Ние искаме да разкрием пътя към Твореца, добрия и творящия добро, към единната Сила, действаща в света. Науката кабала – това е методиката за разкриване  силата на Твореца, която човек трябва да постигне, живеейки в този свят, тук и сега.

Да разкрием добрия и творящия добро, можем само от двете противоположности. Усещайки, измервайки доброто и злото, определяме едното относно другото. Ние, творенията, не можем да изпитваме само зло или само добро, нашите усещания и измервания винаги лежат между тези две сили, които и ни придават чувството за живот, за битие.

И затова, за да разкрия, да усетя Твореца, преди всичко, трябва да си набавя „съсъди“, желанията, усещащи двете противоположности: добро и зло, горчивина и сладост, плюс и минус. А след това тези два полюса трябва да станат за мен силата на Твореца и противостоящата Му сила, за да мога посредством тях двете да разкрия, да придобия Висшето измерение и да започна да живея в него.

Как да направя това? Тези две сили действат в света на Безкрайността, както в началото на творението, така и в неговия край. При това, ако в началото съвършенството произтича от Твореца, то в края идва от творението, завършило своето поправяне.

Тези две форми на съвършенство, вече съществуващи в Безкрайността, преднамерено се спускат в нашия свят, формирайки по пътя си стъпалата от светове с всички техни външни форми на обкръжение, по които душата трябва да се издига и усъвършенства, докато не разкрие Твореца, приобщил се, прилепил се, присъединил се към нея.

В крайна сметка, ние виждаме, че нашият свят е създаден по забележителен начин: той е най-много отделен от духовното съвършенство и хармонията на сливането с Твореца, но от друга страна, независимо от максималното отделяне, във всички детайли на нашия свят има всички необходими условия за духовен подем, и нищо освен тях. Трябва само да се възползваме от тези средства на пътя и да достигнем света на Безкрайността.

Как да разкрия този правилен ред? Как да видя, че целият свят ми е нужен, че в мен няма нищо излишно? Как да построя всичките тези елементи на света, придавайки на всеки от тях правилната тежест и вид?

Защото, тогава ще започна да се издигам от този свят по духовните стъпала, все по-вярно да подреждам силите, детайлите на възприятието и свойствата в себе си, и в обкръжението. Със своето правилно отношение аз ще изграждам, ще създавам, ще съставям от елементите на този свят всичко повече, и по-висок свят, докато не достигна Безкрайността.

Така, кабалистите ми казват, че изходната точка, от която започвам правилно да изграждам себе си – това е разбирането на основополагащия принцип: всичко, което ще се случи с мен по пътя към Безкрайността, и самата Безкрайност аз ще разкрия само във взаимоотношенията между хората.

Ако след години учене, участвайки в живота на групата и в разпространението, човек достига до такова решение, ако осъзнае, че всичко се реализира само във взаимоотношенията между хората – по този начин той поставя крака си на основата на стълбата.

Това не е просто, става въпрос за много ценно състояние. Изискват се много години на развитие след идването в науката кабала, преди човек да се докосне до долния край на стълбата. Затова Баал а-Сулам и пише в статията „Мир в света“: „Доброто и злото се оценяват по действията на личността в отношенията на обществото“.

От урок по статията „Мир в света“, 11.05.2011

[42779]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Световната група разполага с голямо желание, с което можем да работим, но как да проникнем в него?

Отговор: На нас все още ни липсва поръчителството. Това е проблемът. Всеки един има желание, но ние все още не чувстваме пълна взаимовръзка, когато всяка дупка в общата лодка я потапя на дъното. Очевидно Творецът ни помага с това, тъй като ние сами не можем да запушим всички дупки. Написано е „Обърни се към Мен и Аз ще ти се отплатя“. Но по-късно Той ще ни даде тази работа и ние ще му се отплатим.

Освен това, ни липсва усещането за взаимозависимост, за нуждата да се грижим за всеки един. Аз трябва да бъда загрижен и разтревожен за това, всички да бъдат обединени, както майката се грижи за здравето и благополучието на своето дете. Загрижеността в сърцето на човек ще помогне на другите и ще му се върне многократно усилено.

В крайна сметка, групата е много мощен усилвател. В отговор на моята загриженост, другарите ме обгръщат в нея. Колкото повече влагам в групата, толкова повече групата увеличава моето отношение и  ми го връща многократно. Аз насочвам отново своите мисли към другарите си, добавяйки своя принос към това, което съм получил от тях.

Как работя над това желание? Аз падам на половината път. Творецът ме препъва и изведнъж групата ме връща с такова невероятно и мощно желание, че аз започвам да пренебрегвам своето благосъстояние. В крайна сметка, аз съм получил такова горящо желание от другарите, че не ми остава място за своите собствени усилия. Къде съм аз тогава, ако всичко идва от тях?

Следователно за да мога да добавя своя дял, ми е дадено падение. От необходимост аз започвам да се изкачвам сякаш се опитвам да изляза от дупка –  падам и отново започвам да се изкачвам, докато достигна до повърхността. И тогава отново влагам своите усилия в другарите си.

Трудно е да продължавам да се опитвам, защото всичко изчезва сякаш нищо не съм получил от тях. Какво е предизвикало това „презареждане”? Работата е в това, че аз съм се изкачил на ново стъпало. Сега започвам от нулата, но това е нулевото стъпало на новото стъпало, по-висше от предишното състояние.

Очевидно то първо ми се представя като много по-голяма тъмнина. Тук съществуват дори много повече пречки и егоизъм, защото съм се изкачил по-високо, до по-силно, непоправено желание. Така аз продължавам по своя духовен път.

От урок по статия на Рабаш, 21.04.2011

[41137]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Начинаещият е склонен да се бори с препятствията и да се опитва да ги отблъсква от пътя си. Той не е в състояние все още да се свърже с Твореца чрез тези пречки и не може да види, че всичко, което се случва в живота му, идва от Него.

Ето защо той отблъсква препятствията от пътя на своя егоизъм и се ядосва на другите, докато иска да направи живота си приятен и лесен, тъй като това е обичайно за всички хора по света, които все още не усещат връзката с Твореца. Това са нашите първи стъпки в работата ни.

Но след като човек е положил усилие, за да влезе в групата, да се свърже с учителя и книгите, Светлината започва по-силно да му влияе. И въпреки че не я усеща, той вижда как се променя вътрешно. Всъщност започва да забелязва връзката си с управляващата сила, причината за всичко, което се случва наоколо, силата, която съществува някъде в природата, вътре в него, и която поражда неговите желания и мисли.

Има някакъв вътрешен управляващ фактор в него и човек започва да установява връзка с него, докато се опитва да разбере защо Той прави всичко това, с каква цел и как се очаква човек да отговори? Човек живее много дълго време, докато достигне до усещането, че всичко наоколо  е предизвикано от някакви вътрешни причини, въплътени от Твореца. И тогава разбира, че трябва да направи доста усилия в групата, разпространението и ученето, за да премине по-бързо през това състояние на скриване.

И когато вече не забравя, че всичко идва от вътрешната сила, която го пробужда и ръководи, работата му става все по-съзнателна, точна и практична. По този начин постепенно натрупва необходимото желание да разкрие Този, който организира света около нас, така че тази скрита връзка най-накрая да се разкрие.

Но след това има повече работа, която продължава чрез препятствия до самия край на поправянето. Единственият въпрос е: Колко бързо човек ще започне да ги разпознава и използва като помощ за постигане на връзка, сливане с Твореца?

В крайна сметка, Светлината осветява нашите непоправени желания, разкривайки своите по-дълбоки и по-вътрешни слоеве с всяка нова степен. Това е единственото  нещо, което ни причинява болка. Но болката е симптом на болест, разкриващ се егоизъм, порочност! Само до тогава получаваме възможност да се поправим и да наклоним себе си и света към доброто.

Ето защо е необходима работата над себе си, за да оправдаем всяко състояние, което започваме да усещаме по-дълбоко, по-силно и по-дразнещо. Колкото повече човек напредва, по-големи и по-дълбоки препятствия му се изпречват, ударите са по-силни. Но в същото време, той започва да разбира какво се случва, въпреки че праведният също пада и се превръща в „грешник”, така че да може да се издигне и все пак да стане праведен отново.

От урока по писмо на Рабаш, 06.05.2011

[42359]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Ако искам да развивам в себе си искрата за отдаване – силата, способна да се съпротивлява на моя егоизъм, то ще се опитам да се съединя  с другарите, съгласно методиката, която обяснява учителя, с помощта на светлината, която идва по време на нашите съвместни занятия.

И тогава започвам да чувствам, как расте желание ми да постигна целта, защото аз влагам толкова сили и се опитвам да изясня, какво е това истинско отдаване – в сравнение с получаването, единството – в сравнение с разделянето, групата – в сравнение с обособения човек.

И когата се стремя чрез групата, именно към единство, към отдаване, към Твореца, то благодарение на това, че много се учих и влагах толкова сили, получавам просто обратния резултат – усещане за разединяване.

Преди не съм усещал това, чувствах само точката за отдаване и се надявах, че всичко ще постигна, ще удовлетворя това ново желание. Но сега, вместо това точково ново желание, аз получавам в тази точка усещането, колко съм противоположен и далечен от съединяването, връзката, групата, учителя, кабалистичната методика, отдаването. Отблъскват ме всички тези понятия.

И тогава ми се струва, че сякаш съм получил съвършено обратни резултати, на това, към което съм се стремил. И си мисля: а, може би, това означава, че методиката е неправилна? Започвам да се съмнявам в книгите, в групата, в учителя. И не разбирам, че това е правилната форма за равитие, и именно сега започвам да разкривам своето истинско състояние относно Твореца, свойството за отдаване, като узнавам, колко съм далече от него.

Ако ми се отдаде, някак да преодолея това усещане и да продължа насила своите опити да се съединявам, да се уча, да привличам висшата светлина, да стана еднородна част от групата, както съветва учителят, и да се установи групата, съгласно своя устав – то аз ще се издигна над това чувство на отблъскване и отделяне, и ще почувствам, че наистина получавам много нови разбирания, нова сила, връзка и съм напреднал!

Тоест, аз получавам добро усещане, с нови сили се включвам в учението, в работата – докато от моя силен стремеж за отдаване и съединяване, отново не премина към чувството за разединяване и безсилие, към загубата на интерес. И си мисля: „ Това ли е цялата награда за моята работа?!” Не вярвам, че това може да е възнаграждението!

Ако групата не поддържа човека, то е много трудно да се повярва в правилността на такъв път, защото цялото ми същество говори за обратното: че това не може да бъде! Но и това препятствие, всъщност, е преодолимо, „защото, което не прави разумът – прави времето”, и в резултат, започвам постепенно да се катеря по тази планина, където е дворецът на Царя. (Баал а-Сулам дава този пример в „Предисловие към ТЕС”, п.33)

Това е правилното напредване, но когато то се възприема в нашето егоистично желание, в нашето сърце и разум, то на нас ни е трудно обективно да погледнем на него отстрани и да съдим себе си като непредубеден съдия, независим от собствените усещания. Но винаги тук се срещат две противоположности: ние се стремим към отдаване, съединяване, единство, към духовното – а нас ни оттласкват отзад. А ние, все пак се стремим – и отново ни отхвърлят. Така става напредването.

И тук, всичко, разбира се, зависи от това, колко бързо човек преодолява това отхвърляне и се връща към съединението. За това много силно влияе обкръжението, „опората в пътя”, която създаваме за себе си с учението и с работата, като следваме строго правилата и колкото е възможно по-тясно, свързвайки се с живота на групата и с разпространението. Колкото повече човек влага сили за това, толкова по-силно ще ускори своето развитие.

От урок по статия от книгата „Шамати”, 11.05.2011

[42787]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Ако искаме „Зоар” да ни помогне, трябва да подготвим желание, потребност, за да може светлината, която се таи в „Зоар” да ни подейства, защото е необходимо да и дадем „върху какво” да въздейства.

Желанието може да бъде обаче „разбито”, тоест да се усеща от нас като егоистично зло, като неспособност да се съединим помежду си. Ние искаме да се съединим, полагаме усилия и само в този случай, ако се стараем да се съединим и не сме способни на това, ние разкриваме желание, потребност за съединение – него и трябва да поставим под въздействието на светлината.

Излиза, че нашата подготвителна работа се заключава в това, че всеки път трябва да се стараем да се съединим заедно, все по-дълбоко вътре в нашите сърца, за да няма никаква разлика между нас, и всички да се устремим към общото желание, където всеки е усещал, че губи своето собствено „аз”, своята индивидуалност, и се включва в общото „ние”.

Ако достигаме такова състояние, че желаем да се съединим заедно и не сме способни за това – ние пробуждаме решимо (информационния ген). Тази сила на желанието, с която сме искали всеки път да се съединим и не сме могли – това е решимо де-авиют (информация за желанието). Това състояние, което сме си представяли в нашите мечти – как ще бъде добре, ако се съединим заедно във взаимно отдаване, и именно това ние желаем да достигнем – това е решимо де-итлабшут (информация за светлината).

Тогава вече идваме с тези решимот към светлината, за да ни поправи, да подейства на разбитото решимо, което не можем да реализираме – и тя извършва своето действие.

От урок по книгата „Зоар”, 10.05.2011

[42680]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Зоар - Няма коментари→

На места текстът от „Зоар“  се чете трудно, защото ни се струва безвкусен, не възбужда, не разтърсва, не предизвиква ответни реакции. Виждам, че приспива всички. Но какво може да се направи когато ние се намираме в състояние, откъснато от духовното и трябва да осъществим връзка с него? По какъв начин още би могла да се изгради методиката на връзката?

Състоянието към което трябва да се доближа не се намира в областта на моите чувства и желания. Как тогава да се активирам да се доближа до него? Малкото дете възторжено гледа шофьора – за него той е велик. Летецът – още повече. Пожарникарят е просто герой. То вижда примери и иска да стане такъв. То има усещане, пример, виждане, връзка. В егото, в което се намира, то може по някакъв начин да си представи желаемото състояние. Самата природа го задължава да желае това. И тогава то напредва егоистично, движимо от желанието, от подбудите, от стремежа.

Ние се намираме срещу скрития свят. Той е скрит, защото сега нямам никакво желание за него – дотолкова, че не го виждам и го отхвърлям. Той даже не ми е противоположен, тогава бих го видял ненавистен, отвратителен, отблъскващ. Но даже и това не притежавам.

Как да се доближа до него? Не мога да го видя, защото няма в какво, нямам желания за него, нямам сетива. Дали са ми възможност да чета за него, но чувам думи без да знам какво значат. И в мен, и в моя свят, и във всичко, с което съм запознат, няма подобни явления.

И ако за този свят ми расказват със земните думи: „слънце”, „луна”, „старец”, „планини”, „море”, „хълмове” – това още повече ме обърква, защото започвам да си представям ставащото в нашия свят, а не в духовния. Излиза, че тези думи още повече ме отдалечават. Какво да правя?

Затова кабалистите използват езика на кабала. Четейки текст, написан на кабалистичен език, ти най-малко грешиш, защото виждаш, че става дума за нещо, което не ти е известно: технически термини, говорещи за желания, изяснявания, екрани, светлини, стъпала, различни числа. Всичко това е техника, говореща за нещо, засега скрито от мен. Такъв текст се чете много по-лесно, по малко те обърква.

Защо книгата „Зоар” е била скрита толкова дълго време? Тя е чакала нашето време, за да не се бъркат хората и да не започнат да я материализират. Докато Баал а-Сулам не написал своя коментар „Сулам” върху книгата „Зоар”, е било много трудно да я четеш. Ако масите бяха започнали да я четат, биха си представяли неизвестно какво.

Даже сега има такива „учители”, които свързват частите на човешкото тяло с духовни действия: дясната ръка с отдаване, лявата с получаване, на лявата връзват червен конец – за тях това означава поправяне, и т.н. Те нямат постижение и си мислят, че става дума за случващо се в нашия свят, без да трансформират това във вътрешни усещания, където разкриваме духовните сили.

Ние трябва упорито да продължаваме да четем книгата „Зоар” и да чакаме, светлините скрити в думите да ни подействат. И това работи! Няма книга по-силно въздействаща от „Зоар”.

Не е възможно по друг начин да изградим връзката със скрития свят. Нужен ти е някакъв адаптор, посредник. Как изглежда този посредник? – Разказват ти за нещо неизвестно и ти се стараеш заедно с другарите да се устремиш към това.

И макар засега да не се стремиш наникъде, когато всички казват, че това е важно и скрито, започваш да се впечатляваш от това, което засега ти се струва празно, да му придаваш важност. Защо? – Защото това е важно за обкръжението.

И независимо от това, че за обкръжението също не е важно, те само работят върху себе си – това е достатъчно. Тогава ще можеш да развиеш желание за духовния свят, който ни е противоположен и нямаш никакви желания за него. Така достигаме духовното – за сметка на желание, без желание.

Иначе никога няма да разкриеш духовния свят или ще го разкриеш под въздействието на големи страдания, когато те настигнат удари и ще се устемиш към него от безизходност, а не от факта, че заедно с другарите си развил в себе си желание за духовното. Това се нарича напредване по пътя на страданията, а не на светлината. Решавай какво искаш!

Ако ти дават възможност да напредваш със светлината, да я пробуждаш чрез желанието си, попито от обкръжението, а ти не използваш тази възможност – ще те настигнат страдания, защото по плана на творението си длъжен да напредваш.

Излиза, че ние притежаваме единствената свобода на избора – да напредваме чрез добро или зло. Но да напредваме – без съмнения. Ти само имаш възможност да избереш този или онзи път, като децата – да станеш добър или да си останеш лош. Но края на пътя е предрешен и известен и времето е отмерено. Всичко е дадено изначално, освен твоя подход.

Затова сега се намираме в точката на изключително критично решение: виждаме ли в четенето на книгата „Зоар” лекарство? Вярно, искам да спя, нищо не ме вълнува, текста не ме привлича и е абсолютно безвкусен… „Зоар” приспива…

Но това е истинско състояние. Показват ти, че нямаш никаква връзка с духовното. Получи сега желания от обкръжението! Всеки е длъжен да осигури другите чрез поръчителство, за да се събудят. И тогава, от общото пробуждане, когато желаем да пробудим всички, ще дойде обкръжаващата светлина, ще извърши в нас малка промяна – и веднага ще започнем да усещаме, какво пише в „Зоар”.

От урока по книгата „Зоар”, 06.05.2011

[42575]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Зоар, Изучаване на кабала - Няма коментари→

Въпрос: Каква е ползата от изучаването на книгата „Зоар”, ако разкривам, че просто се опитвам да избягам от своите земни проблеми?

Отговор: Човек, който учи „Зоар”, няма никакви земни проблеми освен един: да се свърже с приятелите до такава степен, че висшата светлината да се разкрие във връзката между тях. Всички проблеми идват само от липса на светлина. Няма друг източник и няма друго решение.

Човек може да се ядосва и да се опитва да поправи това състояние, като използва всички възможни земни средства, и ще открие, че привидно го е поправил, но вместо поправяне, са се появили дори по-лоши проблеми и всички е станало много по-зле. Защо ?

 Защото той си е мислил, че може да преодолее предишните проблеми сам, но може би сега, когато го сполетяват по-големи беди , той вече няма да мисли, че ще ги преодолее сам, а може би ще се обърне към правилното решение. И ако това не помогне, тогава ще му се дадат още по-големи проблеми, докато неговата чаша на страданието прелее и той не види „ръката на Твореца” в нея, както мъдреците на Фараона са я видели.

От урок по книгата „Зоар”, 08.05.2011

[42473]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Зоар - Няма коментари→

Въпрос: Страданието пряко ли показва мястото, което трябва да бъде поправено или само косвено?

Отговор: Необходимо ни е да се постараем точно да изясним това място, което поражда страданията, тоест, какво иска от нас Творецът. Когато при мен идва някаква мисъл, желание, намерение, които не съответстват на любовта към ближния, веднага трябва да почувствам, как в мен светва червената лампичка!

Има такива мисли, желания, намерения, при които тази сигнална лампичка отначало става жълта, по-късно розовее, а след това се превръща в червена, като истински сигнал за авария. Всичко зависи от случая.

А аз трябва да се старая към всеки да се отнасям с любов, а ако е мъничко по-малко така, нека да се запали червеният сигнал. И тогава, ще видя пред себе си поле, пълно с червени огньове…

И аз ще разбера и ще осъзная, че моето сегашно състояние е действително такова, то сдържа само себе си, и тогава ще искам да превключа тези огньове на зелени. Аз търся, как да направя това и по такъв начин да работя за Твореца. Той запалва в мен червения сигнал, а аз го превключвам на зелен. Опитвам се да направя това и търся: защо той е червен, как да го сменя? Такава е нашата работа, процесът, през който трябва да премина.

От урок по статия от книгата „Шамати”, 09.05.2011

[42601]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Възпоменателен ден на падналите воини във войните в Израел

Бих сравнил еврейския народ с отряд командоси, които са изпратени с особена задача. По пътя отрядът се сблъсква с различни проблеми, част от бойците търпят неудачи, други успяват повече: по-добре разкриват самата задача.

Да допуснем, че са ги изпратили на друга планета, за която нищо не е известно, и в хода на работата те са длъжни сами да анализират ситуацията и да вземат решения, за да могат в крайна сметка да завоюват нова територия.

Тази група преодолява всевъзможни препятствия, промъква се през джунглите и блатата, пресича пустини, води вътрешен разбор, преживява раздори и обединения. Не му е лесно на отряда с особено предназначение, изпратен да завладее Земята.

Мисля, че такъв пример може да характеризира сражението, което водим, и да обясним особения подход, особената сметка с падналите другари и с тези, които ни теглят напред, проправяйки пътя. Процесът се състои от множество етапи. Това е истинско приключение, история на кръгооборта на душите, които една след друга изпълняват получените заповеди, докато не достигнат до решаващия етап: добрали се до нужното място, те трябва да се подготвят за последния бой.

И всичко би било добре, ако събитията се развиваха като в приключенска книга, ако ние бяхме подобни на първооткривателите на нови земи, извършили пътешествие през океана, воювали с аборигените, покорявали ги, сключвали с тях съюз и т.н.

Но ние водим друг тип война – вътрешна, а не външна. Не можем да дадем воля на себелюбието си и в дружни егоистични редици да се понесем към външния враг с развято знаме. Не можем да задействаме всички свои естествени начала: завист, ненавист, въжделение, щестлавие, властолюбие, за да можем със сила да се сдобием с победа. Тук се извършва съвсем противоположен процес: всички заедно сме длъжни да успеем във вътрешната война.

Все ни се струва, че трябва да победим външния враг. А в действителност това е само игра на въображението. Ако победим себе си, външният враг ще изчезне – а за сега сме принудени да се сражаваме с него, за да спечелим време. Защото докато пребиваваме в непоправено състояние, като следствие се образува понятието време и ще ни се наложи да действаме и на материално ниво, за да освободим за себе си място и време за духовно действие.

Затова се намираме в свят, целият разделен на две: едната част е материална, а другата – духовна. Съответно ние трябва да се отнасяме така и към другарите си: част от тях участват с нас в материални сражения, а друга част – в духовни. И едните, и другите имат важен принос в тази велика война, целта на която е достигане до края на поправянето.

Както пише Баал а-Сулам, много другари падат по пътя и много още падат на полето за сражения, както вътрешни, така и външни, но като цяло всички те са отдали живота си в похода към целта на творението и затова техните души преминават през кръгооборот и отново застават в строй, докато не поправят всичко, достигайки до единство и сливане.

Що се отнася до нас, ние сме длъжни да гледаме не в миналото, а в бъдещето и да се стараем да водим вътрешни сражения, благодарение на които външните боеве максимално ще се съкратят.

Урок на тема „Народът на Израел“, 09.05.2011

[42620]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Защо е било нужно да се отделяме максимално от Твореца, за да се поправим и да постигнем сливане?

Отговор: Не е било достатъчно да се спуснем през всичките светове до този свят – трябва да се спуснем още по-надолу. Само когато идваме в групата, ние започваме да постигаме кой е този ”раздробен човек”. И тогава падаме все по-ниско и по-ниско, много по-дълбоко, отколкото в онзи момент, в който сме дошли да учим.

Тъй като до тогава не ни е било известно нашето зло начало, ние не сме се отнасяли към него лошо. Още сме си мислили, че притежаваме добри желания. И колкото повече растял в нас егоизмът, толкова повече енергия ние давал за нашето предвижване.

И само когато сме решили да се съединим с другите и да разкрием същността на групата, през цялото време живеем за това, да намерим тази вътрешна връзка между нас, която съществува, само че е скрита от нас – тогава откриваме, че през цялото време забравяме за нея, отхвърляме я, ненавиждаме я. Така постепенно човек започва да опознава природата си.

Засега това е все още падение, тъй като той не е реализирал всичкото свое зло, а всичките подеми и падения се определят само от усещанията на самото творение. Засега човек открива себе си отдалечен от Твореца. Всичките му разбирания и усещания са изградени според степента на неговото отделяне – той сякаш се отдалечава все по-нататък и по-нататък.

Затова той усеща все по-голяма пустота и горчивина, разочарование. Той не разбира как толкова много се учи и работи, а всъщност усеща себе си все по-лош и светът за него става все по-тъмен.

Но накрая той разбира какво е това – разкриването на творението, което трябва да премине. И всъщност се съгласява с него – това се нарича ”приемане без каквито и да е условия”. Той е готов на всичко и мисли: нека да усещам себе си като без изход, но най-важното е да не избягам!

Тогава той получава още по-голямо отегчение на егоизма, но едновременно с това възможност за поправяне. Тук напредъкът е основан на противоположностите, защото когато започва да поправя себе си, да се уподобява на Твореца и да се приближава към Него, на него му трябва всеки път отначало да разкрива обратната си природа, в ”лявата линия”. И тогава съответствено на това той ще поиска светлина от ”дясната страна” и ще поправи себе си в ”средната линия”.

Тоест през целия път на подем до Малхут на света на Безкрайността, до самия последен миг, до сливането, което се нарича ”Рав паалим у-мекабциел”, той ще разкрива все по-голямото си зло. Без това е невъзможно.

А иначе ние няма да разкрием в себе си потребност към светлината. Нужно ни е място, в което да изградим Твореца в себе си. Тази област трябва да е обратна на истинските свойства на Твореца и тогава аз сам ще решавам какво да правя в нея.

Затова ние разкриваме тъмнината и всичко, съставящо това място, всичките му части – разпокъсани, противоположни и отстранени едно от друго. Като начупено на парченца лего. А ние започваме да го събираме и подреждаме по свойства, търсейки частиците, подхождащи си една на друга, съгласно правилния ред на причината и следствието. Така че да съберем всичките пръснати парченца.

И с това аз разкривам отношението на Твореца, Добрия, Творящ добро, Създалият, ”точката от нищото”, която трябва да поправя в себе си. Това осъзнаване, че съм създаден ”от нищото”, ми дава да разбера кой е този ”истински от истинското” (еш ми еш ), който ме е създал.

Целият този процес, създадената от Него точка, преминала през светлината на Безкрайността, е необходим само за това, за да постигнем този Безкраен свят. Всичките тези етапи били предвидени още в замисъла на творението, предшестващо създаването на тази точка ”от нищото”, както е казано: ”Краят на действието е заложен в изначалния замисъл”. Така тя идва до постигане на силата, която я е сътворила – в което е същността на целият този процес на поправянето.

От урок по беседи на Баал а-Сулам, 08.05.2011

[42523]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→