Световен конгрес „We!“, Ню Джърси, урок № 2

Ние с вас обсъждаме темата за възприемането на реалността, с цел да ориентираме себе си, постепенно, в правилната посока. В крайна сметка, всичко зависи от това намерение.

Има много хора, изучаващи Кабала, но в частност, съществуват такива течения, които въобще нямат нищо общо с нея.

Науката Кабала е предназначена за поправяне на нашата природа и колкото повече ние коригираме себе си, толкова по-ясно усещаме Висшата Сила, разкриваме Висшия Свят – включваме се и влизаме в Него, като се извисяваме над своя материален живот.

Това се нарича „освобождаване от ангела на смъртта“, защото по този начин ние преодоляваме чувството на пълна зависимост от своето тяло! Повдигаме се над животинската си, биологична същност до степента на общата природа.

Аз не усещам болка, когато си режа ноктите или косата, тъй като моето тяло принадлежи към животинското ниво, а ноктите и косата – към растителното, т.е. са на по-ниска степен. И от височината на животното ниво, аз не чувствам загубата, протичаща в растителното. Аналогично, същото се случва, когато се издигна на по-висока степен от животинската – на степента на човека.

„Човек“ – това не сме ние – съвременните хора. „Човек“ (Адам) произлиза от думата „подобен“ (доме) на природата (Твореца, светлината). И когато стана такъв „човек“, то няма да усещам загуба от това, което се случва в този материален живот. Затова науката Кабала се нарича „лекарство против смъртта“.

Да се ​​надяваме, че ние ще достигнем това ниво и ще започнем да чувстваме този духовен живот, още днес. Всичко зависи, само, от нашите вътрешни усилия. Ще се постараем да свържем своите вътрешни точки и да оценим това особено състояние.

От 2-рия урок на конгреса „We!”, Ню Джърси, 01.04.2011

[40042]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Кабала, Конгреси и събития - Няма коментари→

Всички наши молитви могат да бъдат единствено за желание за отдаване. Но когато желанието дълго не се осъществи, то човек достига до отчаяние, защото той все още съществува в желание за наслаждение.

Ако имах отдаващи желания, аз не бих се отчаял. Аз бих се напълнил от своите очаквания. Но след като моите желания са егоистични, то и моите очаквания за отдаване не ме напълват.

Тогава и човек пада. Казано е: злощастие на този, който изоставя своите усилия преди да ги е приключил. Тогава групата трябва да помогне на човека, за да може той да добави още една капка над границата на отчаяние, която е достигнал, без значение доколко повече той не може. Имено това е мястото, в което той трябва да добави още малко усилие – в същото място, в което му изглежда, че е достигнал пълно отчаяние – и да използва допълнителната сила, получена от обкръжението.

Тези добавки изграждат прехода в духовния свят. В крайна сметка, те ни пробуждат към допълнителна молитва, на която отговаря светлината, която идва и превръща желанието в отдаващо.

Тогава започваме да се наслаждаваме от отдаването, в което никога не може да има разочарование! Няма никакво ограничение в света на отдаването. Целият свят е пред теб – давай, напълни себе си без никакви ограничения, безкрайно! Направи всичко, което поискаш!

В крайна сметка, ако твоето намерение е да отдаваш на ближния, тогава няма никакви ограничения за теб.

От урока по статия на Рабаш, 06.03.2011

[37149]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Колкото повече усилия влагаме заради успеха на групата, толкова повече се чувства, че ние работим за своя егоизъм…

Отговор: Трябва да се радвате – защото това е разкриването на злото. Без да разкрием злото, няма да дойдем до доброто.

И така, аз виждам, че от своите действия заради групата, в крайна сметка искам да извлека само лична изгода. После какво?

Работата е там, че само тази „точка на прозрение” е недостатъчна, с нея нищо не можеш да направиш. Моето действие трябва да бъде насочено, то трябва да има вектор. А иначе моята вътрешна сила остава само потенциална, подобно на заглушен двигател. Нека това и да е хубав двигател с мощност 200 к.с. – но какво по-нататък?

Аз трябва да „заведа” своето желание, да го насоча към определено действие. А, означава, че на мен ми трябват две точки, от които се състои вектора. Това насочване на моята сила придава разум. Ето защо, силата и разумът се „сработват” добре помежду си. Това е закономерно.

И така, макар и да съм се отчаял от своето отношение към групата, това все още не ми дава възможност за действие. Сега трябва да свържа своето състояние с целта.

Аз току що съм почувствал, че съм противен сам на себе си. В моите действия или в някое действие се е появил егоизъм: аз съм направил това заради себе си, не съм могъл да го обърна към другарите.

Преди всичко, трябва да си спомня, че няма никой освен Него. Работата не е в това, че при мен не се е получило, а в това, че Творецът е организирал за мен тази ситуация и нейния анализ. Изяснява се, че аз нищо не съм могъл да направя от своя егоизъм, от това, на което Творецът е пожелал да ме научи, да ми покаже, че се намирам под неговата власт.

Какво трябва да направя? Какво е поискал Той, за да усетя това? За да му благодаря за  това, аз осъзнавам важността на целта – свойството за отдаване, противоположно на това, което ми се е разкрило сега.

Откъде ще взема тази важност? От това същото състояние. Защото няма светлина без съсъд, няма усещане, в което да не се съчетават двете: светлината и кли. В сравнение с какво аз се усещам лош? В сравнение с това как аз разбирам отдаването, представяйки си, че бих могъл да постъпя и по-добре и да се отнеса към другарите по друг начин.

Това вече са двете точки!

Как сега да се пренеса от точката на собственото презрение и отвращение към точката на отдаване? Какво не ми достига? Не ми достигат сили. Тях трябва да изискам.

Но това все още не е всичко. За какво да ги искам? За да се облагодетелствам? За да не храня повече презрение към себе си? Защото моят егоизъм страда от неотдавнашното „откровение”. Тогава излиза, че аз по предишному съм егоист, само че след втората „навивка”, на следващата степен на самолюбие.

Не, аз не искам моята работа или нейните резултати да преследват лична изгода. Искам да извърша такова действие, в което да разкрия удоволствието за Твореца. Той ме поправя, и аз искам това да Му доставя наслаждение.

С това аз се опитвам да премина още мъничко напред, и още, доколкото е възможно. Такива са моите първи проби, които аз трябва буквално да „сдъвкам”, да „дегустирам” върху езика, а още по-вярно – да „смеля” със зъби.

От урок по статия на Рабаш, 28.02.2011

[36595]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Малко история: парите са много древно изобретение, открита е монета, която е била в обръщение още 650 години преди нашата ера.

В началото те са били оценявани според тяхната тежест и стойността на самия метал, но постепенно е станал преход към хартиените банкноти. В началото на 17 век в Европа вече са съществували хартиените банкноти.

И в наши дни парите си остават в центъра на всеобщото внимание и предизвикват множество спорове, преминавайки от ръка на ръка и служейки като средство за съединение между хората. С какво е свързано това развито използване на парите?

Съществува само светлина и желание, което трябва да ни свърже един с друг. Тази връзка възниква за сметка на това, че всеки скрива собственото си его зад екран, който се нарича “покритие“ (кисуфа) – и от тази дума произхожда и думата “пари“ (кесеф). Ако аз имам покритие на своите желания и следователно съм способен да ги използвам правилно, това означава, че притежавам “екран“, “покритие “, “пари“.

Като следствие на това явление в нашия свят, отражението на духовния корен в материалните клони, в нашия свят съществува правилото, че за всяко получаване е необходимо първо да се положи усилие. И тази работа създава и покритието на желанието. Чрез това колко съм готов да работя заради някое желание, се определя и доколко в края на краищата аз ще успея да го напълня.

В древността хората са работили само срещу препитание. По примера на животните, които цял ден са заети само с търсенето на храна и живеят в интереса на животинското тяло: храната и продължаването на рода.

Парите са най-естествения предмет, и дори и ако няма пари и човек е сам със себе си, природата или Твореца – той все пак плаща със своите усилия за да удовлетвори желанията си.

Тъй като в него през цялото време се пробуждат нови желания, заради които на него му се налага да работи, за да създаде за тях екран, покритие.

И затова необходимостта от пари, екран, възниква в този същия момент, в който се появява желанието.

В течение на цялата история на своето развитие хората постоянно са били в обмен: “ти – на мен, аз – на теб“ – плащайки ако не с пари, то поне с една усмивка, благодарност, добро отношение. Не съществува нищо, което може да се вземе от някого, без да се заплати. Или плащаме по собствено желание, или по задължение, съблюдавайки приетите в обществото договорености, а ако не правим това – то висшата система в края на краищата ще почисти нашите дългове и ще върне неизплатеното на продавача.

От урока на тема пари, 01.03.2011

[36771]

Filed under: Ежедневен урок, Криза, глобализация - Няма коментари→

Отгоре надолу към нас се разпространяват четири стадия на пряката светлина: „свят – година – душа” и съществуване на реалността. А всяко изкуствено изградено от нас добавяне ни е необходимо, за да постигнем висшето стъпало.

Ние изграждаме това свое допълнение до висшето – в неживата, растителната и животинската форма. На неживото ниво създаваме различни предмети, на растителното и животинското – променяме природата, а на човешкото – извършваме поправянето в самите себе си. Всичко е за това, по-късно да  съединим това заедно с правилното намерение и да постигнем висшата степен.

А на нея ние ще почувстваме себе си по-малко многочислени, отколкото сега – повече обединени, сплотени. Днес ние усещаме свят, пълен с безкрайни детайли – огромна Вселена, милиарди хора, безкрайно множество от произвеждани продукти и боклук.

Но когато се издигаме на следващото стъпало, то започваме да виждаме как светът се свива, намалява се по броя на детайлите – тъй като всички ние се съединяваме в един човек с едно сърце.

Но на всяко стъпало ни е необходимо да добавим своето усилие за нивата: неживо, растително, животинско и човешко. Погледнете доколко от всичко сме направили нещо в нашия свят: доколко ни е потрябвало да отгледаме растения, за да оцелеем, доколко да променим животинския свят и на човешко ниво – всички построени от нас градове и цялата обитаема среда.

Всичко това са поправяния, както и да ни изглеждат тези промени – лоши или добри. Ние ги добавяме на своето стъпало отдолу. Всички тези железца и боклук са ни необходими, поради недостатъка на нашето вътрешно поправяне! Докато не се поправим вътрешно, ще ни се наложи да правим външни поправяния, докато не достигнем до състояния, когато те вече не ще са ни нужни.

Започвайки от нашето поколение и по-нататък, ние виждаме, че по степента на развитие, ще се приспособяваме. Цялата наша грандиозна дейност и огромните заводи ще започне да се съкращава, да приема доста „деликатен” вид и да изчезва. Става по-просто, по-компактно, някак по-мощно – тоест „по-духовно”, по-малко основано на материал, а повече – на енергия.

От урок по статията „Същност на науката кабала”, 07.02.2011

[34738]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: За какво трябва да се грижи всеки на урока: за чистотата на своята духовна работа или просто за единството?

Отговор: Не е достатъчна схематичната грижа за единството въобще. Както пише Баал а-Сулам, ние трябва да строим единството на Исраел, Тора и Твореца.

Ние се намираме в такова състояние, когато решава всеки и всички заедно. Всеки внася своята лепта в общото желание на групата и получава от нея правилния стремеж към молитва. А след това неговата лична молитва отново се влива в единството на общата молитва.

Личната работа винаги се съчетава с общата: човек напълва общността, а също така напълва себе си от нея. В крайна сметка ние формираме единна молитва, за която е казано: „застенаха синовете на Исраел от работа”.

Затова целта трябва да бъде безкрайно важна в очите ни. Ние не я заменяме за никакви „постижения”, за никакви теоретични познания. Нас не ни устройва приспивният режим на ежедневието, защото с такива темпове можем да напредваме още хиляда години.

Ние не се задоволяваме с успеха от разпространението – защото това, естествено, е само средство. Каквито и да са нашите постижения, не трябва да ги считаме за цел в живота – даже временна, промеждутъчна.

Не трябва да успокояваме себе си с резултатите от работата и усилията, надявайки се, че с времето те ще свършат своята работа. Не, човек трябва незабавно да обръща поглед върху главното и да поставя пред себе си истинската цел – разкриване свойствата на Твореца, свойството отдаване в самия себе си. И без умора непреклонно да изисква това.

Всяка пауза вреди на него самия и на неговата връзка с Твореца. Затова тук се изисква обща молитва, която може да бъде постоянна.

Трябва да разбираме, че встъпването в духовния свят изисква много големи усилия, но в групата те не са толкова тежки и зависят от съгласието.

От урока по книгата „Зоар“. Предисловие, 14.12.2010

[29727]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Зоар - Няма коментари→

Как да успеем по духовния път? Няма друго средство, освен още по-голямото обединяване.

Необходимо е на обединяването да се придава най-голяма важност, да се вижда в него единственото средство.

Знаем, че имаме избор само в това, да укрепваме себе си посредством обкръжението и да се обединяваме с него. Ние го извисяваме в очите си и прекланяме глава пред другарите и целта.

Всяко действие трябва да бъде придружено с намерение: „Защо правя това? Как се опитвам да се обединя с другите? Създаваме ли кли, съсъд, място, в което да се разкрие светлината?”

На практика, помагайки в това на групата, ние изпълняваме принципа „ще направим и ще чуем”. Способни сме да го реализираме. Макар и много да не ни се иска, дори да ни е противно, въпреки това можем да се дарим един друг с усмивка, с подаръци, да бъдем вежливи и да участваме макар и да не желаем, в общото дело.

Всичко организираме сами – в това число и конгресите. Дори да имахме неограничени материални ресурси, пак бихме направили всичко сами.

Тук за нас са важни съвместните усилия – от всякъде пристигат хора и действат заедно. Само такава подготовка ще ни донесе успех.

Именно това са нашите „подаръци” – заедно приготвяме всичко, което е необходимо, от никого не зависим и не желаем да отстъпим своето участие на никой чужд.

За нас, възможността посредством външна работа да постигнем вътрешно обединение е дотолкова важна, че няма да отстъпим от това и да дадем на някой друг да свърши онова, което можем да направим сами. 

В оставащите два дни и на самия Конгрес, на нас се предоставя уникалната възможност да се обслужваме един друг. Не бива да се изпуска този шанс, защото в него е заложен успеха на цялото дело.

Именно това е обединението – така ние си „купуваме” другари. Аз се старая заради тях, а те – заради мен и заедно изграждаме общо кли.

От урок по писмо на Рабаш, 07.11.2010

[26159]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Конгреси и събития - Няма коментари→

Въпрос: Кабалистите са описали решението и много хора в света са съгласни с него – готови са да го изпълнят. Какво не ни достига?

Отговор: Не ни достига осъзнаване за неотложността на неговото изпълнение. Всичко, което се отнася към духовното, може да бъде реализирано само от състояние на безизходност, от крайна необходимост – или живот, или смърт.

Както е станало на планината Синай: или ще се обедините, или ще бъдете погребани тук. Не е по силите на човека да се измъкне от себелюбието, докато не види, че няма друг изход.

Затова, вземането на каквото и да е решение по пътя, трябва да бъде предшествано от стоварващи се върху нас силни удари – страхове, тревоги, опасност да загубим всичко. Това се нарича „път на страданието”. Защото Творецът е всеобщият закон на природата и не знае какво е протекция и компромис.

А другата възможност е да се напредва с помощта на светлината, която разкрива ситуацията и ни показва истината. Тогава всеки поддържа всички и е готов да им помага, за да може групата да почувства необходимост и готовност да разкрие истинското състояние.

Ако вървим към него заедно, тогава то не ми се струва толкова ужасно, както в случая с бедствията. Защото страдайки, аз си оставам егоист и виждам пред себе си само заплахата. Но ако анулирам себе си пред групата, тогава ми е достатъчна и стотна част от страданията, за да ги възприема в пълната им мощ.

Скланяйки глава пред групата, аз увеличавам своята чувствителност към страданията. Сега страдам от това, че съм затънал в егоизма.

В групата ставам по-чувствителен и сега, ако ми демонстрират стотна част от моето его, аз изпитвам голямо страдание и съм готов да се избавя от него, защото съм усетил цялото му бреме.

Ето какво ми дават другарите – те споделят моя товар, както в притчата с царя, който трябвало да изпрати своето богатство в далечна страна. Поданиците му, които били егоисти, щели да разграбят неговото богатство и затова, той дал на всеки по една монета. Няма смисъл да откраднеш монета и така всеки я доставил там, където трябва.

Ако вървим заедно, смирявайки се един пред друг, тогава няма да бъде необходимо да преживяваме световна война. Достатъчно е, че влагаме сили и до нищо не се домогваме – това вече привлича страданията, които ще свършат своята работа.

Защото след година, аз както преди, няма да имам нищо. Как така? Какво става? Обединението усилва болката от безплодните усилия. Това ще бъде достатъчно, за да мога бягайки от нея, да се издигна по-високо, на духовното стъпало и да предам своята част от царското съкровище.

От урок по статия на Рабаш, 28.10.2010

[25144]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Всеки петък, аз идвам на вашия урок, а също така отворихме нов център в моя град, който е с обществен характер. Това достатъчно ли е? Имам ли група?

Отговор: Не мога да ти кажа дали имаш група или не. Няма значение колко от нашите центрове и събития си посетил, аз не знам дали имаш група.

Нещо повече, има хора, които идват тук ежедневно (а не както ти – веднъж седмично). Те участват в различни дежурства, плащат маасер и изпълняват много поръчения, но аз знам, че те нямат група. Ако на някого изглежда, че е достатъчно физическото присъствие тук, но на такъв човек му липсва група.

Въпрос: Какво трябва да направя? Какво е това група?

Отговор: Групата е вътрешното обединение с останалите хора, когато аз знам, че ще постигна светлината само чрез това обединение. Аз ще разкрия светлината, която ми въздейства и ме поправя само при условие, че се обединя с тях, защото светлината е скрита именно вътре в нашето обединение.

Въпрос: Мога ли аз да избера тези хора?

Отговор: Разбира се. В статията за групата Рабаш пише, че ти ги избираш съгласно техния стремеж към целта. Имат ли цел за достигане на обединение, а чрез обединението – отдаване, а чрез отдаването – Твореца?

Искат ли те да разкрият духовния свят, да обичат ближния като себе си? Ако виждам, че като цяло те се стремят точно към това, ако не пренебрегват тази цел и ако полагат усилия, тогава аз съм заедно с тях.

Въпрос: Могат ли двама да бъдат група?

Отговор: Да. Групата е понятие, което означава, че аз излизам извън себе си. Няма значение спрямо кого излизам от себе си. Нека да бъде едно нещо: Творец или приятел, или нека да бъдат много хора – това няма значение. Най-важното е, че вие излизате извън себе си.

От урока по статия от книгата „Шамати”, 15.09.2010

[23706]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Какво се случва, ако не полагам усилия докато уча kабала?

Отговор: Ако не полагаш усилия, тогава ще бъдеш оставен сам за кратко и след това ще си пробуден отново. Ако и тогава не полагаш усилия, тогава ще си оставен, защото доказваш, че си недостоен. И тогава може да бъдеш оставен с години или дори до следващото ти прераждане.

Първия път на човек му се дава възможността да постигне себереализация. Втория път му се напомня, дава му се нова възможност и наказание. Всъщност, не е наказание, а е поправяне, защото той е „ужилен” от негативни усещания, за да бъде насочен, въпреки че изглежда като нещо друго. Човек е изгубил времето си без да бъде продуктивен и сега изведнъж му се случва нещо лошо . Може да бъде свързано с работата, с парите или с нещо друго.

Това е като напомняне, все едно се казва: „Искаше да се почувстваш комфортно в този свят, вместо да продължиш своето духовно пътуване, така че виж сам колко недружелюбен може да бъде този свят.”

И ако това не помогне и ти продължиш да търсиш други пътища, които не следват духовната посока, тогава ще бъдеш оставен. Написано е: „Този, който е прегрешил отново, отсега нататък му е позволено”, сега можеш да правиш каквото си искаш. Твоят ред за поправяне ще дойде само след като другите души са се поправили. Но да достигнеш до толкова голямо разделение е крайно нежелателно.

От урока по статия на Рабаш, 22.09.2010

[21812]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→