От писмото на Рабаш (№40): През времето, когато човек започва да чувства любовта на другарите, веднага го изпълва радост и наслаждение. Защото това е нещо ново за него – той винаги е знаел, че освен него самият, никой не ще се погрижи за доброто му.

Но когато вижда, че другарят му се грижи за него, го обхваща необичайна радост и вече не може да се безпокои за самия себе си. Той може да влага усилия само в това, което донася удоволствие. А понеже грижата за другаря започва да му доставя наслаждение, в него не остава желанието да мисли за самия себе си. И виждаме, че в природата съществува безкрайно предана любов, пробуждаща в човек желанието да анулира себе си…

Имаме информационни данни, спомени, “решимот” от общия съсъд на душата. Цялата осезаема и дори неосезаема от нас реалност се намира вътре в нас и ни принадлежи, както е било до разбиването на съсъдите. И затова в момента, когато човек чувства насочена към него любов, и то не егоистична, каквото се възприема в нашия свят, а идващата от висотата на поправената обща душа, от поправения Източник, това незабавно пробужда в него решимо от общия съсъд, възприеман сега за външен.

Затова, той веднага усеща, че тази сила принадлежи на друг свят, на много по-високо състояние и неговата собствена любов към самия себе си се анулира. Той вече не е способен да остане в себелюбие и е готов “да отдаде душа” на този стремеж, на връзката, съществуваща извън него. Така става, защото именно външният съсъд се явява истински, общ, висш, в сравнение с частната, егоистична любов към самия себе си, владееща го сега.

Той се анулира пред тази сила. Ако човек чувства любовта, с която се отнасят към него и внезапно пробуждащия се стремеж да обича с духовна любов някого, намиращ се извън него, то материалната, животинска любов към самия себе си, си отива. Защото човек усеща, че голямото, общо, истинско желание е неизмеримо по-високо от неговото дребно, лично и затова се прекланя пред това с любов.

От подготовката към урока, 02.10.2012

[89375]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Другарите трябва да се грижат за мен, за да не изпадна, и през цялото време да мислят за мен. Аз трябва да им се отплатя за това, тъй като и те също се нуждаят от същата подкрепа. Само ако ние взаимно се вълнуваме един за друг, нито един от нас няма да изпадне и няма да забрави за целта! Ще се държим един друг!

Нямаме никакъв шанс да достигнем каквото и да е, ако всеки не поддържа всички останали. Иначе няма да излезем от егоизма. В това се и заключва взаимното поръчителство. Ако не съм в състояние да мисля за другите, значи и те не мислят за мен. Това е едновременно и причината, и следствието, съществуващи заедно в условието на нашия общ съюз – и тогава в него присъства Творецът, осъществявайки този договор. Без това непременно ще забравим за него и ще започнем да правим странични сметки, предполагайки, че напредваме, и за това ще минат години.

Човек не е способен сам да удържа себе си на правилния път. Знаете колко мига можем да преброим за цял ден, в които действително напредваме: най-много 3-5 секунди! И те са толкова малко само защото у никого няма вътрешна поддръжка.

Моят съсъд за желания се намира извън мен и трябва да се погрижа за това да го присъединя към мен. Ако никой не действа така по отношение на другите, то не работи правилно и затова и не притегля светлината, възвръщаща към източника. Защото светлината действа само вътре в нашата взаимна загриженост. Тя идва на тази основа, в отговор на такива стремежи.

А ако няма такива стремежи, то светлината се намира около нас в пасивно очакване. С нейното величие е изпълнен целият свят,  но ние сами трябва да я активираме. Нужно е да се позагрижим за следните основни условия: поръчителството е сбор от нашата всеобща зависимост един от друг и задължения по отношение на всички. А без това, нито един от нас не блести с успех, даже ако се оценява от егоистична гледна точка,  а още повече ако говорим за високи намерения.

От беседа за вътрешната работа, 30.09.2012

[89601]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Коментар: Не е достатъчно да знам, че всичко, което ми се случва идва от Твореца. Всъщност, в този случай е възможно да се задоволя с тази „картина“ и да не си задавам въпроси. От друга страна, ако в мен се е събудил въпрос, ще преодолея всички  прегради – защото търся отговор.

Отговор: Вярно. Човек трябва постоянно да проверява себе си. Баал а-Сулам пише за това в статията „Скритие и разкритие на Твореца“:

Човек се моли и отговаря с благотворителност на своите нещастия, но не получава никакъв отговор…

Проверява себе си и вижда, че нищо не се получава. Но връзка между него и Твореца все пак съществува – в противен случай той не би се молил и не би се занимавал с благотворителност.

И точно когато спира да се моли за своите нещастия – получава отговор. Но винаги, когато преодолява себе си, за да повярва във Висшето управление и извършва добри дела – късметът се отдръпва от него и той отново пада безмилостно.

Човек води сериозно разследване, опитвайки се да направи всичко правилно – а вижда противоположни резултати. Това състояние се нарича „двойно скритие“.

А когато отхвърли и започне да действа лошо – отбелязва голям напредък и чувства страхотно облекчение. И не можеш да го накараш да действа по честен начин.

Човек ходи по криви пътеки, а може да е заобиколен от богати престъпници и след това доброто обкръжение му се струва бедно, глупаво и подтиснато.

Когато Висшето управление се проявява в такъв вид пред човек, то се нарича „скриване в скритието“.

Той обаче го осъзнава, на ясно е с това, което се случва.

И така, след всички проверки и опити човек сам точно и ясно определя в какво скритие се намира той по отношение на Твореца: единично или двойно. Трябва да правим това всяка секунда, във всяко едно състояние. И това е осъществимо – Баал а-Сулам ни дава насоки за правилното определяне на текущото състояние, на текущата връзка с Твореца.

Когато Висшето управление се проявява пред човек в такава форма, това се нарича „скриване в скритието“. Защото тогава човек се намира под тежестта на товари си, неспособен да продължи да укрепва вярата си в това, че страданията идват при него от Твореца по някаква скрита причина – докато не претърпи неуспех и не се отрече, решавайки, че Творецът не управлява Своите творения.

Това дори не е двойно скритие, тъй като Творецът отпада от картината на този свят.

А всичко, което идва при него, човек приписва на съдбата и природата, като по този начин дори не вижда обратната страна на Твореца.

Ето защо, ставайки от сън, веднага започвам да проверявам себе си: в какво състояние се намирам. Може, разбира се, автоматично да произнеса няколко благословии, да изпея нещо – но като цяло, критерий трябва да бъдат не песните и благословиите, създадени от други хора, а аз самият.

Така, път след път, правя стъпки, разбирайки в крайна сметка, че всичко зависи от въздействието на обкръжението. И тогава виждам необходимостта да се склоня пред обкръжението – защото точно то ме дърпа напред през двойната и единична завеса към разкриване на Твореца. Единствено самопринизяването пред групата ми носи светлината, възвръщаща към Източника.

От урок по статията „Скритие и разкритие на Твореца“, 03.10.2012

[89446]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Поправянето на творението се състои в това, да се обединим заедно. Тъй като това е поправяне на разбиването, което се е получило в следствие на големия взрив, раздробявайки единното творение, единственото сътворено желание на много парченца.

Цялата наша работа е в това, да съединим всичките тези парченца в едно цяло. И разбира се, ни е ясно, че не притежаваме такава сила, която да ни позволи такова действие. Но можем някак си да обърнем това състояние обратно. Някога, от едно цяло сме достигнали до разединение, усещайки се разделени, искаме отново да се завърнем обратно към сливането.

Защото нашето сливане в миналото е записано от информационните ни гени (решимот). И сега, ако ги обърнем наобратно и вместо да получаваме за себе си и да отблъскваме другите, започнем да отблъскваме себе си и да приемаме околните, ще достигнем до сливане.  Можем да го направим за сметка на това, че се намираме в този свят и можем да извършваме действия дори срещу желанието. В този свят мога да прегръщам някого без да усещам любов към него и дори да го ненавиждам. И разбира се, това е лъжа. Но ако знам от самото начало, че лъжа не него, а себе си, то това не се смята за лъжа. Знам, че извършвам действие, което е противно на моето желание, но го правя, за да достигна тава състояние, когато наистина ще поискам това. В такъв случай, кого лъжа освен себе си?

Така трябва да действаме с цел да се обединим, независимо, че първоначално не искаме да се обединяваме и не се нуждаем един от друг. И колкото повече се стараем, толкова по-ясно ще ни става доколко това противоречи на нашето желание. Учениците на раби Шимон, великите кабалисти, са се събирали, за да изучават книгата „Зоар“, разкривали са изгарящия ги огън на ненавистта между тях – истинското разбиване, в самия му корен.

Но при това, ако изпълняваме действия, насочени към обединение, разбирайки, че се опитваме да се издигнем над своята природа, над разбиването и правим физически всичко възможно, то това е достатъчно, за да се доближим до единството.

Тези действия се наричат ”ло лишма”. А намерението ни – да достигнем ”лишма”, отдаване, съединяване. Даваме си сметка, че за сега не се намираме в това състояние, но правим крачка напред, доколкото е възможно.

От урок по писмо на Рабаш, 20.09.2012

[89092]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Конгрес на Единството. Урок №2

Рабаш, ”Включване на свойството съд в свойството милосърдие”: При явно управление няма място за избор. И затова висшият е издигнал Малхут, т.е. свойството „съд“, към ”очите”. С това възниква скриването, и нисшият забелязал недостатък във висшия.

От една страна висшият, е възвишен, а от друга страна той не е привлекателен – в него има нещо отблъскващо. От една страна, искрата в моето желание, точката в сърцето, много би искала да достигне до духовното. А и външният свят ме притиска със своите негативни обстоятелства, не оставяйки нищо, освен онова наслаждаване, което може би предстои. А от друга страна, трябва да направя компромис, защото виждам във висшия недостатък.

Какво е това недостатък?  – висшият не е чак толкова светъл, притегателен, не е толкова прекрасен.

Във висшия няма величие. И неговите свойства се поместват в нисшия, съхранявайки своя недостатък. По такъв начин, тези съсъди се сравняват с нисшия: както в него няма жизнени сили, така няма жизнени сили и във висшите свойства.

Такива са усещанията на нисшия: отначало съм искал много да достигна следващото стъпало, устремявал съм се все повече и повече – и съм разкривал за себе си, какво означава то. Оказва се, че да бъдеш на него – означава да се обединяваш с другарите, да ги обичаш. Оказва се, че трябва да усещам всички като с едно сърце, трябва да се отказвам от много неща, много неща да ми се струпват, да прилагам усилия, че и да се радвам на всичко това. А аз съвсем не съм радостен…

Анализирайки висшето, доста напреднало състояние, аз чувствам, че то е пълно с грижи, с проблеми за сегашния ми егоизъм. Трябва да обичам другарите, да ги обслужвам, да мисля и да се грижа за тях, да се отнасям към тях по-добре, отколкото към себе си. ”На кого е нужно това? Нима съм способен на това?” И излиза, че аз усещам недостатък във висшия и не намирам енергия тук, не намирам духа на живота. Понякога, за няколко минути ме обхваща въодушевление, приятно усещане – но, като правило, всичко е точно обратно.

Това се нарича период на падение: аз не усещам живота във висшето, в състоянието отдаване, любов, и единство. Аз не искам да се поправя.

И тогава има възможност за избор.

Това е много важен момент за осъзнаване: нищо не искам, нямам никаква потребност, губя сили и съм готов да се предам, докато състоянието не се промени само. Не намирам нищо нито в материалния, нито в духовния живот – и седя, нещастен и от едното и от другото.

Това е точката между двете празнини – същност на точката за избор. И всеки от нас през целия ден може да разкрие безброй много такива точки. Ако улавяхме тези точки и правихме верния избор – или поне да се бяхме опитвали, то бихме дошли и възприели висшето по-най краткия път. Тях просто не трябва да ги изпускаме! Но в такива мигове аз не искам нищо, покорявам се на своето усещане и продължавам да се влача в живота…

Нисшият трябва да си каже, че цялото скритие, което усеща, е предизвикано от това, че висшият е съкратил себе си в негова полза. За това е казано: ”Когато Исраел е в изгнание, Шхина е с него”.

В такива случаи трябва да разберем, че висшият преднамерено си ”играе” с нас. Той не може да действа иначе, не може да ме прегърне и да ме възнесе нагоре, като на въздушен балон. Защото тогава нищо не бих постигнал и бих останал като малко дете на ръцете на възрастния. Разбира се, че на детето му е приятно, то се усеща в безопасност и може дори да порита на тази висота, но в действителност то не расте.

Нисшият расте само тогава, когато се старае сам да достигне до висшия. Тук няма да ти се размине без прилагане на собствени усилия. Висшият не трябва да издига нисшия, ако нисшият не прилага нужните усилия. Защото тогава по-възрастният просто ще ”убие” по младия, няма да му позволи да порастне и да напредне сам. Това е все едно, ако родителите правят всичко заради сина си.

И така, ние трябва да разбираме следното: висшият ни помага на 100 процента във всеки миг. Няма нито секунда, когато трябва да очакваме нещо, а то сякаш се бави. Ние винаги пребиваваме в оптималното, от гледната точка на висшия, състояние, най- доброто за напредъка ни. Трябва само да усещаме, как той постоянно се обръща към нас посредством всевъзможни знаци, преднамерено спускайки се в сегашното ни състояние.

Нисшият не се смята за виновен за това, че не усеща вкуса на живота. По негово мнение, в духовното наистина няма никакви жизнени сили. Но при всичко това аз си давам сметка за случващото се.

Ако човек се преодолява, то признава, че горчивият вкус в него е предизвикан от липсата на подходящ съсъд, в който да получи изобилието. Тъй като неговите желания са устремени към получаване, а не към отдаване. И той съжалява за това, че висшият е принуден да се скрива от него.

И така, моите съсъди – желания са повредени. Всъщност, щом вече висшият се е спуснал при мен, аз би трябвало да усетя вече Безкрайността. Тъй като всяко следващо стъпало за мен – е светът на Безкрайността. Затова тя още не е разкрита: Аз не я улавям в своите съсъди, единственото, което усещам е много тесен диапазон, докато в същото време пред мен е нещо огромно и многостенно. Аз просто не виждам висшето стъпало, то закрива всичко пред мен от хоризонт до хоризонт, и не очертава никакви граници, по които да мога нещо да разпозная.

Като следствие, спусналият се при мен висш се проявява днес, като мрачен, заплашващ, зъл свят. Нещо повече, ние се движим към състояния и усещания, много по-критични. Висшият се спуска, за да се хванем за него. Колкото по-ниско се спусне, толкова ние и светът ще се чувстваме по-зле – тъй като ние сме противоположни на него по свойства.

И затова светът е обхванат от криза – така се приближава към нас висшето стъпало и ние неосъзнато усещаме разликата между нас и него. ”Криза” – това е разрива между нашите състояния и състоянието на висшия. Трябва да постигнем равновесие, хармония с Него, а за това е необходимо интегралното възпитание, което ще ни помогне да го разберем.

Като цяло, тук се намира точката на свободата на волята. Аз трябва да разбера: че всяко нещо, което усещам малко по-малко отколкото е Безкрайността – това е състояние, което висшият е сформирал за мен, за да ми даде право на избор.

А това означава, че съжалявам не за това, че светът е лош или че на мен ми е зле, а за това, че на висшия му се е наложило да се спусне при мен, да се смали и да се представи като по-малък, отколкото е всъщност, невзрачен и глупав за мен.

Това предоставя на нисшия повод да злослови и тогава той издига МАН.

От една страна, аз откривам, че висшият е нисш, че много по-високото стъпало е непривлекателно, а от друга страна, разбирам, че всичко това, което виждам е само в моите усещания, че ако възприемах света в истинските съсъди, то бих усещал висшия като Безкрайност в себе си. Тази разлика между сегашните ми усещания и висшия, който се намира в мен – е същността на разликата между нашия свят и Безкрайността.

И тогава издигам МАН, молба за поправяне. Аз търся възможности за да го оправдая – и нищо повече. Дори и да не се измени състоянието ми, дори това да не ми достави някакви приятни усещания – искам само да оправдая Неговите действия и да благодаря за тях. По такъв начин, аз моля не за себе си – а за висшия. Аз моля за сили, осъзнаване, разбирания, но не и за чувства – единствено и само за това оправдание, без значение, че ми е зле. Защото, ако усещането ми се измени към по-добро, аз егоистично ще му възнеса похвала. Но не, аз искам тъкмо това, усещането да не се променя, а да се промени моето осъзнаване, възприятието ми. И по този начин аз ще израсна.

Ние сме създадени от две части: разум и чувства, помисли и желания. И с тях напредедваме, като на два крака. В крайна сметка аз искам да остана в предишните си усещания, и осланяйки се на този ”крак”, да направя крачка и с другия ”крак” – да проумея, да видя своето състояние и да го оправдая. Искам да израста в разум и ако усещането си остава непроменливо – аз наистина се развивам. Тогава оправдавам своето чувствено състояние, но разбирам, че израствам благодарение на това страдание. Аз не съм се продал, не съм подкупен от доброто усещане.

А след това израствайки разумно, аз ще се опра на новия разум и оставяйки го така, ще се изкача на следващото стъпало на усещанията. При това чувството няма да затъмни разума, както това се случва с нас, когато наслаждането ни кара да си загубим главата. Тук е точно обратно, ние правим крачка с единия крак, подпирайки се на другия: усещането е фиксирано – разумът се издига, разумът е фиксиран – усещането се издига. Така и в разум и в чувствата постигаме безкрайните измерения.

От 2 – я урок на Северния конгрес, 20.09.2012

[89207]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - Няма коментари→

Всичко, което виждаме в реалността е желанието за получаване. То е било създадено изначално в първичната си форма и ние усещаме точно това. Ние – това е то.

Но покрай това, ние притежаваме способността да мислим, имаме разум, който ни позволява да констатираме: ”Аз пребивавам в желанието. Аз усещам желанието”. Животните не са способни на такава констатация, тя е подвластна само на човека. В това е разликата: с помощта на разума аз мога да се отделям от желанията, да ги анализирам, измервам, да ги наблюдавам от страни.

По такъв начин, ми е дадена възможността да съм психолог сам на себе си и на останалите. Аз живея вътре в желанието и имам способността да реализирам този живот: кaкво се усеща в едно частно желание, а какво в друго, как преминавам от едно желание в друго и какво правя с него? С други думи, аз съм способен на определена дейност над своето желание. Живеейки в него, аз мога да изучавам своя живот, посредством разума си, паметта и анализа.

Но имам ли каквато и да е възможност да променям каквото и да е в желанието? Аз мога само да ”тека” заедно с него – което и правим в този свят, независимо, че ни се струва, че сами действаме и предизвикваме промените, с помощта на своя ум избягвайки лошото и избирайки доброто. Всъщност не ни е по силите да направим каквото и да било с природата, с желанието като такова.

Съществува обща взаимовръзка между желанията – човечеството. Но е възможна взаимната връзка между точките в сърцата – системата на висшите светове, или Малхут на света Ацилут, на Шхина. Сама по себе си тя е нещо съвсем различно. И ако в мен се разкрива нейната искра, точката в сърцето, то излизайки от нея, аз вече мога да изграждам отношения със своите желания. Системата за взаимна връзка между хората в нашия свят, е предназначена само, за да им „създава” проблеми и беди. В следствие на това, хората постоянно напредват, желаейки да променят тази система и да се сдобият с облекчения в сферата на икономиката, безопасността, здравеопазването и т.н. И всеки път, издигайки се с една степен нагоре, те всъщност достигат противоположен резултат, откривайки, че сегашното им състояние се явява като вреда, а не като полза.

От друга страна, хората, разкриващи общността между точките в своите сърца, могат да влязат в нова система – системата на разбитите светове, на разбитите връзки, тук се проявява разрива, ненавистта, изолираността – с други думи злото начало.

Желанията и взаимоотношенията на хората в нашия свят не се отнасят към злото начало, те остават на ”животинското” стъпало на развитие. Злото начало е само онова, което се противи на разкриването на Твореца, на свойството отдаване и любов. И затова, който разкрива Силата, противопоставяща се за обединяване на точките в сърцата, т.е. на другарите в групата, той разкрива злото начало. Тя се проявява само между другарите – дотолкова, доколкото те се стремят да осъществят връзката. И това разкриване на духовната сила е първото духовно осъзнаване.

А по-нататък, обединявайки се все по-здраво и без отклонения, те започват да разбират: ”Ние се запознахме със злото начало“. То ни кара да усетим необходимостта от Силата, която да го поправи. Тази сила е заложена вътре и ние трябва да се обърнем към нея. Всички ние трябва да отправим своите молитви и молби към мястото на нашето единство – към центъра на групата. Тогава, благодарение на ”молитвата на мнозинството” ще получим тази Сила, и тя ще извърши поправянето между нас”. Така се осъществява напредъкът ни.

Другата Сила, разкриваща се между нас е ”Фараонът”, царя на Египет. В зависимост от детайлите на възприятието, тя се нарича също: ”Билам”, ”Балак”, ”Аман”. и др.

Във всеки случай, единствената ни задача е да се обединим. Казано е, че заповедта, за любов към ближния, като към себе си е велико правило в Тора. Обединението  е единствено средство, позволяващо ни да преминем през различните връзки на взаимното свързване и да достигнем неговото велико, съвършено, въплъщаване – стъпалото на любовта.

Как да обичаме другите, като себе си? Този критерий позволява да водим постоянен ”мониторинг”: устремявам ли се навън, извън себе си? Към това кабалистите обясняват, че ”като себе си” – означава: повече от себе си. Тъй като себе си, изначално поставям над другите – и затова трябва да търпя, да предпочета и издигна другия над себе си. Така напредваме.

Като цяло, всичко се разкрива съгласно този принцип: ”Не прави на другия това, което е ненавистно за теб”, а след това ”Възлюби ближния, като самия себе си”. В това се състои  цялата Тора.

И затова трябва да работим в групата заради обединението, да се учим заради обединението, всичко да правим заради обединението. Без това – няма накъде. Само в това се състои науката кабала.

От урока ”Даряване на Тора”, 25.09.2012

[89039]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Конгрес Единство. Урок №2

Цялата реалност е в човека. На него му се струва, че съществува той самият и около него е огромната Вселена – но тази картина e само в неговия разбит съсъд.

Някога съсъдът е бил един, и в него човек е усещал света единен, единна реалност – самия себе си и нищо повече. Творецът, т.е. оживяващата го Сила, също е бил в него. А извън него не е имало нищо – нямало го е самото понятие „извън мен“. Това е правилното възприятие, което наричаме „Малхут на света на Безкрайността“: всичко е в мен, нищо не е разделено с граници, няма ограничение – няма край.

А после съсъдът се е разбил на две части. И сега, за да постигнем тази Безкрайност, за да придобием истинско, дълбоко възприятие за висшето измерение, имаме само една възможност – да преминем през многобройни подготвителни състояния, което всъщност правим сега.

Светът на Безкрайността се е разделил на две части: „Аз“ и „извън мен“ – и моята работа е да ги свържа. И затова пред мен възниква условието: „Възлюби ближния, както себе си“ – за да присъединя външната част към вътрешната, която по естествен начин да усещам като своя. Ако мога да го направя, то бих се върнал в Безкрайността.

Да обичам това, което е извън мен, така, както егоистично обичам себе си – значи да бъда отдаващ. Точно това е любов към ближния. Думите ни объркват, а в действителност става дума за това, аз, който толкова обичам себе си, да разбера, че всичко, което е извън мен – е мое. Само ми се струва, че неживата, растителната и животинската природа, а също и хората съществуват извън мен. Дори Висшата сила ще разкрия в себе си, както е казано: „Да нямаш друг Бог“. Всичко е в мен.

Баал а-Сулам обяснява този подход за възприемане на реалността във „Въведение в книгата Зоар“: сякаш някакъв „фотоапарат“ в ума ни ни показва целия свят навън. С други думи, част от моето желания е вътрешното ми усещане за моето „Аз“, подразделящо се на свой ред на „корен“, „душа“ и „тяло“, а друга част, съставляваща външната картина, се подразделя на „одеяния“ и „дворци“. Според друга терминология, аз разделям себе си на „мозък“, „кости“, „сухожилия“, „плът“ и „кожа“, а външния свят на – нежива, растителна, животинска и човешка природа.

По отношение на възприемането на реалността, всички видове поговорки и цитати на кабалистите – „не прави на другия това, което е омразно на теб“, „възлюби ближния, както себе си“, „обедини се в група“, „има с кого да се обединиш“, „те ще ти помогнат, а и ти на тях“ – всичко това, в крайна сметка, помага да се намери правилния подход и да се върнем към това, което е било преди разбиването на съсъда. Там няма „аз“ и „другите“, там изчезва целият този свят, там всички усещаме не с телата, а като части от една душа, които се обединяват все повече и повече, докато не се слеят в една душа.

Баал а-Сулам ни казва, че в действителност има само една душа, т.е. света на Безкрайността – едно желание, напълнено с една Сила. Само то съществува в реалността.

Но прилагайки усилия и достигайки това възприятие, започваме в дълбочина да усещаме ставащото в света на Безкрайността, постигаме всичките негови десет сфирот, с всички светлини НаРаНХаЙ. Постигайки първоначалното състояние на творението, чрез второто състояние, чрез разбиването, достигаме до третото състояние. И тогава постигаме Корена на цялата действителност – ставаме подобни на Него, разбираме, чувстваме като Него, ставаме равни на Него във всичко.

А в действителност, работата не е в равенството – в нашия език няма думи, с които да се обясни това състояние. Ние просто се намираме в него: няма „аз“, който да „Го“ постига, намиращ се някъде извън нас. Аз – съм Той. И това се нарича „сливане“.

От 2-я урок на конгреса на север, 20.09.2012

[89098]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития, Общата душа "Адам" - Няма коментари→

Въпрос: Защо не мога да си спомня Твореца?

Отговор: Защото не изпитваш нужда от Него. Когато имаш нужда от някого, ти си спомняш за него. Егоизмът го прави лесно.

Въпрос: До каква степен трябва да ме пречупи Той, за да Го помня наистина. Защото каквото и да правя – нищо не помага.

Отговор: Не може да бъде – винаги е възможно да добавиш усилие в обединяването, в грижата за групата, за другарите. Става дума за вътрешни усилия, които не зависят от това, колко е натоварен денят ти и колко физически сили са ти останали. Тук проблемът е в чувствителността: през цялото време се стараеш да не се отделяш от другарите си, да ги държиш на фокус и да разкриеш бъдещето си в тях.

Реплика: На конгреса имахме такова обкръжение, благоприятно за вътрешна работа. Свише сякаш ни дадоха да я пробваме на вкус – а сега почти нищо не остана, освен опечатък в съзнанието…

Отговор: Нима това не е достатъчно, за да се пробудиш?

Реплика: Не. Защото желанието те подчинява.

Отговор: Наистина ли? Сега, когато помниш това състояние и малко съжаляваш, че си е отишло – нима не можеш да си зададеш някои действия? Нима не можете да се ангажирате с нещо един към друг – да встъпите в съюз, в поръчителство?

Какво ще се случи, ако не го направите? Трябва да се опитвате – тогава ще почувствате безсилие и ще разкриете необходимост от Твореца като партньор. Приемайте Го. Едва когато Моисей стигнал до дъното, Творецът му казал: „Да отидем при Фараона“. Моисей израства в дома на Фараона, там е възпитан, бил е като любим принц, постигал е големи успехи, благодарение на егоизма си. А сега той иска точно обратното – той сякаш не познава чичо си и отива при него като чужденец: „Няма нищо общо между нас. Ти си Фараон и аз се отнасям към теб като към Фараон, не като към чичо.“

Реплика: Но желанието отхвърля този подход. Дори и да осъзнаеш необходимостта от третия фактор, то няма да ти позволи да се обърнеш към него…

Отговор: Още малко усилия и ще разкриеш необходимостта от Твореца. Сега Той не ти е нужен, не вярваш, че Той може да ти помогне, че Той съществува и властва над всичко, че Той е този, който организира живота ти, който ожесточи сърцето на Фараона. Не свързваш едното с другото.

Въпрос: Как да покрием тази разлика във връзката, когато с разума разбирам, а желанието има нужда от друго?

Отговор: Тук ще помогне само опитът в работата, само постоянството и последователността. А ако си се отчаял, ако си готов да си тръгнеш, ако можеш да си позволиш да седиш без да правиш нищо – преди всичко с разум и сърце – ако не се обръщаш към другарите си за помощ… Намери такива, които още не са си тръгнали и са готови да ти помогнат. Търси своята пътеводна точка – Моше, който може да установи връзка с Твореца.

Нищо не можеш да направиш, невъзможно е да работиш против желанието. Обаче сме длъжни да мобилизираме такива сили и средства, които изглежда биха поддържали желанието, но по пътя се обръщат в своята противоположност.

Въпрос: Как става това? Теоретически всичко е ясно, а в действителност?

Отговор: Тук няма достатъчно яснота. Трябва да продължим да работим и да рушим, да рушим своето желание. Ще стане ясно защо пробиваме стената? А след това, удряйки по стената, изведнъж ще поумнееш и ще разбереш как да извикаш Твореца на помощ. А Той ще сломи съпротивата.

Но сега ти не се обръщаш към Него, не осъзнаваш необходимостта от това. Прилагайки усилие за обединение, още не си изгубил достатъчно, за да повикаш Твореца. Вместо това, отстъпваш настрани, сякаш си вложил 100 долара и си готов да се примириш с тяхната загуба, макар и да съжаляваш малко.

Но какво би станало, ако вложиш всичко, което имаш, цялото си имущество? Тогава не би могъл да отстъпиш и би се стремил да направиш всичко възможно, за да успееш.

Разликата тук не е количествена, а качествена. Внезапно, след като дълго време си чукал по сърцето на другаря си, опитвайки се да се обединиш с всички, независимо от всичко, откриваш, че не можеш повече да продължаваш така. И все пак продължаваш още и още, и когато изчерпиш силите си – в същата тази точка се разкрива Творецът. „Сега ще поискам от Него да ни свърже един с друг. Вече чувствам общата система и злото начало – взаимната омраза. И сега искам там да разкрия Твореца. Вече Го виждам – Той ни устройва всичко това, Той съвсем преднамерено е ожесточил сърцето на Фараона. И сега ще Го задължа да действа.

Но даже разбирайки това, не можеш веднага да го задължиш. Трябва всички твои желания, всички намерения да построиш в повече или по-малък порядък. Нима Творецът не иска да ти даде благо? Но на Него му е нужен целият съсъд, пълен с правилни нужди.

Въпрос: Значи трябва просто да продължаваме да бием в една точка?

Отговор: Не е лесно – точката се мени през цялото време. Всеки път тя е малко по-различна, по-дълбока, по-взаимосвързана с всички останали точки. Тъй като постоянно се издигаш.

Въпрос: А какво да правя с вредите, които постоянно причинявам на другарите си по пътя?

Отговор: Носиш само полза. Тъй като над желанията си се стараеш да добавиш нещо към общото единство. Така че защо  наричаш това вреда?

Реплика: Вреда е, защото не ми се отдава да се грижа мислено за тях, да ги поддържам в продължение на целия ден.

Отговор: Така е, защото Творецът ти „подлага крак“. Именно Той ожесточава сърцето ти – сърцето на Фараона. Но над това ти полагаш усилие, подобно на Моисей, който не се съгласява с Фараона. Това са твои усилия, а ожесточаването на сърцето на цялата група е от Твореца. Така че какво се палиш? Всичко е наред.

Реплика: Знам, че трябва да дам нещо по-различно на другарите си – и не мога…

Отговор: И Фараонът, т.е. злото начало, ненавистта сред другарите, и самата група с нейната бъдеща любов – всичко това е Творецът. Той ни се представя под такава форма, за да ни привлече към обединение с Него.

От урока по статията „Даряването на Тора“, 25.09.2012

[89036]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Средство за духовен напредък е работата в група, с помощта на която разбираме дали искаме да се съединим един с друг. И като резултат откриваме, че сме напълно неспособни на съединение и не го искаме, безусловно отхвърляме взаимната връзка.

Природата ни въстава срещу тази връзка. Готови сме да изтърпим всичко, но не и това. Има такива отношения, които дори са ни приятни и сами се стремим към тях. Но сърцето ни никога няма да се съгласи на такова свързване с другарите, в което всеки служи на всички останали.

Само такава връзка се нарича съединение, където всеки като елемент сякаш е споен в електронната схема или компонент в двигателя. Така е във всяка съвършена система, където всеки елемент принадлежи към цялата система и трябва да върши своята работа и отговорности по отношение на останалите части.

За целта, трябва да се откажем от егоизма си. Хора, при които егоизмът не е много развит, са готови да бъдат заедно с останалите и те лесно могат да се сближават, да се чувстват един друг, да бъдат приятели. Но колкото повече се развива човек, толкова повече расте неговият егоизъм и му става все по-трудно да се съедини с другите. Той изобщо не чувства, че има другари.

Някога, дори преди няколко десетилетия, хората се чувстваха близки един с друг. А днес, всеки е сам. Ние дори не обръщаме внимание как всеки се затваря в своята си ниша. Крием се зад компютърните екрани и смятаме това за връзка. Така ни е удобно и по-добре! И такова е станало цялото човечество!

За да се насърчат хората към съединение, има различни методики, основани главно на нацизма, фашизма, фундаментализма. Всичко това е предназначено да пробуди в масите чувство за солидарност. Това малко спира тяхното психическо развитие и те стават по-лесни за управление.

Но в духовния напредък, напротив, двата противоположни подхода се съчетават един с друг. От една страна, човек трябва да е много добре развит, голям индивидуалист. Всеки има нужда да се чувства напълно изолиран и несвързан с никого. Той въобще сякаш не принадлежи на този свят, толкова се е отделил от него.

А от друга страна от нас се изисква да се обединим с такава сила, че всеки да отмени изцяло себе си – за разлика от желанието му да отмени другите. Това е най-нереалистичното искане, което може да бъде само в нашия свят, което е в противоречие с цялата тенденция на човешкото развитие. След като цялото човечество, с нарастването на егоизма, става все по-разпокъсано. Всеки все повече се отдалечава от другите и се крие зад компютъра или мобилния си телефон, зад стените на дома си.

Всеки живее в създадената за себе си ниша. А от нас изведнъж се иска обратното: да излезем от нишата си и да се съединим със сърце и душа. И всичко това трябва да направим не по принуда, а сами да го пожелаем! След като разкриваме, че единството е най-висшата ценност.

И това не носи някаква изгода, с изключение на това, че в това се крие истината. Затова е изключително трудно да се приближим към тези ценности на отдаване и любов, ако вътре в себе си, в своите чувства не намираме за това никакво оправдание.

Но на този принцип работи висшия свят! И за да вземем тези ценности, съвършено обратни на нашите днес, ние трябва да привлечем на помощ към себе си висшата сила, която ще ни повлияе и ще ни измени.

За това трябва да бъде и молитвата по време на обучение. Всички ние изучаваме действия, които се случват на по-висока степен: действието отдаване, любов, съединение – работа на системата от души. Това не е някаква мъртва механична система, а жива – система от чувства и разум, работещи по закона на отдаването.

Ние изучаваме в какви отношения се намират желанията, свързани с взаимното отдаване и искаме да се уподобим на тях, т.е. да ги опознаем, да се свържем с тях, да влезем в същото това състояние. По такъв начин ние доближаваме себе си до това състояние, предизвикваме върху себе си въздействието на сила, която се нарича светлина, възвръщаща към източника.

За тези висши състояния трябва да мислим по време на уроците – за това, как егоистичните желания всеотдайно работят във взаимното отдаване един на друг.

От урока по книгата Зоар, 19.09.2012

[88732]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Зоар - Няма коментари→

Баал а-Сулам, „Даряването на Тора“: В действителност за човек, който все още пребивава в природата на творението, няма абсолютно никаква разлика между любовта към Твореца и любовта към ближния, така, както всичко, което се намира извън него, е нереално.

Аз не мога да почувствам ближния сам по себе си. Усещам го, доколко съм зависим от него. С други думи, чувствам не ближния като такъв, а своята зависимост от него: колко мога да загубя, ако се случи нещо с него.

Ние се ръководим само от такива изчисления, за какво е всичко. Дори майката се грижи за детето си, чувствайки каква вреда могат да й нанесат неговите беди и проблеми. Това е мярката за това, което наричаме „любов“. „Аз те обичам“ – означава: аз завися от теб. И затова това съвсем не е духовна, а материална любов: наслаждавам се от някого и се страхувам да не му се случи беда, защото това ми носи болка. Обичам този, с когото ми е добре. Или е синът ми, или той ми доставя удоволствие.

Говорим обаче за нещо друго – за това, как тръгвайки от любов към творението, да придобием любов към Твореца. И макар да използваме за пример майчината любов в нашия свят, ние наистина не знаем какво е любовта на човешко ниво.

Трябва да изградим любовта като съвършено ново свойство. Самата дума е подвеждаща, а е необходимо да се предпазваме от грешки. Става дума за съвсем различни отношения и детайли на възприятието, за отдаване, идващо от мен навън – към това, което се намира извън пределите на моите чувства. Днес чувствам всеки, мога да почувствам всичко, което се случва в света, само от изчисляването на печалбата или от страх от вреди. Желанието за получаване търси източник на наслаждение или се въздържа от това, което може да му навреди. Само тези неща са в мен, а всичко останало, което не се отнася до моето удоволствие или страданието ми, аз не чувствам.

В крайна сметка, „чувствителният ми елемент“ е желанието за наслаждение. То е този „екран“, който показва картината на моята реалност. В този режим на показване мога да видя само нещата, които се вписват в мащаба на личния ми интерес – дали като полза и вреда, достигайки до страданието. И има неща, които не чувствам, защото те не ми носят нито наслаждение, нито болка – например, различните полета, вълни, рентгенови лъчи и др. Но по степента на развитие разпознаваме все повече неща, които си струва да се вземат предвид, тъй като те могат да донесат полза или вреда.

Същото важи и за другарската любов: не знаем какво е това, не я различаваме с днешните си сетива. Човек би си помислил, защо? Не е ли чудесно, когато те обичат? Но не става дума за любовта на приятелите ми към мен, а за моята любов към тях, когато им отдавам всичко от себе си, грижа се за тях, помагам им. Кой в този свят се нуждае от такава любов? Е, ако те ме обичаха и ме обслужваха – това е друга работа: „Аз съм свободен за вашата любов, моля… Кой е първи?“

Но говорим за прехода към нивото на любов към Твореца, за поръчителството. Целта на творението – да обича ближния си. И се наслаждаваме при това отдаване. Само не отдаване за наслаждение – напротив, правим го против волята си, за да го преодолеем.

Така че, трябва просто да обърнем повече внимание на правилното тълкуване на нашата работа в групата. Не трябва да я тълкуваме в съответствие с обичайния си стереотип от този свят. Интимност, любов, обединение – всички тези понятия имат място само над летвата за преодоляване, над Махсом. А до тогава нищо не преодолявам – просто преминавам през период на обучение.

От урока по статията „Даряването на Тора“, 24.09.2012

[88932]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→