От статия на Баал а-Сулам “Предисловие към Учението за десетте Сфирот”, п. 128. Човек, който не страда с обществото, не се удостоява да види утешението на общество, тъй като не може да ги наклони към оправдаване и да види тяхната утеха. И затова никога няма да се удостои с нивото на праведник.

Изобщо невъзможно е да напредваш, ако не съпреживяваш страданията на обществото, тъй като всяко стъпало трябва да бъде съвършено. Затова човек няма избор, освен да стане съпричастен към страданията на обществото. Това се случва на всяко стъпало, за да се достигне до състояние на праведник и на пълен праведник.

В тези състояния също има много нива. Целият съсъд е разделен на много части и във всяка от тях трябва да се достигне до стъпалото на праведник, а след това и до пълен праведник. Затова човек трябва да се подготви за това желание, за необходимостта от напълване, т.е. със страдание. Хората се стремят към отдаване, но не могат да направят това и търсят начин да привлекат светлината, възвръщаща към източника. И човек трябва да попие всички тези желания от самото начало.

От нас се изиска да изпълним правилото възлюби ближния не при построяване на Храма, независимо, че то олицетворява именно този съсъд, дом на светостта – а при даряването на Тора. Пита се: ”Готови ли сте да направите това?” Не ”способни“ ли сте, а именно ”готови” ли се на това? Тогава, напред!

Това означава да се проникнеш от страданията на обществото, защото желанията на ближния трябва да усетиш като свои. Но тук има една тънкост, тъй като ние прихващаме от ближния не точно неговите желания за прехрана на семейството, за власт, пари, знания, независимо че съпреживяваме заедно с тях и усещаме тяхната болка, защото това е важно за тях на тяхното стъпало. Но ние трябва да разшифроваме това от нивото, на което сме, и да разберем, че причината е в недостига на светлината, възвръщаща към източника, в недостига на висша светлина в техните желания.

Техните желания изискват поправяне, и затова усещат различни проблеми: болести, проблеми с децата, всякакъв вид неприятности. За всичко, като цяло, вината е в недостига на светлина. Ние от нашето стъпало разбираме това и присъединяваме тяхната молитва към нашата (МА”Н). Всъщност, това означава съпреживяване със страданията на обществото.

Възниква въпросът, как можем да се проникнем от техните духовни желания, ако те все още не се стремят към духовното, а жадуват само за материално напълване? Да допуснем, аз се намирам на 50–то стъпало, но публиката не се явява като непосредствен мой долен парцуф и не се намира на 49–то стъпало. Мога ли да видя тяхното желание на 49–то стъпало?

Работата е в това, че ние виждаме желанието на публиката на онова стъпало, където сами се намираме, доколкото всички стъпала вече съществуват. И затова аз, от своето място, мога да се проникна от желанията на обществото на същото това стъпало. Това означава, да издигна желанието на обществото на своето ниво. Затова дори пълният праведник може да се впечатли от страданията на обществото, намиращо се на материално ниво, дори преди периода на подготовка, преди ”ло лишма”. Тъй като всички състояния вече съществуват в духовния свят.

От подготовка към урока, 05.03.2014

[129115]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Молитва, Намерение, Разпространение на методиката - No Comments→

Въпрос: През цялото време слушам, че Творецът е добър и носи благо, но за сега не усещам това. Тогава как да пребивавам в радост?

Отговор: Ние сме свикнали да се радваме тогава, когато усещаме, че ще спечелим. Ако егото всеки момент е печелившо, за мен това е удобно, хубаво, топло, приятно: парите се трупат на сметката ми, постепенно прерастват в голям капитал – и аз се наслаждавам. Слава Богу, всичко е наред, скоро ще изляза в отпуск и ще се отправя на морско пътешествие, на круиз, в събота ще играе любимият ми футболен отбор – има радости в живота!

Това наричаме ”радост”, но това е наслаждение в егоистичното желание: или от настоящето, или от бъдещето. Така живеем. Ако не усещам наслада от настоящето, или не очаквам от бъдещето, съм готов да умра. Човек не може да съществува без наслади – ако не сега, то поне в бъдеще, в някоя надежда. Иначе по-добре смърт отколкото такъв живот.

Въпросът е: как можем да се радваме в състояние, когато много желаем духовно разкритие, но няма такова? Ако сега го няма, то всичко зависи от надеждите ни за в бъдеще, от това, дали съм уверен, че в крайна сметка ще има такова. За сега е ясно, че нямам нищо! ”Съдията разполага само с онова, което виждат очите му”, и аз виждам, че не съм разкрил духовния свят, не го разбирам и не го усещам.

А уверен ли съм, че ще го разкрия? Ако се намирам в група и групата проектира върху мен своята увереност, че вървим към разкритие и непременно ще го постигнем, то аз ще съм радостен! Другарите ми предават своята увереност в успеха. Без това не бих напредвал, аз просто ще спя по цял ден, за да не страдам от това, че и днес нямам никакво наслаждение и че в бъдеще не се очаква. Да умра не мога, остава само да спя – поне нищо да не усещам.

Именно това се случва с човек. Такава е природата и нищо не може да се направи. Въпросът е как да се борим с това, как да пробудим обкръжението, за да ни повлияе и да ни направи радостни и пълни със сили? За целта трябва да ценим другарите и да бъдем свързани с тях. А освен това, трябва всички заедно да пробуждаме обкръжаващата ни светлина, за да ни пробужда постоянно и да ни вдъхновява. И тогава аз не просто ще се вдъхновявам от думите на хората, но чрез тях ще получавам светлина свише.

Тази висша светлина се нарича ”вяра”. Вярата е сила, която аз мога да приложа, въпреки че няма да получа нищо в замяна. Струва ми се, че това е невъзможно, но светлината ще ми подейства и ще ми даде способност да постъпвам така. Това се нарича сила на вярата. Да отдавам, без да получавам в замяна – не съм способен на това съгласно своята природа! Но светлината ще ми даде такова свойство и тогава ще мога. И тогава радостта ми няма да бъде свързана с напълването на моите желания. Както е казано: ”Щастлив е онзи, който е доволен от своя дял”.

А какъв е неговият дял? Нали няма нищо? Но той е щастлив. Може би е луд или глупав? Не, той наистина е богат и щастлив! Богаташите не се чувстват щастливи, тъй като постоянно преследват по-голямо богатство – а той не. Това се нарича да се чувстваш богат и щастлив. Не му трябва нищо повече – представяте ли си колко прекрасно е това усещане?

Нито един милиардер не усеща нищо подобно. Всички те искат все повече и повече пари. Те са най-бедните! Ако на обикновения човек не му стигат 1000$, то на тях не им стигат милиони, милиарди. Кой от нас е по-бедният, кой се нуждае от повече? Тоест всичко зависи от обкръжението и от отблясъците на обкръжаващата светлина.

От урока по “Въведение в науката кабала (Птиха)”, 05.03.2014

[129162]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - No Comments→

Въпрос: Защо е казано, че душата е съвършено отделена от Твореца и в същото време е подобна на Него по свойства? Съгласно духовния закон, ако те имат еднакви свойства, то трябва да са едно цяло.

Отговор: Душата, това е желание за получаване, а не желание за отдаване. Защо тя се нарича отдаваща? Независимо, че това е желание за получаване, то изпълнява действия, с които се уподобява на желанието за отдаване.

Макар че вътре стои вълк, отвън изглежда като че ли е овчица. Сега всичко зависи от това дали този вълк ще си облече овчата кожа или ще я свали – по свой избор и желание.

В света Ацилут всичко е бяло беленичко, същинска овчица. В света Брия вече се забелязва, че това е вълк, но такъв, който иска да бъде овчица. И той действително се държи като овчица. Но все пак се вижда, че там вътре е вълк.

Тоест, засега това е духовен свят, душа, отдаване, но вече се появява такова предупреждение, че тя не се намира в сливане с Твореца. Появява се нещо, което ги разделя – този същият вълк, седящ вътре, егоизмът.

В света Ецира е още повече, там желанието за наслаждение вече няма власт над себе си. От положителното остава това, че е съединено с Твореца, зависи от Него, напълно е във властта Му. Творецът определя всичко, което се случва, а аз нищо не съм способен да реша сам. Нямам сили, слаб съм, инструмент съм в Неговите ръце. Вълкът все по-ясно осъзнава, че е вълк и изпитва все по-голямо вътрешно съпротивление, но се сдържа.

Ако се върви в противоположната посока, отдолу-нагоре, и се издигам в света Ецира, който съответства на малкото състояние (катнут), то аз постигам, че съм малък. Има по-високи стъпала, които са по-добри от мен, а аз засега съм в такова състояние. Оказва се, че има положителни и отрицателни моменти.

А в света Асия, съвсем… Осъзнаването на това, че на нищо не съм способен, ме води в състояние на зародиш. Само се затварям, напълно се предавам във властта на висшето и нямам ни най-малък шанс да се уподобя на него, освен във вид на една точка.

От урока по “Въведение в науката кабала (Птиха)”, 04.03.2014

[129098]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - No Comments→

От статията на Баал а-Сулам “Съпреживяващият страданията на обществото” (Плодовете на мъдростта): “Така, както мери човек, така отмерват и на него”, тоест неговото желание винаги се напълва съгласно размера на съсъда, на неговия вътрешен обем – нито повече, нито по-малко.

Затова работник на Твореца, който не е съпричастен към страданията на обществото, а чувства само своите лични потребности, има малък съсъд за светлина и не може да приеме общото разкриване на Твореца, което се нарича утешение на обществото, защото не е подготвил съсъд за общото получаване, а само за своето частно.

Но този, който е съпричастен към обществото и усеща неговите беди като свои собствени, се удостоява да види разкритието на Шхина в съвършенство, тоест утешението на целия Израел, защото неговият недостатък се явява общ недостатък. А разкрилата се светлина се явява обща.

И затова е казано: “Праведниците нямат покой”. След като светлината се разкрие съгласно потребността и стремежа на праведниците, те постоянно прилагат усилия да задълбочат и разширят своя съсъд, така че да доставят наслаждение на Създателя, като разширяват границите на отдаването.

Получаващият съсъд е ограничен, докато отдаващият съсъд няма граници. Всичко зависи от човека. Доколкото се старае да разшири своя съсъд за отдаване, той получава помощ свише. Ако наистина е заинтересован от такова поправяне и използва за това всички средства, с които разполага, то винаги ще успее да увеличи своя съсъд, тоест потребността от отдаване.

Съгласно тези усилия на него му въздейства светлината, възвръщаща към източника, и поправя неговия съсъд: подготвя го, а после го напълва. Затова е казано, че “За праведниците няма да има покой нито в този свят, нито в бъдещия”, няма да има нито на тази степен, нито на следващата, и винаги ще има възможност за напредване.

Ключът към напредването, неговата основа, е съпричастността към страданието на обществото. Допълнителни желания, потребност за отдаване, може да се получат само от обкръжението. Няма откъде другаде да се вземат, а от обкръжението може да се черпи съвършено неограничено, и благодарение на това човек да напредва.

Въз основа на това може веднага да се прецени, как човек вижда напредъка в духовния живот. В наши дни това се отнася за всички: за мъже и за жени.

Смята ли човек, че ще напредне само чрез учене, или с всички сили ще участва в разпространението, в живота на общността, като се съединява с групата. Ако нищо от това го няма, то разбира се той няма да може да натрупа потребност за отдаване, да стигне до молитва и да получи готов съсъд. А светлина има в пълно изобилие и затова тя веднага напълва съсъда, когато той възникне.

Баал а-Сулам пише че “Така, както мери човек, така отмерват и на него”. Така че човек сам си отмерва, доколкото той се стреми да се намира в желанието за отдаване, да се напълни със светлина. Всичко зависи само от него, от подготовката на неговия съсъд.

Съпричастието към страданието на обществото – това е ключът към разкриването на Твореца.

В статията “Даряването на Тора” Баал а-Сулам пише, че само когато синовете на Израел започнали да бъдат съпричастни един към друг в Египет, те станали един народ, страдащ от тежката работа в робство на Фараона. Фараонът приближил синовете на Израел към Твореца с това, че ги заставил все повече да страдат и поради това те се обединили. Така те видели, че само благодарение на своето единство могат да се спасят и да излязат от Египет. Само по такъв път човек получава правилно желание.

Излиза, че имаме напълно неограничени възможности за напредване, доколкото целият свят се нуждае от поправяне. Винаги ще имаме възможност да отдаваме на широката публика, като все повече и повече се занимаваме с разпространение без всякакви ограничения. Ние ще приемаме от хората техните желания и всеки път ще вървим пред тях, за да сме техни учители и за да им служим. Така ще напредваме към все по-голям съсъд за отдаване.

Трябва да сме загрижени само за едно: как да се пропием от допълнителни желания от обкръжението – близко или далечно, докато накрая не включим целия свят в нашия съсъд. Такава е тенденцията за поправяне на всяко разбиване, тоест изпълнението на всички заповеди. Всичко се реализира само чрез формиране на потребност за отдаване.

Виждаме, че в наше време целият свят, заедно с нас вътре в него, вече е устроен така, че да се разкрие необходимостта от взаимно отдаване. Така даваме място на Твореца да се разкрие, като с това му доставяме удоволствие. Всичко това ще се случи пред нас.

От подготовката към урока, 25.02.2014

[128267]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - No Comments→

От „Въведение в книгата Зоар“, глава „Водачът на магарета“, п. 78: Водачът на магарета е зараждане (ибур) на душата на праведния, който идва, за да помогне на тези, които вървят по пътя на Твореца, да излязат от своето стъпало и да се издигнат на по-важно стъпало, подобно на водачите на магарета, които превозват хора от едно място на друго на техните магарета.

Тогава и праведникът също пада от своята предишна степен и достига до зараждане на нова степен, както душата, която идва да му помага. Тъй като стадият „зачеванене“ означава изчезване на светлината мохин.

„Знай, че това се отнася до всяко ново стъпало, тъй като във всеки един момент, когато човек трябва да получи нова степен, той трябва да достигне до изчезване на предишните мохин, сякаш никога не е имал каквато и да е степен, започвайки наново да придобива Нефеш, която се нарича „зародиш“, а след това светлината Руах, състоянието „кърмене“.

“И затова, сине мой, отправяй се и стани водач на магарета” – защото доколкото нищо от предходната степен не трябва да бъде продължено, ти е нужно ново зачеване, наречено „водач на магарета“.

Не трябва да съжаляваме, че всеки път се налага да започваме работа отново, от такова място, на което сякаш вече сме били, но се връщаме отново и отново. Ако на човек му се дават състояния на падения, това са точно симптопи на напредък! Тоест, не просто го изхвърлят в материалния живот, а му дават да усети, че е паднал. Това означава, че той е завършил предишната степен и сега започва нова, която все още не му достига, за да напълни съсъда си.

 От урока ”Предисловие към книгата Зоар”,16.02.2014

 [127602]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Зоар - No Comments→

Баал а-Сулам, “Предисловие към книгата Зоар”, п.65: Съществува обратен ред на светлините и съсъдите. Сред съсъдите първо израстват високите, и затова в практическите заповеди първите поколения се поправили повече от последните. А между светлините първо излизат ниските, и затова последните поколения се поправят чрез тях повече, отколкото първите.

Въпрос: Какво се подразбира под “практически заповеди”?

Отговор: Това са заповеди, които изпълняваме помежду си на физическо ниво, доколкото нашите намерения още не са изявени достатъчно. Ние нямаме достатъчна дълбочина на желанието.

Същото е характерно и за развитието на човечеството: с времето ние все повече преминаваме от физическа работа към умствена, към все по-деликатни сфери, към наномеханика, нанотехнологии, биология и т.н.

Това вече е работа на ”тежките” съсъди с голяма ”дебелина” на желанието. Когато и се съпротивляваш, на твое разположение се оказва цял един спектър от светлини, съответстващи на текущите ”дълбини” на егоизма. И ти започваш да работиш със светлините, с намеренията, с тънки и мощни инструменти, с една дума, като с лазерни лъчи вместо с подръчни материали. Дори самата мисъл става средство, позволяващо промяната на света – ние вече сме близко до това.

А по-рано, при малка дълбочина на желанието, ние нямахме възможност да проникнем във вътрешната част на света и да проявим неговите съставни. Без голямото зло начало, ние не можехме да подразделяме, сортираме и да управляваме.

По такъв начин, има работа в действието, и има работа в намерението. Първата се провежда в Галгалта ве–Ейнаим, а втората – в АХАП. Докато съсъдите са ”прозрачни” в нулевата, първата и втората степен на авиют, преобладава практиката – с други думи, намерението в такива условия се наричат ”действие“, и за това е казано: ”Всичко, което е по силите ти –  направи го”. Тази работа също не е за ръцете, но намерението засега е малко и не е подкрепено с голяма дълбочина на желанието и не е изложено на съпротивление. Аз още не изграждам намерения, противоположни на онова, което се разкрива в мен.

От друга страна, постоянното намерение ”оседлава” мощното получаващо желание на третата и четвъртата степен на авиют. Там се крие истинският егоизъм, срещу когото трябва да работя – вече не ”на дребно”, както по-рано.

Едно е когато малкото дете, макар и да не иска, се извинява на майка си, и друго, ако предложите това на петнадесет годишен тийнейджър, който вече се чувства голям и се сблъсква със силно вътрешно съпротивление. Такава е разликата между действието и намерението, а също така и между забраняващите повелителните заповеди.

Въпрос: В този смисъл, какво представляват самите ни физически действия в групата: дежурствата и т.н.

Отговор: Тези действия въпреки всичко се оценят в зависимост от намерението. Казано е, че заповедите не се нуждаят от намерение, т.е. от правилно намерение за отдаване. И въпреки това, всичко се оценя съгласно намерението, още егоистично, но целенасочено.

”Искам да достигна Твореца.”
”Какво означава това?”
”Не знам. Да стана добър.”
”Но да бъдеш добър означава да действаш за отдаване.”
”Искам да действам за отдаване!”

Изобщо, понятие си нямам, какво е това отдаване и го искам само на думи – но това вече е достатъчно, за да бъда включен в поправянето.

От урок по ”Предисловие към книгата Зоар”, 27.02.2014

[128528]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Заповеди, Молитва, Намерение - No Comments→

Въпрос: Каква е ползата от разкриването на Твореца?

Отговор: Ако не изпитвахме желание да живеем, да доставяме удоволствие на себе си, да разберем, познаем и подобрим своето битие, то тогава не биха възникнали и въпроси.

Нуждая се от Твореца, за да ми е добре.

Въпрос: Но това не може да бъде крайната цел?

Отговор: Защо? Аз представлявам желание за получаване, нищо повече няма в мен. Следователно, не мога да мисля за нищо, освен за добро и благо. И тогава, в търсене на най-доброто, на максималното благо, аз разбирам, че съществува негов Източник – Творец, светлина. Оказва се, че съм построен по такъв начин, че когато Той ме напълва, това е и най-доброто състояние.

Тук се започва игра: за какво се напълвам? За да ми бъде добре на мен или на Твореца?

Да допуснем, че правя това заради себе си. В такъв случай моето наслаждение остава съвсем малко. Така и бебето, спретнато, нахранено и утолено, лежи неподвижно, препълнено от наслаждения – всяко движение е търсене на удоволствие, а в него сега няма никакви потребности. Дори неживото ниво е над това – то търси самосъхранение, а тук и самосъхранението е излишно.

И така, Творецът не иска да се окажем в такова състояние, тъй като това е много малка степен. И затова Той е устроил всичко така, за да не се задоволим с напълване на себе си, а за да можем да напълним Него, сякаш Той се нуждае от това. По точно, ние можем да се напълним заради Него. Това постоянно ни добавя нови желания и нови напълвания, без край, в резултат на което няма да ни напусне усещането за живот.

Ти изпитваш не голям глад, апетит и напълване, потребност и наслаждение, отново и отново. Така през теб непрекъснато протича живот и ти не умираш, не замръзваш на степента на примитивните самонаслаждения, които те изпълват до край, не оставяйки ти никакви желания.

От друга страна, ако Малхут на света на Безкрайността не бе направила съкращение (цимцум) и бе напълнила своите съсъди-желания докрай, то тя би изчезнала и би се върнала в изначалната точка – „нещо от нищото“.

Затова Творецът е създал всичко по този начин, за да можем да се уподобим на Него, да станем отдаващи. Представлявайки получаващо желание, в същото време искаме да отдаваме и се „люшкаме“ между получаване и отдаване, непрекъснато увеличавайки амплитудата. Това ни дава възможност за безкрайно развитие, и в него усещаме приключение, истинско удоволствие. При това се наслаждаваме и на глада, и на насищането; тъй като ни „гложди“ отдаването, нашият „апетит“ изначално е насочен към благото на другите. И излиза, че се наслаждавам на любовта от две страни: и от страна на съда, и от страна на свойството милосърдие.

Въпрос: Как наистина да пожелаем това?

Отговор: Тези детайли на възприятие възникват с помощта на светлината. Тя се излива върху нас в тази степен, в която и съответстваме, доколкото сме подобни на нея. А се уподобяваме на нея по пътя на работата с приятелите в групата.

Опитай се да им помогнеш и ще почувстваш съпротивление. Не се съгласявай с тези вътрешни съпротивления на отдаването; по този начин, в степента на твоите усилия, ще пробуждаш светлината, възвръщаща към източника.

От урока по „Предисловие към книгата Зоар“, 13.02.2014

[127368]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - No Comments→

От статията на Рабаш “Раждане и откърмване”: Човек трябва да вярва, че преди своето раждане, тоест обличането на душата в тяло, тя е била слята с Твореца, и сега жадува да се върне и прилепи към Него така, както е била допреди своето спускане в този свят.

Душата е била слята с Твореца, защото е съществувал един общ съсъд, всички части на който са били единни и съвършени. Висшата светлина ги е напълвала всички тях в еднаква големина в състояние на “Творецът и името Му са единни“.

Това е най-статичното, постоянно, устойчиво състояние, заложено в основата на цялото творение. Затова, след разбиването, което раздробило съсъда на многобройни късове, всеки от тях мечтае да се завърне към предишното единство – след като станали отделни части, те престанали да чувстват удовлетворение. Сега те непрестанно усещат недостиг.

В този свят няма истинска радост, удовлетворение, съвършенство и не може да има. Всеки представлява само част от системата, и докато тя не стане пълна, в нея винаги ще се разкриват недостатъци, проблеми. Така ще бъде до самия край на поправянето.

Затова всяка частица, всеки човек, неосъзнато желае да се съедини с останалите. Но този вътрешен стремеж се разкрива постепенно, според степента на развитие на човека. В края на краищата, ще се разкрие тази нужда от единство, тъй като само в такава форма ще успеем да достигнем съвършенство.

Но за това трябва да спечеля войната между моя стремеж към съвършенство и единство, и моя егоизъм, който желае да властва. А това е против съединението, защото то е възможно само между равни. Затова трябва да определя какво избирам: едното или другото. Но ние не можем да разрешим тази вътрешна дилема.

До самия край на поправянето сме обречени да пребиваваме в такава вътрешна криза – от една страна, желая съвършенство, което може да се усеща само в интегрално, равно, обобщаващо съединение между всички заедно. А от друга страна, искам да властвам! Това може да бъде съединение, но вече такова, където аз управлявам, а не където всички са равни и интегрално свързани.

Ето защо човечеството се колебае постоянно ту в едната, ту в другата страна. И така ще продължава през цялото време дотогава, докато не достигнем до осъзнаването на своето зло.

От урока по статията на Рабаш 14.02.2014

[128073]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - No Comments→

Въпрос: Как избирам, в името на какво действам: заради своя егоизъм или в полза на обкръжението? Тъй като понякога егоизмът ме обърква и ми внушава, че общата полза съвсем не е в това, към което ме насочва обкръжението.

Отговор: Тук няма място за въпроси. Ако групата е решила, то така трябва и да бъде. Казано е: ”Имат очи, но няма да видят”. Как можеш да вярваш на очите си? Ако групата ми казва какво трябва да правя, то аз мога да направя семинар, но в крайна сметка трябва да се съглася с решението на групата.

Същото това правило важи и за отношението учител – ученик, както е казано: ”Възпитавай отрока според пътя му”. Ако сме приели някакво решение за нашия път, то аз се придържам към него и не мога да избързвам напред. Свише няма да ми позволят да разкрия повече от това.

Съгласно мнението на групата означава съответно с нейното желание, решение, гледна точка. Аз не мога да съдя групата и себе си. Дори в собствената си преценка ще сбъркам и през цялото време ще си правя неправилни изводи. Тук не може да има никакви съмнения.

Въпрос: Откъде човек да вземе тази сила, ако му се струва, че групата сякаш бърка.

Отговор: Разбира се, че през цялото време ми се струва, че групата не е права. Но аз не трябва да приемам такива мисли. Разбира се, че си мисля, че всички грешат, а аз съм прав. Но ако Творецът ме е довел в групата и е казал: ”Вземи я за себе си”, то аз трябва да приема тази съдба. А как да я взема, ако не съм съгласен с мнението на обкръжаващите ме? Иначе какво означава включването ми в групата, връзката ми с другарите?

Аз не мога да имам обективно мнение, защото за всичко съдя според недостатъците си, според своя егоизъм. Но другарите също си правят егоистични изводи и може да са се учили много по-малко от мен, по-малко да разбират, но ако те имат общо мнение, съм длъжен да се съглася с тях. Това е моето обкръжение, в което трябва да израстна, а не мога да порасна в самота. Трябва да приема тяхното мнение като мнение на майка, на майчино лоно, на което трябва да съответствам. А висшата сила ще завърши тази работа.

Обкръжението е същата онази форма, спрямо която трябва да работя, да разбия своя егоизъм и да го превърна в отдаване. Затова е казано: “Възпитавай отрока съгласно пътя му”, т.е. трябва да се има предвид, какъв е неговият път, какво е неговото желание, как той се движи, какво иска, и от това да се ръководим. По друг начин просто не може.

Иначе, относно какво отменям себе си? Творецът не е редом с мен. През цялото време групата ще ми служи за Творец – все повече и повече. Затова е казано, че от ”любов към творението се достига до любов към Твореца”, тъй като формирайки се относно групата, чрез нея започвам да виждам Твореца. Формата на групата съответства на формата на висшия.

Трябва да се изяснят и обсъдят всички въпроси, да се посъветвате с учителя, но след като решението е прието от групата, аз съм длъжен да се отменя пред тях. Никога не може да се случи така, че някой да се отдели с претенциите си и да спечели от това. Напротив, той си отива и изчезва. Защото цялата ми правота не струва и грош, всичките ми желания и мисли нямат никаква ценност, ако не се отменя пред групата. Само затова са ми изпратени те.

И силата за преклонение пред групата аз също получавам от групата. Чрез нея получавам светлината, възвръщаща към Източника. А вътре в мен самия естествено няма никаква сила. Но тогава вече разбирам, че моите празни моментни мисли и желания, а също и мислите и желанията на групата са ми изпратени единствено за да използвам светлината и да се прелипя още повече към нея.

Зародишът не се нуждае от самата матка на майката, а от силата, която преминава през нея и формира неговото тяло, правейки го подобен на висшия. Висшият – това не е матката. Матката е само временното средство за приближаване към висшия, да отменя себе си пред Него. Но с това аз не разкривам Неговата форма.

Вече по-късно, когато получавам светлината, възвръщаща към източника, аз изграждам себе си, раждам се и продължавам да раста. Така изграждам човешкия си образ и по своята форма разкривам кой е висшият. Сам по себе си, Творецът няма форма. Моята поправена форма ще е Неговата форма, ”И ще се нарека с името на Твореца”.

От подготовка към урока, 14.02.2014

[128083]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - No Comments→

Въпрос: Какво ако напредвам по-бързо, отколкото жена ми?

Отговор: Грешен подход. Напредването на мъжете и жените се различава по своя характер, по “стил” и сравнението е неуместно.  В творението жената изпълнява съвсем не това, което мъжът.

Понякога можете да намерите общ език, но като правило – не. Започнете заедно да четете която и да е статия или да слушате урок и ще видиш, че тя мисли малко по-различно от теб, като че ли насочва темата на друга страна, гледа от друг ъгъл. В крайна сметка, тя достига до същите детайли на възприятие, но начинът, подходът, анализът са много различни.

Вие можете да  обсъждате заедно общи въпроси, но за  по-специалните трябва  да се отчита текущото ниво…

Въпрос: Виждам, че моите и нейните впечатления се допълват взаимно от различни страни. Но в същото време, на нея и се налага да отдава много време и усилия  на детето…

Отговор: Такова е поправянето на жените. Тя се грижи за децата сякаш за сметка на собственото си поправяне и разпространение. В действителност обаче нейното поправяне се осъществява именно така, и тя е длъжна да бъде майка.

Някои си задават въпроса: може би трябва да се откажа да имам деца и да се отдам на учене,  разпространение, поправяне на душата? Не. Жената трябва да поправя душата си чрез грижата за децата, заедно с тях, според времето и желанието, оставащи след това.

И затова, ако има възможност да се ожени, тя трябва да го направи, за да роди деца и да се грижи за тях. Макар да и се струва, че без това тя е в състояние да направи толкова много и да премине много по духовния път. Може, но това не е пътят  на поправянето.

Въпрос: Трябва ли жените с деца  да са “сравняват” с жените без деца, които повече се отдават на учене и разпространение?

Отговор: Не.  Ако жена  с деца, според възможностите си,  участва в учене или друга наша дейност, тя преминава поправяне в пъти повече от жена, която “се въздържа” от деца в името на кабала. Такова “въздържане” не помага.

Ние с вас не разбираме това, че този свят е изграден в съответствие с духовното. И ако в него, в нашия живот тук ние внасяме духовност, това ни носи поправяне. Ти не се издигаш до следващата вече духовна степен, ако не си заложил нейното начало в този свят. И затова трябва да се женим, или омъжваме, да имаме деца и с това да започваме напредъка си.

На пръв поглед би било страхотно, ако всички мои ученици се изключат от грижата за този свят и се посветят изцяло на духовното. Всички учат, всички разпространяват по всички фронтове, всички “в действителност”… Но вместо това, те се женят, а жените почти веднага напълно се откъсват от процеса, а мъжете трябва да издържат семейството и заедно със своите съпруги да решават редица проблеми.

Така че, това е поправянето и не може да се избяга от него. По-късно ще осъзнаете, че именно така ние изпълняваме работата оптимално, по най-добрия начин.

И напротив, тези, които отбягват брака, отхвърлят възможността за поправяне. Това се отнася и за жените, и за мъжете. Така че ако има такава възможност, е необходимо да се създаде семейство и да се живее с неговата тежест.

Така или иначе, семейството е за предпочитане, каквото и да е то, тъй като е основна част от поправянето на света. Не е случайно, че днес светът е изправен пред разпадането на институцията на семейството – в навечерието на голямото поправяне.

От урока по “Въведение в книгата Зоар”, 14.02.2014

[127454]

Filed under: Духовна работа, Духовността на жената, Ежедневен урок, Мъжът и жената - No Comments→

От статията “Разликата между святата и нечистата сянка” (“Шамати” №8): Скриването може да се раздели на два вида. Първият, това е, когато човек все още има възможност да се справи с тази тъмнина и скриване, да оправдае Твореца и да Му се помоли за това Той да му отвори очите и да му позволи да разбере, че всички скривания идват при него от страна на Твореца, тоест Творецът прави това с него, за да може той да Го помоли за помощ и да пожелае да се слее с Него.

И означава, че в това състояние той все още вярва в Твореца и в неговото управление. А вторият вид се състои в това, че той вече не може да се укрепи във вярата и да каже, че усещаните от него страдания и удари идват от Твореца, за да му даде да се издигне на следващото стъпало.

И тогава той може да изпадне в неверие, защото не може да повярва в управлението на Твореца и естествено няма да може да се моли на Твореца и да Го моли за помощ.

Всичко работи съгласно единния принцип: ”Няма никой освен Твореца, добрият и носещ благо”. А цялата ни работа се заключава в това да постигнем този принцип във всяко едно състояние, което ни се случва. Съгласно този принцип трябва да преценяваме целия си живот, и тук не може да се разминем без поддръжката на обкръжението. В противен случай, човек не би издържал.

Всички ситуации ни се изпращат от Твореца, т.е. се определят от въздействието на висшата светлина върху информационните гени (решимот) и от техните текущи състояния относно едно друго. Но между светлината и решимото остава свободна част за нашия свободен избор, за прилагане на усилия.

Съществува недостатък в контакта между двете, което се нарича скритие. А човек трябва да приложи усилие за отстраняване на това скритие и да се опита да осъществи контакт с Твореца, между решимото и светлината, довеждайки ги до съответствие. Решимото се разкрива разбито и затова то винаги се проявява като недостатък, като неприятности и скритие. Тъй като това свидетелства за разбиването, а аз трябва да го възприема като призив за контакт при всякакви случващи се условия.

Това се нарича работа над знанието. Може да не ми е леко на сърцето и в разума си да не мога да побера всичките си проблеми с Добрия и носещ благо, но въпреки всичко, моята работа в сърцето и в разума трябва да бъде независима от моето вътрешно състояние. Това означава, че аз прекрачвам през разкриващото се решимо, издигам се над разбитото желание, сякаш то е поправено. Т.е. чувствам се така, сякаш съм постигнал разкриването на абсолютно добрия, на единствената сила и съм се озовал лице с лице с Твореца.

И тогава благодаря на Твореца, че той е разбил моите желания, понеже само така бих постигнал светлината от тъмнината. Благодарение на противоположността на решимото и светлината, всеки път разкривам, какво е това светлината.

От подготовката към урока, 23.02.2014

[128180]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - No Comments→

От книгата “Учение за Десетте Сфирот”, ч.9, п.1: По време на разбиването всички АХАП-и паднали на по-долното стъпало, както това е било в самото начало в малкото състояние.

Малхут пожелала да използва всичките 10 сфирот за отдаване и открила, че не е способна на това, затова всички АХАП-и се отменят. Сега те трябва да се поправят и само след това могат да бъдат използвани.

В това се състои максималното поправяне до самото му завършване. Трябва само да се върнат на местата си всички АХАП-и, повредени във времето на разбиването и паднали на съответстващото място, всеки на по-ниското стъпало. След завръщане на всички АХАП-и ще настъпи последното, крайно поправяне и долната граница на света Ацилут ще се изравни с долната граница на света Адам Кадмон, разпространяваща се до най-долната точка на този свят.

Поправят се постоянните получаващи желания на АХА”П, и така достигаме до края на поправянето, до Гмар Тикун. Светът Ацилут се разпространява до самата точка на този свят – централната точка на всички светове, както е казано: ”Краката му ще стъпят на Маслинената планина”.

По такъв начин ще можем да използваме всички желания, и всеки човек ще постигне всичките 125 стъпала. Независимо, че това може да изглежда странно, тъй като светът е построен като пирамида и ние всички стоим един над друг: един се отнасят към ръцете, друг към краката на общия духовен парцуф. Но не е от значение кой към какъв орган принадлежи. Благодарение на това, че достигаме до края на поправянето и се обединяваме в една система, всяка най-дребна частица постига всичко напълно, както и най-голямата. Не остава никаква разлика между нас.

Това всъщност означава, че краката на всички ще стъпят на Маслинената планина, а главите ще достигат до Малхут на света на Безкрайността. Както е казано, че в края на всички поправяния ще дойде Машиаха и ще ”събере всички в Йерусалим”. Т.е., всеки ще се разпростре от Малхут на света на Безкрайността до Малхут на този свят – Всички се включват във всички и между нас няма да има никаква разлика.

Всеки ще изпълнява своята конкретна задача, частната си работа относно цялата система, но във всичките ѝ предели, от единия ѝ полюс до другия. По такъв начин, се допълваме едни други и постигаме балансирано ниво. Всички ще потънем в един огромен океан от светлина и ще пируваме, похапвайки Левиатана, т.е. ще получим цялата светлина Хохма заради отдаване.

Аз се включвам в цялата реалност и действам в нея, за да наслаждавам Твореца, а ти се включваш към нея от друга страна и действаш със същата цел. Получава се, че постигаме едно ниво, тъй като всеки от нас използва цялата система. Но аз се различавам от теб съгласно корена на своята душа и затова и нашата работа се отличава. Затова всеки завижда на постиженията на другаря си и си има свой екран. Аз се възхищавам от това, колко е постигнал всеки, до каква висота е достигнал, изначално развален повече от самия мен.

Бихме си задали въпроса, за какво са ни всички тези впечатления, ако сме приключили с работата и с поправянето. Но те са ни необходими, за да напредваме. Засега все още не разбираме какво ще се случи след края на поправянето. Казано е, че когато завършим своето поправяне, Творецът ще ни направи криле…

От урока по “Учение за Десетте Сфирот”, 17.02.2014

[128028]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - No Comments→

От статията на Баал а-Сулам “Пряко и косвено управление на Твореца”: Пътят, определен за човек, преминава през три стадия: подчинение, отделяне и подслаждане. Доколкото светлината в този свят е била създадена от тъмнината, то нейното преимущество се постига само чрез нея. Свещта никому не е потребна посред бял ден, тъй като през деня не се забелязва нейната светлина.

С това се обяснява, че черупката (егоистичната сила) е преди плода. Затова, ставащият съюзник с Твореца в изначалното действие на Сътворението, извлича светлината от тъмнината. Тоест, той се вглежда в себе си и осъзнава своята тъмнина и низост в сравнение с висшето отдаване, своите зловонни одежди – и благодарение на това, обкръжава себе си със светлина.

И слушайки Твореца, треперейки пред Неговата мощ и слава, той придобива голяма сила за усмиряване на своето зло. И тогава ще се удостои да отдели светлината от тъмнината и вече никога няма да подмени злото за добро, а доброто на зло.

Ако все пак принудително трябва да се подмени и да се разкрие в него злото начало, то ще посвети всичко това само на Твореца, което означава ”подслаждане,” страст и истинска любов към Твореца, идваща след отделянето на злото от доброто, възвисяване на Твореца спрямо собствената си низост, когато човек сам изгаря в себе си злото, срамувайки се пред Създателя. И тогава ще подслади даже остатъците от злото си начало и ще ги издигне към истинският им корен.

Тук отново се споменава основният принцип, с който ни е така трудно да се примирим. В нашия свят не е толкова забележимо, че доброто се изгражда само над злото. Понякога се случва така, но в това не се наблюдава никаква закономерност.

В този свят просто се стремим към доброто и не осъзнаваме, че то се изгражда върху злото, доколкото естествено се запазва връзката на клоните и корените. Без да си гладен, нямаш апетит, а без апетит, няма наслада от трапезата – и така е с абсолютно всичко. Хората плащат много пари и прилагат много усилия, за да пробудят в себе си желанието. Когато липсва желание, човек не желае да живее, да се наслаждава, да напредва. Загубата на желание е голям проблем за човека.

Но в духовния свят, желанието е целият ни материал. Целият духовен свят е създаден от материала – желание. В материалния свят не осъзнаваме това, защото желанието се облича във всевъзможни форми, изправяйки се пред нас във вид на нежива, растителна, животинска природа и хора. Трябва да привикнем към това, да разберем и да се доближим до такова възприятие, че не може да има нищо хубаво, ако преди това не се е разкрило злото. Тъкмо затова преимуществото на светлината се постига от тъмнината.

Само чрез тъмнината можем да различим светлината. Ако във всичките си усещания разкривам колко егоистична е моята природа и се измъчвам от осъзнаването на своето зло, ще мога да се склоня, да отделя доброто от злото и след това да постигна подслаждане. Необходими са и трите етапа, за да превърнем тъмнината в светлина.

Не задрасквам предходното си лошо състояние – то винаги си остава долу, за да мога относно него да изградя своето ниво, постижение – разликата между светлината и тъмнината. Много е важен този контраст. А ако изчезне тъмнината, изчезва и светлината.

Затова трябва да сме готови за това, че злото не изчезва от света, а тъкмо над него изграждаме с вяра над знанието доброто състояние. Тези две състояния се запазват: едно над друго – и така до самия край на поправянето. А там видимо изчезва тази разлика: доброто и злото, изградени за сметка на нашите усилия, ще се слеят в едно, излизащо от една сила, от Твореца.

Тези три състояния: подчинение, отделяне и подслаждане съответстват на етапите: зародиш, откърмване, зрялост. Преди всичко, човек се прекланя, самоотменя се, след това отделя злото от доброто, осъзнава егоизма си относително висшия. Той започва да си изяснява, кои качества са добри и кои лоши – т.е. израства вътре във висшия. А след това започва да подслажда това зло, изграждайки над него доброто.

От подготовката към урока, 21.02.2014

[127988]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - No Comments→

Въпрос: Да допуснем, че познатите ми бизнесмени умеят да хитруват и лъжат клиентите си, а аз, тъкмо обратно, старая се да бъда честен и разчитам на порядъчността на другите. В резултат на това оставам без нищо и започвам да завиждам на познатите си: ”Защо не мога да се оправям с работите като тях?” Може ли да се каже, че това е клипа, скверна?

Отговор: “Скверна” се нарича работата извършена срещу светостта, срещу Твореца – работата е много тънка.

Относно твоя пример, може да се каже: който лъже хората, в крайна сметка, лъже Твореца и се отделя от Него. Това е несъмнено.

Ако отнемам нещо от хората или Природата, която се явява Творецът, онова, което не ми се полага – това вече е началото на скверната. Какво ми се полага? Заслужавам нещо само ако работя за отдаване, ако живея, за да го постигна. В такъв случай, дори насъщно необходимото получавам, за да имам възможността да отдавам, за да се уподобя на Твореца и да Му служа. А всичко останало, което не се вписва в тези рамки, не трябва да вземам за себе си. Във всичко останало трябва да отдавам на другите.

Такъв трябва да е разчетът на човек. Той определя за себе си: ”Ето какво ми трябва за съществуване, за да мога да доставям удоволствие на Твореца”. Всичко, започващо с това решение и продължаващо по този вектор, се нарича ”святост”.

А в скверната, тъкмо обратното, ”смуча” от другите благо за себе си, без да заслужавам, а дори и без да съм се потрудил. Това се отнася и към онази част от народа на Израел, която изобщо не работи, изцяло отдала се на изучаването на Тора.

Като цяло, поради грешни изчисления по въпроса, всички затъваме в морето на егоизма и се отделяме от Висшата сила. Година след година това се задълбава все повече, и на сегашния етап започваме падение в онова, което вече сме преживели в миналите векове…

Обаче това не означава, че всички като един трябва да излязат на работа, или да живеят в лишения. Част от народа наистина трябва да седи и да се обучава, а другата част – да работи. Дори има място и за определена ”ротация”. Защо пък не? Защо да не се организира работата така, че всички да имат възможността да работят и да се обучават?

Разбира се, че и по време на Храма много хора са се посвещавали на обучение. И затова тук въпросът не е в количеството, а в качеството, в анализа. В това всъщност се явява и нашата работа.

При това, ни очаква епоха, която не изисква предишното количество работна ръка. И затова единствено се иска всичко да е правилно организирано.

И проблемът е в това, че тези две части от народа – светската и религиозната – не умеят да комуникират помежду си, да се разбират едни с други. Само в това е пречката. Понеже ако ни се удаде да намерим общ език и да се съгласуваме, предполагам, че всички биха разбрали: онези, на които им се учи, по-добре да продължават да учат.

Обаче при хората липса контакт, няма я благоприятната връзка, липсва конструктивното общуване – затова пък има взаимна ненавист и от двете страни. И затова не ни достига правилен анализ на ситуацията.

В действителност, на държавата не са и необходими нито войници, нито още работна ръка. Търсенето на работна ръка с всяка следваща година ще намалява, а съвременната армия ще се нуждае от технологии, а не от хора.

И затова сегашният конфликт в Израел е предизвикан от политическите имигранти. Силите, стоящи зад тях, преднамерено разпалват страстите.

А от друга страна, сериозният проблем с религиозната аудитория се състои в това, че тя не може да установи правилен контакт със светската част и да обясни своята позиция. Религиозният сектор не встъпва в диалог, страхувайки се да приеме външната култура. Но отсъствието на такъв диалог води до гражданска война.

Реплика: И все пак стените се разрушават, и външното влияние прониква вътре…

Отговор: Но това не води до контакт или до взаимно разбиране. Стените се рушат не по наша воля, а по заповед на времето…

Страните трябва да се обърнат една към друга и да започнат съвместен анализ. Тъй като нашите проблеми са замесени в едно “тесто”.

Не случайно в САЩ няма конфликт между светската и религиозната власт – те нямат обща ”каса”, нямат обща армия, нямат горещи точки на съприкосновение, нямат търкане, че едните живеят за сметка на другите, или че не се разбират помежду си.

А в Израел народът е разединен, разцепен, и с това продължаваме разрушаването на Храма. Всъщност и двете страни участват в този процес, включително и онези, които изучават Тора. Те наричат светската част ”развалените деца”. Но ако това са деца, то те изискват топли грижи. Нима Тора не споменава това? Нима в дадения случай тя да не изисква щедро сърце, грижовен подход, а не дрязги и раздори?

В крайна сметка, това ни отслабва и ни води към крах…

Въпрос: Какво бихте казали сега на религиозната част от народа?

Отговор: В техните очи аз съм нелегитимен. И затова нямам какво да им кажа. А и няма на кого…

От урока по “Предисловие към Книгата Зоар”, 20.02.2014

[127860]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - No Comments→

Ние работим под влиянието на простата висша светлина, която изпълва цялата реалност, добра и творяща добро към всеки без изключение – грешници и праведници, тя няма форма или различия. Във висшата светлина няма нюанси.

И ние искаме да доведем себе си до подобие на тази висша светлина, само че нашата форма ще е основана на желанието за наслаждение, т.е. обратното на светлината. Но то трябва да е подобно във всяко отношение на външното ѝ проявление.

Следва, че както клито и неговото напълване, така и действията на клито се формират в желанието за наслаждение. Това е нашата същност, от която изграждаме всичко. Дори светлината НАРАНХАЙ, която разкриваме, се обозначава с буквите: йуд – светлината Хохма, хей –  светлината  Бина, тъй като формата на отдаване от клито се нарича светлина.

И това е така във всичко, защото светлната на Безкрайността не може да се почувства, тя изчезва след първото съкращение (цимцум алеф). Можем да постигнем светлината зад тази завеса, след първото съкращение, само ако дадем на желанията си, на нашето кли, форма подобна на светлината, която се намира някъде зад завесата на съкращение.

Желанието на всеки от нас включва в себе си пет степени: 0,1,2,3,4. И всички форми, които получаваме в стремежа си да наподобим постоянната висша светлина, определяме чрез промените, които се случват в желанието за наслаждение. Самата висша светлина е постоянна и проста, изпълваща цялата реалност, и в нея няма никакви изменения. Тя действа постоянно като абсолютната любов, като море от светлина.

Всички промени се извършват само в кли чрез разкриване на нашите информационни гени (решимот), чрез свързването между нас. Във всеки един от нас, във всеки момент, нови решимот се разкриват, понякога в един, друг път – в друг, и всички наши връзки изменят формата си. И от всичко това възникват различните форми на Адам, подобен на Твореца.

Затова, духовното кли – това са букви, напълването му също е букви и нашата работа – това е работа на буквите. Всичко произлиза от желанието за наслаждение. И разликата е само в това, как се отнасяме с него и дали го използваме за Твореца, който е добър и творящ добро, работейки с „вяра на разума“.

Ако всички промени, които стават в нас съвпадат с доброто, както майка, която моли децата си да са добри, тогава те ни дават разбирането, усещането и познанието за Твореца, който се ражда между нас, а не слиза от някакво висше място.

Това е много важно, защото ни ориентира към практическа работа в това, че ни кара да се отнасяме правилно към всичко, което се случва в нас и във връзките между нас. Струва си да се обръща внимание на всичко това, защото тук разкриваме Твореца. И това означава, че Творецът се разкрива между нас.

От семинар на единството. 13.02.2014

[127401]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - No Comments→

От книгата “Учение за Десетте Сфирот”, ч.1, Вътрешно съзерцание, п.6: От една страна, трябва да се молим: ”Опази ни от незаслуженото забогатяване”, а от друга страна, мъдреците са казали, че забогатяването във вид на незаслужен подарък е приготвено само за най-високите души в света.

И още по-тежко ни е да разберем тяхното обяснение, че незаслуженият подарък поражда голям недостатък, т.е. срам пред даващия, появяващ се при всеки, който получава нещо безплатно. За поправяне на този срам Творецът е приготвил този свят, в който ни се налага да прилагаме усилия и да работим за да може в бъдещия свят да получим възнаграждението като заслуга за своите страдания и труд.

Обикновено, религиите се спират на това утвърждение и не отиват по-нататък, твърдейки, че в този свят трябва да се работи за да може в бъдещия свят, след смъртта, да получиш възнаграждението. Излиза, че ние сякаш работим днес, а възнаграждението получаваме утре.

Тяхното пояснение е много странно, тъй като това прилича на човек, казващ на друг: работи за мен един кратък миг и за награда ще ти дам всички наслади на този свят, каквито пожелаеш, за цял живот.

И няма по-голям подарък от този, понеже възнаграждението съвършено е несравнимо с извършената работа. Тъй като работата се извършва в този смъртен и временен свят, нямащ никаква ценност относно наградата и наслажденията на вечния свят.

Затова усилията нищо не струват в сравнение с възнаграждението. Както е казано, че Творецът е приготвил за всеки праведник 310 свята, сякаш ги обрича на вечен срам пред даващия за такъв безплатен подарък. Но тези думи съвсем не са прости, а съдържат в себе си дълбок смисъл.

Срамът – това е отделно творение. Това е създаденото от Твореца усещане в душите за тяхната разлика, за откъснатостта им от Него. И затова, колкото по-високо се издига човек, по стъпалата на стълбата, толкова повече расте неговото усещане за срам, става по изтънчено и ясно. Затова е казано, че срамът е приготвен само за високи души.

Ако се чувствам отделен от Твореца, то в мен се появява усещането за моето човешко ”Аз” като отделно съществуващо. Разбирам, че това трябва да бъде отстранено, да бъде прекратено, нещо да се направи. И затова работя. Това усещане за разлика между мен и Твореца, между госта и Хазяина, чувството за срам ме кара да работя. Дотолкова, доколкото усещам този срам, съм готов да се трудя, до такава степен, че премахвам пречките между нас и достигам подобие по свойства с Твореца, т.е. ние се сливаме.

Всеки път, когато се чувстваме не особено добре – това е усещането за срам. Просто за сега не разбираме какво е това срам. В нашия свят сме готови да получим дори и ако се срамуваме. Понеже в този свят не съществува духовен срам, а само обичайното получаване. Камъкът, растението и животното от нищо не се срамуват.

Те усещат, че получават от Хазяина, който е отделен от тях. И само работниците на Твореца, започващи да работят и приближаващи се до отдаването, могат да почувстват своя недостатък и затова изпитват срам за миналото и настоящото. Те желаят някак си да загладят този срам, компенсирайки своето получаване с бъдещи заслуги.

Така човек постепенно се приближава до осъзнаване на необходимостта от действието отдаване, за сметка на което той отстранява пречките между себе си и Хазяина. Ако получава за да отдава, доставяйки с това радост на Хазяина, то извършва това в името на Хазяина, а не заради самия себе си. И по тази причина разликите се изтриват между тях, постига се подобие по свойства и се осъществява тяхното сливане.

Разбираемо е, че не става дума за седемдесетте земни години от човешкия живот в този свят и в бъдещия, след смъртта. Когато работя заради себе си, това се нарича този свят и аз съм длъжен да работя в него и да се поправям. Когато понякога ми се удава да поправя в себе си някаква порция срам, явното различие между мен и Твореца, с това извършвам своята работа в ”този свят”, и като резултат от това постигам подобие по свойства, сливане, което се нарича възнаграждение в бъдещия свят.

За това ”този свят” и ”бъдещия свят” човек е задължен да усети сега, живеейки в този свят. Разликата между тях е в това, че състоянието, в което човек усеща срама и работи по неговото отстраняване, отстранявайки разликата между себе си и Хазяина, се нарича този свят. В това се състои цялата работа в ”този свят” и усилията. А постигане на подобие и сливане се нарича бъдещ свят. На такъв принцип се разделят тези светове.

От подготовката към урока, 17.02.2014

[127612]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - No Comments→

Въпрос: Как може във всяко действие да разкриваш Твореца? Защото имаме лични желания, желания на обществото, желания на групата… Как да се насочваме правилно всеки път?

Отговор: Когато започвам да изучавам науката кабала, този свят все още е властващ върху мен. Пътуването с автомобила или автобуса, работата и дома, банката, пощата, хората, местата, новините, радиото и телевизията, интернетът, с цялата му лутаница… Целият съм пропит от този свят.

Кабала донася със себе си проблеми и целта им е да създаде празнота, да освободи място, да ме стресне, да формира в мен част, някак не отнасяща се към този свят. И макар и засега объркан в нея, не умея да се спогаждам с нея, но в нещо вече се отделям от този свят – не че не завися от него, но все пак, не съм му подвластен автоматично. Тук той не е всесилен, тук е лишен от това всемогъщество, което притежава над всички.

В обичайния живот всичко е “хванато”: човекът, растящ в джунглата, се държи по съответния начин. Същото се отнася и за “градската джунгла” – така или иначе светът властва над него, формира го още от ранни години.

Така че, за да ми се предостави възможност да погледна на нещата по-обективно, по-независимо, трябва да се “раздвижа”, да освободя в себе си място за друг ракурс. И това отнема много време.

Мога да го съкратя, като изградя връзката с групата. Защото, ако съм тясно свързан, споен с другарите, то могат да ми изпращат повече удари, “разтърсвания” и с това по-бързо напредвам по пътя. Но това вече не са беди от обичайния живот, а удари, именно по тези връзки, които аз укрепвам. Съответно, ако вместо на връзките в нашия свят, акцентирам на връзките с другарите по група, то тук и изпитвам повече удари, тук и ще набера повече опит.

Така съкращавам времето на пътя, пренасяйки бедите от вън – вътре, правейки ги по-качествени. Защото без тях, все пак няма да се мине, но тук те стават целенасочени.

Грижейки се за групата, за своите взаимовръзки с другарите, за отношението си към ученето и разпространението, извеждам всичко това на преден план. И тогава гледам на света вече по-обективно или сякаш “отстрани” – ръководейки се не от предишния опит, а от новите впечатления. Сега гледам на ставащото през призмата на принципа “Няма никой, освен Него”, през груповите детайли на възприемането и виждам всичко по противоположен начин.

Но това става постепенно. Първо, по малко пренасям света на “чашата на заслугите”, с други очи гледам всичко, било то семейство, дом, учене, другари, работа, банки, учреждения, поликлиники, обучението на децата… Чувствам, че всичко това е единен комплекс, моят свят, появяващ се в моите съсъди-желания. Във всичко това трябва да се вижда само единното висше управление, изискващо от мен същото единно отношение към всичко.

Така, цялата тази картина за мен става мястото на срещата с Твореца. Той създава всичко и във всеки детайл на света откривам Него.

Това е много желано разбиране, до което трябва да стигнем, колкото се може по-бързо, за да можем оттук и по-нататък да се заемем със стадия на духовното зараждане.

От урока по “Предисловие към книгата Зоар”, 13.02.2014

[127405]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - No Comments→

Всеки проблем може да се излекува с помощта на съединението между нас. Това се изяснява от анализа на разбиването. Тъй като преди него е съществувало едно желание с един екран. Но тъй като то поискало да получи повече от онова, което е било възможно заради отдаване, общата душа не издържала на тази голяма светлина и се разбила.

Тя се разпиляла на малки парченца от частни желания: към пари, власт, знание във всеки един човек. Всичките тези желания загубили анти-егоистичния си екран, заради който за нас е било важно не конкретното напълване на всяко едно частно желание, а за кого работим.

Това намерение е било като общ екран над всички тези желания и свойства, обединявайки ги в едно цяло. Но след като екранът изчезнал, всяко желание, порив, свойство, станало самостоятелно във всеки един човек. Затова ние усещаме своето разбиване.

Излиза, че никой от нас не е лош сам по себе си! Цялото зло се намира между нас, независимо, че се проявява в такава форма, сякаш аз или другите сме лоши. Вътре в човека няма никакво зло. Злото е силата на нашата взаимна ненавист.

Трябва да се постараем да видим, че злото не се крие в другарите ни и не е в мен самия, а между нас. Ако се издигнем над него и се обединим, то ще поправим това състояние. Тоест моята задача е да разкрия онова зло, което виждам в себе си и във всеки, като проблем на неправилната връзка между нас.

Затова ние трябва да възприемаме личните си проблеми и собственото си осъзнаване на злото, като наше общо разкриване на злото. Тъкмо от това можем да формираме общата си молитва и да получим отговор на нея свисше, тоест да поправим общия си съсъд, да възстановим целостта му и неговото съвършенство.

Творецът ни разкрива злото с това, че малко по-силно ни осветява всички по равно. Но всеки от нас усеща тази светлина различно, затова ние долу трябва да се обединим, за да отговорим на Твореца като един спрямо Него, който е Един, сякаш това е разговор насаме – един на Един. Затова, всичките ни лични недостатъци и проблеми трябва да възприемаме като едно общо зло. Това е първата крачка към поправянето на нашия съсъд.

От семинар на единство, 19.01.2014

[125881]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Практическо обединение - No Comments→

Въпрос: Когато кабалистът вижда страдащи хора, как възприема това? Какво усеща?

Отговор: Той  усеща, каква огромна награда ги очаква в бъдеще. Всъщност, те вече я получават, но за сега не я усещат като благо, защото не са поправили своите съсъди – желания.

Да предположим, че давам на своя малък син 1000 доларова банкнота. Той знае, че това са само пари, но няма представа за реалната стойност на ”хартийката” и затова, след като си поиграе с нея, я хвърля на земята. Ако разбираше, какво съм му дал, то би си купил един тон сладкиши, сладолед, играчки… Но за сега той не знае как да превърне копюра, банкнотата в наслада.

И с нас е така, дори и по-зле, вместо да се наслаждаваме, ние страдаме. Да допуснем, че съм вложил море от усилия, а в резултат, получавам падение, неприятни усещания. ”Тогава, каква е тази награда?” Работата е в това, че сме направили всичко, но все още не сме се поправили, не сме извършили това самостоятелно, което би ни позволило да получим дължимото, наградата. И затова получавайки възнаграждението, не забелязваме това.

Представете си магаре, пред което са поставили сладкиш с крем. Но то не обича сладкиши, а обича зърно и вода. То не обича друго, това е предела на неговите желания.

Ето и пред нас са поставили разкошна ”торта”, но първо трябва да се поправим, за да съответстваме на това наслаждаване. Наградата е дадена, но за сега тя се усеща като страдание. Тъй като ние сме гладни и си търсим ”пшеничените зърна”, без да разбираме за какво е тази планина от крем.

”За какво ми е тя?” – удивявам се. А в отговор на това чувам: ”Изкачи се на стъпалото Човек и ще се насладиш на наградата”.

От урока по ”Предисловие към книгата Зоар”, 20.01.2014

[125986]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - No Comments→

Баал а-Сулам, “Предисловие към книгата Зоар”, п.35: Неживото ниво е началото за разкриване на желанието да получаваме в материалния свят. То съдържа в себе си само общата сила, движеща всички неживи видове, а частното движение на неговите части е незабележимо. Тъй като желанието поражда потребностите, а потребностите пораждат движението, което е достатъчно, за да се достигне необходимото.

От това става ясно, че желанието задвижва всичко, дори и неживото ниво.

Въпрос: Електронът непрекъснато се движи. Това какво означава за неговото желание?

Ответ: Всички елементарни частици съществуват за сметка на непрекъснатото движение. Чисто хипотетично: ако биха престанали да се движат, то те биха изчезнали.

За начало се смята Големият взрив – искра духовна енергия, дала живот на цялата Вселена. От нея произхождат неживата, растителна, животинска и човешката природа, и тя е достатъчна за непрекъснато, безкрайно движение. Всичко започва от тази искра, пробила си път в пространството на този свят, създавайки ”мястото”, което напълва.

В основата на материята няма загуба на енергия. Нейното разпространение не е изчезване, първоначалната искра си остава и действа във всичко. Ето защо не можем да спрем  нито една елементарна частица.

Въпрос: Тогава с какво поправянето на простото желание се различава от поправянето на сложното желание?

Отговор: Простото желание е невъзможно да бъде поправено. Тъй като желанията на неживото, а също така и на растителното и на животинското ниво не са способни да осъзнаят собствените си потребности.

На неживото желание в статично състояние не му трябва нищо. Ако го преместиш на място, където усеща ”дискомфорт”, ще последва реакция – да речем, камъкът ще се търколи по склона. В случая не действа той, а природата действа върху него.

Растителното ниво поражда собствени действия, призвани да обезпечат оптималните условия за работа. При растенията вече има собствен разчет, но само в едно направление: как да достигнат до определена височина и да изпълнят вътрешната си програма. Ако тази програма се ограничава от нещо, то това препятствие трябва да бъде преодоляно. Ето защо, растенията се увиват около онова, което пречи на растежа им.

За разлика от тях, представителите на животинското ниво не могат да изпълняват своята вътрешна програма, оставайки на едно място. Те се размножават различно, различно живеят и умират.

Но така или иначе, като цяло става дума за голямото желание за получаване, в което са включени тези три стъпала.

В дадения контекст не става ясно по какво се различава човекът от животните, ако той се грижи само за своето тяло, и за всекидневния си живот. Та нали и животните си осигуряват телесно и физическо съществуване, включвайки продължаването на техния вид.

Човек се нарича Човек (Адам), ако той желае да се уподоби на Твореца. В този случай няма да му помогнат навиците, ”запаметените движения на тялото”. Тъй като стъпалото Човек се намира извън тялото, то се отнася към неговата вътрешна искра, заложена по времето на Големия взрив. С нейна помощ той получава светлина от Кетер, от Даващия, съединява се с основата на Вселената, и започва да се издига.

А физическото тяло си остава там, където си е било. То не се отнася към това. В крайна сметка Човек изобщо ще изгуби всякакво усещане за съпричастност с него.

И така, Човек – това е стъпало за сливане с Отдаващия. Той излиза извън себе си и достига много по-високо стъпало. И в това е неговата особеност – той е способен да остави себе си и да се издигне нагоре.

От урок по ”Предисловие към книгата Зоар”, 21.01.2014

[126071]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - No Comments→