Според напредъка си, човек започва да усеща, че духовното се намира извън неговото тяло, във всичко, което го обкръжава: в неживата, растителната, животинската природа и в хората. Това е онзи свят, онази област, към която трябва да се научим да се отнасяме с любов, със загриженост, като към велика ценност, за да стане за нас важен целият свят, намиращ се извън нашето тяло.

Усещането за съществуване във физическото тяло възниква единствено във въображението ни, благодарение на съвкупността от действащите върху нас сили. И затова усещаме, че сякаш живеем вътре в материалното тяло. А ако в човек се появи желание да живее извън своето тяло, във всичко, което го обкръжава, това вече е потребността да усети душата си.

Започвайки работа върху това, човек вижда, че цялата работа трябва да се съсредоточи върху правилното обкръжение, тъй като само от там може да получи помощ и поддръжка. Такова обкръжение, като представител на външния свят е групата, която може да реагира спрямо мен, притегляйки ме към себе си, помагайки ми да изляза извън себе си, навън.

И тогава възприемам групата като свой спасител, хвърлящ ми спасително въже, за да ме измъкне, като от кладенец. Вече не се свързвам с тялото и желая да изляза навън, а след това се хващам за въжето. А групата, другарите, намиращите се отвън, извън мен, ми помагат да се отскубна от това тяло.

Така работейки взаимно, помагаме на другите поред да се извисят и излязат навън. Тъй като само зад предела на кожата си, над личните си интереси, човек започва да усеща, че групата не е събрание на някакви си хора, а святата Шхина, в която се облича Творецът.

Тялото се състои от ”клипа Нога”- такава част, която ми осигурява свобода на избора, и ”змийска кожа” – най-силният егоизъм, дърпащ ме назад, за да приложа правилно и достатъчно усилие, стараейки се да се отскубна.

С помощта на желанието си да се отскубна от своя егоизъм, от любовта към самия себе си, от мисълта за собственото си благо, да се измъкна зад пределите на своята кожа и да мисля за групата, другарите, света, аз пробуждам силата, идваща от групата, от учителя, Твореца, които ме спасяват от този затвор. Всичко това се случва за сметка на взаимната работа в групата, с учителя, книгите, благодарение на обучението, разпространението – на всички средства, в които се облича силата на Твореца и ми помага да изляза извън себе си.

От урок по книгата ”Шамати”, 13.03.2013

[102824]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Колкото човек е по-близко до учителя, групата и обучението, толкова повече нараства егоистичното му желание…

Отговор: Разбира се. А иначе как би израснал? Затова е казано: ”Колкото и да е висок човек, неговото начало се издига над него”.

Въпрос: Как тогава съкращаваме своето желание?

Отговор: Съкращавам не самото желание, а неговото приложение. Изобщо не искам желанието да бъде намалено или въобще да изчезне. Не, отнасям се към него, както се казва, ”с цялото си уважение”, с любов, а не с ненавист – тъй като това е ”насрещна помощ от Твореца”. Провеждам осъзната работа със себе си и се стремя да запазя границите на своето желание, всички детайли на възприятието си. Те са истинско съкровище за мен и им придавам голяма важност.

Тогава целият живот става за мен нещо особено важно, ценно. Пред мен сякаш играят, блещукат частите на сложен механизъм и аз не ги неутрализирам, не редуцирам неговата жизнеспособност, искам да се издигна над него. Това всъщност е изкачването по духовните стъпала.

Самото съкращаване се прави от светлината, а аз не спирам нейната работата. Това е равносилно на аскетизъм, и в него няма нищо хубаво. Нещата трябва да се приемат такива, каквито са, издигайки се над тях, а след това да се използват правилно. Присъединявам се към групата, учителя, книгите, а желанието ми все расте, още и още. Така се издигам, като на въздушна възглавница.

Въпрос: Как става това? Нали в желанието е много лесно да ”потънеш”.

Отговор: Моля ви през цялото време да пребивавате в състоянието ”вяра над знанието”, в средната линия. Моето желание, над което се издигам, е лявата линия. Отдаването, което придобивам, е дясната линия. А порядъкът на взаимоотношенията между отдаването и желанието е средната линия. Този механизъм ме издига като крик все по-високо.

От урок по ”Предговор към книгата Зоар”, 10.03.2013

[102765]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Как да преминем от ”Аз” към ”Ние”? В какво се състои смисълът на това, човек да оправдава управлението на Твореца само тогава, когато се радва не на своите успехи, а на успехите на другарите си?

Отговор: Смисълът е в това, да се прилепиш към другаря и чрез него да започнеш да усещаш действителността. Как мога да проверя своята преданост към другарите? Съдейки по това, че се радвам с тяхната радост и се огорчавам от техния печал, внасяйки тук себе си единствено за да им помогна да постигнат добро състояние.

И тук започвам да разкривам доколко аз в действителност желая обратното: как в мен се разкрива огънят на ненавистта и завистта към тях, доколко не съм способен да им пожелая нищо добро, защото усещам, че откъсвам нещо от себе си.

Тук ми предстои много работа, за да мога с помощта на тези проверки да достигна до правилния извод: че нямам нищо освен другарите, в които живея!

Ако другарят ми има някакъв проблем, то аз работя с него така, както ако имаше преграда, стояща между мен и Твореца. Няма никаква разлика. Там ще имам възможността да отменя своето ”Аз”, а от друга страна, да се почувствам голям спрямо другарите, т.е. да поискам да направя всичко, за да им бъде добре, с една дума, като грижовна майка.

От урок по книгата ”Шамати”, 10. 03.2013

[102406]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Баал а-Сулам, статия „Мир“: Независимо, че можем да видим смяната на телата в нашия свят, душите не се променят, а само преминават от тяло в тяло, от поколение в поколение. Няма нови души: едни и същи души се обличат в нови тела.

”Тялото” е желанието за получаване. Ако то има намерение за отдаване, тогава съгласно закона за подобие, в него се облича светлината. И първата, най-малка част от светлината, първата степен на душата се нарича ”нефеш”. Като цяло, светлината се облича в поправеното желание – това е друго ниво на душата, нешама. А най-високите светлини, хая и йехида, няма да разкрием до края на поправянето.

Изобщо, в реалността съществуват само светлината и съсъда. Случва се така, че светлината не може да се прояви в съсъда и само лекичко ”мъждука”, поддържайки живот в него. И се случва така, че съсъдът се уподобява на светлината, на намерението. Тъй като самото желание за получаване е винаги противоположно на светлината, която е изцяло насочена към отдаване. Но ако над желанието имаме намерение за отдаване – ”вяра над знанието” или ”отразена светлина”, тогава то е подобно на светлината до известна степен и може да я получи. Между тях вече има връзка и идващата в желанието светлина се нарича ”нефеш”, или ”руах”, или ”нешама”.

Ето за какво се разказва в науката кабала: за поправеното ”тяло” на желанието. От друга страна, в нашето сегашно желание няма никаква душа, дори на нивото нефеш.

И дума не става за онова, което засяга физическото тяло, защото то ни се представя като част от този въображаем свят. Книгите на кабалистите не са медицински учебници, нито анатомически пособия. Те разказват за духовния свят, за душата. А ”душата” е част от Твореца свише, т.е. желание за наслаждаване, светлина, обличаща се в поправеното желание за наслаждаване. Това съвсем не е сегашното ни желание, превърнато в това, което ”храни” хората от нашия свят, отнасящо се към ”животинското” ниво. Не, става дума за желанията, които се проявяват в мен спрямо Твореца и се отнасят към човешкото ниво.

Добре, от къде да вземем тези желания? – От групата, между другарите. Ще ги разкриеш само там, но не и във физическите усещания.

И затова всичко, което се отнася към тялото, към физиологията, може да се остави ”настрана”. За това кабала не говори. Тя се занимава с желанието, разкриващо ми се в отношенията с Твореца. Желанието е добро или лошо – когато искам да насладя или обратното, да Го ограбя.

Именно тези отношения илюстрират примера с гостенина и Стопанина. Когато седя на масата с гозбите, проблемът не е в обкръжаващата обстановка, а в Стопанина. Всичко останало е ”ниво животни” и остава извън кадър. Същността е в това, че се намирам пред Стопанина. Как се отнасям към Него? Как Той се отнася към мен? Какво се случва помежду ни? Всичко това е науката кабала и само тук се крие духовното.

От урока по статията ”Мир”, 08.03.2013   

[102245]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Защо Творецът е толкова суров спрямо творението, защо е установил такива твърди и неизменни закони? Защо Той не е по-снизходителен, като баща към син?

Отговор: Нито едно дете не може да оправдае строгостта на баща си. То не е способно с детския си разум да разбере баща си и да види бъдещите последствия и ползата от възпитанието. На детето му се иска да играе от сутрин до вечер и да яде само бонбони, да гледа телевизия. То не може да оправдае изискванията на родителите си, а ги слуша само от безизходност, чувствайки се зависимо от тях, а не защото осъзнава тяхната правота.

В духовния свят всичко е много по-сложно, затова не усещаме колко меко се отнася висшето управление към нас. В нашия свят детето не е пряка противоположност на това, което трябва да стане. Ако детето е послушно и си подготвя уроците, разтребва след себе си, то тогава родителите не предявяват претенции към него, от него не се изисква нищо повече.

Но в духовния свят не е така, там ти винаги си като престъпник, тъй като изначално идваш с разбитите си желания. А към теб се отнасят добре, дават ти методика за поправяне, създават група около теб, с една дума, като в детска градина с възпитател, дават ти и играчки. Това е огромна помощ свише и голямо милосърдие, които ти опрощават всички грехове и те поддържат във всичко, само и само да достигнеш поне малко поправяне и разбиране.

В нашия свят е прието така нареченото ”маймунско подражаване” (куфим) – възпитание, подразбиращо се като  насилие (кфия) над детето. Но в духовния свят насилието е невъзможно. Аз виждам, че някой ученик с години не се променя и повтаря едни и същи грешки, попада в едни и същи ями и нищо не мога да му кажа. Самият аз съм бил такъв – и така продължава през целия път.

Такъв е пътят, нищо не може да се направи. Докато сам човек не установи за себе си  морал, методика, своя Тора, той няма да може да напредне. Тук насилие не може да има, а само осъзнаване.

Затова не можем да се оплакваме, че се намираме под диктата на безжалостния Баща, независимо дори от ужасните събития, случили се в историята. Ние не сме способни да ги оправдаем, но после ще видим, че всички действия на висшето управление са изхождали от любовта. Независимо, че до сега, от текущото състояние, това не може да се оправдае, ние сме твърде далече от това. Но когато ни се разкрие истината, ще видим, какво голямо поправяне ни е донесло това.

”Има закон и да не се пристъпва” – това означава, че законът е един. Има светлина и съсъд, които са противоположни един на друг – това е целият закон. А след като те се включат един в друг, от това включване се образува закон за развитието, който се нарича закон за съответствията по свойства. Всичко произлиза от един замисъл като един закон.

Накрая трябва да достигна до състояние, когато ще искам да изпълнявам този закон по собствена воля, сякаш няма никой освен мен, няма никакъв Творец. Сякаш съм този Създател взиращ се в своето творение и установяващ закон, по който то да съществува. Това ще означава, че съм постигнал подобието с Твореца.

От урока по писма на Баал а-Сулам, 06.03.2013

 [102143]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Учител и ученик - Няма коментари→

Въпрос: Каква е разликата между духовното сътрудничество и материалното, егоистично обединение?

Отговор: Обединението между егоистите дава положителен егоистичен резултат. Да предположим, че се съберат заедно група хора и отиват да набият някого. При това, със сигурност, тази група получава някаква полза за себе си. Същото важи и в бизнеса и във всички неща, където преобладава печалбата на силния над слабия.

А как се разкрива резултатът от съединението на алтруисти между тях? Как могат въобще да се съединят? Аз искам да отдавам, ти искаш да отдаваш, той иска да отдава – къде и на кого отдаваме? Хайде да отдаваме нещо на някого отвън? Не, никой няма да ни разбере.

Когато се събират алтруисти, те създават помежду си алтруистично поле, което притежава силата на доброто, наречена „Природа“ или „Творец“.

Те разкриват тази сила помежду си, между своите взаимни алтруистични движения и се оказва, че това тяхно постигане се усеща от тях като разбиране за вечния живот – отвъд нашия свят, над нашия свят. Те съществуват в едно ново измерение, в нова, създадена от тях област, като че ли влизат в „духовен балон“ и съществуват в него.

И от този „духовен балон“, който те са създали помежду си чрез взаимни алтруистични движения, те вече не виждат нашия свят такъв, какъвто го вижда обикновеният човек. Те не виждат материя и форми, а сили, които стоят зад нашите тела и зад обектите в този свят. В тях се появява съвсем различно възприемане на реалността.

Те чувстват материята на нашия свят, не само чрез петте си сетива, но и чрез това общо свойство отдаване, което са постигнали и виждат силите, които управляват Вселената. Това се нарича, че те са стигнали до своята душа. Ето защо, обединението между алтруистите, за разлика от обединението на егоистите, ги отвежда до следващото ниво, в следващото измерение.

Въпрос: Те ли поставят пред себе си тази цел, или това е следствие на действията?

Отговор: Те са си поставили ясна цел: издигане до нивото на свойството отдаване, на алтруистичното ниво във Висшия свят. Това се явява цел и от страна на Твореца, и от страна на човека.

От виртуалния урок, 03.03.2013

[102005]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група - Няма коментари→

Въпрос: Ако рисуваме картина на светлото бъдеще, то как бихме го осъществили? Както се казва „Искаш да бъдеш щастлив – бъди щастлив!“

Отговор: По принцип, това е вярно, защото мислите работят. Ако култивираме в себе си положителни мисли, тогава естествено, че ще създаваме в интегралните кръгове, и въобще навсякъде положително поле и ще задействаме положителните сили на природата.

От друга страна, това поле също ще ни възпитава. Затова е желателно да бъдем винаги в добро настроение, с добра поддръжка и тогава ни е гарантиран сравнително лесен живот.

Нали живеем в абсолюта на природата и вътре в нас протичат всякакви данни, а ние ги възприемаме като течението на живота. Ето защо, ако погледнем по друг начин същите тези данни, които се вливат в нас, тогава животът ще изглежда съвсем различно. Оказва се, че ние сами регулираме качеството на живота си – какъв е той: добър или лош, целенасочен или безсмислен.

Вие не може да си представите как си влияем един на друг! Дори ако човек не излиза от дома, той все едно влияе на останалите! Та това е едно единно поле!

От ТВ програмата „Персонални тайни“, 10.02.2013

[101836]

Filed under: Възпитание, Възпитание на децата, Духовна работа в група, Практическо обединение - Няма коментари→

От статията на Баал a-Сулам „Плодовете на мъдростта“: По време на обща молитва на човек му е забранено да се откъсва от останалите и да се моли за себе си, дори и да иска с това да достави удоволствие на Твореца, но смята да го направи сам, а не с останалите. Защото откъсвайки се от обществото и молейки се за собствената си, лична душа, не я изгражда, а тъкмо обратното, нанася вреда на душата си, ставайки ”горделивец, заедно с който Творецът не може да бъде”.

Не е просто да се преодолее тази трудна психологическа бариера. Нашето его не ни позволява да осъзнаем, да си спомним, да усвоим и приемем правилото, че само излизайки извън границите на тялото, отново ще намерим съсъда на своята душа. А всичко онова, което сега ми се представя психологически като моето ”Аз” – съществува само във фантазията ми, за да го отхвърля, анулирам и да видя себе си извън всичко това.

За да приемем този факт, този мироглед и да живеем с него, ни трябва силна поддръжка от страна на обкръжението, ученето, упорита работа и взаимно поръчителство. С това се започва всяко едно действие за поправяне, тъй като всеки път ни се прибавя още егоизъм и ние отново трябва да работим с този допълнителен товар, за да можем без да го поглеждаме да решим, че нашият съсъд се намира извън него.

Призивите: ”Не прави на другия това, което е ненавистно на самия теб” и ”Възлюби ближния, като самия себе си” ни се струват като обикновени правила на вежливост, на „културност”, на възпитано поведение, на морални нравоучения. Но не, тук става дума за вътрешната насока, която трябва да съществува в човек, ако иска да намери своята вътрешна част, своята душа и да започне да я поправя.

Затова, молещият се за самия себе си не само че не напредва в духовното, но си нанася и огромна вреда. С това си действие той сякаш се откъсва от другите, усложнявайки разбиването. Независимо, че е ясно, че и отрицателните действия също са необходими, тъй като човек трябва да достигне до осъзнаване на злото, докато не разбере и не почувства, че това отношение е неправилно.

Но вече сме близо до завършването на нашата истинска работа и затова трябва да разбираме това ясно и постоянно да засилваме общото мнение, че само вътре в ”Ние”, а не в ”Аз”, има духовно съществуване, напредък, търсене, смисъл от работата – само между нас. Тъкмо натам трябва да привлечем всички сили, стараейки се да се научим и придобием такъв поглед, с който да заменим себе си с ”Ние”, за да живеем вътре в душата.

От Подготовка към урока, 03.03.2013

[101778]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Баал а-Сулам, „Предисловие към книгата Зоар“, п.1: Гледайки себе си, ние се чувстваме толкова порочни и нищожни, че никой не е така заклеймен, като нас. Когато гледаме Онзи, който ни е създал, излиза, че ние трябва да се намираме на върха на стълбата, която е достойна за прослава, като нищо друго. Тъй като от съвършен Създател трябва да произлизат и съвършени действия.

Наистина виждаме, че Природата е съвършена и всичко в нея е подредено много добре, по-добре, отколкото при нас. Отношението на човек към ближния се състои в това, да го принуждава, убива, граби, експлоатира, да го побеждава във всичко. И виждаме, че този подход е вреден. За нормален живот щеше да е по-добре, ако съществувахме на принципа на взаимната помощ и доброто, пазейки природата и себе си. Така учим и децата да не се бият, да не са алчни, а да играят заедно. Но става ясно, че децата не са способни на това, дори и възрастните не са. Излиза, че природата ни е несъвършена. Ето какво откриваме, гледайки самите себе си.

От друга страна, в природата всичко е изградено съвършено. Множество изследвания все по-добре ни обрисуват картината на хармоничното равновесие и взаимодействие. В крайна сметка, Природата е създала живота, което изисква координирани действия на сложни и деликатни механизми. Виждаме колко многолик и сложен е светът, колко мъдро е устроен. От къде се е появило всичко това? От някаква си мъничка ”точица”, създала Големия взрив?

Така или иначе, това сложно, хармонично многообразие, което виждаме, не може да не ни впечатли. Но когато погледнем човека, ”венеца на природата”, пред нас се открива само една наклонност – да разрушаваме всичко.

Това ни кара да се замислим, как е възможно това? Най-сложната и качествена част – и в същото време най-лошата?

Нищо и никаква си мравка или бръмбар не причинява зло на никого, действа съгласно законите на Природата и помага на другите в общата взаимосвързана система. В нея всеки живее само за да подсигури останалите, всеки си има своя ниша и честно ”отработва” своите взаимни връзки с хилядите останали създания. Всички те образуват съвършена мозайка, неразделно сплетените щрихи на общата картина. Махни само един детайл – и веднага всичко се изкривява, разрушава се цялостта.

А между другото, тъкмо с това се занимава човек като правило. Неговата дейност е противоположна на природното съвършенство. Всички животни и растения, всичко съществуващо е пропито от пълно съгласие, и главното – от взаимно напълване. Всички са взаимносвързани, взаимозависими и се нуждаят един от друг. Всичко в природата е изградено на основата на равновесието, където на нито едно ниво не може да се добави или отнеме каквото и да е – това е един ”пъзел”. Но идва човекът и го разрушава, и то по малко се приближава към катастрофа. Досега не сме осъзнавали, че цялата природа около нас е съвършена, а нещата, които ни се струват несъвършени, са свидетелство за ”кривото огледало” на нашето възприятие или за резултатите от нашата разрушителна дейност.

Човек не е способен да се включи в съвършенството, защото той е непоправен. Това е единственото създание, което е противоположно на Природата. А това означава, че ключът за поправянето на ситуацията се намира в нас самите.

От урока по ”Предисловие към книгата Зоар”, 26.02.2013 

 [101422]

Filed under: Без категория, Възпитание на децата, Възприемане на реалността, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Развитие на егоизма - Няма коментари→

От статия на Рабаш ”И Неговата Тора изучава”: Както откриваме в свитъка на Естер: ”След тези събития царят издигна Аман”. И съгласно здравия разум това е трудно да се разбере, защото след като Мордехай е направил услуга на царя, царят е трябвало да издигне Мордехай, а не Аман?

А това се обяснява така: когато човек не вижда истинското лице на своето зло, т.е. формата на Аман, тогава той е не способен да се моли на Твореца, за да му помогне да победи това зло.

И само тогава, когато човек вижда страшната сила на Аман, желаещ да унищожи и погуби всички юдеи (да убие всичко, отнасящо се до обединението), който не дава на човек да направи нищо за отдаването, в този случай може да се обърне с истинска молитва. И тогава Творецът ще му помогне.

Само ако се стремим към единство, както Мордехай, който е пробудил стремеж към обединение с това, че е разкрил заговора срещу единството и го е отстранил (убил двамата слуги, предали царя) – в този случай се пробужда Аман. Злото начало възстава срещу доброто, желанието за наслаждение се издига срещу желанието за отдаване, и започва борба между тях вътре в човека.

Само за сметка на това, че укрепваме силата на доброто – нараства злото, и отново увеличаваме доброто – и отново израства злото. Така ще бъде, докато не достигнем такова състояние, когато окончателно не разрешим този спор. Доброто начало няма за какво да бъде питано – на него не му е нужно нищо, то не иска да получава нищо, а само да отдава при всеки удобен момент. Затова, винаги питат злото начало, след което правят тъкмо обратното.

Това се нарича да вървиш с вяра над знанието. Ние научаваме мнението на нашия егоизъм и вървим с вяра над знанието. А иначе нямаме друга възможност да си представим, какво е това духовен свят, какво е това да си над себе си, какво се нарича отдаване. Но е известно, че то е обратно на егоистическото получаване, което ни е добре познато.

Затова, след като израства желанието за отдаване, се налага да увеличим желанието за наслаждаване и да го попитаме за мнението му, какво трябва да направим. А след това да направим тъкмо обратното! Така работи това.

Защото не виждаме образа на доброто, подобието на Твореца. Единствената възможност е да го изградим, като обратна форма над егоистичното си желание. Затова ни е дадено обкръжението, което трябва да ни помогне да преобърнем наопаки желанието за наслаждение, т.е. да превърнем намерението за себе си в намерение за отдаване. Това се нарича ”завръщане към отговора”, към Твореца – издигане на Малхут в Бина.

Ние нямаме никаква представа за образа на доброто, освен като противоположно на злото.

От подготовката към урока, 25.02.2013

[101340] 

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→