От урок №2, в Москва

В нашата работа трябва да се прави ясно разделяне по категории:

1. Непосредствените взаимоотношенията между другарите в самата група.

2. Взаимоотношенията между групите. Не можеш да отидеш никъде, ние сме свързани физически вътре в своята група и виртуално – с другите групи. Тази разлика се съхранява до ден днешен. Тя няма да изчезне, докато не намерим помежду си вътрешна връзка – не виртуална, не чрез интернет или по други канали.

3. Връзката на човек с неговото семейство, с околния свят.

На първо време трябва да обръщаме внимание на нашата взаимовръзка в групата. Ако групата не постига вътре в себе си правилна взаимовръзка, всичко останало нищо не струва.

По-нататък, човекът в семейството. Ние трябва вътре в групата да провеждаме такава политика: желателно е всеки другар да се грижи за останалите, за да се намират в нормално, комфортно съществуване. Тоест аз съм длъжен да се грижа за това, другарите ми да имат нормални семейни взаимоотношения, доколкото това е възможно. Защото живеем в преходен период, мъжът и жената могат и да не споделят интересите си един с друг.

Ако човек пада, трябва да го поддържат. Но само да го поддържат – при това той сам се грижи за себе си. Ако не се грижи за себе си, а пада на ръцете на другарите: „Правете с мен, каквото искате” – това не е член на групата.

Освен това, сме длъжни да се грижим за точното посещение на уроците. Който има възможност, съветвам го да идва за седмица при нас и да погледа как се прави това. Час и половина преди занятията, дежурните започват да звънят на всички хора, измъкват ги от постелята.

Някои трябва физически да ги доведат на урока. Случва се така, че да стане човек е много тежко, практически невъзможно. По времето, когато аз се учех при своя учител, имахме няколко ученици, които преди сън завързваха връвчица за крака си и я хвърляха през балкона долу, а през нощта аз я дърпах, докато човекът се събуди.

Тази взаимност – тя просто е необходима. Това е задължение!

Само ако човек е непреклонен, ако той ви е написал заявление с отказ, тогава може да го оставите за определно време. А после все пак да му напомните, да го доведете, да го поканите на някаква трапеза и т. н.

Ние сме длъжни да разберем човешката природа. Да не се уподобяваме на Паниковски от романа „Златния телец”, върху когото се нахвърлят с викове: „А, ти кой си?!” Ето така, трябва да се разбира кои сме ние. Аз съм такъв, какъвто ме е направил Творецът. И затова подходът трябва да е съответстващ.

От урок по статия на Рабаш, 16.01.2011

[33207]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Конгреси и събития - Няма коментари→

От урок №2, в Москва

Въпрос: По какво молитвата в кабала се отличава от религиозната молитва?

Отговор: Кабала принципиално се различава от всички други методики и изобщо от всичко, което съществува в нашия свят. Казано просто, тя е едно, а всички останали – нещо друго.

В какво се състои разликата? В това, че кабала е изградена на основата на промяна на самия човек. Не на промяна на нещо извън мен, не на промяна на обкръжаващата среда, не на това, някакъв дядо „боже” да започне да се отнася към мен добре, не на промяната на отношението на другите хора. Аз не моля Той да промени моето здраве, моята съдбата – нищо подобно. Аз моля Той да промени моя егоизъм – само това!

Цялата кабалистична методика е изградена на това, човек да промени себе си. От друга страна, всички други методики и религии са построени на това, че Творецът се изменя по отношение на човека: аз Го моля, Той да бъде милостив, доброжелателен, аз Го предразполагам.

В кабала няма такова нещо. По отношение на Твореца аз съм изменящият се човек, намиращ се в Абсолюта. И този Абсолют е неизменен. Ако Творецът е първопричина, първичното начало, ако Той е абсолютно добър, абсолютен, вечен, съвършен, то Той не може да се променя. Променя се само несъвършенството. Той не може да се променя.

И затова всички изменения стават само в човека. С други думи, аз, според своите сили, състояние и вътрешни свойства, усещам себе си повече или по-малко комфортно. Но това съм именно аз, защото аз съм променлив. А Творецът никога не се променя, Той е постоянната обща сила на Природата.

Съответно, всички молитви, за които говори кабала, представляват молба на човека за собствената му промяна. Към кого се обръща? Към стена? Ако Творецът е постоянен, ако Той е вечен, съвършен, то Той изобщо не реагира на тебе.

Но ти, обръщайки се към Него, ставаш друг и получаваш друга реакция, защото повишаваш при това своята чувствителност. Ти се намираш целият в същото това постоянно поле, което се нарича „Творец”, в същата тази постоянна Сила. Но ти се молиш, искайки да се промениш и тогава това поле ти въздейства с голяма интензивност. Ето, това се нарича „молитва”.

Думата „молитва” на иврит (леитпалел) означава съдя себе си, самооценям се, осъждам се. Това не е обръщение към някого, който да се смили над тебе или да те облагодетелства. Не, това е преоценка на себе си. Това е молитва.

И затова, макар религиите и да използват същата тази дума, в кабала тя, както и всичко останало, има абсолютно противоположен смисъл.

От урока по статията на Рабаш, 16.01.2011

[33395]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Кабала, Конгреси и събития, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Истинското зло начало е съотнесено с доброто начало, което ни се разкрива свише. Казано е, че целта на сътворението е да се донесе благо на създанията на Твореца. А за това ние сме длъжни да станем подобни на Твореца, даващи, като Него. Получили възможността да отдаваме, ние ще усетим, че, всъщност, това е неговото благодеяние.

Няма по-добър подарък от това да имаш възможността да отдаваш. Оттук ние ще получаваме удоволствието, което изпитва и Творецът, благодарение на Своите създания.

А значи, трябва да достигна такова състояние, в което именно това ще бъде благо за мен: да се наслаждавам като отдавам на ближния си. А „ближен” е именно онзи, когото изключително много ненавиждам. Ако му отдавам и усещам това най-висше наслаждение, значи съм реализирал принципа на любов към ближния както към себе си. В този случай, моето наслаждение е сходно с наслаждението на Твореца и между нас възниква сливане, съответствие, подобие.

Това трябва да е за мен критерий за доброто. А ако не съм способен да видя доброто на такова ниво, тогава го спускам. Да кажем, доброто е издигане над сегашния ми егоизъм. Каквото и да искам, аз проверявам това желание не по напълването на своите келим, а по близостта към целта на творението, към отдаването, към духовното. А ако и това не ми е известно, най-сигурно е да се провери доколко желанието ме приближава към книгите, учителя и другарите.

За нас проблемът винаги е в правилното измерване. Винаги се отклоняваме встрани. Подкупът на егоизма ни заслепява. „Какво да се прави”- си казваме, прощаваме си и продължаваме да измерваме неправилно. И затова не разкриваме злото. А ако не разкриваме злото, как ще можем да го поправим? Тази грешка се запазва в нас през цялото време.

Необходимо е да се съчетаят помежду си три неща: книгите, учителя и групата. Ако човек може да ги съедини едно с друго и започне да се проверява относно тях, тогава има шанс да разкрие злото. С помощта на тези три фактора той може да постигне формирането на точката на единството Израел, Тора и Твореца, за да могат книгите, учителят и групата да го насочват към свойството отдаване, към Твореца.

А напредвайки в правилната посока, човек ще види, че и средствата, и резултатите, и дървото, и плодът наистина са единни.

От урока по статията на Рабаш, 20.01.2011

[33225]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

От урок №2, в Москва

Въпрос: Как да ускорим нашето напредване?

Отговор: Това е много тежко. Зная по себе си. Мисля, че единствената възможност е късметът. Никакъв ум не помага, тук нищо не помага. Необходима е, както се казва, „карта в живота”, късмет – на иврит е „мазал”.

Или по-просто: да потисна себе си, да стана малък винт, механизъм вътре в групата. Аз изпълнявам всичко, каквото казват другарите. Правя всичко, което те искат. И по-малко свои мисли. Хванал съм се с такава работа и като автомат, без да включвам  чувствата си, без да включвам мислите си, просто влагайки себе си, да се сгуша в другарите. Това помага.

Но като цяло, това е много тежко. Да се включа правилно в група е залог за успех. Нищо повече и не трябва. Щом като се включиш в група, ти откриваш, че тя е абсолютно поправена, че вътре в нея съществуват всички светове и там вътре се намира Творецът.

Те и самите другари не чувстват това, а ти, ако си се анулирал по отношение на тях, започваш да откриваш това сред тях.

И изведнъж виждаш: „Къде само се намирам!? Оказва се, че целият наш свят – това е свят на Безкрайността!? Къде се дяна целият негатив? Нищо няма! Всичко е прекрасно, самото съвършенство!”.

Ако си се поправил – виждаш света такъв. Затова „свят” на иврит се нарича „олам ” – от думата „неелам”, „изчезващ”. Той е относителен. Както в теорията за относителността, тук всичко зависи от „ползвателя”, от наблюдателя.

От урок по статия на Рабаш, 16.01.2011

[33199]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Конгреси и събития - Няма коментари→

Урок №1, в Москва, 14.01.2011

Въпрос: Имало ли е в историята на кабалистите такива двойки, мъж и жена, които са разкрили Твореца именно във връзката помежду си? И оставили ли са те след себе си някакви източници?

Отговор: Такива двойки са съществували през цялата история: Адам и Хава (Ева), Авраам и Сара, Ицхак, Яаков и Ейсав със своите жени и така нататък.

Винаги е фигурирала женската част, защото без женската част няма контакт, няма сливане (зивуг де-акаа), няма връзка между Твореца и творението.

Мъжката част в нас – е само за това, за да поправи женската част вътре в нас. Затова от гледна точка на поправянето на творението именно женската част подлежи на поправяне.

Обектът на поправяне – това е жената. Силата на поправяне – това е мъжът. Чрез мъжа идва поправянето – за да поправи женската част. Когато женската част е поправена, тя ражда от мъжката част следващото състояние.

От урока по статията „Предисловие към Книгата Зоар“, 14.01.2011

[33315]

Filed under: Духовна работа, Духовността на жената, Ежедневен урок, Конгреси и събития, Мъжът и жената - Няма коментари→

Въпрос: Какво е това „зивуг”?

Отговор: „Зивуг” – това е съединение съгласно съответствието на формата, подобие на свойствата. Това действие е основано не на това, какъв е бил всеки от нас, а доколко ние сме станали подобни един на друг след поправянето.

Отначало ние сме били съвършено разделени и противоположни. След това сме се поправили и според това поправяне идваме до „зивуг” – единство, сливане.

Въпрос: Какво е това „парса”?

Отговор: „Парса” – това е преграда, която със силата на Бина отделя получаващото от отдаващото желание. Човек сам трябва да пожелае в него да стане такова разделяне. И тогава той привлича силата на Бина, отдаването, силата на Твореца, за да го защити тя и да го предпази, разделяйки в него получаването от отдаването. Това се нарича „да отделиш деня от нощта, светлината от тъмнината”.

От урока по „Учение за Десетте Сфирот““, 20.01.2011

[33243]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

От урок №2, Москва

Кабала разказва за усещането на желанията и напълващата ги светлина. Тяхното постепенно проявяване, по отношение на нас, изгражда духовните светове. Първият от тях е светът Асия, който е все още мъничко усещане – не възприемаме нашето взаимно състояние като динамично. То е доста статично и затова се нарича „нежива природа“.

След това, постепенно започваме да усещаме, че състоянията са променливи. Оказва се, че те имат своя диалектика, свое развитие. Така преминаваме на растителното ниво, където има поглъщане, отделяне и растеж. Започваме да усещаме динамиката и своето участие в процеса. Намирайки се в пространството с останалите желания, т.е. с душите и със светлината, която ги напълва, вече можем да оказваме своето влияние.

След това чувстваме състоянието вътре в това пространство – на животинско ниво. Сега можем да действаме самостоятелно, като се местим от място на място. Растението, макар и да расте, стои на едно място, а животното, освен че расте се мести, ражда и живо потомство. С това, практически стигаме до състояние, което е  аналогично на нашия свят. Изведнъж започваме да усещаме, че живеем, че съществуваме в нашия свят само в свойството отдаване.

А после идва ред на следващото свойство, когато дотолкова усвояваме цялото това пространство, че започваме да усещаме неговия цялостен замисъл, плана на природата отначало докрай и се включваме в този план. Именно тогава се запознаваме с основната мисъл, наречена Творец.

Всичко това изучаваме в науката кабала. Световете Асия, Брия, Ецира,  Ацилут, Адам Кадмон, светът на Безкрайността – всички те представляват постигане на пространството, в което ние с вас съществуваме.

При това, нашият свят, със земните му дела, остава в нашето възприятие. Той существува, докато не постигнем пълното абсолютно знание, познанието, единството с всички желания и напълващата ги сила.

А след това, когато постигнем последното ниво – света на Безкрайността, всичко в него сякаш започва взаимно да се включва, да се съединява, да се подрежда – и пространството се свива.

И всичко това е изградено върху молитвата на обществото. Това означава, че никога не се спирам на личното отношении към това, което става с мен. Установявайки, че правя първичен, егоистичен анализ, трябва да се приведа в ред – да поставя себе си в правилното положение.

Затова правя предварителен анализ на всяко духовно действие: разбирам, че се намирам вътре в другите и Творецът специално възбужда в мен, в групата, ненавист към другите, за да мога да се издигна над нея и с Негова помощ да изградя всичко правилно и добре. Аз си правя сметка: за какво ми е всичко да бъде уредено добре?

Привличам Твореца и предизвиквам Неговото явяване, разкриване – състоянието,  при което между нас възниква пълен комфорт, когато сме като един човек в едно сърце.

Ние имаме нужда от Твореца не, за да установи мир между нас, като майката, която трябва да се появи, за да не се карат децата помежду си. Той пробужда разногласия в нас, за да Го повикаме и да Го накараме да се разкрие сред нас.

И когато постигнем мир помежду си, това е просто индикация, че Творецът наистина се разкрива между нас. И ако още съществуват някакви търкания помежду ни, това означава, че все още недостатъчно сме Го разкрили. Така се издигаме по 125-те съпала, докато напълно не постигнем това.

От урока по статия на Рабаш, 16.01.2011

[33211]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Конгреси и събития - Няма коментари→

Рабаш, „Даргот Сулам“, статия 903, „Ту би-шват“: „Творецът желае за човека, който изпълнява заповедите, явяващи се плодове, дървото и плодовете да бъдат еднакви на вкус, тоест неговото намерение също да бъде „лишма” – заради отдаване.”

В нашата работа, трябва да преминем през няколко етапа. Преди всичко, трябва да се спуснем на стъпалото, за което е казано: „Аз създадох злото начало”. Тук, човекът започва да се запознава със своята природа и вижда колко е лош, т.е. противоположен на доброто.

Доброто – това е светлината, свойството отдаване. Къде да видя свойството отдаване, за да се измеря в сравнение с него и да определя, в какво зло се намирам? Къде е това зло и къде е Творецът, създал злото начало? Аз трябва да постигна Твореца, който е създал злото начало в мен, а срещу него трябва да бъде Тора като добавка.

Защото не може да има тъмнина без светлина и светлина без тъмнина. Ние не постигаме нищо само по себе си, а само сравнявайки го с противоположността. И затова, човек постига заложената в него лоша природа, само според своите добри дела. Само по този начин можем да постигнем злото.

Така, че грешниците, за които говори Тора, са особени и велики хора. Стъпалото грешник е много високо. Човекът работи по отношение на доброто, стараейки се да преодолее злото в себе си и да постигне благото. Тогава, познава злото, разкрива греховете на Адам и влиза в процеса на поправяне. Така, разкриването на злото начало се явява част от този процес.

И само след това, постигайки злото, човекът започва да проверява еднакви ли са „дървото” и „плодовете”, устремени ли са в една посока – към отдаването. Защото „плодовете” са отдаване, а не самонапълване. Човекът се старае да бъде над своя егоизъм, определяйки го като зло, над което трябва да се издигне. Той отново и отново открива какво иска и от какво може да се наслаждава, и определя за себе си, какво представлява египетското наказание. Готов е на всичко, освен на това да се самонаслаждава.

И тогава се издига над всички възможности за наслаждение и стига до истинските плодове – до отдаването. Наслаждение от отдаването – ето какво е плодът на Дървото на познанието. Това е вярата над знанието – вярата, израснала на Дървото на познанието.

Само по този начин, човекът израства – издигайки се над злото, над разкриващото се в него свойство получаване и под никаква форма не желае да го използва. И тогава в него израстват плодовете.

Именно това символизира Ту би-шват, „Новата година на дърветата”. Защо на дърветата, а не на плодовете? Защото засега, човекът придобива свойството отдаване, а след това е необходимо да се научи да получава заради отдаване.

По духовния път непрекъснато разкриваме неправилните форми в себе си. Както пише Баал а-Сулам в „Предисловие към ТЕС”, само онези, чието търпение е било голямо и е устояло се удостояват да влязат в царския дворец, в онази „градина”, в средата на която стои Дървото на познанието.

От урок по статия на Рабаш, 20.01.2011

[33231]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

От урок №2, в Москва

Въпрос: В процеса на движението ние разкриваме в себе си малки, нищожни „аз”, малки, нищожни личности. По какъв признак ги проследяваме? И по какъв начин става раждането на другото „аз”?

Отговор: Аз разкривам в себе си тази малка нищожна личност по отношение на Твореца. По отношение на всичко останало –  няма значение каква личност съм.

Къде разкриваме злото? Да речем, аз обичам да си хапвам. Това зло ли е, егоизъм ли е? Не! Аз обичам да се разхождам продължително. Това добро ли е или лошо? Егоизъм ли е? Не!

Егоизмът се проявява там, където трябва да се свържа с другите, за да разкрия Твореца, a не искам да го направя. Егоизъм е отблъскването от другарите по група. Затова неговото разкриване не е проста работа – тепърва трябва да се стигне до нея .

Ето тук се и спъваме! Независимо какво ни доставя удоволствие, ако не стигаме до този егоизъм – няма страшно. Но в момента, в който възникне проблем с егоизма вътре в групата, над който именно трябва да работя, всичко спира дотук, заглъхва. Това е именно свойството, което трябва да поправим.

Нищо друго не трябва да поправяш. Продължавай да се разхождаш, продължавай да ядеш по два-три обяда, да спиш по десет часа на денонощие. Няма значение.

Важно е само едно – отношенията с другарите. Това е  прецизния избирателен филтър на моята природа:

• Това, което се отнася до групата – него трябва да поправям.

• Всичко, което не се отнася към междугруповите, вътрешно – груповите отношения, касае само мен. Един има нужда да поспи десет часа, друг трябва да изяде пет обяда дневно и т.н. Това няма значение.

Така че егоизмът е само между другарите. Всичките му прояви са само там. Единствено на това трябва да обръщаме внимание и само според работата между нас да ценим другарите.

Но докато човек осъзнае това, докато разбере, докато чуе, докато се съгласи – минават години. Той може да слуша за това и, все едно, вътрешно да не се адаптира към него, да не възприема, да не улавя.

От урока по статията на Рабаш, 16.01.2011

[33202]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Конгреси и събития - Няма коментари→

Урок №1, Москва, 14.01.2011

Въпрос: Какво според вас е свободата? И свободен ли сте Вие?

Отговор: Според мен свободата е пълно подобие на Твореца, когато в мен няма други желания – освен подобните на Неговите.

Защото Творецът е абсолютният закон на природата. Това не е някой, седящ на небето. Това е огромният закон на природата, обхващащ я изцяло и управляващ всички, всички нейни части, включително и мен.

А аз се намирам в абсолютен затвор. Представете си, че сте здраво завързани. Нервите ви не издържат, непоносимо е, вътрешно се разкъсвате и това е ужасно! Именно в такова състояние се намирате, ако сте противоположни на Твореца.

Но ако заедно с Него се доближавате до Неговото подобие, към разбирането за Него, към равновесие, вие изведнъж чувствате, че всички тези окови, всички тези ограничения изчезват.

Вие сте като зъбно колелце, скачено от всички страни заедно с останалите зъбни колелца. Не можете нито да мръднете нанякъде, нито да дишате. Не можете да направите нищо! И изведнъж чувствате, че именно вашето разбиране за Твореца, вашето съгласие с Него ще ви доведе до такова равновесие, до такова радостно състояние, че нищо повече няма да е нужно. Такова успокоение…

Това вече е състоянието „хасадим”, когато вие се намирате в свойството на така наречената вяра, в свойството хасадим. Не ви е необходимо нищо повече, освен да съвпаднете с Него по свойства. И каквото и да се случи, това е Неговото въздействие върху вас, за да намерите още по-голяма възможност да съвпаднете с Него.

След като Неговите всевъзможни въздействия са преминали през вас, и сте се уподобили с всички тях, и нищо повече не може да да ви въздейства, отдалечавайки ви от подобието с Твореца – тогава сте постигнали свойството на абсолютно отдаване, Бина. Едва сега се чувствате абсолютно свободни.

Какво значи „абсолютно свободен”? Намирате се изцяло във властта на Твореца, както и преди, но сте напълно съгласни с него – не по неволя, а от добра воля, от осъзнаването, че точно така, а не иначе трябва да бъде. Вие се намирате в пълна хармония с Него, в унисон. Това е състоянието Бина, когато нищо не ти е необходимо!

И чак след това започва следващият вид работа, който се нарича получаване заради отдаване.

От урока по статията „Предговор към Книгата Зоар“, 14.01.2011

[33105]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Конгреси и събития, Творец - Няма коментари→