към желанието за наслаждение на човека, като че ли прави нова сплав. Това е подобно на законите за валентност и образуването на нови химични елементи. Добави няколко електрона или отнеми – и вече се получава ново вещество. Това е следствие на духовните закони в материалния свят.

Свойството отдаване идва в човека, взема власт над неговото желане за наслаждение, въз основа на това, че съдържа в себе си Корена. Единствената разлика между състоянията „лишма“ (отдаване) и „ло лишма“, което го предхожда, не е в самото наличие на свойството отдаване, а в  постигането ни на това свойство.

Ако свойството отдаване просто го има, това все още нищо не означава – тъй като мога да го използвам егоистично, „ло лишма“! Но когато аз достигна Корена,  в това свойство, идващ не от Бина, а от самия Кетер, то това принуждава егоистичното желание да се преклони. Тъй като то чувства себе си не на първо място, а на второ и разбира, че желанието за отдаване е възникнало преди него.

Оказва се, че то трябва да се подчинява и човек е готов да работи „лишма“. Сега той има енергия, гориво да действа в името на източника на свойството отдаване, а не заради своето его. И желанието за наслаждение се смирява – Малхут намалява, защото чувства Кетер  –  Корена, действащ в Бина.

И тогава, човек трябва само да укрепва все повече и повече в това състояние, да издига Малхут все по-нагоре, за да израстне в него. Благодарение на това, той все по-добре ще опознава Кетер – макар и да не се съединява с Него, но се среща с Неговия корен, свойство, включено в свойството отдаване, облечено в човека (в желанието му да се наслаждава – всъщност материала на творението никъде не изчезва).

И когато човек се издига над цялото желание за наслаждение и разбере корена на отдаване и неговото свойство, тогава се напълва със светлината Хасадим и придобива свойството Бина. Сега той може да премине от светлината Хохма и да получава заради отдаване – но това е вече особена работа, която дори не можем да си представим.

Състоянието „лишма“ започва да се отчита от момента, когато човек, оставайки в желанието си за наслаждение, вече може да извършва действия заради сливане с отдаването. Той чувства силата на Твореца, Неговото свойство и своя източник – вътре в Твореца, а не вътре в желанието за наслаждение.

Така той престава да бъде верен съюзник и роб на егоизма, с който е бил толкова свързан, че не е отделял себе си от него, вярвайки, че егоизма – това съм „аз“. Но сега между тях става разрив и човека сменя стопанина си – при това осъзнато, със собствено съгласие и дори работил много за това.

От урока по статия от книгата „Шамати“, 14.03.2012

[72698]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Да си изясним няколко въпроса, свързани с понятието ”Любовта ни към другарите”:

1. С какво се обосновава необходимостта от постигане на любов към другарите ни?
2. Длъжен ли съм да си избирам другарите – и те мене?
3. Длъжен ли е всеки от другарите ми открито да проявява чувствата си по отношение на останалите членове на групата, или е достатъчно, че той усеща любов към тях в сърцето си, без да проявява това чувство външно, оставайки в сянка, без да се хвали с постижения?

Несъмнено, всеки трябва да проявява открито любовта си към другарите, намираща се в неговото сърце, тъй като откритата проява на това чувство може да пробуди сърцата на другарите към същото. В резултат на това, чувствата на другарите ще се съединят в едно общо чувство, което ще бъде значително повече, отколкото техния математически сбор.

По такъв начин, всеки от членовете на групата ще получи силно чувство на любов към другарите и ще усети необходимостта от разширяване на това чувство. Ако членовете на групата не проявяват своите чувства, те няма да могат да попият общата колективна сила и да преодолеят своя личен егоизъм.

В такъв случай е много трудно да оценяваш другаря си положително, и всеки мисли, че именно той е праведника и че само той обича другарите си, а те не му се отблагодаряват взаимно. Получава се, че човек на практика разполага с малко сила за да може да достигне любовта към другаря си, явно да прояви чувствата си, а не да ги скрива.

Необходимо е постоянно да си напомняш за целта и съществуването на групата, в противен случай човешкият  егоизъм ще се постарае да замъгли тази цел, тъй като той се грижи винаги за собствената си изгода.

Групата е нужна на човек, за да достигне такова свойство, когато той е погълнат от мисълта да доставя удоволствие на другарите си, без да иска нищо в замяна, а не за да му помага групата, като напълва егоистическите му желания. Ако всеки от членовете на групата, като част от нея, разчита само на помощта от страна на останалите в групата, то такава група се базира на егоизма и само го увеличава. Тогава човек вижда в групата само средството за удовлетворение на собствените си егоистични нужди.

Затова трябва да се помни, че групата се изгражда на основата на любовта към ближния. Всеки член на групата трябва да получава любов към ближния и ненавист към своя егоизъм. Ако човек вижда, че неговият другар се старае да потиска своя егоизъм, това ще му придаде допълнителни сили за борба с егоизма. Намеренията на всичките другари ще се слеят в едно цяло. И ако в дадената група има 10 човека, то всеки от тях ще получи силите на всичките 10 другари, които потискат своя егоизъм и се стремят към любов към ближния.

А ако членовете на групата, в резултат на лъжлива скромност, не проявят своите чувства един към друг, то усилване на техните чувства не се получава, и постепенно всеки от тях губи желание да върви към любов към ближния и се завръща към любовта към самия себе си.

От статията на Рабаш ”За любовта към другарите”

[72489]

Filed under: Възпитание, Духовна работа, Духовна работа в група - Няма коментари→

Силата на отдаване – това е силата на съединяване. Без нея в нас няма единство нито в семейството, нито с децата ни, нито в контакта ни с хората, с обществото. Това, че не използваме тази сила, води до разруха както на личността, така и на обществото около нас.

Ето защо е не просто изключително важно, а е въпрос на живот и смърт да се въоръжим с тази сила. Кризата, която идва, която сами сме предизвикали, е само показател на това, къде се намираме. За да я предотвратим ни е нужно да изследваме и проверим какво не ни достига! Кое ни е липсвало? Не ни достига силата на отдаване. Как да я получим? Само за сметка на изграждане на добра среда! Сами трябва да си създадем благоприятно обкръжение, което да ни мотивира, подтиква, помага да станем поне малко отдаващи. Тази среда трябва да ни предупреждава: „Ако не отдаваш, няма и нищо да получиш! И не просто няма да получиш, но и ще се лишиш от уважението, с което се ползваш, и ще се превърнеш в нищожество, което всички ще презират.”

Обществото ще намери начин да ти въздейства чрез хората или децата ти, които обичаш и цениш най-много, чието мнение ти е най-скъпо. То ще подрони чувството на собствено достойнство и самоуважение във всеки, който не се стреми към отдаване, показвайки колко ниско може да стои такъв човек. Обществото просто се отвръща и не би го допуснало до себе си. При тези обстоятелства на човек не му остава друго, освен да се замисли, да изучи как да придобие силата на отдаването и да поиска да я притежава. И тогава обществото ще му отвърне с уважение и добро отношение.

В нас няма друг избор, трябва само да се учим, което означава да станем отдаващи. Идвайки да се уча, аз съм заинтересован, обкръжението да работи над мен в тези две плоскости: палка против моя егоизъм – наказвайки ме със своето презрение, а от друга страна – възхвалявайки ме за моето отдаване. По такъв начин, за сметка на своя егоизъм започвам да ценя силата на отдаване, насочена срещу него.

Ако действам с отдаване, то ще получа напълване – одобрението на обществото. Обществото ще се приближи към мен и няма да осъжда моя голям егоизъм, няма да ми се сърди.

Тоест ще видим, че по такъв начин действаме над егоизма, който расте и достига във всеки до хипер размери. Именно с негова помощ и за сметка на обкръжението можем да възпитаме човека. Това се нарича интегрално възпитание, което учим, за да бъдем интегрални – свързани със всеки.

Човек започва да чувства ценността на силата на отдаване, благодарение на която придобива уважението и почитта на обкръжението. Започват да му завиждат за това, колко е израснал и  почитан в средата се. Получава се, че егоистът започва да цени силата на отдаване. Погледнете какво може да се направи за сметка на правилното обкръжение!

Тук обкръжението встъпва в ролята на възпитател така, както майката и бащата са за новороденото, възпитателите и учителите – за детето или преподавателите за студента. Така действа и голямото човешко общество относно всеки възрастен човек. Обкръжението се отнася към него в зависимост от неговото придвижване и тогава благодарение на използването на тези две сили: получаване и отдаване на обществото, той получава средство да надникне дълбоко в себе си, дълбоко в обществото и дълбоко в природата. Започва да разбира какво се случва при усвояване и използване на силите по отношение на вътрешната психология за самия себе си, обкръжението и природата.

Дава му се възможност да чувства как тези две сили действат в цялата реалност, как те работят в неживия камък, в растенията, в животните, вътре в човека, в обкръжаващата среда и вътре в семейството – във всичко. Той работи като притежател на тези две сили и с тяхната помощ изследва и узнава всичко.

Той прониква във връзката, свързваща цялата реалност – връзка, която се създава от преплитането на тези две сили. И така разбира цялата програма на творението, процеса, през който преминаваме, и къде ни води това.

Нали всичко се подчинява на определен процес, само че сега не го виждаме, защото действаме само с едната сила. А когато човек започне сам да използва тези две сили, това му дава научен инструмент за изследване, с помощта на който може да провери всичко, което се случва в природата. По този начин, той става истински стопанин на своята съдба и всичко случващо се. И всичко това е за сметка на съзнанието на ново ниво.

От 12-та беседа за нов живот, 10.01.2012

[72150]

Filed under: Възпитание, Духовна работа, Развитие на егоизма - Няма коментари→

Въпрос: Какво да правя с ненавистта към другарите, която се проявява по пътя към духовното?

Отговор: Учи се от авторите на книгата „Зоар”. Събирайки се заедно „да изучават Тора”, т.е. разкриването на Твореца, отначало те изпитвали ненавист един към друг. Това било вследствие на голямата работа по обединението, направена дотогава. Всеки път им се разкривало ново състояние, ново получаващо желание, нов „информационен ген” (решимо) – и всички го усещали изкривено: „Аз ненавиждам останалите и обичам себе си, желая всичко да бъде мое”.

Ето това е вярната подготовка – разкриване на нови състояния, които сега трябва да поправям. Първо, откривам недостатък, а след това преминавам към поправянето, за което ще ми трябва Тора. Защото е казано: „Аз създадох злото начало и създадох Тора като подправка”. Когато злото начало е открито, мога да се обърна към Тора за помощ.

Ако първо не разкриеш злото, то и до Тора няма  да стигнеш. В този случай изучаваш не методиката за поправяне, а теория. „Тора” – това е светлината, връщаща те към Източника, която извличаш от трудовете на кабалистите според това, доколко проявяваш в себе си злото и страдаш, като не го желаеш, тъй като се стремиш да достигнеш отдаване, а разкритото зло ти пречи. То не ти носи някакви лишения или неуспехи в този живот – цялата работа е в това, че то не те допуска до отдаването.

По такъв начин, подготовката към урока, за който пише Баал а-Сулам в параграф 17 на „Предисловие към ТЕС”, е нещо свръх – важно. Точно така трябва да се пристъпва към работата. И навсякъде, където хората се учат, ти можеш да проверяваш: достигат ли до осъзнаване на злото? Тоест не се бият напразно в гърдите с „чистосърдечни” признания, а наистина разкриват злото в себе си. Човек открива това не по отношение на съседите, колегите или роднините си, а само относно другарите – когато ги ненавижда, вместо да ги обича. С цялото си сърце, с всичките си сили той се стреми да се обедини с тях – и не може, чувствайки колко е отвратителна самата мисъл за това.

Няма по – голямо разочарование и отвращение – като че ли насила те принуждават към любов. Работата довежда до много тежки усещания. И ето тогава си струва да се занимаваш с Тора, т.е. с методиката за поправяне.

От урок по ”Предисловие към учението за десетте Сфирот”, 13.03.2012

[72541]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→