Въпрос: Как можем да говорим за любов към Твореца, ако не знаем какво е това?

Отговор: Любовта е проявление на желанието. Въобще, за каквото и да говорим, става дума само за случващото се вътре в желанието и за неговите разновидности.

Вярно е – не знаем какво е любов. Тогава какво да направим? Първо ние получаваме пример от това, което имаме. Всички свойства и форми са заложени в нас във вид на получаване. Изхождайки от това, посредством механичните усилия в групата и учението, поправящата същност на които ние не разбираме, нашите естествени свойства започват постепенно да се менят.

Защо? Посредством каква сила? Какво се случва с нас? Ние не знаем. Ние просто „наблюдаваме” промените, случващи се в нас. Днес аз не мисля както вчера и не желая това, което съм желал вчера.

Но човек не се ли изменя ден след ден? Това е така, но ние говорим за качествени изменения. Вчера не ме е привличало толкова много отдаването, любовта към ближния и връзката с него, но днес това е малко по-привлекателно, по-ясно и по-възприемчиво в моите очи.

Как се е случила тази „свръхестествена” промяна в мен? Аз сам не зная. Затова тя се нарича „чудотворно свойство”, сгула.

От урока по статията на Рабаш, 26.01.2011

[33751]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

От урок №2 в Москва

Въпрос: На всяка цена ли трябва да се омъжваме или да се женим?

Отговор: Да се омъжвате или да се жените от една страна не е задължително.

От друга страна ние трябва да разбираме, че нашият свят е създаден по подобие на Висшия свят.

Днес в човечеството върви процес на разпадане на семейството. В близките 5-10 години ще видим, че хората изобщо не се намират един друг. Защо да се омъжваш? Защо да се жениш? Защо е всичко това? Хората не чувстват потребност от това. Пропаднала е самата основа на обществото. Ние виждаме, че светът се променя дотолкова, че като че ли идва до своя край.

Необходимо ли е човек да бъде женен или омъжен, за да напредва в духовното? Не. Няма нужда от това.

Наистина, за да приемеш върху себе си по-голямо подобие на духовната картина, трябва да имаш семейство и деца, да работиш, да живееш нормален, така да се каже, патриархален живот, който е съществувал в продължение на цялата история. Но това условие не е необходимо и затова кабалистите сега не настояват на това.

За мъжете то е по-задължително, отколкото за жените, защото мъжът трябва да върви срещу съпротивлението.

А жената няма нужда да се съпротивлява. Жената не трябва да превъзмогва своя егоизъм като мъжа. Тя изпълнява работата в групата, помага, обслужва, учи се, обработва материали и с това свое желание помага и участва, поправя себе си, правилно внася себе си в общото желание, в общото кли. На нея не и е нужно на всяка цена да се омъжи.

От друга страна мъжът, за да постигне духовното, трябва да положи по-голямо количество усилия, несъизмеримо с онова, което се изисква от жената. И затова, той трябва да се ожени, да се грижи за семейството и да работи с другарите. Той има особена духовна работа – тежка, истинска.

При жените не е така. Ако жената помага, участва, опира се на групата, това е достатъчно. С това тя напълно изпълнява ролята си. Това не е леко и не е трудно – просто става дума за различни методи на поправяне, за различни типове души.

И в нашия свят по-рано жената не е била длъжна да се грижи за доходите. Жената е устроена така, че трябва да се грижи за дома. Всичко, което касае дома и семейството – това е жената. А мъжът – това е всичко, което касае доходите, не дома. Така трябва да бъде устроено в съответствие с висшите корени, с взаимоотношенията на Малхут и Зеир Анпин в света Ацилут. Така по своята същност трябва да бъде организирана и нашата семейна клетка в този свят.

Обаче, на сегашния етап на развитие, ние вече виждаме онези форми, в които тя се е преродила. Нищо не може да се направи, мутация.

От урока по статията на Рабаш, 16.01.2011

[33996]

Filed under: Духовна работа, Духовността на жената, Ежедневен урок, Конгреси и събития, Мъжът и жената - Няма коментари→

„Зоар”, Предисловие, статия „Две точки”, п. 121: Затова силите на разделение се наричат „ключалки”, защото те заключват вратите към сближаване и ни отделят от Твореца.

Но ако ги преодолеем, така че те да не повлияят на любовта в нашето сърце, като я охлаждат, тогава тези ключалки се преобразяват, и стават „входове“, тъмнината се превръща в светлина, а горчивината става сладост.

Въпрос: Какво означава „да се охлажда любов в нашите сърца”?

Отговор: Ако човек изначално подготви себе си за факта, че той планира да постигне любовта на Твореца, т.е. свойството отдаване да стане любимо, признато и желано от него, така че да почувства свойството отдаване, което идва при него като огромна ценност и възнаграждение за всички усилия, които е положил – това означава, че той готви себе си за правилните действия.

Тогава, въз основа на правилната подготовка, той гледа различно на всички смущения, които идват, за да го охладят, да го отблъснат от любовта към Твореца, от приближаване към свойството отдаване. Той ги вижда като помощ, защото имено чрез тяхното преодоляване, той става по-силен, по-разбран, по-храбър и по-учен, и чрез по-голямото разбиране, усещане и сила се издига до свойството отдаване.

Например, ако искам да бъда физически силен, тогава всички мои занимания с тежести, подскоци и бягане за мен са тренировка, която ще ми позволи да стана по-силен. Всичко зависи от подготовката. Ако не искам да бъда по-силен, ако това не ме тревожи, тогава всички прегради, издигащи се по моя път, ще ме лишат от желанието да напредна. Аз ще ги избегна и въобще няма да им се радвам.

Виждам ли преградите като помощ, изпратена ми свише, за да ме развият и издигнат до нивото на Твореца, или не? Това зависи от моя стремеж, подготовка и подкрепа на обкръжението. Това е единственият начин, по който можем да напреднем. Всичко зависи от подготовката. Преди да отворя книгата, да достигна до групата, да започна да уча или мисля за нещо, аз задавам въпроса „Защо правя това? И за какво трябва да мисля?”. Единственото, за което трябва да мисля е как да направя оценка съгласно анализа „истина/лъжа”, а не съгласно усещането „горчиво/сладко”. Тогава, аз веднага се опитвам да изградя моите различия, основани на анализите „истина/лъжа”. А ако е така, тогава аз поне зная, че не съм там, че не го искам и т.н. Но въпреки всичко, аз различавам истината: Кой съм аз сега и какво се случва вътре и извън мен?

Това е задължително! И всичко тук зависи от обкръжението, от подготовката на обкръжаващата среда. Едно зърно не може да се развие освен ако средата не му осигури всичко, от което се нуждае за да порасте. Само по себе си то просто би изсъхнало. Трябва да има обкръжение, което пробужда човека и работи над него.

Представете си, че се намирате в обкръжение, в което всеки ви окуражава да бъдете физически силен. Тогава вие се учите от тях и заедно с тях участвате във всички тренировки. Те скачат и вдигат тежести от сутрин до вечер! Защо? Защото това е целта. И вие започвате да правите същите неща, без значение дали искате или не, защото сте получили важността на целта от тях. Вие виждате всяка една пречка, всяка тежест, която трябва да вдигнете, всяко упражнение, което трябва да направите, като възможност, дадена ви да пораснете. Няма друга възможност.

От урока по книгата „Зоар”. Предисловие, 25.01.2011

[33663]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Зоар - Няма коментари→

Въпрос: Какво да направя, за да може «Зоар» да проникне дълбоко в сърцето, в желанията и мислите ми?

Отговор: Да отвориш сърцето си. Повече нищо не е необходимо. Главното е да не се отчайваш и да не се успокояваш, а да полагаш усилия точно когато е тежко.

Статията „Водачът на магарета“ (книгата «Зоар». Предисловие) точно обяснява, че когато вървиш и твоето „магаре“ (на иврит „магаре“/„хамор“ – от думата „хомер“/материал, желание за наслаждение) повече не може да тегли своя товар, ти изпращат «водач на магарета», който помага на твоето „магаре“ да се изправи.

Разбира се, този водач боде „магарето“ с остра пръчка и това е неприятно – но ти вървиш напред. Затова, ако си съгласен на такъв водач – ще го получиш. Но трябва да помолиш за тези «убождания»…

Въпрос: Може би мога да помоля за нещо хубаво. Но как мога да моля за «убожданията» на водача на магарета?

Отговор: Ако не отъждествявам себе си със своето его и искам да се освободя от него, тогава напротив – смятам, че колкото повече „убождания“ получа, толкова повече ще мога да се отдалеча от него, да избягам от него, да се издигна над него.

Тези „убождания“ ще наранят не мен, а моето его. И ако се откъсвам, отделям от него и ни разделя разстояние, тогава не усещам върху себе си «убождането», което минава през него. Тъй като убождането идва само за да се разделя със своето его. И тогава не приемам тези удари на свой гръб. Те отиват към моя «Фараон», а през това време аз се издигам.

От урока по книгата «Зоар». Предисловие, 09.01.2011

[32291]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Зоар - Няма коментари→

Въпрос: Ако по време на четене на книгата Зоар постоянно мисля за това как да се съединя с другарите, то това на определен етап се превръща в „мантра”, която се повтаря сама за себе си и аз не чувствам в себе си истинското намерение. Трябва ли в такъв случай да продължавам по този начин?

Отговор: Това, че намерението не е истинско, е естествено. Защото ние пребиваваме в желанието да се насладим, това е нашата природа. Няма нужда да лъжем сами себе си, че сме ангели, пърхащи из небесата.

Но от нашето състояние аз се старая да направя всичко, което ми е по силите, както е написано: „Ще направим и ще чуем”, за да достигна някакво свойство на отдаване. Представяй си това свойство, доколкото си способен.

Полагайки усилия, ти растеш като дете, което иска да се научи от възрастните и се старае с всички сили. Ние винаги така се учим и растем.

От урока по Книгата Зоар. Предисловие, 29.12.2010

[31153]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Зоар - Няма коментари→

Въпрос: Какво трябва да направиш в състояние, когато нямаш никакви сили, нищо не ти влияе и не знаеш какво да правиш?

Отговор: За това е написано в седмичната глава на Тора: „И заридали те от тази работа“. След като човек стигне до усещането за собственото си безсилие, остава му само да моли.

Преди това, той се е смятал за голям и умен, за разбиращ. Мислел е, че ще може да напредне, непрекъснато добавяйки знания, усилия и действия. Но, ако до дадения момент е извършил достатъчно действия, на него му разкриват, че с това нищо няма да постигне.

Тогава защо да ги извършва? За да постигне, че «така ти нищо няма да постигнеш». За да стигне до състоянието на опустошеност, човек трябва да вложи много, много сили.

Аз работя и си мисля: «Сега, със своя труд изграждам „прекрасните градове Питом и Рамзес», придобивам знания. Скоро ще разкрия всичко – ще видя и ще започна да чувствам.”

Аз влагам все повече сили, още по-дълбоко навлизам в ученето – и изведнъж откривам: „Колко съм вложил, а какво постигнах?!… Аз нямам нищо… И какво оттук нататък? Какво ще стане с мен?!“. Не знам, но съм готов да заспя като умрял – само ми дайте приспивателно, за да спя през цялото време и да не ставам.

Така се чувства човек в този момент – лишен от всякакви сили. Защото започва да разбира, че по този начин нищо няма да постигне. Отначало, той дори не знае това, и само чувства, че няма никакво желание. После, все пак се пробужда и продължава.

Но в някакъв следващ момент започва да разбира, че само със свои сили няма да успее, и тук му е необходима висшата сила: „Ако Творецът не дойде и не ми помогне, аз самият не съм способен нищо да направя“.

Но той започва да мисли така само, след като 15-20 или 30-40 пъти се е опитвал да напредва със собствени сили – и всеки път е получавал разочарование, изпадал е в  отчаяние. Това се нарича „години на египетското изгнание“ – докато не „заридаят те от тази работа“.

За своето его, аз изграждам „прекрасните градове Питом и Рамзес“, а за човека в мен, желаещ да постигне духовното – това са нещастни бедни градове, където всичко е празно и нямам нищо от това. Аз започвам да се раздвоявам.

Какво, като притежавам знания и разум, като мога красиво да разсъждавам за науката кабала, и като че ли всичко разбирам? Но това нищо не ми дава. На практика – в мен го няма духовното. Мога да разказвам за него денонощно, но постигам ли го или просто говоря? Май просто говоря…

Тогава, човек разбира, че тук трябва да има само помощ свише, някакво висше разкриване, висша сила – нещо, което не му е подвластно, и че с това, което има, не е възможно да постигне духовното. Тогава, той стига до истинския вик – „и заридали те от тази работа“.

Това е сложен път. Човек трябва много пъти да премине през такива състояния. Само обкръжението  може да му помогне – нищо друго. Обкръжението може да го поддържа и да го опази, да ускори развитието му. Иначе, кой знае кога отново ще се събуди – ако не с помощта на обкръжението, то чрез смяната на «решимо» (информационния ген), когато към него проявят милост свише и му дадат ново състояние. Но никой не знае, кога ще се случи това…

Затова, когато човек се намира в добро състояние, когато светлината му свети и има сили, трябва колкото се може по–силно да се свърже с обкръжението, та по време на слабост да получи обратно от него, вложените преди това сили. Тогава, той ще премине през падението като по инерция – и отново ще започне да се издига, защото преди това е набрал скорост.

От урока по статия на Рабаш, 24.12.2010

[30876]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Разкажете ни, как установявате вътрешен контакт с хората?

Отговор: Старая се да търся и да се задълбочавам в онова място, където се разкрива духовното и всеки път отново да проникна там от нашия външен свят.

Чрез външната група, аз влизам навътре – там, където изчезват всички лица и материални характери, и остават само точките в сърцата. Задълбочавам се във връзката между тях, в тяхното съединение на едно място, и чрез него прониквам все по-дълбоко в духовните свойства.

Всеки път, трябва отново да започвам отначало тази работа, и това място все повече се разширява и придобива все повече съставни, хранейки се от духа на живота.

Докато на това място не започнат да се проявяват осезаеми форми на връзката – духовният парцуф, с влизането и излизането на светлината, пълната „ТАНТА” (таамим-некудот-тагин-отийот – вкусът на напълването, постепенното излизане на светлината, оставящ спомен – „букви”, инструменти за по-нататъшна работа), когато ти влизаш вътре и така усещаш това съединяване.

И мястото на вътрешното съединяване, постепенно се разширява върху цялото мироздание така, че ти започваш да чувстваш, че навсякъде около теб е само едно. А целият материален свят, който до този момент е заемал цялата твоя реалност, оставяйки по средата само една малка точка за духовното, се свива обратно. А тази духовна точка, все повече се разширява и заема цялото пространство!

И тогава, малкият свят изчезва, вече не е на първи план, сякаш неживото, растителното и животинското ниво не са най-важни за човека. Защото започваш да усещаш, че там, хората са изцяло управлявани свише и нямат никаква свобода на избора или независимост на личността. И затова, този свят изчезва от твоето възприятие.

Остава само онова място, на което се осъществяват всички тези духовни отношения. Там, ти различаваш висшето и нисшето, всички парцуфим и как те работят помежду си, започвайки все по-добре да го разбираш. И всичко зависи от това, доколко човек полага усилия, за да го разкрие.

Всеки път трябва да се връщаш отново към това, защото през цялото време ни изхвърлят от духовното, избутвайки ни надолу до този свят и ние се връщаме към външната картина, виждайки отново всичките тези лица и целия този свят, скриващи от нас вътрешната картина.

И човек отново започва да полага усилия и да се старае да проникне навътре, за да може вътрешният свят да се разшири и разпространи върху целия този свят. По този начин, духовното през цялото време ту се свива и връща в точката, ту отново се разширява – сякаш диша.

От урока по писмо на Баал а-Сулам, 10.12.2010

[30031]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Учител и ученик - Няма коментари→

Въпрос: Ако желанието за наслада ме атакува по време на Конгреса, то аз се усещам безсилен и „падам” надолу – има ли номер за спешна помощ, на който мога да се обадя или някого да оповестя?

Отговор: Всеки човек ще получи на регистрацията телефонен номер за спешни ситуации. Но как да позвъниш на „небесата”?

„Небесата” е следващата степен, т.е. това е групата, която е обединена като едно и която си представям, че е в поръчителство и съвършенство. Тя действително пребивава в това състояние. Аз мога да бъда извън нея или мога да видя себе си вътре в нея.

„Небесата” е общото желание или кли на по-висша степен. Това сме всички ние, но по-сплотени. Духовното не съществува в готова форма. Ние  го изграждаме. Нищо не съществува пред нас. Ние имаме решимот, които постепенно се пробуждат. Но те само се пробуждат, докато ти влизаш в различни състояния и ги градиш според желанието и намерението си.

Ние сами създаваме световете и степените. Преди да встъпим в действие има само информационни данни, от които изграждаме степените. Но пред нас няма светове. Затова ти можеш да си представиш бъдещите състояния само под формата на по-голямо обединение на нашето общо желание или кли.

Натам трябва да се обърнеш – това са „небесата”. И те ще ти отговорят: „Ако искаш, приближи се, а ако не искаш, тогава стой където си”. Вярно е, че човек не може сам да се измъкне от затвора, а трябва да попита, да поиска и да направи усилие, за да му се помогне.

Ако човек не се стреми да бъде във връзка с нас, то той не получава възможността да напредне. Ако попиташ: „Кого трябва да моля за помощ?” – написано е: „Аз търся (моля) своите братя.” Това е когато молиш за обединение.

От  урока по книгата „Зоар“, 04.11.2010

[25896]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Конгреси и събития - Няма коментари→

„Без труд няма да хванеш нито една рибка в езерото” гласи пословицата. Каквато и цел да си поставиш – добра или лоша, тя изисква усилия.

Трудят се работниците на работа, трудят се крадците, трудят се учените, спортистите. Всяко желано постижение е съпроводено с усилия.

Защото творението е създадено от желание за наслаждение и то, както и всяка материя, се стреми към покой. Затова всяко движение (действие) изисква от нас енергия (мотивация). Този закон действа на всички нива на природата, от неживото до човешкото.

В нашия свят, по степента на растеж на егоизма, ние полагаме все повече усилия, за да постигнем желаното и да извлечем изгода.

Разказвайки за духовния свят, кабалистите също подчертават този принцип: „според страданията е отплатата”, „старал си се и ще намериш”. Формулата е същата, но има и разлика: духовните действия се осъществяват не в желанието за наслаждение.

След като в човека се е появило желание на ниво Адам, към подобие (разкритие) с Твореца, и той се намира в група, порядъкът е такъв:

1. Аз изучавам науката кабала в група – заради обединението.

2. Моят егоизъм расте единствено посредством обучението. Това вече е съвършено друго его, съвсем различно от обикновения егоизъм в нашия свят. С неговия ръст на мен ми става ясно доколко съм противоположен на целта, на отдаването. Пред мен се разкриват ненавистта към другарите и единството.

3. Аз имам нужда да осъзная важността на целта и това осъзнаване също получавам от обучението и от групата.

4. Настъпва криза, аз не знам какво да правя и тогава разбирам, че имам нужда от помощта на светлината, връщаща в Източника (ор макиф).

5. Аз започвам да се уча по друг начин – за да привлека обкръжаващата светлина (ор макиф) в групата.

6. И тогава – находка!

На духовния път съвсем не е толкова просто да се реализира егоизмът, както това се случва в нашия свят. Тук аз просто полагам усилия и постигам резултат. От друга страна духовното развитие изисква в мен да расте егоизмът, противостоящ на обединението, и заедно с това да се повишава важността на отдаването – иначе за какво се старая?

Аз се уча, за да привличам ор макиф, и едва тогава намирам желаното. Що за находка е това? – Отдаване.

Така ние придобиваме втора природа. Започнахме с природата на получаването, а в крайна сметка пристигаме до природата на отдаването. При това по пътя към нея са необходими и собствените усилия, и въздействието на обкръжаващата светлина.

От урока по статията на Рабаш, 10.12.2010

[29354]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Минаха няколко седмици, откакто върху мен се спусна мъгла, затъмнявайки години на занятия.Трудно намирам думи. Ако не беше групата, вече нямаше да съм тук. Никакви усилия не успяват да ме измъкнат от това. Какво да правя?

Отговор: Това е признак, че си положил качествени усилия. Най-вероятно си участвал в конгреса и в нашите общи състояния, получил си голяма светлина и сега в тази светлина виждаш, че още не си достоен за разкриване на свойството отдаване в себе си. Твоите желания /келим/ още не се нуждаят от отдаване, те подсъзнателно го отхвърлят.

И така, имаме следното състояние: мъгла, слабост, объркване, безпомощност, нежелание. Всичко това е разбираемо, освен едно: защо над тези усещания, над това мисловно опиянение аз не мога да направя правилна равносметка на състоянието си? Защо не мога да се дистанцирам от него и да определя какво се случва с мен? По този начин лекарят поставя диагноза на пациента.

Ако хубавичко провериш себе си, ще видиш, че състоянието ти е правилно, че е правилен етап от духовния ти път. Казано е, че в духовното не смъкват, а само повдигат.

Но колко време ще мине преди да се пробудиш от зимен сън? Това зависи от теб. Съкращаваш ли времето? Твоето състояние е благоприятно за напредване, но от него трябва колкото се може по-бързо да продължиш напред.

Общо взето, след конгреса всички се потопиха в някаква „летаргия”.

От урока по книгата „Зоар“. Предговор, 08.12.2010

[29134]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→