Въпрос: Какво означава да издигнеш МАН?

Отговор: МАН – това е молба да станеш подобен на Твореца. Тя възниква, когато човек се чувства безпомощен, сякаш се е оказал в пустиня.

Той е гол и лишен от всичко, безсилен е, и другите не са в състояние да му помогнат. Той разбира, че няма и най-малката възможност да постигне отдаването и любовта.

Струва му се, че е пресушен и е обкръжен от „лъвове” – неговите желания, които го „поглъщат”. Неговият живот е в опасност и той не може да се измъкне от това състояние към отдаването.

Целият свят е в краката му, освен отдаването и любовта към ближния, към Твореца. С каквото и да се утешава неговият егоизъм, ако над всички тези „щедрости” не цари свойството отдаване и любов – човекът е загубен в пустинята.

В тази пустиня, в пустотата на егоизма, неговият духовен зов става толкова силен, че той крещи, и с този вик постига целта.

От урока по книгата „Зоар”. Предисловие, 28.11.2010

[27907]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Зоар, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Въпрос: Творецът е скрит и вместо Него аз имам група. Как в нея да видя само отдаване?

Отговор: В групата винаги има пречки и именно с тяхна помощ, ние можем прекрасно да се упражняваме и тренираме в уподобяване на Твореца.

Всеки негатив трябва ясно да се използва по предназначение, за да се обърне в позитив.

Всичко е за добро, трябва само да действаме грамотно, да не отстъпваме от случващото се и да изградим вярно отношение към него.

„Всичко е за добро” не означава, че ние предварително се примиряваме с неизбежното, както е прието. Не, над пречките, над получения пример, аз преди всичко трябва да видя крайната точка, поправеното състояние.

И тогава ще намеря начин да превърна неправилното в правилно – да обединя в себе си истинското, над пречката, свързана с другарите, с Твореца или дори с личните обстоятелства и с целта на творението.

Ще разбера как да поправя всеки аспект: желанието, намерението, мисълта, събититето. Ще успея не само да го оправдая и да го отнеса за сметка на Твореца, но и да се присъединя към връзката с Него.

Ще разбера, доколко трябва да пренастроя желанието си и образа на мисълта по отношение на дадения случай, доколко е необходимо да се промени неговото възприемане, за да видя накрая, че Творецът ми е донесъл добро.

А признак за това ще бъде радостта – аз се радвам, че Творецът ми е предоставил възможност още малко да се приближа към Него. Така, постепенно нашите усилия се събират в голяма собственост.

От урока по книгата „Зоар”. Предисловие, 28.11.2010

[27919]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Зоар - Няма коментари→

Въпрос: Как да използвам силата на мисълта, за да уравновеся чувствата?

Отгово: А защо? В едни, съгласно природата, е по-развит разумът, а в други – чувствата. Няма нужда да приличаме един на друг по характер и темперамент.

Всеки човек е уникален, всеки трябва да се включи в групата с всичките си свойства, за да получи от нея впечатление за разбиването.

Съществува светът на Безкрайността, а под него е светът на разбиването, в който се е случило разбиването на келим. Светлините от света на разбиването са се издигнали обратно в света на Безкрайността, а келим са паднали в нашия свят. Ето това е цялата реалност.

Съществувайки в този свят, ние сме длъжни да намерим разбитите келим и да разберем кое у нас е разбито? Ние трябва да разкрием ненавистта! С помощта на обучението при нас идва светлината и показва какво не ни достига за разкриване на духовното. Тя ни разкрива мястото на разбиването, разголва ненавистта. Когато разкрием това, у нас протича осъзнаване на злото и желание да достигнем доброто.

Между доброто и злото, между желаното и действителното, възниква мисъл. Мисълта увеличава желанието. Желанието ни насочва към групата, където цари ненавист, като планината Синай, а ние искаме да превърнем тази ненавист в любов.

Това желание започва да изисква от света на Безкрайността светлината, възвръщаща към източника, в отговор на МАН, на потребността от изправяне, и ние изправяме разбиването. Ние изправяме света на разбиването с помощта на нашето желание, на нашата мисъл.

Творецът специално е разбил картинката и ти е дал това „лего”, а ти започваш да го събираш, докато, съединил всички негови части в едно, не издигнеш целия този разбит свят до нивото на света на Безкрайността. Няма нищо друго в творението, освен тази игра, и в книгите по Кабала това се нарича точно така – игра.

От програмата „Кабала за начинаещи“, 21.10.2010

[27814]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Общата душа "Адам" - Няма коментари→

Въпрос: Какво представлява намерението в мен и защо то е толкова важно, ако разумът и усещанията не се взимат под внимание при напредването в духовното?

Отговор: Намерението – това е човекът в мен, то определя какво искам измежду всичко, което съществува в мен. Всичко, което ме напълва: усещания, разум, надежди, фантазии, мечти, минало, настояще, бъдеще – всичко преобръщам и изяснявам: какво искам измежду всичко това?

Аз в тази бъркотия нищо не разбирам, всичко е смесено, днес така, утре – иначе. Но онова, което искам, се нарича намерение. Тоест, сега аз гледам отгоре на своя живот и на всичко, което имам, и решавам кое е най-важно за мен.

Това е такава точка, в която аз мога да взема някакво решение – или отново да се потопя до гуша в този „коктейл”, който съм забъркал, и да забравя за всичко – да се върна към нормалния живот.

Или ще се издигна над него и искам да измъкна от цялата тази смесица само това, което ми е полезно за напредването, за бъдещия живот. Ето това трябва да реша, и затова намерението това е целият човек.

От урока по Книгата Зоар, 25.11.2010

[27806]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Зоар, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Въпрос: Присъединявайки към себе си желанията на другите, аз се разширявам, но все пак още чувствам само случващото се в мен?

Съществува ли точка, в която аз действително да усещам намиращото се извън мен?

Отговор: Разбира се! И още как! Ти усещаш това много по-силно отколкото чувстваш себе си сега, тук в този свят.

Представи си, че виждаш случващото се сега на хиляди километри от теб, точно така, както виждаш и на разстояния на метри от теб. Няма разлика, няма разстояние!

И точно така, както виждаш външната форма на обекта, ти виждаш и през него, изцяло и всичко, случващо се в него – всички причини и следствия.

Това е, което се нарича постижение. В духовното нищо не е ограничено от пространството, нито от дълбината на постиженията, от теб нищо не е скрито – нито причините, нито следствията на явленията, които ти наблюдаваш, във всичките им отрязъци и свойства.

Ето защо това се нарича постижение – окончателното и най-голямото възприятие и разбиране. Дори е невъзможно да се сравни това с нашият свят. Просто защото ние в нашия свят нямаме постижения, ние сякаш се вглеждаме само вътре в самите себе си.

От урока по статията на Рабаш, 26.11.2010

[27758]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Ние говорихме за радостта от напълването, а как стоят нещата по отношение на радостта от положените за нейното постигане усилия?

Отговор: Аз изпитвам чувство на ненавист и отблъскване към някого и над това трябва да изградя отношение на любов, за да го напълня, като по този начин напълня и себе си.

За тази цел полагам определени усилия, трябва да работя над своя егоизъм. Ако провеждам през себе си светлината, за да напълня другите, тогава превръщам своя егоизъм в „помощ против него” – вместо за получаване, той работи за отдаване. За мен това е усилие и трябва да убедя себе си, че има смисъл да го направя.

От една страна, благодарение на това, че прекарвам висшата светлина през себе си към някого, моят егоизъм се наслаждава от това, че през него преминава светлината. От друга страна, аз присъединявам към себе си желание, което напълвам, то става част от мен самия и по този начин, аз също се наслаждавам.

Аз получавам светлина от Твореца и светлина, която се връща към мен във вид на духовна обратна връзка от това, че напълвам другия.

Ако съм го присъединил към себе си, то това се нарича „възлюби ближния, като себе си”. Затова е казано: „Праведниците се удостояват два пъти”. Освен, че се напълва тяхното собствено желание да получават, те се наслаждават и от това, че напълват желанието на ближния.

От програмата „Кабала за начинаещи“, 28.10.2010

[27820]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група - Няма коментари→

Кабалистите в своите книги говорят само за душата – те не  се докосват до нашия свят, който се намира по-ниско от линията на живота.

Това е илюзия, временно дадена ни, за да започнем да се пробуждаме от този сън и да строим истинския живот.

Помисли сега, как трябва да цениш приятелите, които могат да ти помогнат да се пробудиш за нов живот!

Разберете, че вие заедно се намирате в някакъв сън, и единственото, което ви е дадено като помощ, за да се излезе от него, е мъничка искра.Понякога когато спиш, сам разбираш, че ако се постараеш, можеш да се събудиш. Ето това е дадената ни уловка- и именно това е „точката в  сърцето”

Ако свържеш заедно всички тези точки на желаещите да се пробудят, и поискаш да”зазвъни будилника”, висшата сила, която да ви пробуди, то тя ще ви измъкне от този сън. Иначе, ще продължим да спим.

И единствената възможност да разкриеш духовния свят е само чрез този сън. А по-малко от него, по-малко от животинското съществуване, по-ниско от този илюзорен живот –  нищо не съществува.

След смъртта в теб ще остане само това, което си достигнал в духовното в този живот! А от къде изведнъж ще се появи нещо друго? Защо го няма това в момента? С какво ти пречи твоето животинско тяло? Защо е нужно сега да страдаш, за да се наслаждаваш по-късно?

В нас има само това, което се усеща вътре в желанието ни да се насладим. Ако аз придобия допълнително към усещането за своя материален живот- още и усещане  за духовен, означава, че той ще бъде в мен. И то не зависи от материалното – това са два вида желания:  едното”за себе си”, а другото – „заради отдаване”.

И от тук следва, че аз ще живея едновременно в два свята, а когато тялото умре – в един духовен свят. Животинското тяло е умряло и престава да усещатази реалностчрез своите пет  сетива, все едно че в момента съм си загубил слуха си.Така изчезват всички материални усещания.

Егоистичното желание не може да съществува вечно, в него има предел.Но ако си получил желание да даваш – то е безсмъртно.

От урока по статия ”Тяло и душа”, 25.11.2010

[27676]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група - Няма коментари→

Въпрос: Ако чета книгата „Зоар“ заедно с вас чрез интернет, без да се намирам физически в група, тя може ли да ми въздейства?

Отговор: Да не би да си мислиш, че ако седнеш до мен и се прегърнем ще извлечеш повече полза?

Всичко зависи от единството на сърцата, а не от разстоянията. Човекът, който се намира далече, най-вероятно е много по-разтревожен и развълнуван –  следователно на него му е необходимо да си остане именно там.

Важното тук е доколко човек може да се почувства отговорен пред другите в действията си. Необходимо ни е да подобрим още много неща, всеки ден добавяйки нова дълбочина на намерението си, нова граница.

Аз искам не само да възстановявам връзката с другите, но и да нося отговорност пред тях. Защото ако аз престана да мисля за целта и да се стремя към нея, то те също ще се лишат от духовен стремеж. Това е лошо даже в егоистичен смисъл: моето бездействие, отразило се върху тях, ще се върне при мен като отрицателен отзвук.

А освен това, аз го правя заради нашето поръчителство. Защо ни е поръчителство? За да доставим удоволствие на Твореца. Възобновявайки нашата взаимовръзка, ние разкриваме в нея общото свойство на отдаване – разкриваме Твореца и по този начин му доставяме удоволствие.

Работата е там, че свойството отдаване не е само любовта на приятелите, то не се изчерпва с нашите взаимоотношения. В него също така се крие и този, който ни е дал това свойство, това желание.

В нашата общност ние разкриваме още един пласт – основата на единството, неговата причина. И това всъщност е Твореца, първопричината на всичко, което мислим и усещаме върху себе си.

И затова нашите намерения трябва да стават все по-сложни и да се превръщат в единен комплекс, включващ Исраел, Тора и Твореца.

И първата крачка към това е да си представим пътя на приятелите ни през петте светове. Достигайки до тях, аз ще достигна Безкрайността.  Постепенно ще допълваме и ще оцветяваме тази рисунка с нови цветове и щрихи.

От урока по книгата „Зоар“. Предисловие, 23.11.2010

[27403]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Зоар, Поръчителство - Няма коментари→

Подготовката си за изминалия конгрес ние започнахме много месеци напред, предвкусвахме как ще се съединим помежду си, като сломяваме своето его, как ще достигнем единството.

В духовното е необходимо винаги да се стремим към съвършенство – по-малко е невъзможно. Нали ако искаш да скочиш на масата, то си длъжен да се подготвиш да скочиш по-високо и тогава ще се окажеш на масата. И така е за всичко.

На конгреса си поставихме цел – да постигнем разкриването на Твореца. Разбира се, това трябваше да е нашата цел за всеки ден.

Но този път много се стремихме към това и затова направихме голяма крачка напред. Ние придобихме нов статус, създадохме ново кли, в което вече се е проявило усещане за съединяване, за единство, за целта, а също и усещане за това, как да я достигнем.

Някои почувстваха, че са се приближили към това повече, други – по-малко. Някой е усетил това от страната на келим, а някой – вече от страна на световете.

Има хора, които са почувствали колко още не се намират там, при тях е дошло осъзнаването на злото, те са открили колко още им предстои да поправят. Ние сме преживяли заедно много и различни състояния.

Ние разкрихме, че обкръжението, като въздейства на човека, може да направи с него всичко, което е угодно – нали човекът напълно е подложен на неговото влияние. Разбира се, засега още не ни достига постоянното въздействие на обкръжението. Разбира се, ние все още не можем да анулираме себе си по отношение на него.

И, разбира се, от обкръжението засега още не излиза такава голяма сила, която за всеки би определяла към какво именно той трябва да бъде направляван.

Но между нас, безусловно, е възникнала връзка. И аз мисля, че в близко време ние ще започнем да разкриваме в нея все по-голямо и по-голямо напълване.

От заключителната беседа на конгреса, 11.11.2010

[27530]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - Няма коментари→

Въпрос: Как да молим светлината да ни измени, ако не я усещаме?

Отговор: Това е вярно – първо трябва да съществува желание и едва след това можем да се обърнем към светлината.

Ако напиша за себе си на хартия: „Трябва да моля светлината!” – и повторя това сто пъти, нищо няма да се случи. Ако ми стане навик, ще повтарям тези думи като магнетофон – и нищо повече.

Но на нас ни е дадена възможност да изменим желанието с помощта на обкръжението. Защото ние не съществуваме в усамотение, а сред други хора.

Ако аз се вслушвам в тях и ги гледам през призмата на завистта, страстта, жаждата за почести – всички тези свойства са заложени в моето желание да се насладя, – на мен ми се иска да получа от тях всичко хубаво, което имат те, и да се издигна по-високо от тях.

Ако те се опитват да станат крадци, аз искам да стана най-главният, силен и удачен крадец, защото те уважават това.

Ако моето обкръжение придава важност на свойството отдаване, то аз естествено ще искам да преуспея в това повече от другите, защото това ще стане важно за мен.

Затова аз мога да изменя желанието на сърцето си за сметка на обкръжението. И затова е написано: „Да направим – и ще чуем!”, защото аз съм способен да върша действия, в резултат на които изведнъж ще пожелая онова, което не е заложено в мен изначално – да отдавам на другия, да придавам важност на това, по някакъв начин егоистично да пожелая да бъда в отдаване.

Защото аз се намирам в егоистично общество и ако това общество започне да ме убеждава, че си струва да се отдава – аз, естествено, както и всичките ми приятели, също ще започна да мисля, че да се отдава наистина си струва.

Но при това, аз мисля кое ще е изгодно за мен – да стана важен за тях, да бъда велик, да получа висшия свят, да получа Твореца. Да отдавам – добре, ще отдавам; главното е да припечелиш. Това се нарича „ло лишма”.

Ако, движен от такива стремежи, аз все пак искам светлината да дойде и да ме промени – тя започва да ме променя и аз изведнъж се заразявам с някакъв „вирус” – получавам това, което не съм имал преди, не съм желал и не съм възнамерявал да получа. Изведнъж аз започвам да мисля, че да отдаваш – това е нещо особено, хубаво, извисено.

Откъде идва това? – То възниква подобно на болест, която изобщо не е желана. Аз започвам сериозно да се замислям за това, че да не мисля за себе си, а за другите, без всякаква изгода и награда за себе си – това е хубаво.

Разбира се, съществува последователност на измененията, през които преминавам. В началото аз мисля, че ми е достатъчно да се откъсна от егоистичното си желание да се насладя – и тогава ще се чувствам по-добре и по-свободен.

След това си мисля, че си струва да отдавам на другите, защото за сметка на това аз все пак ще спечеля някакво предимство, защото в крайна сметка ще стана близък на Твореца – а това също има някаква стойност…

И така нататък, докато светлината стъпаловидно не ми подейства по такъв начин, че аз ще достигна чистото намерение, наричано „лишма” – изключително „заради отдаване”, без всякаква полза за себе си. И аз чувствам това, проверявам какво е без всякаква полза за себе си.

От урока по статията на Рабаш, 26.11.2010

[27765]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→