Принципът е много прост: всичко зависи от важността от гледна точка на нашето желание за наслаждаване, на нашата природа. Ако аз срещна важен човек, то в мен възниква желание да се приближа до него дотолкова, доколкото го ценя.

И тогава гледам на този важен за мен човек, без да се откъсвам от него, като майка, която не може да отдели поглед от своето новородено, защото това е най-важното за нея. Аз ще вървя след този важен за мен човек и дори ще се стремя да оценя и обикна онова, което му харесва, постепенно променяйки своя вкус, за да се оприлича на него. Да се доближа до него – това означава, да обикна онова, което той обича, да се държа като него. Такъв е законът за отдаване и любов, с висока оценка.

Затова, условие номер едно е: ”Направи си Учител”, за сметка на това, че Творецът става важен за нас, Неговата цел на творението, законът за близостта съгласно подобието по свойства, които трябва да постигнем. Над всичко това трябва да се работи.

Творецът е скрит, за да не Го преследвам егоистично, като важния човек в нашия свят, близостта с когото ми носи някаква изгода. Аз трябва да се стремя към Твореца само така, както ще бъде най-изгодно за моите алтруистични желания, за да бъдат връзката ми с Него и моето отдаване безкористни, само заради Него самия, заради подобието с Него, а не за напълване на моя егоизъм.

Защото напълвайки своето его, аз се откъсвам от Твореца и искам само да получавам от Него. А за да ни бъде дадена възможност да тичаме след Твореца, за да се прилепим към Него за сметка на промяната на нашите свойства подобно на Неговите свойства – Творецът се скрива. Ние трябва да променим себе си с помощта на обществото.

Според степента, до която обкръжението ми представя и рисува величието на Твореца, дотолкова мога да мисля за своите изменения, за промяната на своите свойства като Неговите свойства. Тогава сметката ”Направи си учител”, т.е. правейки Твореца важен в своите очи, аз постигам: ”Купи си другар” и се обединявам с Него, сравнявайки се с Него по свойства.

В това се състои целият процес, който мъдреците са изразили в кратък съвет: ”Направи си Учител и си купи другар!” Без да възвеличим Твореца в своите очи, не е възможно да започне доближаването до Него и нашата самоотмяна.

Затова няма такива хора, които да не могат да достигнат до успеха заради вродените си слабости в характера, поради недостиг на разум, чувственост или сила. Всички неуспехи се обясняват само с недостиг важността на целта, а нея винаги можеш да си я закупиш от обкръжението.

От подготовка към урока, 31.01.2013

[99275] 

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Рабаш, Шлавей Сулам, 1984, статия 2, „За любовта към приятелите„: Защо трябва да обичаме приятелите си? Поради каква причина съм избрал именно тези приятели и защо приятелите са избрали мен? Трябва ли всеки от приятелите ми да показва своята любов? Или е достатъчно да работи скромно над любовта към приятелите и не трябва да разкрива това, което е в сърцето му?

Тези въпроси без съмнение са важни. Всъщност, по принцип, не чувствам ни най-малка нужда от любов към приятелите си. От къде да спечеля сили? Как да убедя себе си? А най-важното, къде тук е ползата?

Ако ми обещаят нещо полезно, реално, възможно, то бих могъл да се убедя. Но ми казват само, че чрез любовта към приятелите ще спечеля възнаграждение, което е повече от всичко в този свят: не пари, не злато, не здраве, не забавления, а нещо много повече. И тъй като не виждам тази награда, любовта към приятелите не струва много пред мен.

Нека някой ми каже: „Обичай приятеля си и ще ти бъде добре“. Например, аз завися от човек, който може да ме измъкне от затвора. Ясно е, че съм готов на всичко за него, само и само да ми даде възможност да избягам. Но тук аз не виждам никакъв изход от затвора, не виждам голямата, истинска отплата за любовта към приятелите си. Разказват ми за висшия свят, но това много не ме влече.

Освен това, Рабаш пише, че аз съм избрал приятелите си, а те са избрали мен. Но извинете ме, кога ги избирах? И въобще, бих ли се спрял на тях, ако можех да избирам сред множество кандидати? От днешния състав бих взел един–двама, не повече. Оказва се, че никой не е избирал приятелите си.

И учител не сте избирали – напротив, вместо мен, вие, разбира се, бихте предпочели да видите някой по-стабилен и по-уважаван.

Е, къде е нашият избор?

Очевидно, по пътя на обединение в групата, аз трябва да почувствам всеки като толкова специален, че от цялото човечество, наистина бих избрал само тези приятели. Този етап все още е пред нас – да усетиш приятеля си, неговата душа, да се сближиш с него толкова, че той да се превърне в единствен от всички седем милиарда. И така с всеки в групата.

Освен това, Рабаш задава въпрос за това, трябва ли да придаваме на работата си, на своята любов някакъв външен израз: например, да позираме, да си подаряваме нещо един на друг и т.н.? Или, напротив, трябва да проявяваме скромност? В края на краищата, истинската работа се извършва вътре, а „декорациите“, както знаем, не струват много, защото може да се окажат ласкателство, лицемерие, измама. Всъщност аз не обичам никого – как мога да изразя нещо, което е необичайно за мен? Това е лъжа.

От друга страна, ако всеки един не показва в групата, че работи над приятелската любов, то той няма да има силата на групата.

Трябва да помним, че сме малки и слаби, че погрешно се въодушевяваме от външните прояви и затова трябва да ги използваме. Всеки трябва да се държи така, че приятелите му да видят: той извършва сериозна вътрешна работа, прилага големи усилия заради любовта към приятелите си и в действителност вече е достигнал в нея висока степен. Така ще напредваме.

От урока по статия на Рабаш, 24.01.2013

 [98788]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Ако човек се събира с другите, за да отдава без да усеща съпротивление, и не противоречи на желанието си, се оказва, че прави същото, което прави целият свят, както е прието във всички религии и религиозен фанатизъм. Съществуват много благотворителни организации, които помагат на хората в болниците и други трудни ситуации.

Желанието им съответства на действията, които извършват, и затова се нарича “отдаване” в действие. Защото действията, намеренията и желанията отиват в едно направление, без да срещат вътрешно съпротивление. И затова човек е в добро настроение, чувства се добре, с надеждата за някаква награда в този свят и в бъдеще.

Ние действаме срещу естествените си желания и усещаме вътрешно съпротивление, не искаме да отдаваме и да обичаме ближния. В началото откриваме в себе си празно пространство и не чувстваме никакъв стремеж, влечение, никаква връзка с отдаването. Но когато започнем да работим, издигайки се над всичко това, тогава излизаме в духовното пространство.

Тази работа действително се отплаща. Тя не ни притъпява, както при фанатичният подход, тъй като има разлика между получаването и отдаването. Това е нашето вътрешно желание да получаваме, съгласно своята природа, но ние се издигаме над тези естествени желания и се стремим към отдаване, търсим обкръжение, общество, което да ни помогне да изградим това качество в себе си. И тогава, ни е необходимо да привлечем силата на Твореца, която ни помага да станем отдаващи над своите егоистични желания.

За това ни трябва обкръжение, нужен ни е Творецът, защото в противен случай не можем да създадем отдаване над получаването. И тогава ще можем да изградим вътрешна кухина, която да се изпълва със светлината, и в нея ще започнем да чувстваме и разбираме по-висшата духовна реалност.

От урока по статия на Рабаш, 22.01.2013

 [98505]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Кога точно в творението се появява точка на лично отношение към Твореца?

Отговор: Тя се е събудила още в Безкрайността, в четирите стадии на разпространение на пряката светлина. Иначе първият стадий (Хохма) не би породил втория (Бина).

Въпрос: Това ли е точката в сърцето?

Отговор: Не, тя е като следствие от тези етапи. Пробуждащата се в сърцето на човек точка е искрица от общата отразена светлина, която е имала душата на Адам Ришон при разбиването.

Въпрос: Кога все пак човек започва да усеща отношението на Твореца? Защото тогава всичко би станало разбираемо…

Отговор: Всичко би станало разбираемо за неговия егоизъм, а именно това не бива да се допуска. Ако ти покажа, че те обичам с абсолютна любов, безгранично, без всякакви условия, даже ако „ми се качиш на главата“, тогава започваш да ме презираш и даже да ме мразиш. Понеже ти представляваш получаващо желание, а когато на това желание не му се слагат ограничения, когато не го ограничава страхът, то „се разпуска“. В крайна сметка ще започнеш да ми отговаряш не със зло, а с добро. Именно по такъв начин. И затова, вместо любов от моя страна, ти ще видиш сякаш лошо отношение и неприятности.

Въпрос: И все пак, имаме точка в сърцето, с която трябва да започнем процеса. Но ние „приключваме“ поради липса на основи…

Отговор: Съществувал е общ съсъд Адам Ришон, и той е имал отразена светлина (ор хозер – О“Х). Адам Ришон искал да получи заради отдаване цялата голяма светлина, но не го задържал в отразената светлина  и всичко се разбило.

Останало само решимо от желания и решимо от екрана. Имено те се пробуждат, именно то се нарича „точка в сърцето“ (•). Тази точка е дошла не от Твореца, тя е част или искра от самия екран.

В духовното няма разлика между състоянието и неговото решимо – то също представлява цялостна картина на реалността, макар и все още неизявена за човека.

А значи трябва да привличаме към това решимо светлина, връщаща към Източника (ор макиф – О“М) и тогава ще разгледаме картината на духовния свят. Много просто действие: намираш се в групата и изучаваш първоизточниците – например, книгата Зоар. Така извикваш светлината към себе си и това работи.

Въпрос: Има ли нещо конкретно и нагледно за мен в тази работа? Мога ли да почувствам как се стремят една към друга нашите точки в сърцата и как светлината ги обединява?

Отговор: Ако анулираш егоизма си и приятелят ти стане в твоите очи сякаш по-важен от теб самия, ако групата получава такава важност в очите ти, то ти искаш без да се озърташ, да се хвърлиш вътре и да изчезнеш, да се разтвориш в нея, ако прилагаш усилия за това, работиш с “пот на челото“, то в съответстваща мярка предизвикваш светлина, която ти въздейства и изгражда духовно стъпало от решимото.

Въпрос: Ще станем ли единно цяло, така че всеки да го почувства?

Отговор: Безусловно, да. Който участва в това, който го прави, го чувства.

От урок по статия от книга „Шамати“, 23. 01. 2013

[98564]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

От нас, на този път, се изисква преданост на душата, самоотмяна, или това, което се нарича „поемане върху себе си бремето на властта на Твореца“, т.е. себеотрицание. Наблюдаваме тези качества в животните: едно куче чувства много добре, ако със стопанина му се е случило нещастие или някакъв проблем, и е предано на стопанина си. За същата тази преданост на душата ли става дума или не?

Каква е разликата в предаността на неживото, растителното и животинското ниво от човешката? Робът свиква с господаря си, чувства своята зависимост от него и му става предан, като куче. По какво се различава той от роба на Твореца?

Робството на Твореца е преданост към природа, противоположна на моята собствена. Вътре в това себеотрицание се оказвам между две разделили се полярни точки. В мен е собственото ми желание за наслаждение, в което чувствам своя егоизъм, всякакви оплаквания, проблеми, разочарования. Чувствам всичко това и не го отричам, то живее в мен. Но над всичко това, над него бавно, стъпка по стъпка, придобивам осъзнаване и разбиране, преданост на душата към противоположно на моето свойство.

За мен е ясно видима, позната и разбираема разликата между двете форми на природата, намиращи се в мен. Моята преданост се издига над моето знание. Колкото повече е знанието, толкова по-високо се издигам над него, в обратна форма. Това различие, напрежение, разстоянието между егоистичната и алтруистичната природа, между намерението за получаване или отдаване, за себе си или за Твореца – разликата между тези две крайности расте все повече.

Казано е: „Колкото по-високо е човек, толкова повече е егоизмът му“ и „Невъзможно е да изпълним заповедта, без преди това да сме я нарушили“. Това означава, че трябва да паднем и да изпитаме все по-голямата дълбочина на своя егоизъм, злото начало, змея и само от там можем да се издигнем до още по-голяма висота на себеотрицание и робска преданост.

Тези две точки не се изключват взаимно – цялата дистанция между тях запълваме със своето осъзнаване, разбиране, любов, издигащи се над омразата. „Всички престъпления покрива любовта“. В това е разликата между нашата духовна преданост и простата религиозност.

Религията изисква от човек да върви със затворени очи – колкото по-малко разбира, толкова по-предан й е той. Той изпълнява всичко, което му кажат, без да търси разбиране. Колкото по-малко съмнения, колкото по-уверено върви напред със знамето в ръка и с фанатичен поглед, толкова повече похвали получава.

В кабала именно съмненията, объркването, различните вътрешни проблеми и изяснения определят богатството от вътрешни понятия, мисли, идеи. Всички те са противоположни на Твореца и работата заради отдаване, но именно над тях човек изгражда своята преданост, защото благодарение на тях той е способен да разбере и да почувства.

На тази основа той изгражда своето разбиране и усещане, възприема света отначало до край в двете форми на природата, във всички възможни чувства и понятия. Той не гледа с тесен поглед и не върви със затворени очи, а с пълно осъзнаване на егоизма, изгражда своето отношение към свойството отдаване, знаейки, че точно то е свойството  на Твореца.

Той издига свойството отдаване над свойството получаване и самостоятелно, осъзнато предава себе си в служба на отдаването и любовта. Те стават за него негови Богове.

От подготовката към урока, 22.01.2013

 [98502]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Цялата ни работа, целият път и всяка негова част, всяко отделно състояние е разделено на две части: това, което човек прави за себе си, и това, което правят по негово желание свише. Трябва да знам, че целта на творението е достигане на отдаване, подобие с Твореца с всички сили. Аз не знам какво са всички желания, всички 125 степени – това все още е скрито от мен. Но моята задача е да приложа максимум усилия, използвайки това, което имам сега в себе си, като дете, което с всички сили се старае да постигне желаната цел.

Така трябва да действам във всеки един момент, опитвайки се да достигна силата отдаване. А след като съм опитал да направя това сам, с помощта на групата, подготвяйки се и омаловажавайки себе си, молейки за помощ другите, „като си направя учител и купя другар“, след всички тези действия аз се убеждавам в пълното си безсилие. Моят учител Рабаш обичаше да ми повтаря: „Сега виждаш, че си от същото тесто, както и аз“.

В резултат, на човек не му остава никаква надежда със собствени сили да извърши каквото и да е изменение към по-добро и сам да поправи себе си. Той трябва да се убеди в това от собствен опит. Защото макар често да е слушал, че не може сам да поправи себе си и светлината трябва да направи това, засега за него това си остават само празни думи.

За да получим от светлината своето поправяне, трябва първо да се постараем да направим това със собствени сили, доколкото е възможно. Защото докато не се отчаяш от собствените си сили, всички твои молби ще бъдат фалшиви и измамни. Просто си мързелив и не искаш да се затрудняваш. Ако беше вложил всичко от себе си и се беше убедил, че целта е недостижима, то благодарение на вложените усилия, ти би придобил силно желание действително да получиш силата отдаване.

Благодарение на факта, че си вложил всички усилия и не си постигнал нищо, си се разочаровал от собствените си сили и възможности. По този начин, в теб сега има два компонента: желание да постигнеш целта, твърдо намерение, защото си положил всички усилия и нищо не се е получило. И второ, с това си придобил огромно желание и просто ще експлодираш от желанието да достигнеш целта.

Това са две противоположни понятия, както обикновено се случва в духовното. И ако те се съединят в едно понятие, в чисто желание да постигнеш свойството отдаване и нищо повече от това, то от теб се изтръгва молитва.

Това просто се случва, защото сме устроени така. Всички степени вече са вътре в нас, всички информационни гени, решимот. Не трябва да ги привличаме и изграждаме. В този момент, когато се старая да постигна свойството отдаване, в мен се формира правилно желание, и в крайна сметка се ражда молитвата.

Издигам МА“Н, състоящ се от решимо де-итлабшут и решимо де-авиют: от огромно желание към целта и от отчаяние да я достигна със собствени сили. А освен това, тук се добавя и увереност в това, че Творецът може да го направи за мен, длъжен е и ще го направи! Тъй като виждам, съдейки по реда на състоянията, през които преминавам, че всичко е устроено така, сякаш Той желае това и чака само моята правилна молба, т.е. правилно оформено желание, истинска молитва, МА“Н.

МА“Н (мей нуквин) означава „женски води“, т.е. две основни свойства, правилно свързани помежду си. И тогава в отговор на тази потребност към отдаване, на разочарование от собствените сили и на надеждата за поправяне, идва висшата светлина и ми дава свойството отдаване и вътре в това решимо ми се разкрива първата духовна картина. Силата на светлината се облича вътре в решимо, поправя го, свързва, изгражда и аз вече се намирам в свойството отдаване.

Това е моята първа духовна степен, на която ми става ясна общата мрежа, връзката между всички. Виждам как зад всичко това, зад кулисите, действа светлината, силата на отдаване, която трябва да пробуди силата на получаване, противоположното й състояние, за да почувствам колко ми липсва и да го поискам. Така отново и отново на новите степени преминавам същите тези състояния, които преживявам сега, на първата степен.

От урок по статия на Рабаш, 16.01.2013

 [98156]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Конгрес ”Пламък в пустинята”. Урок №5

Въпрос: Какво представлява духовното отчаяние?

Отговор: Духовността – това е отдаване. В нашия свят няма такова качество и задачата ми е да си го представя от противоположностите. Тоест да разбера какво е поръчителство, доколко съм далече от това свойство и в същото време, колко силно се нуждая от него. Ако достигна до такова разбиране, то в мен ще се сформира много силно желание да проникна в това свойство и това желание ще бъде моята молитва, молба, искане.

Ако наистина искам да достигна до отдаване, то свише идва сила, светлина и разкрива това свойство в мен. И тогава започвам да усещам втората половина от реалността, която до този момент е била скрита, а сега се разкрива.

За сега живеем само в свойството получаване и затова животът ни е толкова кратък и нещастен, състоящ се само от загуби и без никаква полза.

А когато навляза в свойството отдаване, отменяйки себе си и преодолявайки психологическата бариера, аз излизам в духовното пространство, напълно изградено от отдаването.

Това е като човек, който престава да диша и след това, правейки това, разбира, че може да живее и без въздуха. И тогава му се разкрива новото пространство, новият свят. Това е само пример, не може да се опише подробно, защото в нашия свят не съществува подобно свойство.

А отчаянието идва от това, че нямам възможността да достигна това свойство сам, със собствени сили. За сметка на групата, учението, накрая достигам до решението, че не съм способен на това, но нямам избор: трябва да го получа. И тогава получавам такава възможност.

От 5-ти урок на конгреса в Арава ”Пламък в пустинята”, 18.01.2013

[98324]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - Няма коментари→

Баал а-Сулам, ”Мир”: Простото осмисляне показва, че на човешкия род е необходим социален живот. С други думи, без помощта на обществото, човек не може да съществува и да си доставя средства за преживяване.

Ако някой излиза от обществото и се усамотява в пустинята и живее там, изпълнен с тъга и в големи страдания, защото е слаб и не може да си обезпечава прехрана, то той няма никакво право да негодува от Висшето управление или от съдбата си.

А ако той все пак негодува и проклина своята горчива участ, с това само демонстрира своята глупост. Такъв човек не е достоен за съжаление, защото върви срещу природата си, независимо от това, че трябва да живее, както му повелява висшето управление. И затова, такъв не се жали.

Който излиза от обществото, разбира се, ще страда. Така сме създадени, че без обкръжение не можем. Никой не може сам да се подсигури с всичко необходимо. Така стоят нещата дори при животните, а какво остава за хората.

Въпрос: Но защо Баал а-Сулам прибягва до такива остри изказвания?

Отговор: Той иска да покаже, че в Природата има ясно написани истини. Ако искаш да останеш човек, то трябва да живееш между хората. А ако искаш да бъдеш като животните, живей при животните. Дете, поставено в стадо, взима пример от онова, което вижда, и става такъв във всяко едно отношение до краен физически предел, а е възможно и зад този предел.

Обкръжението решава всичко. Никой нищо не ти обещава – избирайки обкръжението, ти сам определяш своето бъдеще. Ето, решавай какъв искаш да станеш, в какво общество искаш да живееш. Тук е необходима точност: първо, вземаш решение, а след това се присъединяваш към даденото обкръжение, което ще направи от теб тъкмо това, което желаеш.

В идеален случай, ако човек напредва правилно, включвайки своето чувство, проверявайки, придържайки се към качествата си, то той винаги ще намери своето място, вярното обкръжение, което меко, с любов, ще го поведе напред.

За съжаление, ние не правим верния разчет, за да се случи всичко така. Нужното ни обкръжение се намира редом с нас, но ти не го предпочиташ особено, ти отново и отново се връщаш във всевъзможните външни кръгове и се подлагаш под тяхно влияние. Дори в случай на добро въздействие, ти го получаваш през призмата на външното пречупване – и оставаш без нищо…

Ако би се гмурнал напълно, ”с главата”  в едно от обкръженията – без значение в кое – то бързо би открил онова, което ти е необходимо и полезно. Но днес ги бъркаш, преплиташ и не знаеш къде ти е добре и къде не. Тъй като нямаш ясен поглед върху нито едно от тях – само смесица от размити очертания.

Е, излиза, че основният проблем не е в лошата среда. Напротив, скачай и опитвай, и проверявай. А смесването на средите ни прави неадекватни: самите ние вече не знаем от къде и какво сме прихванали и не можем да вземем решение…

От урока по статията ”Мир”, 11.01.2013

[98014]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Дуалността много затруднява нашата работа. Вчера, на конгреса „Една глобална жена“, се опитах да обясня, че от една страна, жените трябва да направят общо огромно желание, за да го предадат на мъжете за работа. Те трябва да са сигурни, че това тяхно желание управлява света, контролира мъжете и започва процес на поправяне. Но от друга страна, за да го направят с правилно отношение, насочено към отдаване, те трябва да са наясно, че в момента, когато достигнат правилното желание, ще почувстват в него, че всичко вече е поправено и мъжете са абсолютни праведници, които нямат нужда от каквото и да е поправяне.

Беше ми трудно да обясня две такива несъвместими противоположности, но все пак се опитах да доведа това до тях и да задържа тази линия на семинара.

Баал а-Сулам пише в своето писмо (№41): „Духовното прозрение е основано на две противоположни форми, разкриващи се незабавно в човек: една – от страна на тялото, и една – от страна на душата“ – т.е. желанието за наслаждение и желанието за отдаване. Желанието за наслаждение се нарича тяло, а желанието за отдаване – душа, и затова в човек става такова раздвояване.

„Съгласно природата на своето творение човек не е в състояние едновременно да анализира тялото и душата като две паралелни понятия и се опитва да свърже всичко заедно, в едно понятие. И затова духовното постижение за него е толкова трудно, като две противоположности, които е невъзможно да бъдат въплътени в един предмет“.

И действително, понякога чувстваме, че просто се разпадаме и не знаем какво да правим със себе си. Сърцето е в противоречие с разума, а разумът не е съгласен със сърцето, преодоляваме толкова противоречиви мисли и чувства, че е невъзможно да ги свържем заедно около една, стабилна картина.

„Това е като историята на Авраам, на който му било казано, че цялото негово потомство ще дойде от Исаак, но сега Творецът наредил да го пренесе в жертва. И разбира се, от страна на Твореца, в действителност нищо не се променя, а само от страна на получаващия се формират такива противоречия. И затова Авраам толкова много се зарадвал…“

Всички наши страдания са от усещането за двете противоположности, които не можем да свържем заедно. В основата на всяко неприятно усещане е неразрешимото противоречие от двете несъвместими противоположности. И трябва да ги приемем в такъв несъвместим вид и да се радваме, че можем да се издигнем над тях и да продължим дотогава, докато не се слеят. В това, всъщност, е цялото поправяне.

Всъщност, се пита: какво трябва да поправим? „Съществуващо от съществуващото“ (еш ми еш) и „възникналото от нищото“ (еш ми аин) – да бъдем в състояние да ги слепим заедно: Творецът и творението. Това е в основата на цялото поправяне, цялата наша работа. Затова тя се състои именно в това – малко по малко, капка по капка, на малки порции постепенно да привикнем към това, да приемаме, да разбираме, да чувстваме и да се радваме, че изпълняваме тази работа по свързване на двете противоположности.

От подготовката към урока, 14.01.2013

 [97920]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Духовността на жената, Ежедневен урок, Конгреси и събития - Няма коментари→

Както пише Баал а-Сулам в статията ”Шестстотин хиляди души”, в действителност е била създадена една душа, едно желание – Малхут на света на Безкрайността. Светлината, внесена от Твореца, се е отпечатала в това получаващо желание и му e придала всичките си качества, но в обратен вид. А след това желанието трябва да се издигне над своята форма, противоположна на светлината и да ú се уподоби. Противоположното си остава и тъкмо то създава такава мощ, такава връзка, която позволява на желанието да влезе в светлината, да я овладее и да я побере в себе си. Сега за нея вече има място.

И така, има само едно желание, а ако на думи излиза друго, то е затова, защото го постигаме на части. И дори не по неговите части, а по прашинка от собственото ни постижение.

Това прилича на холограма, всяка част от която се съдържа в себе си всичко (М), но в умален мащаб (m). Всички детайли се съхраняват, но губят първоначалната си яснота. И тук, и там има десет сфирот – просто “яркостта“ е различна.

Тогава възниква въпросът: ако има само една душа, то защо ние се различаваме един от друг? Защото по идея всичко трябва да бъде много по-просто: една и съща душа се умалява в мащаб и нейните черти се „размиват“.

Но не, всеки я вижда различно, защото всеки си има свой корен на душата. С други думи, постигаме единната обща душа  от различни „ъгли”, във взаимното включване с всички останали.

Тъй като точката в сърцето всъщност се намира над получаващото желание – в ближния. Тя всъщност е корен на частната душа, тъй като желанието само по себе си нищо не струва. От друга страна, ”ближният” за всички е един – това е Адам Ришон. По такъв начин, всички постигат едно и също, но погледнато от различен ъгъл – докато не се обединят помежду си. И това е направено, за да си помагаме един на друг в постигане свойството отдаване.

Днес отнасям душата за сметка на получаващото желание, което в действителност не съществува. Моята душа е в ближния. И трябва да работя извън желанието, извън себе си ”от другата страна на собствената си кожа”, придобивайки способност за отдаване. Вземам желанията на ближния, получавам от него МАН (молба за поправяне), полагам онова, което иска той, и с това развивам своята душа – своето привличане, устрема си навън. ..

От урока по статията ”600 000 души”, 09.01.2013 

[97816]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Общата душа "Адам" - Няма коментари→