Пасах е знакът за изход от нашия егоизъм, от властта на земната материална природа, нашият Фараон. Фараонът владее всички хора на сто процента, освен една мисъл, единствената точка в сърцето, свързваща ни с Твореца.

Трябва да се обърнем към Твореца чрез тази точка и да помолим да ни издърпа за този край на въжето от властта на Фараона.

Епидемията от коронавирус, домашната карантина, екстремните състояния, които  човекът днес преживява,  е същото като този период преди изхода от Египет и ние се готвим да излезем от египетското робство, от властта на разделящото ни желание за наслаждение към обединение.

Когато започнем да усещаме нашето единство, означава че сме излезли от Египет и сме дошли на земята на Израел, при желанието, насочено право към Твореца, Исра-ел (яшар-кел).

Египет  е нашето днешно състояние, когато всеки се намира вътре в своя егоизъм. Но има и земя Израел, желание, насочено право към Твореца. Преходът от Египет към земята Израел, от едното желание към другото, се нарича изход от Египет, състоящ се от няколко действия.

Да се надяваме, че скоро ще извършим този преход и нашето желание ще бъде насочено към Твореца вътре в съсъда, наречен душа. Така ще бъдем удостоени да видим, чувстваме, живеем на друго ниво на живота – на висшата земя.

Всеки от нас иска да излезе от Египет, от своя егоизъм, да остави стария подход към живота, принуждаващ ни да мислим и да се грижим само за себе си. Все пак това е моята природа, с нея съм се родил и с нея живея. Но събуждащата се в мен точка в сърцето ме призовава да оставя егоизма.

Отначало искам да изляза от единия свят и да вляза в другия просто, за да ми стане по-добре. Но после започвам да разбирам, че преходът от свят в свят, от Египет в земята Израел  е издигане от една степен на друга.

Египет означава грижа за себе си, а Исраел – грижа за Твореца, доставяне на удоволствие на Него. И за да се отправя наистина към Твореца, а не да се върна обратно към себе си, Творецът ми дава знак: ако мисля за другите, значи съм устремен към Твореца.

Творецът нарочно е разбил създаденото от Него желание на много части, за да ни покаже колко всеки от нас мисли само за себе си. Но ако искам да се устремя към Твореца, съм длъжен да мисля за другите и чрез мисълта за тях да стигна до мисълта за Твореца.

И тогава  ще станем равни, сходни с Твореца: Творецът мисли за мен на сто процента, и аз, в същия процент от моите желания, мисля за него. В тази степен  разкривам Твореца и Го чувствам, сближавам се с Него, съединявам се и между нас възниква връзка.

В степента на моята връзка с човечеството, с обществото се насочвам към Твореца и Го усещам. В това се състои процесът на изхода от Египет. По този път преминаваме през много промени, контролни пунктове, за които разказва Тора.

Методиката на науката кабала е да преведе човека през всички тези етапи от първичния, базисния егоизъм до сто процентово подобие на Твореца, което се нарича край на поправянето.

Ние вече се движим по този път. В началото изобщо не разбирахме, че сме във властта на егоизма, на нашето желание за наслаждение. Но постепенно  напреднахме и днес вече чувстваме, че групата е средство за постигане на Твореца, а егоизмът, който се нарича Фараон, властва над нас.

Трябва да избягаме от него, което и се нарича изход от Египет – да превърнем нашия егоизъм в отдаване с помощта на светлината, възвръщаща  към източника – Тора.

Когато желанието се смени от получаване на отдаване означава, че моят преход от Египет към земята на Израел се е случил. А по пътя има много промени, промеждутъчни станции.

Из урока на тема „Песах“, 31.03.2020

[262411]

Filed under: Блог на Рав Михаел Лайтман, Духовна работа - Няма коментари→

Въпрос: Какво е това свойство на свързване?

Отговор: Свойството свързване е когато се опитваме да се съединим над нашия егоизъм, над егото на всеки. Ти си егоист, аз съм егоист, но ние се опитваме да потиснем нашия егоизъм и вместо него се настройваме за връзка помежду ни. Настройката за връзка именно е духовното кли /съсъд/.

Това, което получаваме над нашия егоизъм, се нарича „вяра над разума“. Само по такъв начин можем да получим висшата светлина. В самото желание тя не може да влезе, а влиза чрез намерението за обединение.

От урока на руски език, 16.02.2020

[261927]

Filed under: Блог на Рав Михаел Лайтман, Духовна работа - Няма коментари→

Въпрос: Страхувам се да си представя духовното обединение без разделение и различия. Това е пълна загуба на себе си, на това, което ме различава от другите. Какво може да бъде по-лошо?

Отговор: Оставете себе си. Какво добро има в човека? Най–важното е да изгубиш себе си. Защото тогава придобивам другите – намирам се в тях, разтварям се в тях, а те се разтварят в мен. В крайна сметка аз получавам интегрално кли /съсъд/, в което усещам цялото мироздание.

Хората обикновено се страхуват, че ще се наложи да изгубят някои ценности от нашия свят: семейство, деца, работа. Но човекът продължава да живее нормално в този свят. Става дума  да изгубиш себе си в духовното, за придобиване на духовно кли.

При това моето „аз“, напротив, ще стане още по-голямо, по-богато. Аз ще разбирам другите, сякаш ги поглъщам вътре в себе си. Но докато ние самите не го постигнем, няма да ни помогнат  никакви обяснения.

Въпреки, че ние бавно, тихичко се приближаваме към това. Слушайки обичайните думи, чувстваме как ни напълват адекватни усещания.

От урока на руски език, 08.04.2018

[231096]

Filed under: Духовна работа - Няма коментари→

Въпрос: Природата е развила физиологичното тяло на човека, а относно душата му като че ли е оставила празно място, давайки възможност на човека сам да я развие?

Отговор: Да, но природата води човека към това вътрешно развитие, помагайки му да изясни, че неговата природа е зла сила, която е необходимо да поправи. След осъзнаването на злото, той започва да пита: Защо? За какво?

Ние развиваме науката, културата, образованието, техниката и всичко е само за да започнем да питаме: за какво живеем, в какво е смисъла? Как е възможно природата да ни е създала без всякаква причина и цел?

Не може да има нищо безцелно и човечеството е задължено да има цел. Виждаме го по всички закони на природата. В живия организъм всички органи действат хармонично, така че да обезпечат живота на общото тяло. И така, защо в човешкото общество няма хармония? За каква по-възвишена цел съществува то?

Кабала се занимава с разкриването на целта на нашето съществуване.

Въпрос: Става дума само за връзката на човека с някаква абстрактна висша сила или за неговото отношение към другите хора?

Отговор: С абстрактната висша сила е възможно да се свържем само чрез връзката с другите хора, заедно с които изграждам съсъд за нейното разкриване. Този съсъд се създава от сумата на нашите желания. Само при това условие разкривам състояние, в което под мен има егоизъм, а над него – любов, силата на обединението между хората.

Когато натрупвам всичките желания в едно, този съсъд се напълва със силата на живота, висшата сила, Твореца, светлината. Творец (боре) означава „ела и виж“ (бо- ре), ела и разкрий. С помощта на свързването с другите, аз мога да Го разкрия.

От урока по избрани откъси от трудовете на Баал а- Сулам, 14.03.2016

[180407]

Filed under: Духовна работа - Няма коментари→

Въпрос: Има ли някакви шансове за успех човек, който учи просто по инерция? Той не изоставя съвсем материалния живот, макар че той също не го привлича. Но от друга страна, вижда че кабала за него е твърде голямо предизвикателство и не вярва, че ще може някога да стигне до разкриване на Твореца.

Отговор: Не е възможно да се учи по инерция. Всеки преживян миг изисква разход на енергия. Когато човек се учи, му въздейства висшата светлина и го удържа. Явно за него е нужно да премине през такъв период. Има периоди, когато човек въобще се превръща в безжизнено тяло: в материалния свят той вече се е отучил да живее, а в духовния още не е започнал.

Въпрос: Имам впечатление, че с години може да бродим на границата на духовния свят и така и да не достигнем до молитва?

Отговор:  Не, това зависи от теб, от обкръжението. Повярвайте, говоря на основа на практическия ми опит: не може периодът на подготовка да продължава безкрайно. Няма състояние което да продължава вечно.

В действителност всеки миг, в който ти съществуваш, някак е свързан с духовно напредване, светлината ти въздейства, и капка по капка ти влива духовна сила. Само че, тя трябва да се натрупа до необходимото ниво, а за това е нужно  време.

И ако искаш бързо да достигнеш до разкриване, трябва да го ускориш. Но не може да бъде така, че чашата никога да не се напълни. Това не се случва. Всъщност е необходимо да се знае само едно: как да се свърже групата с целта.

Аз искам да ям супа, а на мен ми казват: „Тогава си донеси чиния!“ Но аз нямам чиния, къде тогава да ми налеят супата? Чинията – това е групата. Ако не се включа в групата, нямам в какво да получа духовното. Трябва неразривно да свържа групата с постигането на целта, с разкриването на Твореца. Още…

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Молитва, Намерение - Няма коментари→

От статията на Баал а-Сулам „Съпреживяващият страданията на обществото“ (Плодовете на мъдростта): „Така, както мери човек, така отмерват и на него“, тоест неговото желание винаги се напълва съгласно размера на съсъда, на неговия вътрешен обем – нито повече, нито по-малко.

Затова работник на Твореца, който не е съпричастен към страданията на обществото, а чувства само своите лични потребности, има малък съсъд за светлина и не може да приеме общото разкриване на Твореца, което се нарича утешение на обществото, защото не е подготвил съсъд за общото получаване, а само за своето частно.

Но този, който е съпричастен към обществото и усеща неговите беди като свои собствени, се удостоява да види разкритието на Шхина в съвършенство, тоест утешението на целия Израел, защото неговият недостатък се явява общ недостатък. А разкрилата се светлина се явява обща.

И затова е казано: „Праведниците нямат покой“. След като светлината се разкрие съгласно потребността и стремежа на праведниците, те постоянно прилагат усилия да задълбочат и разширят своя съсъд, така че да доставят наслаждение на Създателя, като разширяват границите на отдаването.

Получаващият съсъд е ограничен, докато отдаващият съсъд няма граници. Всичко зависи от човека. Доколкото се старае да разшири своя съсъд за отдаване, той получава помощ свише. Ако наистина е заинтересован от такова поправяне и използва за това всички средства, с които разполага, то винаги ще успее да увеличи своя съсъд, тоест потребността от отдаване.

Съгласно тези усилия на него му въздейства светлината, възвръщаща към източника, и поправя неговия съсъд: подготвя го, а после го напълва. Затова е казано, че „За праведниците няма да има покой нито в този свят, нито в бъдещия“, няма да има нито на тази степен, нито на следващата, и винаги ще има възможност за напредване.

Ключът към напредването, неговата основа, е съпричастността към страданието на обществото. Допълнителни желания, потребност за отдаване, може да се получат само от обкръжението. Няма откъде другаде да се вземат, а от обкръжението може да се черпи съвършено неограничено, и благодарение на това човек да напредва.

Въз основа на това може веднага да се прецени, как човек вижда напредъка в духовния живот. В наши дни това се отнася за всички: за мъже и за жени.

Смята ли човек, че ще напредне само чрез учене, или с всички сили ще участва в разпространението, в живота на общността, като се съединява с групата. Ако нищо от това го няма, то разбира се той няма да може да натрупа потребност за отдаване, да стигне до молитва и да получи готов съсъд. А светлина има в пълно изобилие и затова тя веднага напълва съсъда, когато той възникне.

Баал а-Сулам пише че „Така, както мери човек, така отмерват и на него“. Така че човек сам си отмерва, доколкото той се стреми да се намира в желанието за отдаване, да се напълни със светлина. Всичко зависи само от него, от подготовката на неговия съсъд.

Съпричастието към страданието на обществото – това е ключът към разкриването на Твореца.

В статията „Даряването на Тора“ Баал а-Сулам пише, че само когато синовете на Израел започнали да бъдат съпричастни един към друг в Египет, те станали един народ, страдащ от тежката работа в робство на Фараона. Фараонът приближил синовете на Израел към Твореца с това, че ги заставил все повече да страдат и поради това те се обединили. Така те видели, че само благодарение на своето единство могат да се спасят и да излязат от Египет. Само по такъв път човек получава правилно желание.

Излиза, че имаме напълно неограничени възможности за напредване, доколкото целият свят се нуждае от поправяне. Винаги ще имаме възможност да отдаваме на широката публика, като все повече и повече се занимаваме с разпространение без всякакви ограничения. Ние ще приемаме от хората техните желания и всеки път ще вървим пред тях, за да сме техни учители и за да им служим. Така ще напредваме към все по-голям съсъд за отдаване.

Трябва да сме загрижени само за едно: как да се пропием от допълнителни желания от обкръжението – близко или далечно, докато накрая не включим целия свят в нашия съсъд. Такава е тенденцията за поправяне на всяко разбиване, тоест изпълнението на всички заповеди. Всичко се реализира само чрез формиране на потребност за отдаване.

Виждаме, че в наше време целият свят, заедно с нас вътре в него, вече е устроен така, че да се разкрие необходимостта от взаимно отдаване. Така даваме място на Твореца да се разкрие, като с това му доставяме удоволствие. Всичко това ще се случи пред нас.

От подготовката към урока, 25.02.2014

[128267]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Казано е: ”Всичко, което подлежи на разкриване, е подобно на вече разкритото”. Какво означава това?

Отговор: Изначално, всичко стои пред теб. Всичко, което ти предстои да разкриеш, вече съществува. Раждайки се, човек постепенно разкрива в света все нови неща и му се струва, че преди това не ги е имало. Такова е усещането. Но в действителност всичко вече съществува – трябва само да приготвим своите съсъди- желания и в тях веднага ще се разкрият съществуващите очертания на мирозданието.

Изобщо, към стоящата пред нас действителност трябва само да се прибави намерението за отдаване, светлината хасадим – и тогава разкриваме съвършената реалност. Само това не ни достига.

И затова не се наемам да поправям сегашната изкривена реалност. Подготвям се да запълня със свойството вяра, със свойството отдаване, своето отношение към всичко, каквото и да било. Това всъщност е поправянето – вяра над знанието.

Съответно не трябва да се поправям вътрешно, а трябва просто да изляза извън себе си навън и да се присъединя към това, което се намира там. Всичко вече стои пред мен, а проблемът е в това, че мен все още ме няма там, отвън. Трябва да осъществя това действие, това излизане навън – и реалността ще бъде моя. Макар днес все още да не съм способен да я разкрия, тя съществува. Трябва само да си сложа ”очилата”, за да я видя.

Изграждаме своите духовни съсъди над желанието, над скверните сили. ”Фараонът” никъде не изчезва, получаващото желание си остава, при това остава в деспотичния си вид, а към края му добавят още и ”каменно сърце”. Но трябва да се издигнем над него, да вървим над него.

Съхранявам скверната (клипа), покриваща моето желание – така люспата, кората запазва плода до окончателното му узряване. Иначе този плод ще изгние и няма да достигна до края на поправянето. Изграждам цялото си отношение към реалността, за да запазя клипата на желанието ми за получаване: ”Само не изчезвай”. Моята ненавист, жестокост, завист, мързел – нека всичко това си остане. Всичко това ми трябва. Сякаш закопавам своите егоистични свойства и излизам от тях навън. И обратното, ако те изчезнат, ще остана без нищо, няма да има над какво да се издигам, да надграждам.

Въпрос: Как да изляза навън, извън себе си?

Отговор: За тази цел трябва да стигнеш до пълна безпомощност. Тогава в сърцето ти ще зейне дупка, през която ще усетиш възможност за излизане – и ще помолиш за това. А за сега не молиш, още не те е ”налегнало” до такава степен, че да намериш Твореца.

Въпрос: Как може човек да достигне до истинската молитва за помощ?

Отговор: Това се случва, когато надеждите му се разбиват напълно, но той както и по-рано стои твърдо на пътя. От една страна, трябва да се достигне до осъзнаване на злото, а от друга, до величие на целта – и да се удържа този разрив.

Първо, ми е зле, защото все още пребивавам в егоистичното състояние. Това състояние за мен е нетърпимо зло. Но проблемът не е в това, че ми е зле. Трябва да зачеркна своето ”аз” и да искам да ми бъде зле от това, че не мога да извърша отдаване на Твореца. По такъв начин, злото се проявява срещу любовта към Твореца.

И второ, осъзнавам величието на целта, която за мен е благо. Удържайки тези два края, достигам до молитвата, до молбата за поправяне.

Целта е толкова велика в очите ми, че не мога да я оставя. И постоянно се грижа да я издигам още по-високо. В резултат, имам две точки на осъзнаване: висотата на целта и злото от сегашното ми състояние. Тук е необходим натиск на групата, благодарение на който осъзнавам: величието на целта се крие тъкмо в това, да доставим удоволствие на Твореца. Тогава се замислям, как да избягам от сегашното си глупаво състояние – глупаво, защото съм отдалечен от целта.

Ето какви условия трябва да се формират в мен. За това имам всичко необходимо: група, Творец, първоизточници… Но осъзнаването величието на целта е ключ към всичко, то изпреварва (1) всички останали условия. Трябва да се съсредоточа на целта и от всякъде, от всички състояния да гледам само нея, без да откъсвам очи. И тогава, изхождайки от това, наистина ще имам нужда от група, учител, обучение и разпространение.

Тъй като краят на действието се намира в изначалния замисъл. Целта ме задължава на всичко. Устремявайки се към нея, разбирам, че не мога да се размина без обкръжението, защото ще я постигна именно сред другарите си. Осъзнавам, че не мога да мина и без учител, защото той ме държи заедно с групата на пътя и ни донася напълващата ни светлина. Осъзнавам, че не мога да мина и без книгите, защото с тяхна помощ изучавам духовната система и се пробуждам. По време на занятията се намирам в нея, и от там привличам светлината, връщаща към Източника. И накрая разбирам, че не ще ми се размине и без разпространение, защото групата е само малка част от общия съсъд на човечеството, за което също трябва да се погрижа.

Всичко произтича от осъзнаване величието на целта. Тълкувам за себе си крайното състояние, в което заедно с групата, учителя и цялото човечество ще се обединим така, че между нас да оживее духовната система. Нейните светлини ще ни свържат и напълнят един друг в единната Малхут на света на Безкрайността. И в нея ще открием Онзи, който я е формирал, Коренът, породил 4-те стадия на разпространение на пряката светлина. Ето това е Творецът.

От урока по ”Предисловие към книгата Зоар”, 13.03.2013

[102673]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Рабаш, Шлавей Сулам, 1985/86, статия 19, „За радостта„: Радостта е винаги в резултат на някаква причина. Как да предизвикаме тази причина, която да ни донесе радост? За това трябва да вървим в дясната линия, която се нарича „съвършенство“, а също и “уподобяване”, както съвършеният човек се слива със съвършения Творец.

Но разбира се, не можем да почувстваме нищо духовно без съпротива. Вътре в нас е несъвършенството, липсата на контрол, безпомощността, общата мощ на егоистичното желание за наслаждение, призоваващо да притежаваме всички блага на света. А ние се издигаме над това, правим съкращение, държим се само за алтруистичното желание и го ценим все повече.

Така радостта идва като резултат от силното вътрешно отчаяние, разочарование от собствените желания. Ние сме изключително доволни от това, че сме открили желанията, намеренията на Твореца, които можем да поставим над своите собствени. В нас възниква огромен разрив между собствената ни природа и същността на Твореца. Придобиваме Неговите съсъди и тогава нашите съсъди-желания могат да установят връзка помежду си.

Така между двете крайности се създава голямо пространство, което сега можем да напълним с отдаване. Напълваме се от него и това ни доставя радост.

За това пише книгата Зоар (гл. Берешит, п. 159): „Обратната страна на осветяването е жалбата, дотолкова силна, че раби Шимон се лишил от всички степени и станал обикновен човек, Шимон от пазара. И по този начин научил какво е това жалба и молба към най-висшето постижение на лицевата страна.“

Всички духовни части на възприятието се основават на големи противоположности. И именно в разрива, в несъответствието между тях и в тяхното обединяване над знанието се проявява новият съсъд, който въобще не е свързан с нашата природа. Това е съсъдът на отдаването и в него се разкрива радостта.

Светлината, която се проявява в съсъда, който получава заради отдаването, е светлината на живота, а неговата вътрешна същност, генерираща се от общността и сливането с Твореца, се усеща от нас като радост. Тя  е резултат от добрите дела, т.е. от действията по отдаване.

От урока по статия на Рабаш, 25.02.2013

[101331]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Ние се намираме под въздействието на две противоположни сили, които трябва да достигнат определена мощност на противопоставяне, която ни позволява да се родим в новия свят. Затова човек се сблъсква с множество пречки, идващи от Твореца, усещайки обида и злоба.

Виждам такова отношение в много от моите ученици, че те сякаш чакат това раждане да се случи от само себе си. Сякаш всичко ще се случи по естествен път – ще дойде време и всички ще бъдат допуснати до духовния свят. Но разбира се, че така никога няма да се случи, тъй като човек няма да има необходимите желания – съсъди. Главното е да подготвиш своето желание. А за сметка на какво може да се случи това, ако не преодолеем трудните въпроси и проблеми?

Някои сякаш ми правят услуга, че идват на сутрешния урок и участват в разпространението, очаквайки, че за това им се полага възнаграждение. Те се отнасят към духовната работа като към постъпка, за която по-късно ще последва определена награда, и искат да ми демонстрират колко много са направили и в какво са участвали. Те сякаш не разбират, че тази работа им е необходима, за да изградят своя духовен съсъд, своята душа, а предполагат, че с това правят услуга на мен или на още някого.

Има ученици, които си мислят, че разпространявайки, си ”плащат” уроците, които им преподавам. Те не разбират, че без това разпространение във външния кръг няма да придобият съсъд за душите си, и им се струва, че те се стараят заради мен.

Това е пълно неразбиране, че всичко това човек извършва за самия себе си – че той трябва да плати и на Твореца, за това, че му е дал възможност да влага силите си в правилните действия, т.е. да изгражда съсъд за душата си. Наградата не е онова, което човек си мисли. Нашата награда е в това, че имаме възможност да работим, да прилагаме усилия, а не в това да работим и по-късно да получаваме възнаграждение за това.

Това е такова изкривено отношение, което изисква изяснение.

От урока по писма на Баал а-Сулам, 19.02.2013

[100939]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Разпространение на методиката, Учител и ученик - Няма коментари→

От статията на Рабаш „Върни се, Израел, към своя Творец„: Защо Творецът е наречен лечител на разбитите сърца? Защото най-важното в един човек е „сърцето“ – съсъдът, получаващ цялата святост свише. Но ако този съсъд е разбит, то всичко, с което го пълнят, изтича навън. Ето защо ако сърцето е разбито, тоест се намира под властта на егоистичните желания, в него не може да влезе никаква светлина или тя цялата ще стане нечисти сили. И това се нарича „разбито сърце“.

Докато сърцето не се почувства разбито – Творецът не помага на човек. Защото дотогава няма на кого да помогне. Сърцето се разбива отведнъж, но ние го поправяме на малки парченца и това е голямо облекчение за нашата работа. Тъй като не трябва да прилагаме големи усилия, за да поправим всичко наведнъж: от своето днешно егоистично състояние право до света на Безкрайността.

Вместо това, можем да извършим поправянето на стъпки, на малки порции, сякаш пренасяме по една монета от царската съкровищница от едно място на друго.

И все пак ни е трудно да направим първата крачка, защото това означава преминаване към противоположно намерение: от егоизъм към отдаване. И затова няма да се случи, докато не разберем своите желания, намерения, докато не отделим желанието от намерението, докато не разберем какво можем и какво не, къде сме ние и къде не сме.

Трябва да направим всички тези разяснения, за да определим точно какво се нарича разбиване на сърцето, какво именно трябва да се поправи? За да си изясним това понятие отнема време. Тъй като забравяме за групата, забравяме за другите, за това, че желанието трябва да бъде общо. Всеки започва да мисли за себе си, за това какъв е той отвътре. Но това съвсем не се отнася до разбитото сърце.

Сърцето е разбито, защото не може да се съедини с ближния. Само в това се състои неговото разбиване, но ние изобщо не мислим в тази посока. Опитваме се да си представим неговото лично разбиване. И отнема много време, за да видим това правилно. Но веднага след като това се случи, ни става ясно, че това е много прост и конкретен проблем, който трябва да поправим.

Нужна е много работа, за да разбере съсъдът, че в него не може да има нищо лично, а само общо: че той е само част от вътрешността на общия съсъд и част от вътрешността на светлината. Но веднага щом диагнозата е поставена, вече не е необходимо да каним лекар – веднага ще видим как на същото това място идва поправяне и напълване.

Затова е много важно да достигнем обща мисъл, едно общо усещане, за да може всеки да се почувства в полето на силите на взаимното поръчителство. В противен случай, всички наши търсения водят до неправилното място. Ние търсим в себе си, вместо да търсим между нас и по такъв начин губим всичките си сили напразно.

От подготовката към урока, 13.02.2013

 [100324]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→