Entries in the 'усилие' Category

Мъничко усилие в името на великата цел

каббалист Михаэль ЛайтманКонгрес в Красноярск, Урок №5

Въпрос: Вие казахте, че трябва да приложим мъничко усилие, за да усетим своето наслаждаване в другия. Какво означава това ”мъничко усилие”?

Отговор: Представете си такова състояние, че сега със своите мисли и чувства се намирате в друг човек и бихте желали да видите неговата радост, неговото щастие, неговото напълване. А сега си помислете, какво можете да направите, за да постигнете това. Това ще ви доведе до възможността да направите нещо за другаря си.

Трябва да проучите какво може да го зарадва, какво точно му трябва, и по такъв начин да присъедините към себе си неговото желание – неговото желание става ваше. Това означава, че вие вече придобивате част от своята душа.

Урок №5 от конгреса в Красноярск, 14.06.2013

[110728]

Героичната война с безсилието

каббалист Михаэль ЛайтманОт статията на Рабаш „Какво да изискваме от събранието на другарите“: Човек трябва да прилага усилия, за да достигне до любов към ближния. И това се нарича работа, защото той трябва да работи над знанието. Понеже, как може да оправдаеш някого с разума си, когато разумът ти показва истинското лице на другаря ти?

Излиза, че ни се налага да работим в такива състояния, когато най-малко ни се иска. Не усещам никакво привличане към работата, никакво желание и никакъв интерес, иначе това не би се зачитало за приложени усилия. Не ме привлича да ценя и обичам другаря си. И може би се налага да търсим такива ситуации, когато другарят не ме интересува, когато ми е неприятен и аз съм настроен срещу него. Тогава ще забележа, доколко съм неспособен да обичам ближния и ще мога да проверя, това задължава ли ме да прилагам усилия.

Понякога, по време на голямо събрание или събитие, аз се вдъхновявам от общия дух, който завладява всички. И тогава, разбира се, че с мен всичко е наред. Но след като изляза от това външно влияние, веднага падам. Тоест аз сам не се пробуждам. Не ми се иска да мисля за любовта към другаря, за съединение. Величието на целта също изчезва и аз просто безцелно прекарвам времето си, докато отново не дойде пробуждане отгоре.

Но тъкмо в това време, когато духът на живота ни напуска, аз сам трябва да се заставя да приложа усилие, което ще ми се зачете. Тогава то ще се нарече усилие, молитва, пробуждане отдолу, което ще привлече към себе си светлината, възвръщаща към Източника. И тази светлина ще ми даде привличането към ближния, към любовта на другарите, която вече ще е за моя сметка.

Всичко това, само при условие, че съм създал пробуждане отдолу, в отговор на което свише е дошло пробуждането, светлината, възвръщаща към Източника, привлечена от мен. И затова и поправянето ще принадлежи на мен. В ситуация, когато се усещам отделен от другите, нищожен, безразличен, ще получа жизнена сила. Проблемът е само в това, как да приложа тези усилия, ако се усещам напълно мъртъв – как да желая любов към другарите в такова време.

За това е казано: ”Направи всичко, което е по силите ти”. Това трябва да се обмисля, да се обсъжда, да се съветвате помежду си, какво трябва да се направи. Тъкмо това ни се зачита като усилие.

От подготовка към урока, 28.05.2013

[108496]

Свръхчувствителният датчик на обкръжаващата светлина

Всичко зависи само от намерението. Всеки може да отвори Книгата и да се учи – от философа до човека, видял тази книга за първи път, без да разбира нищо от нея. Но всеки ще я трактува по своему, както му се иска.

Разликата между нас и всички останали: умници и глупаци, учени и историци, философи и обикновени готвачки е в това, че отваряйки Книгата, ние искаме да се настроим така, че да проникнем вътре в нея. Аз искам Книгата да ми разкаже за мен и да разкрия вътре в нея своя свят.

А обикновените читатели не правят това, те не виждат по-далеч от печатните букви – търсят в това някаква човешка мъдрост. И затова изследват по всякакъв начин тези текстове: какво се говори там в понятията на нашия свят, за какви исторически събития, в какъв стил е написано – доколкото това се възприема от обичайния земен разум.

Разликата между външното и вътрешното четене е в това, че ти искаш да влезеш вътре и да разкриеш там самия себе си, своя вътрешен живот. Но не бива да се обвиняват хората за това, че така външно подхождат към тези книги/ книгата „Зоар“, произведенията на Ари и останалите/, защото в тях все още не се е разкрила вътрешната потребност, свързана с разкриването на вътрешния свят.

Все още я няма точката в сърцето – началната точка на свързващата линия, началото на духовното разкриване. Ако ти нямаш такова желание, няма да можеш да го разкриеш.

Когато имаш начална точка – за нея вече може да се закачи обкръжаващата светлина. Засега тя не може да влезе в нея, а само я обкръжава от всички страни – но от това ние вече загубваме спокойствие. Усещаме, че се намираме в силовото поле на светлината, която ни разтърсва и разклаща.

Ако нямам такава точка, тогава не чувствам никакво поле, светлина или колебания – и всичко ми е наред. Но когато светлината едва започва да дразни тази точка, веднага възниква проблем.

Възниква въпрос – как светлината може да разклаща каквото и да било след като се намира в абсолютен покой? Това е вярно, но тази точка е информационен ген, състоящ се от две части: решимо де-итлабшут /запис за бъдещата светлина/ и решимо де- авиют /запис за желанието/. Те принадлежат на две различни стъпала и затова между тях се усеща разлика, делта, която започва да се проявява, като през цялото време ни разклаща насам-натам. Това ме лишава от тишина и спокойствие и изисква да реализирам това решимо!

Но ако човек още няма такава делта, той отваря Книгата и я чете като роман, разказващ за история и география. Така хората възприемат кабалистичните книги и най-вече Тора.

Ако, обаче, човекът има точка в сърцето, на която въздейства висшата светлина, трябва да насочи себе си от тази точка – направо към светлината, за да може тя още по-силно да му влияе. В това се състои цялата работа.

Светлината се намира в абсолютен покой, а нейното въздействие зависи само от моята чувствителност. Затова аз трябва да търся, как да повиша чувствителността си именно към светлината, към нищо друго. И тук кабалистите ни дават съвети: да увеличаваме усилията и по количество и по качество. Цялата наука кабала е посветена само на това, как да направим от себе си елемент, по-чувствителен към обкръжаващата ни светлина.

И тази работа продължава до самия край на поправянето. Защото обкръжаващата светлина е светлината от следващото по-високо стъпало, което винаги ни притегля към себе си.

От урока по „Предговор към Учението за Десетте Сфирот“, 03.01.2012

[65186]

Формула на преминаването към добро

Баал а-Сулам, „Същност на религията и нейната цел“: Нравствеността, или етиката, се основават на опитно познание, тоест на практически анализ и на разсъдък. Цялата същност на системата сама по себе си не представя нищо друго, а освен краен извод за вредата, нанесена от зърната на егоизма.

…След като са пораснали, са се разкрили в нас. Този подход се строи на личен опит: само след многочислени наказания инатото дете се замисля за причините. Така и ние преживяваме отначало неприятните усещания от тези или други действия и чак след това започваме да правим изводи. Такъв е пътят на страданието: страдам докато, това не ме принуди да променя своя път.

Тук всичко зависи от моя егоизъм, който прави разчет за изгода. Например, седя в неудобна поза и не искам да се помръдна, за да я променя. Страдам – но не достатъчно, за да изменя позата. Дълго ли ще остана в такова положение? Дотогава, докато страданията не се усилят толкова, че за мен да стане изгодно да положа усилие и да седна иначе.

Този разчет се привежда винаги, и нашето тяло отлично се справя с него: можем да се откажем от текущото състояние само в условията на  страдания, от които ни става целесъобразно да вложим енергия и да преминем в друго състояние, където няма да ги има.

По такъв начин, моят разчет зависи от съпоставянето на страданията, наслажденията и усилията, които са необходими за преминаване в друго състояние. Изчислявам, превъзхожда ли очакваното наслаждение моите текущи страдания и усилия, които трябва да изразходя. Много проста формула:

В такъв случай мога да осъществявам преминаване от състояние в състояние, от зло в добро, защото това си струва.

От урока по статия „Същност на религията и нейната цел“, 01.12.2011

[62276]

Преди атаката

Конгрес “Арвут“. Урок №1

Нашата основна работа се състои в това, да се издигнем над своите мисли и желания, да съумеем да се откъснем от тях и да се изкачим на тази висота, където ние се намираме всички заедно – там, където се намира душата. В светът има само една душа.

Затова е написано, че преди получаването на Тора синовете на Израел трябвало да пазят три дни въздържание – всеки се опитвал да се издигне над всички свои земни грижи, мисли, желания, разчети, за да посвети себе си само на висшата цел.

Това никак не е лесно и изисква упорита, педантична работа, все едно да събираме малки зрънца, докато не ги съберем всичките, едно след друго, и не свършат всички наши егоистични разчети. Когато в човек престанат да се пробуждат безполезни желания и мисли, увличащи го на различни страни,  тогава той повече или по-малко ще бъде готов да се включи в мислите и желанията на обкръжението.

Този аскетизъм и въздържание, огромно усилие, което той прави, за да се подготви – е трудно нещо. Човек трябва да разбие своето его, да излезе от себе си, с истински физически усилия да се откъсне от своя ъгъл и физически да се включи в другите. А след това да се постарае да наведе глава и да приеме от тях техния дух, който ще му повлияе. Не трябва да позволява на своите мисли никаква свобода, която може да го изхвърли обратно зад пределите на това общество, на групата.

Човек е длъжен да се преклони и чрез сила, в материалната форма и вътрешно – духовно, мислено, в желанията, да се съсредоточи и концентрира така, че всичко да се намира под властта на обкръжението. Трябва да изгуби себе си! Нека на човек повлияе онова, което съществува в обкръжението, за да не остане в него нито разумът му, нито сърцето му, а тях да ги управлява това, което съществува в обществото.

Това е първият етап от подготовката към включването един в друг. Ако ни се отдаде да направим това, то можем вече да говорим за влиянието на висшата сила, силата на групата.

Групата – не е това физическо образование, което ние си представяме, не е група от физически тела. На нас ще ни подейства вътрешната сила на групата и светлината в нея, възвръщаща към източника, който дава на всекиго святост, възвисяване над самия себе си. И тогава на този подем той ще успее да започне да чувства общата сила, запълваща мирозданието, и ще разбере, за какво е ставало въпрос. Затова, главното на нашия конгрес, вече пред него, дори и за три дни (и вече от днешния ден да започнем да приучаваме себе си) да бъдем над всички странични мисли и разчети, и да се ограничим само с необходимото, това без което не можем. И във всичко да постъпваме с вяра над знанието.

Особено последните три дни преди конгреса, ние трябва да започнем истинска атака, дни на въздържание – и физическо, и в мислите и желанията, за да се намираме само в единия стремеж и да чувстваме колкото може по-малко пречки.

от 1-я урок на конгреса „Арвут“, 11.11.2011

[60638]

Бегли мисли по „Шамати“ – Какво означава „навикът става втора природа“

Възпитавайки деца, през цялото време се стараем да приучим детето към различни действия, за да станат негови навици: да се измие, да си изчисти зъбите, да събере масата. „Ти трябва, ти трябва, трябва…“ Настояваме ден след ден, докато човек вече не може да мине без това – чувства се некомфортно. Този навик впоследствие го освобождава от усилия.

Колко пъти мама ми е напомняла да си измия зъбите, аз съм искал да се изплъзна, но тя не ми е позволявала. В резултат съм задължен да си измия зъбите дори без мама – защото съм привикнал.

Това говори, че можем да внесем в себе си такива привички, които ще станат за нас като вродени, и впоследствие няма да ни струва никакви усилия да ги осъществяваме – напротив, не извършвайки тези действия ще бъде трудно, доколкото тяхното изпълнение се е внедрило в нашата природа. И всичко това е от постоянно повтарящи се действия, станали навик за нас.

Къде се крие този закон, че навикът става втора природа? За сметка на това, че през цялото време влагаме усилия, повтаряйки едно и също действие много пъти, всеки път получаваме поправящата сила, – докато тя не се отпечата вътре в нас. Това е правило, по което привичката става втора природа.

И затова човек може да привикне към всичко. Може също да достигне такива усещания, които по рано въобще не е чувствал. Така привиква и към висшата светлина, която преди не е усещал. И сега се намираме в океан от светлина, но кой го усеща? Какво не ни достига? Навик към него.

Трябва постоянно да се стараем да достигнем чувствителност към светлината: „Къде се намира? Как действа?“ Усещате ли я, че се намира тук? Все повече се приближава, и още, и още, вече почти я усещам – тя присъства тук. Къде? Какво трябва да направя вътрешно, за да започна да усещам? Какво да изменя? В какво да стана по – чувствителен?“

Ако човек се старае така да разкрие светлината, той започва да задава въпроси: „За сметка на какво мога да я почувствам? Не ми стига свойството отдаване, трябва по-голяма чувствителност към това, за да го намеря вън от мен – и тогава започвам да усещам тези вибрации, докато светлината не се разкрие – и се разкрива не временно, а постоянно“.

Всичко се осъществява за сметка на навиците, и затова нашата работа се заключава в придобиване на привички. Всички съвети, които ни дават кабалистите, са насочени към, привикване на действия по отношение на приятелите, разпространението, учението. Защо? Опитайте се да излезете от „животинското си“, започни да привикваш за това, че се намираш вън от себе си. Когато в теб действително има такъв стремеж, ще усетиш светлината. Вътре в теб никога няма да я разкриеш – само отвън.

От 6-я урок на конгреса в Торонто, 18.09.2011

[56301]

Желание и стремеж

Въпрос: С какво се отличава „желанието“ (хисарон) от „стремежа“ (иштокекут)?

Отговор: Желанието (хисарон) означава, че аз просто искам някакво напълване. Например, аз искам да ям. А „стремежът“ (иштокекут) зависи от това, доколко на мен това действително ми е необходимо в дадения момент, колко аз сега страдам от отсъствието на неговото напълване.

Тоест „стремежът“ – това е допълнение към желанието, с което се измерва, доколко то е остро в дадения момент, в каква степен нашето его е готово да страда заради постигане на желаемото.

С други думи: колко ти си готов да заплатиш за това? – сега ние ще видим. Искаш ли да получиш това – моля! Колко даваш?

И по твоя отговор ще можем да измерим твоя стремеж. Ти казваш: „Сто“ – „Не, хайде хиляда“ – „Хиляда??“ Ето тук и се проверява, колко си готов да заплатиш – с това се измерва твоя стремеж към желаната цел.

А самото желание – е просто. Ако дават безплатно – тогава ще взема.

И разбира се, човек се оценява по своя стремеж. Желанието идва към нас от Твореца, а стремеж ние добавяме за сметка на обкръжението. Стремежът – това е плодът на нашата работа, резултатът от вложените усилия.

От урока по „Учение за Десетте Сфирот““, 28.04.2011

[44199]

Да пораснеш възрастен и да служиш на хората

Съгласно висшата програма се намираме в процес на развитие, който трябва да завърши с пълно освобождаване. И преди всичко, трябва да разкрием, че се намираме „в изгнание” от нещо.

Но какво е то, откъде съм изгонен и от какво съм разделен днес? И тук ще науча, че съществува някаква висша реалност – истинска, постоянна, вечна, съвършена, а аз съм отделен от нея и се намирам в някаква лъжлива реалност! Живеем във въображаем свят, както наричат кабалистите нашия свят. Той ми се представя така, както халюцинира човек, който е загубил съзнание.

Трябва да използвам тези въображаеми картини толкова, доколкото съм способен и доколкото ми дават, за да се издигна. Сякаш свише ми казват: „Това е достатъчно, във всичко останало ще ти помогнем отвън. Но намирайки се в безсъзнателно състояние, си длъжен сам да направиш някакво усилие, за да излезеш от него”.

Виждали ли сте как довеждат човека в съзнание? Разтърсват го и го събуждат, не му дават да  потъне вътре в себе си, принуждават го да отвори очи, да започне да гледа, да реагира. Колкото повече работят върху теб и те пробуждат, толкова по-добре това ти помага да стигнеш до чувството, да събудиш в себе си вътрешните сили. И тогава започваш да възприемаш заобикалящите те, а не потъваш в себе си.

Има такива мигове, когато само от теб зависи къде в крайна сметка ще се окажеш – в съзнание или в безсъзнание. И за нас е необходимо да се пробудим и да пробудим света.

Няма съмнение, че ако съществува програма за развитие, която ни вози като във влак, то сме длъжни да пропътуваме от началната точка до крайната, до пълното освобождаване. Но в самия край на този път има участък, в който трябва сами да участваме в своето движение към целта.

И тук също нямаме избор – ако не искаш да участваш, ще те принудят. Не може без изобщо да участваш в програмата, да стигнеш до нейния край. Няма да почувстваш тази крайна точка, ако до този момент не си участвал в движението към нея.

Участието ти е необходимо за теб самия – за да те развие, да те научи на нещо. Само тогава ще можеш да почувстваш какво означава пълно освобождаване.

А без това няма да успееш нищо да почувстваш. Ние и сега се намираме в света на Безкрайността – но нима го усещаме? Усещаме напълно противоположното – заради неразвитостта на възприятието.

Затова, нашето развитие, започвайки от този момент и до окончателното освобождаване, трябва да премине с нашето активно участие. И всичко това също е заложено в замисъла на творението и в програмата на неговото развитие.

Просто настъпи моментът! Както детето, което расте, и колкото по-голямо става, толкова по-голямо участие трябва да взема в своя живот. Трябва да се научи какво е необходимо да прави самото то – дори и да е само това, да събира своите играчки. Докато не порасне и не стане възрастен, който може сам да се обслужва и да служи на другите хора.

От урока по статията „Обобщаващо въведение (Птиха колелет)“, 27.05.2011

[44156]

Разтопено сърце

Да изпратиш любовни стрели, в сърцето на другаря си, е нужно в своите вътрешни намерения, а външно просто трябва да покажа на всички колко съм духовно вдъхновен и да се постарая да ги пробудя към същото. Но вътрешно, за себе си, аз съм длъжен, през цялото време, да мисля как да проникна в сърцето на другаря си.

Разбира се, затова няма да навредят и материални подаръци, но само те да не са заместител на моите вътрешни усилия, на истинското ми желание за обединение.

В края на краищата, цялата наша работа е в това да пробудим, в себе си, вътрешните сили – мрежата от сили, т.е. полето на единствената сила – Твореца, с когото ние искаме да се обединим, да се включим към вътрешността и така да проникнем, чрез всички сърца, във всички души.

В това ще ни помогнат и външните подаръци, но главната цел е да се постараем да се включим в тази свързваща система, съединяваща ни един с друг и там да разкрием нашата връзка, прониквайки вътре в нея. Това се нарича да влезеш в сърцето на другаря си.

Колкото по-дълбоко искам да навляза в сърцето на  другаря, толкова повече разтопявам своето собствено сърце. И колкото по-меко става то, аз разкривам, че и сърцето на приятеля ми се открива все повече и повече, и аз вече мога да вляза вътре в него, за да се слеем в едно сърце.

Когато започвам да работя със сърцето на  другаря, той ми се струва чужд, но постепенно започвам да виждам, че това не е чужд човек, а разпален котел, в който мога да разтопя и своето сърце. Обръщайки се към него и искайки да се съединим, извършвам работа над собственото си сърце. В това съединяване, аз завися не от него и не от това, доколко той се е разкрил пред мен, а от своето сърце, доколкото ми се е отдало да го омекотя, за да може то да влезе в „чуждото“ сърце.

И в края на работата аз разкривам, че няма мое сърце или негово сърце, а има само едно място, едно желание, едно сърце, което от самото начало е било такова и на мен само ми се е струвало, че сякаш това са отделни сърца – чужди и различни, отдалечени преди едно от друго.

От урока по статията от книга „Шамати“, 12.04.2011

40448

“И вдъхнал в ноздрите му дихание за живот“

Въпрос: Как изграждаме в себе си подобие на Твореца?

Отговор: Подобно на това как настройваме радиоприемник на определена вълна. Спрямо това, доколко ти ще успееш да възпроизведеш вътре в себе си определена духовна “вълна“ – нея и ще поемеш отвън, съгласно закона за съответствието на свойствата.

Ние не знаем какво е Творецът. Висшата светлина няма никаква форма, и тя се намира в абсолютен покой – тя е просто абстрактна светлина.

Това е общата сила отдаване, която аз не мога да различа, тъй като винаги я възприемам само в конкретна форма. Но колкото повече форми на отдаване аз мога да построя в себе си – в един момент те започват да оживяват!

Както ако направя зайче от пластелин – и ако е слепено правилно  във всички детайли, то сякаш изведнъж оживява! После слепвам още някаква форма, да кажем – жираф. Лепил съм, лепил съм и накрая той – също оживява! Тоест ми е нужно само да направя духовен съсъд, а в мигът, в който той бъде готов, простата светлина причакваща отвеън, ще напълни този съсъд с живот.

Така аз започвам да постигам, чувствам и разбирам – какво е това Творец, чрез всички тези форми. Построявам ги вътре в себе си – това са части на моята душа, която аз започвам да събирам, след като съм се научил още малко повече да отдавам, повече да обичам и да не мисля за себе си.

Сега се стараем да построим нашата първа духовна степен, полагаме усилия. Пробваме и не знаем, как да я съберем и защо не ни се получава. Но в мига, в който ти завършиш строежа на  тази първа форма, ще почувстваш, че си се родил! Тоест, в теб вече съществува определен духовен образ и той е започнал да живее! Вътре в тази опаковка, която си построил, със всички нейни правилни форми – сега там има светлина.

Така ние постепенно, етап след етап, градим образа на Твореца.

От всички детайли, които ти събираш от всички другари, съединявайки се с тях по целия свят, ти строиш подобието на Твореца – или своята истинска душа.

От урока по статията на Рабаш, 28.04.2011

[41763]