Въпрос: Казвате, че няма пречки, които да не могат да бъдат преодолени. Защо все пак има случаи, когато пречките остават въпреки всичко?

Отговор: Единствената причина за това е слабата предварителна връзка с учителя, с групата, с източниците.

Непреодолими препятствия няма. Винаги ни се изпраща такава мисъл или се дава такова желание, което може да бъде преодоляно. Пред нас се появява следващото стъпало и към него можем да се приближим или по пътя на страданията (беито), или по добрия път (ахишена). Ако вървим по пътя на страданията, тогава нас ни въртят и сучат дотогава, докато не се разочароваме до такава степен, че да сме готови да преодолеем намиращото се пред нас препятствие по всякакъв начин. Но за всичко това плащаме с изгубено време и с кръвта си.

Ако вървим по добрия път, тогава бързо преодоляваме пречката, защото поначало сме свързани с другарите, с книгите, с учителя и знаем, че пречката идва от Твореца. Хващаме се за тази мисъл с мъртва захапка, като булдог, без да я пускаме нито за секунда: „Поне за малко още да успея да се задържа, още секунда, и още!“.

Забранено е да мислим за това, което ни чака! Добрият спортист знае, че има само секунда, през която трябва да издържи, после още секунда, и още – само така той ще има сили. Този, който мисли много напред, психологически няма да му стигнат силите! Само ако мислим, че сега, в дадения момент ни трябва само това, концентрираме времето, мястото, усилието, всички обстоятелства в една точка.

Нито пречката, нито нейната форма, нито обстоятелствата зависят от нас – те могат да бъдат всякакви. От нас зависи само връзката ни с центъра на групата.

От урока на руски език, 07.02.2014

[129079]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - Няма коментари→

От статията на Баал а-Сулам „Поръчителство“: Един грешник води до загуба на много блага, както е казано по-горе, човек, който изпълнява заповед между него и Твореца, получава такова вдъхновение, както и човек, който изпълнява заповед между него и неговия ближен.

Тъй като изпълнението на която и да е заповед се прави заради Твореца, без какъвто и да е примес на егоистична любов, без каквато и да е светлина и надежда за получаване в отговор някакво възнаграждение или уважение за положените усилия, когато тук, в тази висока точка, се съединяват любовта към Твореца и любовта към ближния, ставайки едно единно цяло. По такъв начин, това води до определен напредък на цялото човечество по стълбата на любовта към ближния.

От това става ясно, че условията са много точни: отдаването, природата на Твореца, изисква от нас да преминем етапите на развитие на нашия егоизъм до такава степен, докато не потънем напълно в него, не се преизпълним с егоистично зло на висотата на всичките 4 нива. А разбиването, започнало в нашите корени, трябва напълно да бъде завършено и да започне да проявява своите резултати.

Ако човек наистина желае да се издига в духовното, т.е. към отдаване, той постепенно разкрива, че тези условия са необичайно трудни, дори на практика невъзможни и, разбира се, нетърпими. Защото трябва всеки миг да се правят действия, използвайки всеки шанс и даже търсейки допълнителни възможности за отдаване на ближния от любов към него. И при това да се намира в радост и въодушевление, въпреки усещането, че в него самия няма нищо!

Трябва да се разбере, че тъкмо това се нарича духовно: да не получаваш никакво възнаграждение, действайки само за благото на ближния. Ако това беше за благото на Твореца, бихме могли да се съгласим, тъй като Той е велик и властва над всичко.

Почетно е да си свързан с Него, да се доближиш и да Му отдаваш. Но когато става дума за отдаване на ближния, а не на Твореца, т.е. на всеки човек на този свят, на когото трябва чрез своите действия да донеса всевъзможно добро, наслаждение, напълване – това става съвършено невъзможно.

В тази точка аз достигам до разбирането, че само обкръжаващата светлина е способна да направи такава промяна и че тя е необходима, защото на мен нищо не ми е останало и не мога да избягам от това. Това е истинската цел на творението и висшата справедливост и аз се нуждая от помощта на Твореца, доколкото без Него, разбира се, нищо не мога да направя.

В крайна сметка, се съгласявам и разбирам, че в това е висшата справедливост и че така трябва да бъде, въпреки че всичко в мен протестира. Готов съм през цялото време да се обръщам с молба да дойде висшата сила, да ме поправи, да ме промени, да направи така сякаш преставам да съществувам, а само да служа на цялото човечество, по равно, без да ги разделям на приятел и на враг.

Не трябва да има никаква разлика в отношението ми към най-пропадналия, най-лошия човек на света и в отношението ми към Твореца. Само след като достигна до пълна любов към творението, ще достигна до любов към Твореца. Защото Творецът трябва да се разкрие между всички.

От подготовка към урока, 04.03.2014

[129019]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Баал а-Сулам. “Шамати”, статия 25: “Излизащото от сърцето, влиза в сърцето”. Но защо виждаме, че дори ако е влязло в сърцето на човека, той все пак духовно пада от своето стъпало? Виждаме, че даже ако човек се впечатлява от това, което му предава учителят, той после пада от това стъпало, на което е приел неговото учение, насоченост, мисли.

Работата е в това, че когато човек слуша думите на Тора от своя рав, тоест думите на учението от своя учител, незабавно се съгласява с него и приема върху себе си задължението да изпълнява чутото от цяло сърце и душа, защото наистина желае това да се осъществи.

Но после, когато попада в друго обкръжение, тоест под чужди желания, мисли, планове, занимаващи се с всевъзможни глупости, а не с духовно развитие, в такъв случай неговите мисли и желания се подчиняват вече на болшинството, тоест на тези условия, на това обкръжение, в което той се е оказал.

А тъй като човек няма сили да склони целия свят на чашата на заслугите, то светът го подчинява на себе си…

Какво означава това? Ако се оказвам в чуждо обкръжение, то Творецът така играе с мен, поставяйки ми други външни условия, за да се закрепя в своите вътрешни решения, които по-рано съм взел, въпреки тези външни въздействия, в които се оказвам сега.

Да допуснем, че се връщам от конгреса у дома в Гуадалахара или в Омск, във Ванкувър или в Томск – не е важно къде. Седейки в самолета, вече попадам под влияние на друго обкръжение. Мога ли при тези, влияещи върху мен външни обстоятелства, да остана в това вътрешно състояние, което съм усещал по времето на всичките три конгреса: концентриран, устремен към целта, с приповдигнато настроение, усещащ своите другари? Ако да, то такова състояние се нарича “аз властвам над околния свят”. Ако не, то светът властва над мен.

Но после, когато попадам в друго обкръжение, моите мисли се смесват с желанията и мислите на болшинството, тоест голямото общество, занимаващо се с глупости. Тогава, ако не може да преодолее себе си, неговите мисли, желания и сърце се подчиняват на болшинството.

Преодоляването на болшинството се състои от две части.

Първо, разбирайки, че се изключвам от поддръжката на другарите, вътрешно сам ги отдалечавам от себе си и се отдалечавам от тях.

Второ, вече не виждам, че всичко се управлява от Твореца и специално ми се изпраща мнението на болшинството, за да мога още по-силно да се укрепя във връзката с групата, с източниците и да възприемам върху себе си външните въздействия като игра на Твореца. Защото Той специално ми изпраща т.н. “помощници” – стражи, които искат да ме хвърлят от тази планина, по която се изкачвам трудно към Твореца.

Но, независимо от това, все пак вървя напред, въпреки тях, държейки се със зъби за това да остана да плувам в правилното направление. И колкото ми въздейства обкръжението, аз не се поддавам на неговото течение, а греба към своята цел.

А тъй като човек няма сили да склони целия свят на чашата на заслугите…

Нали Творецът чрез целия свят работи над него! И аз оправдавам света, понеже в действителност действа така, за да ми помогне да се движа напред – това означава “да склоня целия свят на чашата на заслугите”.

Но ако не мога да склоня целия свят на чашата на заслугите, тоест да го преместя в своето поле, съзнавайки, че Творецът специално ми изпраща такива препятствия, за да вървя напред още по-твърдо, още по-силно да се свързвам с моите другари и с целта – тогава светът става външен и от него се изгубва Творецът. Ако забравям, че Той ми е подготвил това и мисля, че светът така ми въздейства сам по себе си, тогава Творецът си тръгва от него и аз се отдавам на този свят. Светът го подчинява на себе си и той се смесва с желанията на този свят, тоест пада от своето направление.

И тогава, след като човек се е подчинил на желанията на околния свят, той става като “стадо, водено на клане”. И няма никакъв избор – задължен е да мисли, да желае и да иска това, което иска болшинството, тоест да се намира под властта на външното общество. Това също е власт – под властта на Твореца. Да не мисли, че има нещо, което въздейства, освен Него. Но това е вече напълно друго управление, не “ахишена” (ускорение), а “беито” (в своето време).

В такъв случай, той избира чуждите мисли, стремежи и низки страсти, противни на духа на учението и няма сили да противостои на влиянието на болшинството – той плува по течението, както и целият свят.

В такъв случай за него има един съвет – да се привърже към своя учител и към книгите на вътрешно ниво, което се нарича “храня се от книгите и от техните автори”. Той трябва със зъби да се хване за уроците и първоизточниците, подбирайки това, което му е по-близко и което му действа по-силно от всичко. Може би някаква статия или откъс от “Учението за Десетте Сфирот”, или песен – не е важно какво. Важното е да укрепи неговата връзка с нашето общество.

И само с помощта на сливането с тях, човек може да измени своите мисли и желания към по-добро. И никакви спорове и уловки в такъв случай не му помагат да измени своите мисли. Спасението е само в сливането, тъй като сливането се явява чудодейно свойство, възвръщащо към Източника.

И само когато се намира във връзка с тях, той може да спори със себе си и красиво да бърбори за това, как разумът го задължава винаги да върви по пътя на Твореца, но всичко това са глупости. След всички тези доводи и умувания, с помощта на които разчита да победи своя егоизъм, твърдо трябва да осъзнае, че всички негови предположения, красиви изводи, ученето, договора с другарите – всичко това не струва нищо и всичко това не е това оръжие, с което може да победи във войната с егоизма. Защото всички тези разумни доводи са само следствие на гореспоменатото сливане.

Всичко зависи от това, доколко човек се привързва към групата, защото е задължен да прозвънява на другарите, да влиза в интернет и да се свързва с тях, да подготвя някакъв материал за тях, да участва във всекидневната работа. Ако го няма това, нищо не помага.

Разпространението е необходимо за нас, а не за тези, на които ние разпространяваме. То ни кара да напредваме през цялото време, да се усъвършенстваме. Само и единствено така!

Казвам това, изхождайки от собствения си опит. За съжаление, мога да покажа 30-40 човека, които някога доведох при Рабаш. Независимо, че те и сега, в някаква степен, се занимават с кабала, ако поговорите с тях, можете да видите какво означава учене без движение напред.

И всичките му разумни доводи, с помощта на които прави своите изводи, че е необходимо винаги да върви по пътя на Твореца, се основават на неговото сливане с учителя. А щом само загуби тази основа, изчезва цялата сила на тези доводи, защото няма на какво да се опре сега. Затова човек не трябва никога да се доверява на своя разум, а само отново “да се прилепи” към книгите и към учителя. Само това може да му помогне, а не разумът и премъдростите, защото в тях няма от духа на живота.

По принцип, в тази статия се говори за това, че всичко, което ни се изпраща в живота, се изпраща специално от Твореца и не трябва да се забравя за това. Необходимо е да се използват всички препятствия, за да се върви напред, все повече укрепвайки се в своето движение.

На практика, нямаме никакви пречки. Всичко това са специално издигнати бариери, препятствия, трамплини. Преодолеем ли ги – преминаваме напред. Не ги ли преодолеем – означава, че ще се наложи да ги преодоляваме по околен път. Всичко зависи от нашето участие.

Работата е в това, че свише не поставят пред нас непреодолими препятствия. Висшата светлина действа точно според всеки от нас, според нашите лични условия. Затова възникващите пред нас определени препятствия винаги съответстват на нашите възможности. Това е същият този егоизъм, който трябва да поправим на следващото стъпало. И ако човек помни това, то все по-силно ще се прикрепва към движението напред, към Твореца, към учителя, книгите, групата.

Затова, той не попада под влиянието на външното обкръжение, а поддържайки добри отношения с него, вътрешно остава верен на себе си и на групата. Още повече, започва постепенно, без думи, да влияе на обкръжението така, че изведнъж то започва да се променя.

Хайде да държим връзка помежду си, тази седмица, която проведохме в обединение, в допълване един на друг, в прекрасно състояние, единствено само да растем! Защото ще се разотидем и на всеки ще бъдат предложени негови пречки, а ние трябва да продължаваме да се държим в духа на поръчителството и да се задължим в това, нищо да не ни откъсва от групата, че ще преодоляваме всички пречки и да се чувстваме вътре във всички останали, като че ли не сме се разотивали.

Ако препятствията не ни разпръснат на различни страни, ще започнем да усещаме още повече връзката помежду си – именно това ни е необходимо. Ако можем да направим това, то дори няма думи, на какво стъпало веднага попадаме. Това, за което мечтаем, може да се достигне в продължение на близката седмица! Ако всички ние, независимо от разстоянията, мислим нашите другари да останат в тази връзка помежду си, както сега, ни е гарантирано идването на Машиаха.

Машиах, от думата “мошех”, “издърпвам”, е явление на висшата светлина, която завършва всички поправяния, издърпвайки човека от неговия егоизъм в пълно сливане с Твореца.

От урока на руски език, 07.02.2014

[129190] 

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития, Учител и ученик - Няма коментари→

Въпрос: Ако Творецът властва над моето сърце и разум, то как тогава мога да избирам нещо или да променям намерението си?

Отговор: ”Аз” – това е само част от системата, която се включва в групата, и чрез връзката с нея може да участва в общата молитва (МА”Н).

”Аз” не е моето тяло, не е сегашното ми чувство и разум. Всичко това не се зачита, затова този свят се нарича въображаем. Спокойно можем да пренебрегнем всичко, което усещаме в момента – в него няма нищо реално.

Но тогава какво ми остава? Решимо – това също не съм аз, защото е дошло свише. Зачитат се само моите усилия да вляза в групата с цел да я върна към първоначалното и състояние. А това се нарича МА”Н.

Въпрос: Когато работя в групата, в мен пробужда ли се желание от някакъв друг тип?

Отговор: Разбира се, това е друг тип желание. Моето желание да се включа в групата и усилията, които прилагам да се обединя с другарите – това вече е моето старание да достигна до отдаване. Тъй като за това е необходимо да отменя себе си.

От подготовка към урока, 09.03.2014

[129437]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Баал а-Сулам, “Предисловие към книгата Зоар“, п.67: Когато човек от народа на Исраел предпочита своята вътрешна част – “Исраел“, пред външната – “народите на света“, тогава действията му довеждат до това, че народът на Исраел се издига в своето съвършенство все по-високо и по-високо, а народите на света, външната част като цяло, признават и ценят ролята на народа на Исраел.

Въпрос: Съществува вътрешно и съществува външно – това ми е ясно. Но какво означава “предпочитат“ едното пред другото?

Отговор: Има тяло и душа. “Тяло“ не във физиологичен смисъл, а на степента човек, се нарича получаващото желание. Но всъщност какво е това човек?

Отново и тук се няма предвид физическото тяло. Ръце имат и маймуните, крака имат и петлите. Човек се издига над своето животно чрез способността да се пробуди за постигането на Твореца. Намирайки се първоначално на нивото на животинския свят, той придобива добавъчен потенциал – желание, с което може да тръгне към търсенето на Източника.

Ето такава странна “маймуна“ с открити за развитие хоризонти.

– Какво търсиш в гората? – я питат останалите маймуни. – Да не си загубила нещо?

– Братята свои търся – им отговаря тя. – Искам да намеря Баща си.

– Но ето го твоят баща!

– Не, аз търся моя Източник. Липсва ми нещо в живота, искам да знам защо и за какво живея на този свят. Дали работата се ограничава до бананите, или съществува и още нещо. Без това не мога!

– Без кое?

– И аз не знам! Трябва да има смисъл. Живота ми е безвкусен, “няма мая“ в него.

– Опитай тези банани, много са вкусни!

– Не, имам още едно желание, освен за прехраната.

Ето това “добавъчно“ желание и наричаме “Човек“ (Адам), тъй като тази вътрешна потребност е насочена към това да станем подобни (доме) на Твореца, на Неговите свойства, на Неговата природа.

И маймуната започва да търси. Тя не знае и не разбира нищо засега, все още търсенето ѝ е облечено в егоистично развитие.

Такова развитие е устремено към това да заработва повече, да преуспява повече, да има повече. Този процес отнема стотици хиляди години: възниква селското стопанство, след това промишлеността, социалните връзки се усложняват, постиженията не могат да бъдат преброени, и все пак маймуната никога няма да се почувства напълно доволна, удовлетворена.

В плетеницата на нейните желания се таи порив да почувства Твореца. Но засега той не е явен, сякаш е скрит под няколко слоя одеяния – другите желания. На нея ѝ се струва, че влечението ѝ е към нови земи, континенти, че търси знание за света и неговите закони: “Какво има там, в небето? Какво има в земите недра? Какво има в сърцето на приятеля?“ Тя развива науката и техниката, но това са само етапи по нейния път, езикът на еволюцията, както тя го разбира.

А зад всички свои напразни опити, зад науката и философията, зад най-новите технологии, всъщност тя желае да разкрие Източника на действителността.

Така, с времето, маймуната става все по-странна и вече нарича себе си “човек“, докато един ден досега скритото в нея желание не започне да се проявява по-отчетливо. Тогава тя започва да търси някакви властващи сили в природата, впуска се в мистика, астрология, тайнства, търси около себе си някакви знаци, приписва чудодейни свойства на едни, или други явления и предмети и си създава всевъзможни теории за тяхна сметка, но в резултат и тук не намира нищо.

Но през това време, нейното дълбоко скрито желание малко помалко излиза по-нагоре, очертава се все по-добре. И изведнъж, сред хиляда развити маймуни, се разкрива една, на име Адам. Сякаш по случайност родителите му са го кръстили точно така. И той, в своето утвърдило се голямо желание накрая разкрива Висшата сила, която поражда цялата реалност, и всичко, което е в нея.

Този човек се нарича “първи“ (Адам Ришон) понеже той пръв е придобил Човешки образ, подобие с Висшата сила и благодарение на това е разкрил Твореца.

След него в същото направление тръгнали и други. На протежение на двадесет поколения преди Авраам на някои се отдало да стъпят на Човешкото стъпало…

И така, в този вид маймуни е заложена тяга към разкриването на Висшата сила. Всъщност към нея все още ги съпровожда егоизмът. Те търсят по-добър живот и откриват различни средства за това, защото вътрешният позив е все още скрит.

Както ние караме децата да се занимават с полезни неща, прикривайки ги в привлекателни форми, за да напредват в необходимото направление. Така и маймуните – посредством развиващия се в тях егоизъм, малко помалко пристъпват към въпроса за смисъла на живота, подтиквани от проблемите, разочарованията и т.н. Така става напредването.

По времето на Древния Вавилон между тях започнали раздори. Ситуацията се изострила дотолкова, че всички възроптали: “Искаме да познаем нашия Цар!“ Това вече били много развити маймуни, на които били необходими стотици хиляди години развитие, докато не достигнали до вик в желанието си да се запознаят с Висшата сила. Те вече не били примитивни идолопоклонници, построили си пирамида. Кулата им се издигала към небесата и всъщност те правели вече духовни действия – работели със силата на Природата, независимо от това, че било по егоистични подбуди.

С една дума, в онези времена маймуните поискали да разкрият Висшата сила, само не знаели как да го направят. Въз основа на много-хилядолетни тенденции, технологично и социално развитие, те искали да продължават пътя, но се сблъскали с кризата. Тъй като по този начин е невъзможно да бъде разкрит Твореца.

Тук трябва да се подчертае: те живеели достатъчно скромно, имали достатъчно храна, а усилията си насочвали в постигането на Висшата сила, в нейното овладяване.

И може да се каже, че започвайки с Вавилон, маймуните в нещо се приближили към Човешкия облик. В тях нещо се променило, устремило се в направление към Източника, към Висшата сила.

От този момент започнала разработката на методиката за нейното постигане, тъй като това би ни позволило да разберем истината. И няма значение дали тя е приятна или не, удобна или неудобна. Аз не търся удобство, аз искам да знам.

Но да бъде продължен този път водещ към постигането е възможно само посредством още по-голям егоизъм. Следователно, трябва да се премине към следващия етап.

Вавилонската “добавка“ към егоизма позволила на малка част (около пет хиляди от три милиона) да го овладеят, да се издигнат над него, да станат Галгалта ве-Ейнайм и да се присъединят към Авраам. Докато по-голямата част не успяла да се справи със своя егоизъм, забравила за целта на живота, за “кулата до небесата“, т.е. за търсенето на Висшата сила, паднала под петата на себелюбието, и започнала да се разпръсква по целия свят и да се установява материално.

Така, разрасналият се егоизъм ги разделил на две части: вътрешна и външна. Този процес продължава и до днес: малката част, домът на Авраам, “Исраел“ се развива и поправя себе си, а голямата част, АХАП, само трябва да придобие готовност за поправяне, но тя не е способна на това със собствените си сили и го реализира само чрез поправената Галгалта ве-Ейнайм. Ето защо светът също трябва да премине през големи кризи и разочарования, за да успее в края да се включи към Галгалта ве-Ейнайм и да бъде готов да я поддържа.

Тогава, както е казано от пророка Йешайау, “народите“ ще поемат „синовете на Исраел“ на своите плещи и ще ги занесат в Храма. На това те са способни, но на самата реализация – не. Именно Галгалта ве-Ейнайм се явява преходното звено между АХАП-а, “народите на света“ и Висшата сила.

Така, заедно, тези две части и ще достигнат да пълно поправяне.

Как маймуната ще предпочете вътрешното пред външното? Тя си задава въпроси за целта и смисъла на живота: “Защо правя това? Защо живея? За какво развивам промишлеността, науката, културата, образованието, политическата система? Защо откривам нови земи? Защо летя в космоса?“

Днес поне половината от населението на света изпитва отчаяние в една или друга степен. Огромно количество хора приемат антидепресанти, леки наркотици, алкохол и т.н. Всичко това са признаци на безсилие, на безпомощност. В крайна сметка, човек няма отговор на дълбокия въпрос: „Защо живея?“.

Хората не осъзнават това, те просто чувстват опустошение. Лиши ги от телевизия, отдели ги от медиите, които им мътят главите, отдалечи ги от всичко, с което насила ги тъпчат, запълвайки свободното им от сън време – и какво остава?

Принуждават хората да работят много, въпреки че в действителност това на никого не е нужно и по този начин умишлено ги отвличат от главния въпрос, пробуждан от самата природа. Защото този въпрос е много опасен: днес той като кибрит може да разпали световен пожар.

Просто никой не иска да го чуе – хората се страхуват от болката, която ще им донесе. Задай им го – и целият им живот ще се превърне в един болезнен спазъм. На кого е нужно това? Хубаво, ако тук и там мога да намеря поне някаква утеха, а за какво ми е тотално отчаяние?

Затова биха те убили – отвори отново въпроса за смисъла и ще отвориш такава болка в тях, за която няма лекарство.

Какво ли не прави човечеството, за да избегне тази болка! Туризъм, мода, кино и телевизия, развлечения – безбройни “алтернативи“. Прави всичко, което е изгодно на душата, само не се докосвай до тази болка, за която отговор няма!

И въпреки това, въпросът за смисъла се пробужда, независимо от работата на най-добрите политически технолози и прочие специалисти за неговото потушаване. Усилията им не се увенчават с успех, тъй като вървят в разрез с целта на творението.

Само че хората още трябва да се “поварят“, да “узреят“ вътрешно. И разбира се, това зависи от широкия достъп до методиката на поправяне. Методиката, която носи на света не самия недъг на безсмислеността на битието, а готово лекарство срещу него, забележителен живот, проникнат от чувството за вечност и съвършенство, безгранично извисяване.

От една страна, тя предоставя ясно обяснение на сегашната ситуация: защо това става и как по принцип да бъде поправено положението; а от друга страна, обезпечава с ясна методология за практическо поправяне, която веднага дава практически резултати.

От урока по „Предисловие към Книгата Зоар“, 03.03.2014

[129005]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Криза, глобализация - Няма коментари→

Въпрос: През цялото време слушам, че Творецът е добър и носи благо, но за сега не усещам това. Тогава как да пребивавам в радост?

Отговор: Ние сме свикнали да се радваме тогава, когато усещаме, че ще спечелим. Ако егото всеки момент е печелившо, за мен това е удобно, хубаво, топло, приятно: парите се трупат на сметката ми, постепенно прерастват в голям капитал – и аз се наслаждавам. Слава Богу, всичко е наред, скоро ще изляза в отпуск и ще се отправя на морско пътешествие, на круиз, в събота ще играе любимият ми футболен отбор – има радости в живота!

Това наричаме ”радост”, но това е наслаждение в егоистичното желание: или от настоящето, или от бъдещето. Така живеем. Ако не усещам наслада от настоящето, или не очаквам от бъдещето, съм готов да умра. Човек не може да съществува без наслади – ако не сега, то поне в бъдеще, в някоя надежда. Иначе по-добре смърт отколкото такъв живот.

Въпросът е: как можем да се радваме в състояние, когато много желаем духовно разкритие, но няма такова? Ако сега го няма, то всичко зависи от надеждите ни за в бъдеще, от това, дали съм уверен, че в крайна сметка ще има такова. За сега е ясно, че нямам нищо! ”Съдията разполага само с онова, което виждат очите му”, и аз виждам, че не съм разкрил духовния свят, не го разбирам и не го усещам.

А уверен ли съм, че ще го разкрия? Ако се намирам в група и групата проектира върху мен своята увереност, че вървим към разкритие и непременно ще го постигнем, то аз ще съм радостен! Другарите ми предават своята увереност в успеха. Без това не бих напредвал, аз просто ще спя по цял ден, за да не страдам от това, че и днес нямам никакво наслаждение и че в бъдеще не се очаква. Да умра не мога, остава само да спя – поне нищо да не усещам.

Именно това се случва с човек. Такава е природата и нищо не може да се направи. Въпросът е как да се борим с това, как да пробудим обкръжението, за да ни повлияе и да ни направи радостни и пълни със сили? За целта трябва да ценим другарите и да бъдем свързани с тях. А освен това, трябва всички заедно да пробуждаме обкръжаващата ни светлина, за да ни пробужда постоянно и да ни вдъхновява. И тогава аз не просто ще се вдъхновявам от думите на хората, но чрез тях ще получавам светлина свише.

Тази висша светлина се нарича ”вяра”. Вярата е сила, която аз мога да приложа, въпреки че няма да получа нищо в замяна. Струва ми се, че това е невъзможно, но светлината ще ми подейства и ще ми даде способност да постъпвам така. Това се нарича сила на вярата. Да отдавам, без да получавам в замяна – не съм способен на това съгласно своята природа! Но светлината ще ми даде такова свойство и тогава ще мога. И тогава радостта ми няма да бъде свързана с напълването на моите желания. Както е казано: ”Щастлив е онзи, който е доволен от своя дял”.

А какъв е неговият дял? Нали няма нищо? Но той е щастлив. Може би е луд или глупав? Не, той наистина е богат и щастлив! Богаташите не се чувстват щастливи, тъй като постоянно преследват по-голямо богатство – а той не. Това се нарича да се чувстваш богат и щастлив. Не му трябва нищо повече – представяте ли си колко прекрасно е това усещане?

Нито един милиардер не усеща нищо подобно. Всички те искат все повече и повече пари. Те са най-бедните! Ако на обикновения човек не му стигат 1000$, то на тях не им стигат милиони, милиарди. Кой от нас е по-бедният, кой се нуждае от повече? Тоест всичко зависи от обкръжението и от отблясъците на обкръжаващата светлина.

От урока по „Въведение в науката кабала (Птиха)“, 05.03.2014

[129162]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Всички мислят, че към „предприятието“ се отнася тази работа, която изпълняваме през деня, а към груповата работа – нашето съвместно учене или занятията ни вечер. Но това не е правилно.

„Предприятието“ е всичко, което се отнася към издаването на материали, медия, подготовката за различни мероприятия, физическата и материалната работа.

Ако сега готвим ядене за съботната трапеза – това се отнася към предприятието! Защото там има шеф готвач, има отговорни и има изпълнители. И няма значение дали те са доброволци или работници, които получават заплата.

А групата, това е единение на идеята, където всеки отменя своя егоизъм, готов е да се обедини с останалите, за да достигне духовното състояние.

Ние се обединяваме, за да издаваме вестници, интернет сайтове, телевизонни програми и прочие. Всички тези действия по своя характер са групови, но за постигане на резултат, всички трябва да се съгласят да се съединят в пирамида: началник-подчинен, както във всяко предприятие, за да изготвят даден продукт.

Няма значение дали хората получават заплата или не, в какви часове работят, готвят трапеза в центъра или снимат телевизонна програма.

Ако ти си началник и ми казваш какво да направя, аз подчинения съм длъжен да го изпълня. Въпреки че първоначално доброволно и на равни начала сме взели решение да се съединим.

Тоест във всичко, което правим, приемаме върху себе си доброволно различни задължения, всеки според възможностите си, но също така приемаме задължението да съблюдаваме порядък, дисциплина и йерархията на подчинението.

Излиза, че всички вътрешно сме равни, група (форма на кръг), а външно в отношенията началник-подчинен (пирамидална форма). Но всичко се съединява в едно.

Съединението на предприятието е когато се обединяваме, за да реализираме връзката между приятелите в рамките на предприятието.

Ние съхраняваме йерархията, защото искаме да съхраним своето съединение. Желанието ми да бъда в групата ме задължава да се подчинявам на йерархията, и аз скланям главата си и слушам този, който е поставен да бъде началник.

Да кажем, днес са ме пратили да работя на кухнята и аз изпълнявам това, което ми заповядва бригадира. Въпреки че аз може да съм по-умен и по-способен, но приятелите са решили, че работим по график на дежурства и аз идвам на дежурството си, и там ние не сме приятели.

Аз трябва да се вдъхновявам за работа, получавайки гориво от групата, но да работя така, както е прието в предприятието.

Въпреки че човек е дошъл след основната си работа за няколко часа с желание да участва, той в това време става работник на предприятието, все едно че работи на заплата, защото той е дошъл, за да получи духовен напредък или материален – няма значение. Той получава напълване и не е важно в каква форма!

Но хората, неясно защо, отделят едното от другото и се удивяват, защо изискват от тях – та нали ние сме приятели в групата? Не! Ние сме работници на духовния фронт! Ние сме на работа при Твореца.

[19451]

Filed under: Духовна работа в група, Разпространение на методиката - Няма коментари→

От статията на Баал а-Сулам „Съпреживяващият страданията на обществото“ (Плодовете на мъдростта): „Така, както мери човек, така отмерват и на него“, тоест неговото желание винаги се напълва съгласно размера на съсъда, на неговия вътрешен обем – нито повече, нито по-малко.

Затова работник на Твореца, който не е съпричастен към страданията на обществото, а чувства само своите лични потребности, има малък съсъд за светлина и не може да приеме общото разкриване на Твореца, което се нарича утешение на обществото, защото не е подготвил съсъд за общото получаване, а само за своето частно.

Но този, който е съпричастен към обществото и усеща неговите беди като свои собствени, се удостоява да види разкритието на Шхина в съвършенство, тоест утешението на целия Израел, защото неговият недостатък се явява общ недостатък. А разкрилата се светлина се явява обща.

И затова е казано: „Праведниците нямат покой“. След като светлината се разкрие съгласно потребността и стремежа на праведниците, те постоянно прилагат усилия да задълбочат и разширят своя съсъд, така че да доставят наслаждение на Създателя, като разширяват границите на отдаването.

Получаващият съсъд е ограничен, докато отдаващият съсъд няма граници. Всичко зависи от човека. Доколкото се старае да разшири своя съсъд за отдаване, той получава помощ свише. Ако наистина е заинтересован от такова поправяне и използва за това всички средства, с които разполага, то винаги ще успее да увеличи своя съсъд, тоест потребността от отдаване.

Съгласно тези усилия на него му въздейства светлината, възвръщаща към източника, и поправя неговия съсъд: подготвя го, а после го напълва. Затова е казано, че „За праведниците няма да има покой нито в този свят, нито в бъдещия“, няма да има нито на тази степен, нито на следващата, и винаги ще има възможност за напредване.

Ключът към напредването, неговата основа, е съпричастността към страданието на обществото. Допълнителни желания, потребност за отдаване, може да се получат само от обкръжението. Няма откъде другаде да се вземат, а от обкръжението може да се черпи съвършено неограничено, и благодарение на това човек да напредва.

Въз основа на това може веднага да се прецени, как човек вижда напредъка в духовния живот. В наши дни това се отнася за всички: за мъже и за жени.

Смята ли човек, че ще напредне само чрез учене, или с всички сили ще участва в разпространението, в живота на общността, като се съединява с групата. Ако нищо от това го няма, то разбира се той няма да може да натрупа потребност за отдаване, да стигне до молитва и да получи готов съсъд. А светлина има в пълно изобилие и затова тя веднага напълва съсъда, когато той възникне.

Баал а-Сулам пише че „Така, както мери човек, така отмерват и на него“. Така че човек сам си отмерва, доколкото той се стреми да се намира в желанието за отдаване, да се напълни със светлина. Всичко зависи само от него, от подготовката на неговия съсъд.

Съпричастието към страданието на обществото – това е ключът към разкриването на Твореца.

В статията „Даряването на Тора“ Баал а-Сулам пише, че само когато синовете на Израел започнали да бъдат съпричастни един към друг в Египет, те станали един народ, страдащ от тежката работа в робство на Фараона. Фараонът приближил синовете на Израел към Твореца с това, че ги заставил все повече да страдат и поради това те се обединили. Така те видели, че само благодарение на своето единство могат да се спасят и да излязат от Египет. Само по такъв път човек получава правилно желание.

Излиза, че имаме напълно неограничени възможности за напредване, доколкото целият свят се нуждае от поправяне. Винаги ще имаме възможност да отдаваме на широката публика, като все повече и повече се занимаваме с разпространение без всякакви ограничения. Ние ще приемаме от хората техните желания и всеки път ще вървим пред тях, за да сме техни учители и за да им служим. Така ще напредваме към все по-голям съсъд за отдаване.

Трябва да сме загрижени само за едно: как да се пропием от допълнителни желания от обкръжението – близко или далечно, докато накрая не включим целия свят в нашия съсъд. Такава е тенденцията за поправяне на всяко разбиване, тоест изпълнението на всички заповеди. Всичко се реализира само чрез формиране на потребност за отдаване.

Виждаме, че в наше време целият свят, заедно с нас вътре в него, вече е устроен така, че да се разкрие необходимостта от взаимно отдаване. Така даваме място на Твореца да се разкрие, като с това му доставяме удоволствие. Всичко това ще се случи пред нас.

От подготовката към урока, 25.02.2014

[128267]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Баал а-Сулам, „Предисловие към книгата Зоар“, п.65: Съществува обратен ред на светлините и съсъдите. Сред съсъдите първо израстват високите, и затова в практическите заповеди първите поколения се поправили повече от последните. А между светлините първо излизат ниските, и затова последните поколения се поправят чрез тях повече, отколкото първите.

Въпрос: Какво се подразбира под „практически заповеди“?

Отговор: Това са заповеди, които изпълняваме помежду си на физическо ниво, доколкото нашите намерения още не са изявени достатъчно. Ние нямаме достатъчна дълбочина на желанието.

Същото е характерно и за развитието на човечеството: с времето ние все повече преминаваме от физическа работа към умствена, към все по-деликатни сфери, към наномеханика, нанотехнологии, биология и т.н.

Това вече е работа на ”тежките” съсъди с голяма ”дебелина” на желанието. Когато и се съпротивляваш, на твое разположение се оказва цял един спектър от светлини, съответстващи на текущите ”дълбини” на егоизма. И ти започваш да работиш със светлините, с намеренията, с тънки и мощни инструменти, с една дума, като с лазерни лъчи вместо с подръчни материали. Дори самата мисъл става средство, позволяващо промяната на света – ние вече сме близко до това.

А по-рано, при малка дълбочина на желанието, ние нямахме възможност да проникнем във вътрешната част на света и да проявим неговите съставни. Без голямото зло начало, ние не можехме да подразделяме, сортираме и да управляваме.

По такъв начин, има работа в действието, и има работа в намерението. Първата се провежда в Галгалта ве–Ейнаим, а втората – в АХАП. Докато съсъдите са ”прозрачни” в нулевата, първата и втората степен на авиют, преобладава практиката – с други думи, намерението в такива условия се наричат ”действие“, и за това е казано: ”Всичко, което е по силите ти –  направи го”. Тази работа също не е за ръцете, но намерението засега е малко и не е подкрепено с голяма дълбочина на желанието и не е изложено на съпротивление. Аз още не изграждам намерения, противоположни на онова, което се разкрива в мен.

От друга страна, постоянното намерение ”оседлава” мощното получаващо желание на третата и четвъртата степен на авиют. Там се крие истинският егоизъм, срещу когото трябва да работя – вече не ”на дребно”, както по-рано.

Едно е когато малкото дете, макар и да не иска, се извинява на майка си, и друго, ако предложите това на петнадесет годишен тийнейджър, който вече се чувства голям и се сблъсква със силно вътрешно съпротивление. Такава е разликата между действието и намерението, а също така и между забраняващите повелителните заповеди.

Въпрос: В този смисъл, какво представляват самите ни физически действия в групата: дежурствата и т.н.

Отговор: Тези действия въпреки всичко се оценят в зависимост от намерението. Казано е, че заповедите не се нуждаят от намерение, т.е. от правилно намерение за отдаване. И въпреки това, всичко се оценя съгласно намерението, още егоистично, но целенасочено.

”Искам да достигна Твореца.”
”Какво означава това?”
”Не знам. Да стана добър.”
”Но да бъдеш добър означава да действаш за отдаване.”
”Искам да действам за отдаване!”

Изобщо, понятие си нямам, какво е това отдаване и го искам само на думи – но това вече е достатъчно, за да бъда включен в поправянето.

От урок по ”Предисловие към книгата Зоар”, 27.02.2014

[128528]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Заповеди, Молитва, Намерение - Няма коментари→

И чул народът тази лоша вест, и се потопил в скръб, и никой повече не слагал своите украшения. [Тора, „Изход“, „Ки тиса“, 33:4]

Да се движиш по духовния път – това означава да напредваш в абсолютна тъмнина. Но още щом човек остави своя егоизъм, тъмнината веднага се превръща в светлина, а ако отново се потопи в него, отново се връща към тъмнината.

При това, тъмнината във всички наши чувства, определения, направления мигновено се усеща като обърканост, неуправляемост, изчезване насочеността към целта. Но именно по този начин можем да достигнем свойството отдаване.

Естествено, сега не усещаме свойството отдаване, не можем да си представим откъде идва то, по какъв начин човек се издига до него. На нас ни се струва, че просто заменяме едно свойство с друго, макар че това изобщо не е така. Как може човек, намиращ се в егоизма, да пожелае свойство, противоположно на неговата изконна природа? В това се състои основният проблем, който никой не може да разбере.

Как мога да поискам свойството отдаване и любов, когато се намирам в противоположни свойства? Даже ако поискам, това ще бъде заради себе си. Затова движението към целта се извършва в тъмнина, без Твореца, и именно затова е необходимо сам да намеря как да обърна тъмнината в светлина.

Работата е там, че това състояние вече се намира в мен. Но как да направя така, че всичко противоположно на моя егоизъм да се усеща като светлина? Как да се преинача, да се преобърна? Как да достигнем свойството отдаване, ако изначално не можем да го искаме, защото всичко, което искаме, го искаме за себе си?

Пред мен стои съвършено неизпълнима задача: да намеря тази точка, която не възможно отрано да разпозная, усетя и разбера. Защото ако разбирам какво е това, то вече не съм в егоистичното свойство!

Затова се устремявам към нея само благодарение на своята точка в сърцето, но и това устремяване е егоистично, защото то се намира в окупацията на моите егоистични желания.

В това се и заключава тайната на взаимодействие между нас и Твореца (светлината), когато Той работи над нас и ние се обръщаме към Него, но през някаква непреодолима преграда.

Между тези две нива съществува много интересен, неведом за нас ход, който никак не ни се удава да открием. Но ако внимателно вървим към целта с дадените ни средства, то той постепенно се появява. Средствата за напредване включват групова работа, желание за привличане на поправящата светлина, стремеж за обединение помежду ни. Всичко това постепенно разкрива в нас някакво направление, но все пак, то си остава тайна.

Виждаме, че днес в света едва ли някой си представя как може да промени своята природа. Тези, които макар и малко разбират природата на човека, знаят, че за нас самите е невъзможно да направим такава трансформация. Затова този процес се нарича „чудото на изхода от Египет“.

Когато човек напълно осъзнае, че не може да промени себе си, и в същото време, посредством своите действия вече здраво е свързан с Твореца, той разбира, че само Творецът може да направи това. В мига, в който достигне до тази точка на разрив между себе си и Него, тогава Творецът съединява всичко.

Движението към духовното може да се направи радостно само с осъзнаване важността на целта, която съответното обкръжение дава на човека. Без взаимна поддръжка и поръчителство е невъзможно тя да бъде постигната.

Материалистичната психология говори за това, как да успокоим човека, как да го изведем от депресията, а нашата методика – как да расте в радост. Наистина, в депресия ти не можеш да направиш нито една крачка напред. Всички тъмни състояния човек трябва да обърне в светлина, иначе не може да ги преодолее.

Тора ни разказва за тънките състояния, които преминаваме, изменяйки своята изконна природа с помощта на светлината, възвръщаща към източника.

От ТВ програмата „ Тайната на вечната книга“ , 16. 09. 2013 г.

[128494]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Тора - Няма коментари→