Конгрес в Грузия. Семинар №1

През цялата история, в течение на много поколения преминаваме през период на реализиране на всичките ни материални желания, докато не достигнем до въпроса за смисъла на живота.

Търсим отговор на въпроса за смисъла на живота и с негова помощ идваме в групата.

В групата се ”плискаме” като пране в пералня, без да знаем кое, къде и как – като малки деца, които не разбират къде се намират. Пребиваваме в такова състояние известно време, понякога няколко години, докато не започнем да получаваме падения и подеми, и тогава започваме да се безпокоим. Изведнъж забравяме какво е било вчера, като болни от склероза. Или пък изведнъж ни обхваща радост, а после скръб. Творецът започва да ни влачи ту наляво, ту надясно, да ни тресе в едната или в другата посока. Усещаме се така и в чувствата, и в разума си.

И това се случва дотогава, докато човек не разбере, че може да напредва само ако се закачи за Твореца чрез групата, защото Творецът винаги се намира само в средата на групата. Затова Той ще ни тресе дълго, докато не разберем това.

Науката кабала предварително ни обяснява за какво ни се дават всички тези състояния, с помощта на които съзнателно да се устремим към Твореца.

От първия семинар в Грузия, 05.11.2012

[92891]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития, Практическо обединение - Няма коментари→

Конгрес в Грузия Семинар №1

Намираме се под постоянното въздействие на една, единствена сила на Твореца – няма никой, освен Него. Защо Творецът през цялото време ни обърква? Ту спим, ту изведнъж скачаме, вдъхновяваме се, радваме се, ту отново не знаем къде да отидем. По-добре ли е да сме по-близо до другарите или по-далече от тях, от групата, настроението ни ту е добро, ту изведнъж става лошо. Какво иска Той с това, че ни хвърля от една страна на друга? Защо не ни даде правилната посока, за правилно развитие, навсякъде и на всички?

В религиите, например, се казва: „Прави така и всичко ще е наред. А ако правиш иначе, ще стане лошо.“ Всичко е ясно. Така учим и малкото дете: „Това не трябва, това е лошо, прави така и ще бъде добре.“

В света всичко е малко или много ясно, освен нашата духовна работа. При нас се случва нещо много странно. Винаги сме в пълна бъркотия: това, което вчера разбирахме, днес вече не разбираме, дори не можем да се върнем към това, което е било вчера.

Защо Творецът прави от нас хора, мятащи се от едно състояние в друго, от едни изводи в други? Ако Той е един, единствен, единен, ако Той от начало до края е като единна сила, която ни контролира, от къде се вземат толкова различни състояния, ако ни управлява само Той? И второ, защо прави така, че да ни доведе до напълно объркано, неразбираемо състояние, в което нито желанията, нито мислите могат да предложат нещо?

Въпрос: Защо Той прави това? Ако допуснем, че това е единствената сила, способна да ни прехвърля от една страна на друга, то защо Той предизвиква такова състояние в нас, че колкото повече напредваме, толкова повече съмнения и трудности имаме?! Той не иска ли да напредваме към Него. Той не иска ли да ставаме по-умни и по-силни. Има цел, има методика, има всичко. Защо всеки път се появяват все нови и противоречиви чувства, мнения? Какво изобщо става?! Защо Му е нужно това?!

Отговор: Творецът постоянно ни дърпа, за да разберем своята безпомощност и в крайна сметка да се обърнем към Него. Защо Той ни тресе през цялото време като в пералня? – За да загубим опора под краката си и да се вкопчим за Него.

От 1-вия семинар на конгреса в Грузия, 05.11.2012

[92896]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития, Практическо обединение - Няма коментари→

Науката кабала е единственото средство, което ми позволява наистина да контролирам собствената си съдба. Никой от президентите и премиерите няма да помогнат. В крайна сметка, и тях  ги „тегли за ухото“ съдбата, която е в ръцете на Твореца.

Но прибягвам до науката кабала не просто да се помоля: „Моля те! Направи така, че да ми е добре!“ Не, искам да разкрия Твореца, да се запозная с Неговите планове, да разбера как да се присъединя към тях, как да им въздействам. Това не е просто разкриване – дава ми се достъп до „клавиатурата“, с която се изпращат команди до цялата реалност.

Нещо повече, учат ме как трябва да действам, как да контролирам собствената си  съдба и съдбата на целия свят. Обясняват ми структурата на духовните светове и на този свят, историята на процеса, неговите причини и насоки, природата на мирозданието, системата за контрол. Накратко казано, няма нищо, което да не е включено в науката кабала. Тя описва точно природата – абсолютните закони, които не познаваме. Междувременно, ако се запознаем с тях, ще имаме контрол над всичко.

В крайна сметка, „Творецът“ не е случаен изблик на емоции, не е нечие смахнато желание, оставящо ме в последния момент на разкриване на истината. „Творец“ е общ универсален Закон на реалността. И ако го изуча, ще знам как да се отнасям към него, как да се „слея“ с него, как да го управлявам.

Ако искам това, ще се появи такава възможност. С времето ще разбера, че първата стъпка е да разбера Твореца. В действителност, като Го разбера, веднага ще се съглася с Него. Така човек се съгласява с майка си, когато порасне и види, че нейните желания са за негово добро.

И затова възможността да контролираме абсолютния Закон не съдържа в себе си противоречия: разкривайки общата система, виждам, че тук се иска само правилно съчетание между мен и него. Трябва само да изменя себе си и осъществявам това по стъпалата на духовната стълба. На всеки етап ще се прикрепям към Твореца, ще си включваме един в друг, ще стигаме до споразумение, до средната линия – след това заедно сме в хармония и мир. Достигаме равенство в сегашното състояние, във всеки миг от живота ми, тъй като и двамата го считаме за най-добро.

Така управлявам съдбата си – защото и от Негова страна тя се управлява така. А какво може да бъде по-добро за човек от това?

От урока по статията “Същност на науката кабала“, 12.11.2012

[92725]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Кабала - Няма коментари→

Конгрес в Грузия. Урок №2

Любовта към другарите се заключва в това, че не обичам никого от тях. Аз естествено искам да покоря всеки един от тях – нека да ми се подчиняват, нека правят това, което искам. А и въобще: за какво ли са ми нужни? Не искам да ги има.

Това е „нормалното“ отношение на човек към всички останали.

Любовта към другарите е в това, че за мен няма значение какви са техните свойства, тяхната менталност или физически проблеми, или обратно, техните успехи – за мен са важни само точките в сърцата. Именно тях обичам. А всичко останало не съм длъжен да обичам.

По принцип, не е важен даже и полът. Трябва да се откажеш, да се отдалечиш доколкото е възможно от външните прояви. И тогава всички други неща изведнъж започват да се допълват взаимно.

Защото с точките в сърцата не се допълваме взаимно – ние просто ги комбинираме, в тях царува съгласие между нас. И веднага след като свържем точките в сърцето, изведнъж всички наши съвсем различни характери, свойства, като предавки, започват да се свързват помежду си. Така както два диска в съединителя прилягат един към друг – и целият механизъм започва да се върти нормално. Ако се свързваме с всяка точка в сърцето, а над всички други свойства се издигаме, без да им обръщаме внимание, то влизаме в идеално сцепление помежду си.

Как става това? Обичам, уважавам в другаря си стремежа му към единство, стремежа му към Твореца. Считам, че с това той ме превъзхожда, в това той е по-висш от мен, в това е по-устремен, отколкото съм аз. По такъв начин виждам в другарите си това, което се нарича „великите хора на поколението“. Ако възвисявам другаря си в главното, без да обръщам внимание на никакви други негови земни свойства – по този начин се приближавам до него, „поставям“ себе си под него. Така се обединяваме.

„Другарска любов“ означава такова обединение в едно цяло именно на нашите точки, с изключение на всичко останало. И трябва да си помагаме взаимно в това. Мога да правя всякакви видове услуги на другарите си в групата, да им съдействам във всички земни проблеми, но само ако действително представляваме части от една група и се стараем да съединим точките си.

Кабала се отнася много строго към простата взаимопомощ. Защо? Защото тя иска намерение от човек! И тук трябва да имаме много ясен анализ за себе си: Защо правя това? Не само защото ми е жал за някого, защото ми е неудобно пред някого, защото не искам да изглеждам бездушен и т.н. Не, аз се довеждам до друго условие – да направя това, защото по този начин постигаме единство. Единствено за това!

От 2-рия урок от конгреса в Грузия, 06.11.2012

[92454]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - Няма коментари→

Конгрес в Грузия. Урок №2

Следващата степен след любовта към другарите e любов към ближния, както към самия себе си. Това е като ”висш пилотаж”, когато не само обединяваме точките в сърцата си, но и се допираме по всички оставащи параметри, които се допълват едни други, като общия строеж на един хор. И тогава започвам да обичам всички свойства на всички другари, защото те ме допълват, а аз допълвам тях до едно, единно цяло.

С точките в сърцата си не можем да се обединим така, че да се сравняваме с Твореца. Сравняваме се с Него, когато всичките ни свойства стават абсолютно обединени, взаимно допълващи се. И затова любовта към ближния е както към нас самите – това е ниво, на което в човек се разкрива единството, т.е. Творецът.

От това става ясно колко са важни моите другари. Тяхната важност е в това, че без тях нищо не мога да постигна. Всички се явяваме части от едно единствено творение, което се е разбило на части и се чувства раздробено. Всеки е едноличен, всеки усеща само себе си, а другите усеща дотолкова, доколкото могат да му помогнат или попречат. И така, важността на другарите се състои в това, че само в съвместната работа, постоянно принизявайки себе си пред тях, мога да се съединя с тях. В това се състои важността на групата.

Постигането на целта зависи от това, доколко постоянно ще се устремяваме от началната, егоистична точка на всеки, точката в сърцето – през групата, през обединението – към разкриване на Твореца в нея, т.е. на свойството на единството, на Единния, на Единствения.

Творец е именно свойство, а не нещо, съществуващо само по себе си. Нищо не можем да усетим в изолация. Усещаме само проявата на някакъв носител, на материята. И затова, говорейки за някаква сила имаме предвид къде и в какво се проявява тя.

Съответно, говорейки за Твореца, подразбираме свойството единство, единност на любовта, отдаването, свойството на еманацията, на съвършенството, която се проявява в нас. В противен случай не можем да говорим за Него, защото не знаем как може това да се случи извън нас.

Затова групата трябва да достигне такова състояние, когато тя представлява свойствата на Твореца.

От тук възникват всевъзможни изводи: по какъв начин трябва да си ”създадеш приятел”? Как да се отнасяш към него: като към голям или като към малък? Като към ученик или като към учител?

Оказва се, че всички отговори са верни: и като към равен, и като към ученик, и като към учител. Странно ми е как може той да ми бъде равен, ако всички ние сме различни по природа? Той може да ми бъде равен само в едно: не е по силите ми да постигна Твореца без него, и той без мен. Получава се, че изначално сме партньори по нещастие.

А след това започваме да действаме по следния начин: всеки от нас трябва да е по-високо от другия, за да му помага, и да е по-нисш от другия, за да може да се вдъхновява от това, което има другарят, и да получава осъзнаване за високата цел, устрем към единство от него. Такъв устрем не достига на всеки и винаги ще е в недостиг. Него можеш да получиш само от останалите.

Работя с другаря си така: той е по-висш от мен, той е по-нисш от мен, той ми е равен. Принципът на тази работа е ”направи си учител и си създай другар”.

От 2-рия урок на конгреса в Грузия, 06.11.2012

[92451]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - Няма коментари→

Въпрос: Как да се устремим към единната Сила, към единния Творец, единната светлина и да не се отклоняваме от този път?

Отговор: Посредством взаимното сливане между другарите, които искат да изяснят и да разкроят всичко само в контекста на връзката между тях. Цялата Тора  е история на нашата взаимна връзка и нищо повече от това.

Постепенно се запознаваме с егоистичното желание и отначало то ни се вижда добро – такива са „седемте сити години” в Египет. След това откриваме, че нашето желание е друго. За това свидетелстват градовете Питом и Раамзес. Позицията на егоизма не се променя и ако се асоциираш с него, то живееш и си подсвиркваш. Но ако се отъждествяваш с Исраел, ситуацията става лоша. И накрая в теб се разкрива точката, която не ти дава мира и те кара да се изключиш от предходните отношения.

По такъв начин не променяш самата реалност, а само я подразделяш, оценяваш – или според своя егоизъм, или съгласно светлината.

Първо, определяш колко са глупави онези желания и мисли, които те откъсват от собственото ти достижение. Това е ”еснафският” подход. А след това злото е това, което те отделя от Твореца – това вече е ”мнението на Тора”. Тези две мнения са противоположни едно на друго и Тора ни разказва как човек преминава от единия свят в другия. Ако той потвърждава всичко с егоистичното желание, такова състояние се нарича ”този свят” – казано иначе, сегашното стъпало. И от тук човек преминава в ”бъдещия свят”, в бъдещото състояние, където всичко трябва да се утвърждава в Твореца.

И така, разказа за Египетското изгнание е универсална история, повтаряща се отново и отново, всеки път в ново качество, на ново ниво на възприемане, изявяваща много дълбоки пластове, много по-тънки детайли, много по-точни оценки.

С тази история излизаме от Египет, но финалната точка все още е далеко. Египет се завръща при нас по време на скитанията из пустинята. Казано с други думи, гледаш и преживяваш ”филма” отново на много по-високо стъпало, само че с много по-висока ”разрешителна способност”. И това е като добавка към войните и другите проблеми. Всичко се повтаря, разкривайки много по-тънки детайли в анализа.

И винаги всичко се завръща в триъгълника ”Аз – групата – Твореца”. Разкриваме точката на единството, на сливането, където аз и групата е съсъд, а Творецът – напълването. А след това проверяваме какво ни пречи и какво работи за нас. Всяка секунда разкриваме потенциално годни свойства, за да ги поправяме и присъединяваме, изкачвайки се с това по стъпалата на духовната стълба.

Така че, ако търсиш оптималния път, има само едно място, на което трябва да се фокусираш.

От урока по статия на Рабаш, 26.10.2012

[92232]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Баал а-Сулам, „Даряването на Тора“, п.8: В света действа природен закон, според който получаващият чувства нещо като срам и нетърпение, когато получава безплатен подарък. И затова Творецът е подготвил за нас възможност сами да реализираме своята висота.

Тогава всичко, което е в понятието „сливане с Твореца“, ще бъде наша собствена придобивка, спечелена с нашия собствен труд – и ние ще се почувстваме стопани. А без това, не можем да участваме в съвършенството.

Срамът е признак, характеризиращ нашите взаимоотношения. Ако не се срамувам, то и няма какво да поправям – защото не виждам съществена разлика между себе си и Твореца. И точно затова искам да разкрия срама – да се засрамя от своето получаване в сравнение с Неговото отдаване.

Това повдига въпроса: ще неутрализирам ли срамът, ако спра да получавам?

Например, идвам у вас на гости и виждам богато отрупана маса и се отказвам от угощението: „Не-не, благодаря. Сит съм, на диета съм…“ Може ли в духовния свят да се направи така, че да се намали чувството за срам? Но по този начин показвам пренебрежение към Твореца, като че ли презирам Неговото отношение.

А и какво всъщност мога да получа? Светлината НаРаНХаЙ? Но тя съвсем не ме напълва с удоволствия в общоприетия смисъл на думата. НаРаНХаЙ е светлина, предизвикана от осъзнаване величието на Даващия. А и получавам от Него само една малка искра, която създава желанието за наслаждение. В това желание лежи само една черна точка, краят на буквата юд, а в светлината се крие искрата, която е създала тази точка. Всичко останало идва не от само напълване, а именно от осъзнаване величието на Твореца, когато Го оценявам, когато Го възвисявам в очите си. Ето защо постоянно си напомняме, че трябва да се стремим към величието.

Ако някой е велик за мен, аз, както се казва, съм готов да му нося куфара. И колкото по-издигнат е в очите ми, толкова по-тежък куфар съм готов да нося. На пръв поглед куфарът изглежда много тежък: „Защо, по принцип, го влача? Заради кого и защо?“ Но ако осъзнавам величието на стопанина му, то го повдигам като перце. За мен това е такава чест, такъв успех – да му помогна. Дори съм готов да заплатя за това право.

В крайна сметка, посвещавам целия си живот в служене на Твореца. И какво ще получа в замяна? Нищо. Тъй като всичко е въз основа на искрата и черната точка.

Въпрос: Има ли подобие на истинския срам в нашата работа?

Отговор: Да – различните видове срам пред другарите. Срамувам се те да не открият, че нищо не знам и не разбирам, че съм егоист… Това е прост егоистичен срам. А има и духовен срам, предизвикан от факта, че не внасям своя принос, не подкрепям, не издигам другарите си. Те зависят от мен, а аз се срамувам, че не мога да се справя със задачата.

Въпрос: Групата трябва ли да събужда този срам в другарите?

Отговор: Разбира се, групата трябва да събужда и да се грижи за всички, да ни вдъхва уважение към срама. Тъй като той показва недостига в желанието за получаване. Ако наслаждението и страданията са породени от напълване или пустота в желанието ни, то неговата лоша и добра страна се отразяват или в чувството за срам, или в осъзнаване величието на Твореца.

От урока по статията „Даряването на Тора“, 28.10.2012

[91407]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Баал а-Сулам, „Даряването на Тора“, п.8: В света има природен закон, според който, получаващият чувства един вид срам и нетърпение, когато получава безплатен подарък, предизвикан от благодатта и състраданието към него от страна на даряващия. От тук следва вторият закон: няма да се намери в света човек, който би могъл напълно да изпълни всички желания на друг човек, тъй като в крайна сметка няма да може да предаде на своите дарове форма и характер на самостоятелно придобити – а само това може да изпълни до края желаното съвършенство.

По същество Творецът не е способен сам, без наше участие, да покрие, да компенсира срама ни. Ние трябва да преминем самостоятелно стъпка по стъпка, разкривайки своите недостатъци и да ги поправяме. Разбира се, за поправяне ние използваме Неговата сила, но този цикъл е необходим:

• откривам своята малоценност;
• проблемът се разкрива не в мен, в моето отношение, а в сравнението с отношението на Даващия;
• сам определям, какво са недостатъци по отношение на Него;
• търся как да поправя недостатъка си, как да го компенсирам;
• и тогава моля Твореца за сила за поправяне;

И така, това действие се състои от множество компоненти и е незаменимо – то трябва да премине през човека както подобава. Няма друг избор: той трябва сам да изпита и да премине състоянията по пътя си – макар прибягвайки до помощта на Твореца, тоест, Висшата сила, светлината, но участвайки във всяка стъпка и във всяко решение.

Невъзможно е да получиш от някого подарък, да му се насладиш и да почувстваш, че той е твой. Винаги остава срама пред даващия. В нашия свят този проблем е решен с помощта на скриването на Твореца, което ни дава възможност да Го разкриваме само до степента, в която ние сме в състояние да понесем срама.

Творецът е мистериозен, а срамът се проявява само до степента, доколкото аз съм готов да се уподобя на Него, за да се справя в своето получаване. Колкото повече напредвам, толкова по-фино, по-деликатно е възприятието ми – и тогава аз съм готов за разкриване на срама. В някои отношения той е подобен на това, което се случва в нашия свят…

От урока по статията „Даряване на Тора“, 28.10.2012

[91415]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Какво е Творецът? Какво означава Неговото величие, с което трябва да впечатля другарите си?

Отговор: Творец – това е свойството отдаване, любов, връзка, отказ от личните интереси. Постигането на тези свойства е първата стъпка по пътя към подобие с Твореца.

Сега виждаш ли Твореца, чувстваш ли го? Не! А защо? Защото това е едно от свойствата, което контролира всичко и прави всичко, но не разкрива себе си. Работата е в това, че в него няма лично проявление. Това не е такъв човек като теб, който заема място в пространството и иска всички да го забележат. А Творецът, напротив – това е обратно свойство. И затова Него сякаш го няма…

Искаш да разкриеш този празен въздух? За да направиш това, ти също трябва да се почувстваш малко „въздушен“.

От урок по статия на Рабаш, 26.10.2012

[91357]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Творец - Няма коментари→

Баал а-Сулам, „Даряването на Тора“, п.6: В думите на Тора, в пророчествата и изказванията на мъдреците съвършенството е изразено с простата дума „сливане“. Поради честото повтаряне, то е загубило почти цялото си съдържание. Но ако някога се замислиш за момент и се задържиш над тази дума, то ще замреш в изумление от невероятната и висота.

До сливане не достигаме изведнъж. В него има степени и всеки път, когато те се разкриват в човек, той замира поразен.

Няма как да го опишеш, не можеш да го разгледаш отдалече. Така сме устроени: когато се проявява сливане, дори в най-малка степен – тревогата и несигурността се сменят с удивление пред цял един нов свят, който внезапно избухва, разтваряйки се пред човека. И му е ясно, че той е получил това като подарък от Твореца.

От урок по статията „Даряване на Тора“, 24.10.2012

[91106]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→