„Зоар”, Предисловие, статия „Две точки”, п. 121: Затова силите на разделение се наричат „ключалки”, защото те заключват вратите към сближаване и ни отделят от Твореца.

Но ако ги преодолеем, така че те да не повлияят на любовта в нашето сърце, като я охлаждат, тогава тези ключалки се преобразяват, и стават „входове“, тъмнината се превръща в светлина, а горчивината става сладост.

Въпрос: Какво означава „да се охлажда любов в нашите сърца”?

Отговор: Ако човек изначално подготви себе си за факта, че той планира да постигне любовта на Твореца, т.е. свойството отдаване да стане любимо, признато и желано от него, така че да почувства свойството отдаване, което идва при него като огромна ценност и възнаграждение за всички усилия, които е положил – това означава, че той готви себе си за правилните действия.

Тогава, въз основа на правилната подготовка, той гледа различно на всички смущения, които идват, за да го охладят, да го отблъснат от любовта към Твореца, от приближаване към свойството отдаване. Той ги вижда като помощ, защото имено чрез тяхното преодоляване, той става по-силен, по-разбран, по-храбър и по-учен, и чрез по-голямото разбиране, усещане и сила се издига до свойството отдаване.

Например, ако искам да бъда физически силен, тогава всички мои занимания с тежести, подскоци и бягане за мен са тренировка, която ще ми позволи да стана по-силен. Всичко зависи от подготовката. Ако не искам да бъда по-силен, ако това не ме тревожи, тогава всички прегради, издигащи се по моя път, ще ме лишат от желанието да напредна. Аз ще ги избегна и въобще няма да им се радвам.

Виждам ли преградите като помощ, изпратена ми свише, за да ме развият и издигнат до нивото на Твореца, или не? Това зависи от моя стремеж, подготовка и подкрепа на обкръжението. Това е единственият начин, по който можем да напреднем. Всичко зависи от подготовката. Преди да отворя книгата, да достигна до групата, да започна да уча или мисля за нещо, аз задавам въпроса „Защо правя това? И за какво трябва да мисля?”. Единственото, за което трябва да мисля е как да направя оценка съгласно анализа „истина/лъжа”, а не съгласно усещането „горчиво/сладко”. Тогава, аз веднага се опитвам да изградя моите различия, основани на анализите „истина/лъжа”. А ако е така, тогава аз поне зная, че не съм там, че не го искам и т.н. Но въпреки всичко, аз различавам истината: Кой съм аз сега и какво се случва вътре и извън мен?

Това е задължително! И всичко тук зависи от обкръжението, от подготовката на обкръжаващата среда. Едно зърно не може да се развие освен ако средата не му осигури всичко, от което се нуждае за да порасте. Само по себе си то просто би изсъхнало. Трябва да има обкръжение, което пробужда човека и работи над него.

Представете си, че се намирате в обкръжение, в което всеки ви окуражава да бъдете физически силен. Тогава вие се учите от тях и заедно с тях участвате във всички тренировки. Те скачат и вдигат тежести от сутрин до вечер! Защо? Защото това е целта. И вие започвате да правите същите неща, без значение дали искате или не, защото сте получили важността на целта от тях. Вие виждате всяка една пречка, всяка тежест, която трябва да вдигнете, всяко упражнение, което трябва да направите, като възможност, дадена ви да пораснете. Няма друга възможност.

От урока по книгата „Зоар”. Предисловие, 25.01.2011

[33663]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Зоар - Няма коментари→

Празникът Ту би-шват, „новата година на дърветата“, символизира плодовете на духовната работа, духовното развитие.

На първия етап, ние обръщаме егоистичното намерение «ло-лишма» в алтруистично – «лишма», в отдаване заради отдаването. Придобивайки свойството Бина, човек става „дърво в полето“.

А след това, преминава към етапа получаване заради отдаване, и тогава безплодното дърво в полето става плодоносно. Това е резултат от работата на човека, стъпалото на човека. Сега, посредством своето „дърво“ той отглежда плодове, напълва души, отнасяйки се към тях като източник на отдаване, подобно на Твореца. По този начин, човек се уподобява на Него и завършва поправянето.

В празника Ту би-шват ние, кабалистите, виждаме резултата от цялата работа на човека. Изобщо, всички празници играят двойна роля – те олицетворяват някаква част от нашия път и в същото време, в тях се крие частта и признака на неговото завършване.

Песах, празникът на излизането от Египет означава, че вече виждаме как и защо оставяме егоизма. Тъй като е невозможно да се излезе от него, без да се знае целта.

Шавуот, празникът на даряването на Тора, също не се ограничава с придобиването на средството за поправяне – ние знаем защо го получаваме.

Рош а-шана, еврейската Нова година е началото на всички промени, а в първоначалния замисъл вече е заложена крайната цел.

Денят на изкуплението, Йом Кипур, отново ни напомня защо преминаваме през веригата от поправяния. Същото се отнася за  Ханука и Пурим.

Всички тези обичаи, приети в нашия свят, символизират етапите, жалоните по пътя на нашето духовно развитие. Именно оттам произлизат.

Но какво толкова особено има? По време на празника Ту би-шват ядем плодове и сладки неща – не е ли твърде слаб намекът? Пурим също прилича повече на детски празник. Но всъщност, това са най-важните празници, и обобщенията за тях са много внушителни. Тъй като става дума за резултати и за плодовете от положените усилия.

Пурим олицетворява окончателното поправяне, края на пътя. Тогава двете сили: и положителната, и отрицателната, поддържайки се една друга, участват в постигането на крайната цел. Ту би-шват означава също узряване на плодовете, но разликата тук е в нивото на възприятие. «Дърво в полето» е растителното ниво, а Пурим са по-високите стъпала.

От урока по статия на Рабаш, 21.01.2011

[33323]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Какво можем да направим сега, за да зарадваме Твореца?

Отговор: Всичко, което правя в стремежа си към единство с другите, за да мога по този начин да дам възможност на Твореца да ни отдава. Всичко това означава да Му доставям удоволствие, дори ако аз още не съм достигнал до такова единство, в което Той би могъл да внесе своето изобилие.

Обединението трябва да бъде пълно. Нашето кли се дели на пет части и на още пет, и още – до ¹/₁₂₅ части. Това е най-малката мярка на обединение между всички и дори тя е вече достатъчна да може Творецът да ни даде съответната част от Своята светлина, която да усетим.

Така че цялата ни работа се състои в подготовка на кли, съсъда, в обединението между нас. Ние трябва да работим не спрямо Твореца, а между нас – устремявайки се към него. За разлика от Съветска Русия, ние се обединяваме не заради нас самите, а за да можем да предоставим на Твореца възможността да ни отдава. Тогава Исраел, Тора и Творецът действително ще бъдат единни.

И това е достатъчно. Ние работим между нас, удържайки намерението за благото на Твореца, за да подготвим съсъдите за Неговото отдаване.

От урока по статията на Рабаш, 24.01.2011

[33558]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Как да благодаря на Твореца за малките духовни откровения?

Отговор: В човек те веднага намират голяма ценност, защото никога не е било това с мен, никога не съм ценил издигането над самия себе си. А сега чувствам, че съм се надигнал собствения егоизъм и оценявам това като истинско съкровище.

Откъде такова отношение? От светлината. Разбира се, не аз самият правя верния анализ. В природата на нещата, изпитвайки състоянието на подем, аз предпочитам да се придържам към.

От урок по статия на Рабаш, 23.01.2011

[33457]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Рабаш, „Шлавей Сулам“, 1989 г. Статия 17, „ Не трябва да приветстваш човека, докато не благословиш Твореца”: 

Човекът трябва да служи на Твореца и винаги да търси възможност да Му достави удоволствие, за да се наслади Творецът на неговите дела.

Казано е: „Творецът ще се зарадва на Своите дела”. Защото делата на Твореца – това са творенията, които трябва да му доставят радост.

Ние трябва да работим по-високо от желанието за наслаждение. Всичко, което се случва в него, се отнася към неживото, растително и животинско ниво на този свят, към материалистичната психология. Тук разкриваме кое за нас е сладко и кое горчиво, и дори ако искаме да се издигнем по-високо, не е по силите ни да го направим. Дори не знаем, че съществува нещо по-високо.

Само след продължителна работа, човекът започва да усеща вътрешната борба със своя егоизъм. В него се формира дилемата: или Творецът, или егоистичният разчет – и той се мята между тях. И тогава, от тези „люлки”, появяващи се в неговото желание за наслаждение, човекът се издига към висшите „люлки”, към състоянието на избор, наречено „клипат нóга”.

Там бива прекратен постоянният разчет за тъмнината и светлината в егоистичното желание. Сега, за човека е „светлина”, когато въпреки своето желание чувства, че Творецът го променя, „оперира го”, освобождава неговото отношение от собствената му природа и му помага да се издигне над своя егоизъм.

Творецът извежда човека от сметките за личната изгода и се радва на Своите действия. Деянията на Твореца, Неговата работа – това сме ние. Творецът се радва, че ни променя. Затова, човекът трябва да бъде готов „да пожертва” себе си – с други думи, да се приближи, „да влезе в операционната”, да се довери на работата, която Творецът извършва над него. Така човекът стига до истината.

От урока по статия на Рабаш, 23.01.2011

[33469]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Защо не мога да моля за поправяне на всички? А ако моля, как да проверя това действително ли е молба за всички, или аз просто се самозалъгвам?

Отговор: Човек моли за онова, за което го боли. Но затова ни е даден разумът, обкръжението и обкръжаващата светлина, за да не действаме само от своето егоистично желание.

Това, което усещам вътре в желанието е молитва. Ако просто мърморя някакви думи, а сърцето ми чувства съвсем друго – няма да помогне. По този начин, ти можеш да залъгваш всеки, но с Твореца това не работи.

Затова са ми дадени такива средства: учител, група, книги. Всичко това заедно се нарича „обкръжение”. Аз се обръщам към него изкуствено и искам да получа поддръжка и допълнителна сила. Обкръжението започва да ми влияе в отговор – това се нарича „поддръжка от обкръжението”.

Но ако аз, посредством учителя, се обръщам към групата, а посредством групата – към книгата, то в края на тази последователност достигам Твореца, който се разкрива вътре в това обкръжение. И тогава аз Го привличам за помощ, а обкръжението става за мен средство. В такъв случай, това не се нарича просто поддръжка – а поправяне.

Всичко зависи от това, как аз се обръщам към обкръжението и как го установявам относно себе си: обръщам ли се аз към най-вътрешната част или само към външната. А също важно е използвам ли го егоистично или не. Но в крайна сметка всичко се измерва с това, каква накрая се получава моята молитва.

Ако след това, тази молитва отново се връща към обкръжението и там аз искам да разкрия Твореца – значи и моето първо звено от веригата е било правилно. Ако в резултат от обучението, работата, всичко, което правя, започна да свързвам бъдещето си с групата, с правилната и поправена система на връзки между нас, и там търся Твореца и цялото свое бъдещо напълване – значи досега съм работил правилно!

От урока върху „Учение за Десетте Сфирот““, 23.01.2011

[33497]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

От урок №2, Москва

В света не се случва нищо излишно. Всичко е само заради необходимостта да бъдем доведени до крайното съвършено състояние, където сме в пълно подобие с Висшата единна сила.

И за това, ако ние забравяме за това в групата, когато тази Сила ни третира, когато ни подръпва, постоянно предизвиквайки всевъзможни „коварни” движения, най-важното е да не се подаваме и винаги да помним, че всичко това се случва нарочно. Никой никога не прави нещо просто така. Ако хората не са болни психически, тогава всичко, което им се случва в групата, се случва специално затова те да се издигнат над него, да се отнесат правилно към него.

Това не означава непременно, че ние трябва да игнорираме проблемите. Но най-важното е да ги свързваме с Твореца, с онази Сила, която ни управлява. Всичко изхожда от Него, Той сам в момента ни подлага крак, за да се научим да се движим над тези проблеми и така да се издигнем над егоизма – не над своя личен, а над онзи, който възниква между нас.

Ако ме влекат някакви егоистични действия, да кажем – ако искам да си купя по-хубава кола, да получа по-голяма заплата и т.н. – това не се отнася към кабала, това си е лична работа на всеки. А ето онова, което се случва в групата между нас, степента на моите триения с останалите – това произтича от Твореца, само от Твореца. И само ако не забравяме за това, че Той е, който ни въздейства, можем да се справим с тези проблеми.

Ние никога не можем да се справим с тях отделно от Него, дори ако непрекъснато ги решаваме между нас. Нека да разбираме, че трябва да ги решаваме, защото трябва да бъдем заедно, защото по такъв начин се съединяваме в група, че не трябва да се разделяме – това изобщо няма да помогне! Ние ще затъваме в него все повече и повече.

Кардинално, правилно, реално да се реши може въпросът само тогава, когато всеки от нас, и групата, и Творецът, се намираме заедно, когато съвместно решаваме този проблем. Той събужда недобри егоистични явления между нас, за да можем да Го „привлечем” към себе си или казано другояче, да Го разкрием помежду си.

Проблемите – това е празно пространство, което ние искаме да открием като запълнено от Твореца. И ето, че Той ни предоставя такава възможност. И значи проблемът е там, правилно да отвърнем на Неговия призив, когато Той събужда егоизма във всеки от нас.

Творецът „флиртува” с нас, пробуждайки у нас внимание към Себе си, и правилната реакция се състои в общата молитва, когато ние заедно започваме да се обръщаме към Него. Тоест, без да пристъпваме към каквито и да било разбори между нас, ние се събираме всички заедно и се обръщаме към онази Сила, към онази Първопричина, от която произтича всичко. И това се нарича „молитва на обществото”.

Ние призоваваме, викаме Твореца, задължаваме Го да се разкрие между нас. Той е предизвикал в нас негативни взаимоотношения – а ние ги преобразуваме в желание, в необходимост от Неговото присъствие. Ние сме като скарани деца, които не могат нищо да си поделят и искат майка им да дойде и да се намеси между тях. Творецът специално предизвиква проблеми в нас, а в отговор, ние трябва да осъзнаем това и да го повикаме, за да запълни това пространство.

От урока по статията на Рабаш, 16.01.2011

[33398]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Конгреси и събития - Няма коментари→

Въпрос: Откъде се взима в нас желанието за отдаване?

Отговор: Желанието за отдаване се пробужда в нас под въздействието на висшата светлина – „светлината, връщаща към източника”. Ние не знаем, какво е това желание за отдаване и отдаване извън нас.

Ние съществуваме в своята природа на получаване и изведнъж идва някаква външна сила и ни влияе. А ние не знаем що за сила е това. Ние съдим за нея само по нейните проявления, по резултатите от нейните действия. Аз започвам да познавам Твореца по действията на тази сила в мен.

Той – това са онези последствия, които Той предизвиква в мен. А Него самият аз не познавам. Аз не познавам дори същността на явленията в този свят: какво е електричеството, какво е хлябът, кой съм аз самият?! Аз не мога да постигна самата същност на нещата – на мен ми се разкриват само следствията от проявлението на тази същност.

Затова науката кабала (и изобщо всяка наука) изучава само онова, което е възможно да бъде изучено: материята и формата, облечена в материя.

И когато при нас идва тази особена, странична, външна сила – на мен не ми е известно откъде идва тя и Кой е той. Аз я извиквам по някакъв особен, непонятен начин, който се нарича „чудо” (сгула).

Защото в мен не съществува никаква възможност да разбера как именно ѝ въздействам, как се пробужда тя и започва да ми действа в отговор. Аз съдя само по нейните проявления, които усещам в своя материал, желанието.

Вътре в себе си аз чувствам изменения – като резултат от чуждото въздействие. Това следствие, породеното в мен – и се нарича желание за отдаване.

Това е много странно и особено свойство – съвършено непонятно и незнайно за мен. Когато то изведнъж се ражда, тогава разбирам, че никога преди не съм го изпитвал.

А ако поговоря с обикновените хора, то всеки ще каже, че прекрасно знае какво е това желание за отдаване и че отдава на другите. Той не разбира, че цялото това отдаване е само друга форма на получаването.

Да разбереш с какво се отличава получаването от отдаването можеш само, ако си получил вече тези две желания. Едното идва при нас отвън, а другото е заключено в нашата природа. Ето в такъв случай, човек може да различи едното от другото и тогава започва да разбира кой е той всъщност.

Сега ние даже не разбираме, че в този свят действа само един закон – на егоистичното получаване. Ние ще разберем това, едва след като се сдобием с желание за отдаване.

Чак когато излезем от Египет, можем да разберем какво точно е било Египетското робство, в сравнение със свободния живот! Всичко се познава и оценява само чрез своята противоположност.

От урока по статията „Свобода на волята“, 21.01.2011

[33345]

Filed under: Духовна работа, Кабала, Свобода на волята - Няма коментари→

Въпрос: Какво означава да благодаря на Твореца?

Отговор: След всички усилия, които се изискват от мен в разпространението, ученето и групата, аз достигам до отчаяние и тогава започвам да възприемам своето егоистично желание отделно от себе си. По същия начин, болният човек чувства мястото на заболяването и неговият източник – болезнената зона вътре в него, която той различава и иска да изолира.

Тогава той започва да работи над изхода от Египет, над изолиране на егоистичното желание. Човек се опитва да отдели себе си, но не може. Така преминават първото и второто Египетско наказание.

След това човек започва да чувства, че всички тези изменения по отношение на злото му начало са предизвикани от Твореца. Както пише Тора, Творецът известява Мойсей, че Той е дал сили на Фараона, за да се издигне и прояви Себе си над него.

Човек започва да вижда и разбира, че Творецът извършва цялата работа в него. Той води човека нагоре, над егоистичните разчети, а след това го спуска, и той пада. Тогава Творецът още веднъж го извежда, а по-късно човек отново пада. Така, отново и отново, човек придобива знание и усещане за факта, че ако Творецът не извърши над него тези действия, той завинаги ще остане в Египет, вътре в егоистичното желание.

Тези впечатления се натрупват, стават по-ясни и по-силни, докато човек не закрещи, готов на всичко – дори на най-големия мрак за своя егоизъм – всичко, за да избяга от него. Това е „Египетската тъмнина”, нощта на изхода от Египет. Няма по-голяма тъмнина от тази, но ако той знае, че следва Твореца, тогава човек предпочита тази тъмнина. Разбира се, той не я предпочита в желанието за наслаждение, а защото Творецът върви пред него.

А ние достигаме това, чрез прецизна работа.

От урока по статия на Рабаш, 23.01.2011

[33461]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Явява ли се радостта критерий за напредък?

Отговор: Когато се сливам с Твореца и поставям себе си под Неговото въздействие, аз чувствам, че Го правя щастлив.

Въпрос: Но нима ние не изхождаме от отчаяние? Трябва ли самият аз да се радвам или трябва само да знам, че Творецът е щастлив?

Отговор: Понякога човек усеща отчаяние, но това не води до напредък. Аз не мога да се приближа до Твореца в това състояние. Най-добре е да направя всичко възможно да избегна потапянето в отчаяние. Написано е: „Глупакът седи със скръстени ръце и се самоизяжда”. Клипа е да си мислим, че напредваме от отчаяние.

Когато аз жално се наслаждавам на своето зло в надежда за напредък, клипа скрива от мен истината. Аз не виждам светлината, Твореца, свят пълен с поправяния, радост и наслада. Аз се намирам в злото като червей в ряпа и за мен нататък изход няма.

Ние никога не напредваме чрез злото. Представете си едно дете, потопено в зло. Как ще порасне то? Едва-едва или въобще никак.

Ние растем само чрез радостта, напълването и доброто въздействие. Затова трябва да вложим цялата си енергия, да излезем от отчаянието и да избягаме от него напред. Всяка секунда в отчаяние е лоша. По-добре иди си дремни, но не свийвай с отчаянието.

Въпрос: Какво означава първо да приветствам Твореца, а след това да приветствам хората?

Отговор: Това означава, че първо трябва да направите връзка в мислите си с целта на живота си, причината, поради която сте били създадени, и защо правите, мислите и решавате така? Разбира се, това е за да разкриете Твореца вътре в себе си. Това означава, че Го приветствате. После се обръщате към човека вътре в себе си и го приветствате, за да го доведете до нивото на Твореца.

От урока по статия на Рабаш, 23.01.2011

[33450]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→