Въпрос: Вие много говорите за важността на подготовката преди урока, че човек трябва през целия ден да се занимава с вътрешни изяснявания. Когато се опитвам да сравня това с реалността, в която живея, всичко ми се струва толкова недостижимо, че ме хвърля в отчаяние: какво въобще правя тук?

Отговор: Ти седиш тук, на урока, за да изясниш своето отношение към ближния, – и чрез това да узнаеш своето отношение към Твореца. Изяснявайки своето отношение към ближния, а чрез него (което е едно и също) – към Твореца, аз достигам такова състояние, че подреждам своите отношения и с ближните, и с Твореца.

Какво ми дава това? По този начин достигам разкриването на своята душа. Аз започвам да разкривам всяко свое желание, в което усещам реалността, – като принадлежаща ми. Защото освен желанието няма реалност. В степента на това, как приближавам към себе си това желание и го съотнасям със себе си, аз разкривам целия свят.

Сега аз не усещам, какво чувства всеки от вас и всички останали хора в света. Всичко това са мои части, чрез които аз бих усещал всеобхватната реалност – Малхут на Безкрайността, моя вечен съвършен живот. Вместо това аз възприемам само най-малката негова част, която съм способен да усетя, бидейки малка клетка. И това е целият мой живот. А всичко останало – това са частите на моята душа, от които аз сега съм откъснат и затова не мога да усетя чрез тях висшето измерение.

Аз разбирам, че в човека не възниква особен подтик да разкрие това, защото той не чувства какво губи. Но когато ние насила се заставяме, отново и отново да мислим за това, то постепенно започваме да придобиваме желание да разкрием тази всеобхватна реалност.

Не гледай обкръжаващите те тела, представи си вместо тях желанията. Ако ти би присъединил към себе си още няколко такива желания, ти би усетил чрез тях нови части от реалността – в допълнение към този свят. Защото това е твоя съсъд на възприятие.

Въпрос: Но как мога да достигна този подтик?!

Отговор: Тук има психологически проблем – и не повече. На мен са ми дали илюзията за това, че тук съществува още някой – ненавистен за мен, различен от мен, далечен, противостоящ ми. Но това е само игра на въображението. Облекли са това желание във външния образ на човек – и аз, роденият с егоистична природа, го отблъсквам, ненавиждам и го пренебрегвам.

Аз трябва да се издигна над тази въображаема картина, да работя срещу нея, да усетя вътрешната същност, да проникна от своето желание – в неговото, защото това съвсем не е негово желание, а мое. Аз трябва да премахна всички тези външни декорации, защото всичко това е само спектакъл с милиарди ненавистници, разигран пред мен от Твореца. Трябва да изчистя всички тези външни образи, за да не ми изкривяват истинската картина.

Аз трябва да присъединя към своето желание всички мънички желания, заключени във всеки, от струващите ми се чужди хора (макар, всъщност, това да не са хора, и да не са чужди). По такъв начин аз обединявам всички свои части и придобивам душа. Как да направя това?

Кабалистите казват: свише специално е устроено така, че ти да ги ненавиждаш. Ти трябва да работиш по такъв начин, че да не виждаш пред себе си външните образи, а съединявайки се с тяхното вътрешно желание, да достигнеш любовта. Не трябва да обичаш външните свойства на своя приятел – тях ги остави на мира. Ти трябва да заобичаш неговата вътрешна част.

От урок по Книгата „Зоар”, 04.05.2011

[42167]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Зоар - Няма коментари→

Въпрос: Как човек да разбере, че е започнал да работи за обединението с другарите? Как може да се измери това?

Отговор: Работата за обединението може да се оцени по разочарованието, когато човек усеща, че всеки път като че ли се върти в кръг и дори се спуска още по-надолу.

Аз преодолях своето отблъскване от другите, пожелах да се свържа с тях, започнах да планирам, как да го направя, как да се сближа с тях, да участвам с тях. После разбрах, че нашето единство трябва да бъде вътрешно, а не – външно, трябва да се свържа с всички от цялото си сърце и душа, а не просто да ги държа за ръцете или да ги прегръщам през рамото.

Аз приложих толкова усилия и забравих за нашето единство. И отново се старах – и отново забравих. Мислейки за духовното, за целта, която трябва да постигна, аз не мисля за своите другари. Преди всичко в мен възникват други представи за духовното – като за разкрития, светлини, напълвания. Аз мисля, че духовното ще напълни всички мои желания, както в материалното, като че ли това е обикновено напълване с наслаждение вътре в желанието. Тоест, аз се приготвям да постигна духовното по егоистичен начин. Така установявам, че все още се намирам в изгнание.

Аз все се стремя към духовното, към единство, всеки път насочвам себе си правилно – към обединение с другарите, към укрепване в групата, в разпространението, към единствои поръчителство. Разбирам, че завися от тях, а те – от мен. И всеки път прилагам усилия, за да се задържа в тези мисли, че духовното – това е нашата взаимовръзка, над желанието на всеки.

И след всички мои усилия и правилни мисли, като че ли ме удрят с чук по главата и аз отново се връщам към предишните мисли за материалното: „И къде е моята полза?! Къде е духовното?! Какво получих? Нищо не се разкри в мен…“

Това се нарича изсмукване на всички мои усилия от Фараона. И така всеки път. Аз се старая да се издигна над егото си, да се свържа с всички, дотолкова, доколкото мога, организирам група, за да си създам правилно обкръжение, способно да ме поддържа, и изведнъж отново си мисля  : „И къде ми е печалбата – в мен? Какво съм спечелил? Какво намерих? Какво постигнах? Къде е напълването?“. Тоест, аз очаквам напълване на своите егоистични желания, а не разкриване на отдаването помежду ни. 

Така, всеки път Фараонът поглъща всичките ми усилия – докато накрая не ги изтръгне всичките от себе си, както е казано: „погълна изобилието и го изтръгна “ [Иов, 20:15]. Когато усилията ми достигнат краен предел, тогава всичко, което Фараонът е натрупал в себе си, ми се връща – но не наведнъж, а постепенно. Преди всичко, аз се издигам над всички тези желания, тоест „избягвам от Египет“, а след това постепенно ги разкривам във вид на „златния телец“, „разузнавачите“ и прочие егоистични желания, но това вече – на ниво „пустиня“.

Когато работя в свойството „хафец хесед“ (не желаещ нищо за себе си) – в „отдаване заради отдаване“, тогава се разкриват същите желания с напълване от Фараона, и именно те ми помогат да разкрия злото. Тъй като „в пустинята“ нямам нищо, „хафец хесед“ няма желания. Но според степента на издърпване на това егоистично желание от Фараона, аз мога да го поправя, като го превръщам във все по–голямо свойство „отдаване заради отдаване“ – докато не завърша цялото стъпало, завършвайки своите „40 години скитане по пустинята“. Така ние напредваме.

От урока по Книгата «Зоар», 21.04.2011

[41287]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Зоар - Няма коментари→

Въпрос: За да се устремиш към следващото състояние, ти трябва да си го представиш. Но как да се направи това? Как да се достигне до това, моята фантазия да се различава от действителността само по това, че не е реализирана?

Отговор: Казано е, че ние трябва да станем подобни на Твореца по свойства. Причина за творението, неговият процес, програма и цел се определят от една дума: сливане. Това трябва да постигнем, искаме или не. Никой не ни пита за това – тук избор няма.

Изборът е само в реализацията, когато ти сам постигаш вярното желание, устремено към предварително зададена цел. И това е естествено: нима може да се изисква от творението да измисли нещо свое? Не. Първоначално са ни поставени граници, в които и действаме.

И така, целта на творението е да достигне стъпалото на Твореца, с други думи, да стане човек (Адам), подобен на Твореца. Но първо ние трябва да поискаме това. Защото иначе, ние не сме ние, и творение няма.

Творецът е сътворил изключително създание – „човека“, притежаващ напълно погрешно желание. Дадени са му, обаче. всички необходими средства, всички вътрешни и външни условия, за да определи вярното желание и да го отгледа, развие, формира, скулпторира и да го нарисува отвътре, придавайки му необходимата форма. Това желание е насочено към крайното състояние, на абсолютно напълване, на висш статус – или накратко казано, към Твореца.

„Творец“ – това е свойството отдаване и любов, а човекът първоначално е противоположен на Него, съществувайки чрез получаване и егоизъм. На човек е дадена възможност, обаче, да изгради над себе си любов към ближния. С помощта на обкръжението ние формираме правилното отношение, устремяваме се към любов, изискваме сили за поправяне и придобиваме силата на отдаване на ближния.

В началото осъществяваме принципа: „не прави на другия това, което ти ненавиждаш“. С това човек става неутрален, издига се над егоизма и придобива свойството отдаване, Бина. А след това реализираме това свойство върху желанието за получаване – наслаждаваме се заради отдаване, работим с желанието на ближния, за да го напълним. Вместо да използвам ближния, аз използвам себе си за да го насладя и това е напълно противоположно на това, което съм бил преди.

Така и постигаме подобие с Твореца.

От урока по статията „Свобода на волята“, 06.05.2011

[42382]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Ние съществуваме в усещането за живот, наречено „този свят”. Той е най-нисшият, най-малкият и най-лошият свят от всички, но е някакъв начин на живот и в общи линии разбираме какво е той. Но как да проникнем в частното, т.е. във висшите светове и да започнем да ги изкачваме?

Можем да направим това само ако желаем да се изкачим по стъпалата на тези светове, за да възвисим и прославим Твореца. Ние се нуждаем от всички тези светове само за една цел: за да можем чрез тях да реализираме своето отдаване, любовта към другите. Тогава на нас ще ни бъде позволено да проникнем във всички подробности, вместо в общия, повърхностен поглед на човека, усещащ себе си в „този свят”, и по този начин да се изкачим по 125-те стъпала на лично духовно постижение.

Всеки детайл, който искате да почувствате, постигнете и видите в тези духовни светове, изисква правилно направление на вашите усилия и разкритието, което в последствие ще получите, да бъде само за благото на другите или на Твореца (което е едно и също). А иначе, защо трябва да се ровите във всички тези детайли, заради ваше лично удоволствие? Това е невъзможно, защото духовното наслаждение е наслаждение от отдаване, а не от получаване заради себе си!

Затова, преминаването от общото към частното постижение в този свят означава огромно въодушевление и възможност да напълним много повече себе си, да видим нещо интересно не отдалеч, а лично да се включим и участваме в определения процес. Ясно е, че има голяма разлика между това да бъдете страничен наблюдател и да бъдете в центъра на събитията, което носи много по-голямо наслаждение.

Така, в личното духовно постижение вие също имате възможност за по-голямо отдаване и до степента, до която сте готови за него, това лично постижение ще ви се разкрие. Затова човек, който желае да види не просто общата картина, „този свят”, а също и всичко частно, най-малките детайли на творението и действия на Твореца, преди всичко трябва да се въоръжи с намерението „за отдаване”.

От урок по статия на Рабаш, 29.04.2011
[41773]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Какво не ни достига, за да може системата, наречена „Зоар” да ни доведе до единение?

Отговор: Не достига намерение, желание. „Зоар” – това е общата система на цялата реалност. Но защо тя се нарича „Зоар”? И защо отваряме някаква книга, четем написания от някого текст, слушаме някакви думи?

Общата система на реалността е така устроена, че да бъде свързана с нас, с помощта на великите кабалисти, които се явяват посредници при създаването на тази връзка между системата и нас, и са изразили връзката в думи и изречения.

Аз чета тази книга – и нищо не разбирам. Мога дори да я чета отзад напред. Главното е, че искам да се свържа с тях – с тези кабалисти, които са ми предали ръкописите си, желаейки да се свържа с тях – с тези души, с тяхното обединение, да ги достигна в същото единство.

Как разбирам, че се съединявам с тях? Ако се съединявам със своята група, посоката ми несъмнено е правилна – да се съединя с тези велики души, да вляза в същата обща глобална интегрална система, да стана нейна неотменима част, свързана с всички – поне в някаква степен да се устремя към това. Именно то ни е необходимо.

Един мисли за това, друг – не много, трети – понякога. Но ако се стараем да бъдем като едно цяло, личните стремежи на всеки се съединяват заедно.

От урока по книгата „Зоар”, 04.05.2011

[42171]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Зоар, Изучаване на кабала - Няма коментари→

Висшата светлина се намира на място, наречено „Шхина”. Шхина е съединяването между душите. Трябва със свои усилия да постигнем единството между нас и тогава ще се разкрие същата светлина, която изгражда, създава, поправя и напълва цялото творение.

Цялата тази светлина винаги се намира само в Шхина, в Събранието на душите, стремящи се към Твореца (Кнесет Исраел), в единението между нас.

„Зоар” е същият източник на светлина, но при условие, че се представим (и не е важно, колко милиона сме) като групата на раби Шимон – десет човека, които седят, съединили се заедно и получават светлината, наречена „Зоар” – „висше светене”, което въздейства върху нас, поправя ни и ни издига.

От урок по книгата „Зоар”1 04.05.2011

[42174]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Зоар - Няма коментари→

Въпрос: Каква трябва да бъде правилната молитва?

Отговор: Вярно е, че за се променим, на нас ни трябва в крайна сметка само молитва. Правилната молитва се определя с думите: „Исраел, Тора и Творецът са единни“.

Заедно с целия свят, с всички другари, с всички ближни аз искам да достигна такова състояние, в което всички ние сме обединени и посредством това единство доставяме удоволствие на Твореца. Той по отношение на нас е добър и твори добро. Няма никой освен Него. Така и ние по отношение на Него сме добри и творим само добро. Няма никого, освен нас.

Тогава, както е казано, Той и името Му ще станат единни. Иначе казано, светлината и съсъда, Творецът и ние, стигаме до единение, до сливане.

Въпрос: Това обща молитва ли е?

Отговор: Да. Защото ти се молиш за всички. Това е тази същата молитва, това същото намерение, което Авраам така е искал да разгори във Вавилон. Той се е стремял веднага да предизвика поправянето: „Хайде да се помолим, хайде да направим това!“

„Да се молиш“ означава да съдиш себе си: колко  е изкривено моето състояние и какво не ми достига, за да го поправя? Тоест молитвата – това е по-скоро анализ на ситуацията, отколкото молба към Твореца. Защото е да молим, не у кого, висшата светлина пребивава в абсолютен покой. Тя съдържа в себе си помисъл и чувство, но молейки се, ти сякаш искаш да я надариш със своите качества и усещания.

В това е и проблемът – ние трябва да пренесем всичко към самоанализ. Молитва означава, че аз проверявам себе си: какво не ми достига, върху какво в себе си аз искам да излея светлината. Където аз разкривам недостатък – там и тя пада, там тя и действа. А значи, на мен ми е необходимо да разкрия своите недостатъци, своите потребности.

Аз стоя пред неизменния Абсолют, и всичко в него е към доброто. След като е така, за какво аз мога да моля? Защото, Той и без това изначално дарява изобилие. Излиза, че на мен ми трябва само да разкрия в самия себе си тези места, които е необходимо сега да поправя. Това е и молитвата. Тя, цялата е обърната към мен, към търсене на това, което не ми достига, за да се уподобя на отдаването, на светлината.

От урока по статията „Свобода на волята“, 29.04.2011

[41783]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Световен конгрес „We!“, Ню Джърси, урок №8

Единственото средство да се удържим в осъзнаването на единствеността на Твореца, в „Няма никой освен Него“, без да гледаме подемите и паденията – това е групата. „Няма никой освен Него“ е това място, в което ние трябва да се съединим и между нас да разкрием Твореца.

Ние достигаме това, за сметка на паденията от това място, отделянето ни от него и един от друг, а след това по-тясното съединяване между нас, приближаването към центъра – и отново отделяне, и отново съединяване, подобно пулсациите на сърцето.

По такъв начин ние все повече напредваме, сближавайки се един с друг, но съответно и повече се отделяме един от друг в паденията – и отново още повече се сближаваме и напредваме в подемите.

Но всичко това става само относно нас, в нашите усещания. И ако повишаваме нашата чувствителност, то и най-малките подеми и падения започваме да виждаме големи, и тогава вече не е нужно да ни хвърлят в различни трагически състояния.

Затова нашите действия в групата се заключават в това, да извършим тези упражнения заедно. Ние трябва да се държим колкото се може по-близо към центъра. На мен не ми е необходимо да се отделям, не ми трябва да падам. Ако в своето предишно състояние аз разкривам недостатък и има какво да добавя, – това състояние вече се нарича за мен падение, и аз мога да напредвам по-нататък.

Аз съм се придвижил напред: „Забележително! Ние сме достигнали нова степен!“. Провеждаме разясненията – и откриваме, че има още възможност за напредък. И тогава на нас не ни трябват падения, ние можем всеки път да се движим напред, като не се удовлетворяваме с достигнатото.

От 8-я урока на конгреса „We!“, Ню Джърси, 03.04.2011

[41830]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Световен конгрес „We!”, Ню Джърси, урок №8

Рабаш, Шлавей Сулам (Стъпала на стълбата), статия „Тора се нарича средна линия”: Човек трябва да има вяра, че „Няма никой освен Него”, т.е. че само Творецът го задължава да извършва праведни действия. Но след като той все още не се е удостоил да знае, че е заставян от Твореца, Творецът се облича в други хора (които като че ли съществуват извън човека) и извършва тези действия с тяхна помощ.

Мислим си, че сме заобиколени от много хора, които ни влияят по различни начини и ние трябва да отреагираме на тях. Но ако започнем да се отнасяме към тях („тях”, т.е. група от хора, учещи кабала, а не всеки един по света) като проявление на Твореца, Неговото присъствие между нас, Неговото представяне пред нас, тогава обединявайки се в група, ние започваме да Го изучваме и постигаме.

Човек трябва да вярва, че зад човешките образи стои Творецът и извършва всички действия в хората.

От 8-ми урок на конгреса „We!“, Ню Джърси, 03.04.2011

[41847]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития, Творец - Няма коментари→

Въпрос: Какво да направя, ако имам голямо желание за обединение с другарите, но без значение колко се опитвам да го направя, не мога да се задържа в това повече от 5 мин. и се отвличам от всякакви външни мисли?

Отговор: Трябва да се прехвърляш от една мисъл на друга отново и отново. Какво може да направиш, като нашата работа се извършва на малки стъпки като деца, които растат малко по малко, ден след ден. Но детето извършва работа по цял ден, за да напредне. То постоянно проверява обкръжението и себе си – колко добре може да се вмъкне в него и да го използва, как да се развива, за да има най-голяма полза от обкръжението.

Но ние не правим това. Не проверяваме всяка секунда как да използваме нашето обкръжение, какъв е най-добрият начин да се свържем с него. Не желаем да се обединим и да проверим себе си – отдаваме ли на обкръжението? Можеш ли наистина да го правиш всеки момент, така както децата го правят? И тук лежи нашият проблем: това е причината нашето напредване да е толкова бавно.

Нищо не ни спира. Ние получаваме всички средства: всичко е написано за нас, всичко е обяснено и всичко, което е необходимо, е да се хванем и просто да го направим! И тогава всеки, дори ако той е в най-далечния край на земята, също ще усети, че няма друг начин.

Само общите вътрешни усилия на цялата световна група ще пробудят всяко сърце. Никой няма друг шанс да следва пътя, да се пробуди незабавно и да продължи да се движи напред. Това се счита за взаимна поръчителство, когато всеки гарантира за другия, че той ще се пробуди бързо и ще достигне до добро състояние.

Египет не е толкова непроходим, ако преминем през него заедно. Творецът организира всичко, така че ние да можем да понесем този смут, който се счита за „болка от любов”, когато мечтая за среща с някого, когото обичам и за когото копнея, за тази очаквана предстояща среща.

И естествено аз страдам от това, че все още не се е осъществила тази среща и не сме се обединили отново, но аз вече живея в очакване на това, в светлината на очакваното бъдеще. Единствената трудност на този път е нуждата от обединение между нас. Освен това, няма нищо друго.

От урок по книгата на Ари „Портите на намерението“, 21.04.2011

[41125]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→