Въпрос: Какво ако напредвам по-бързо, отколкото жена ми?

Отговор: Грешен подход. Напредването на мъжете и жените се различава по своя характер, по „стил“ и сравнението е неуместно.  В творението жената изпълнява съвсем не това, което мъжът.

Понякога можете да намерите общ език, но като правило – не. Започнете заедно да четете която и да е статия или да слушате урок и ще видиш, че тя мисли малко по-различно от теб, като че ли насочва темата на друга страна, гледа от друг ъгъл. В крайна сметка, тя достига до същите детайли на възприятие, но начинът, подходът, анализът са много различни.

Вие можете да  обсъждате заедно общи въпроси, но за  по-специалните трябва  да се отчита текущото ниво…

Въпрос: Виждам, че моите и нейните впечатления се допълват взаимно от различни страни. Но в същото време, на нея и се налага да отдава много време и усилия  на детето…

Отговор: Такова е поправянето на жените. Тя се грижи за децата сякаш за сметка на собственото си поправяне и разпространение. В действителност обаче нейното поправяне се осъществява именно така, и тя е длъжна да бъде майка.

Някои си задават въпроса: може би трябва да се откажа да имам деца и да се отдам на учене,  разпространение, поправяне на душата? Не. Жената трябва да поправя душата си чрез грижата за децата, заедно с тях, според времето и желанието, оставащи след това.

И затова, ако има възможност да се ожени, тя трябва да го направи, за да роди деца и да се грижи за тях. Макар да и се струва, че без това тя е в състояние да направи толкова много и да премине много по духовния път. Може, но това не е пътят  на поправянето.

Въпрос: Трябва ли жените с деца  да са „сравняват“ с жените без деца, които повече се отдават на учене и разпространение?

Отговор: Не.  Ако жена  с деца, според възможностите си,  участва в учене или друга наша дейност, тя преминава поправяне в пъти повече от жена, която „се въздържа“ от деца в името на кабала. Такова „въздържане“ не помага.

Ние с вас не разбираме това, че този свят е изграден в съответствие с духовното. И ако в него, в нашия живот тук ние внасяме духовност, това ни носи поправяне. Ти не се издигаш до следващата вече духовна степен, ако не си заложил нейното начало в този свят. И затова трябва да се женим, или омъжваме, да имаме деца и с това да започваме напредъка си.

На пръв поглед би било страхотно, ако всички мои ученици се изключат от грижата за този свят и се посветят изцяло на духовното. Всички учат, всички разпространяват по всички фронтове, всички „в действителност“… Но вместо това, те се женят, а жените почти веднага напълно се откъсват от процеса, а мъжете трябва да издържат семейството и заедно със своите съпруги да решават редица проблеми.

Така че, това е поправянето и не може да се избяга от него. По-късно ще осъзнаете, че именно така ние изпълняваме работата оптимално, по най-добрия начин.

И напротив, тези, които отбягват брака, отхвърлят възможността за поправяне. Това се отнася и за жените, и за мъжете. Така че ако има такава възможност, е необходимо да се създаде семейство и да се живее с неговата тежест.

Така или иначе, семейството е за предпочитане, каквото и да е то, тъй като е основна част от поправянето на света. Не е случайно, че днес светът е изправен пред разпадането на институцията на семейството – в навечерието на голямото поправяне.

От урока по „Въведение в книгата Зоар“, 14.02.2014

[127454]

Filed under: Духовна работа, Духовността на жената, Ежедневен урок, Мъжът и жената - Няма коментари→

Въпрос: Допуска ли се самотна жена от групата да си търси половинка сред женените другари ?

Отговор: Не, нима може да си позволи да разбива семейни двойки, та нали жените идват в групата, не за това да отнемат чуждия мъж! Аз считам това за такъв егоизъм, с който никой няма право да се съгласи! Такива опити трябва да бъдат незабавно пресичани или дори човекът да се отстранява от групата, независимо дали е мъж или жена!

Става дума не само за разрушаването на семейството, а за онзи егоизъм, който се проявява в това. За него няма място в групата. Имайте предвид, че нашият общ егоизъм си взаимодейства, затова такива постъпки внасят много голямо разногласие в групата.

Има случаи, при които човек се развежда, защото жена му не е съгласна с неговия духовен път. Тогава неомъжена жена може да му оказва знак на внимание. Но тя не трябва да бъде причина за развода му, не трябва да му дава надежди за бъдещето. Ние не можем да си позволим това!

От урока на тема „Група и разпространение“, 22.10.2013

[121101]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Мъжът и жената - 1 коментар →

17 юли 2012 г.

Оживяващата картина на съвършенството

Хармоничните семейни отношения се изграждат на два обикновени принципа:

• Връзката между партньорите се формира по пътя на взаимните отстъпки.
• „Любовта ще покрие всички престъпления“.

Това е достатъчно, за да се върви към щастлив семеен живот, само ако у съпрузите има такова желание, дори не силно, но искренно. Те вече са се настрадали, вече са разбрали, че поединично няма да се справят и затова са готови да се вслушат в посланието на интегралната методика. А повече не е и необходимо, защото методиката е изградена по такъв начин, че човек да влезе в правилно обкръжение, в атмосфера, която постепенно сама ще го промени, дори без усилие от негова страна.

Тук е важно постоянно да проверявате себе си: не се ли отклоняваме от средствата за напредване? Средството – това е група от няколко брачни двойки, дошли на курс, а у дома е партньорът, който също така играе ролята на обкръжение. В резултат, познавайки и чувствайки се един-друг, партньорите ще са достатъчно подготвени, за да проявят взаимни старания, да си оказват взаимна поддръжка, да вървят към взаимни отстъпки и тогава между тях възниква истинска връзка.

Каква е тази връзка? Какво е това единство на върха на този триъгълник, основата на който преминава между съпрузите?

Тук е важно да се помни, че съпрузите не се игнорират и не “се поглъщат”, а именно допълват, поддържат се един-друг до такава степен, че престават да различават в своите взаимоотношения някого поотделно. Като че ли те се разтварят един в друг. Всичко, което е важно, добро и скъпо за жената, е важно, добро и скъпо и за мен, именно защото това е важно, добро и скъпо за нея. И обратно.

Всъщност, за това има два метода:

* Първият се състои в това заедно “да уловят” върха на триъгълника и да живеят, изхождайки от тази точка на единството, без да се отпускат в своя “ъгъл”. Не обръщайте внимание на нищо – само се дръжте заедно в точката на вашата сплотеност. Защото където човек иска да попадне, там в крайна сметка и попада. В себе си и в обкръжението пробуждам такива сили на природата, които действат по съответстващия начин и ме довеждат в точката на предназначение. Ако искам да се задържа на това ниво, то ще се удържа при условие, че постоянно ще си го представям и ще постъпвам съобразно с него. Моето отношение към жената, към себе си, към света, към каквото и да е ще произтича от тази висша точка, която ни обединява.

* А вторият метод е спускане към първоосновите, “детските” упражнения, на които се учим да си отстъпваме един на друг, да изясняваме защо и за какво са необходими тези постъпки и по малко да се сближаваме помежду си. Този път е по-труден, тъй като действайки от личния “ъгъл”, съм подложен на смените на настроението, както на своето, така и на обкръжаващите, и изобщо се сблъсквам с многобройни проблеми. Затова да използваме този метод може при условие, че се намираме в силно обкръжение. Първият метод също изисква обкръжение, поддръжка, но не в такава степен.

Да разгледаме по-подробно първия начин. Ние си рисуваме някаква “розова мечта”, картина на пълна хармония, точка, в която се допълваме един-друг, изпълняваме изискванията един на друг и чувстваме, че без това, нас просто ни няма. Постоянно си представяме съпружеското обединение, в което мъжът и жената стават едно цяло и живеят щастлив живот. Добавяме към нашата фантазия все нови детайли и ги поставяме в списък, за да е всичко реално, “осезаемо”, за да знаем точно върху какво стоим.

В точката на единството всичките ни изисквания един към друг трябва да намерят правилното приложение. Това не е лесно и може би ни се налага да задействаме втория начин. Например, жената ми казва: “Не мога да си представя твоето присъствие в картината на моя идеал, на моята цел”. А аз й обещавам да се променя диаметрално, отказвайки се от всичко, и моля, все пак, да ме въведе в нейната идилия. Същото става между нас и в противоположната посока. Както в математиката, търсим общия знаменател, който да ни помири, макар и не веднага, но все пак, стъпка по стъпка.

А по-нататък, обрисувайки тази единна за нас картина, виждаме доколко трябва да си отстъпваме един на друг, за да се впишем в нея.

По такъв начин, на върха на триъгълника намираме нещо общо, което се нарича „поправени“. Във фантазиите си се повдигаме към тази точка и тогава се спираме. С други думи, фиксираме състояние, не си позволяваме да слезем от върха и продължаваме да се отнасяме един към друг така, сякаш се намираме там. Аз правя всичко за жена си, а тя всичко за мен, всичките ни действия и желания са обърнати един към друг.

Необходимо е в нашите фантазии да има само един позитив. Като че ли седя на розов облак и гледам отгоре Земята, наслаждавайки се на идеалния съпружески живот. Ето в това усещане, разбира се, без да лъжем себе си и помежду си, ние и живеем.

А освен това, тогава ще разбера защо Природата ни е създала такива: оказва се, че ми е необходимо да отстъпвам именно там, където съм натоварен в своя егоизъм.

Въпрос: Няма ли да ни попречи театралността, изкуствеността на случващото се?

Отговор: За да се издигнеш на следващото стъпало, ти трябва да му се уподобиш. Така децата играят, искайки да бъдат възрастни. Ние някак се отстраняваме от текущите проблеми и искаме да живеем в това желано, съвършено състояние. И тогава мнимото съвършенство става истинско.

Filed under: Възпитание, Интегрално възпитание, Мъжът и жената - Няма коментари→

Въпрос: Казахте, че с помощта на разума може да се пробуди чувство, а чувството пробужда силата на любовта. Като чух това, изпитах радост, която остана с мен през целия ден. Вечерта изобщо не се чувствах уморена, макар и да работих до късно.

Нещо повече, на занятията, които провеждах, духът на любов и радост се предаде на учениците. За няколко часа те направо се „заразиха“ от моите усещания. Изобщо всички, с които контактувах през този ден, се проникнаха с този дух. И тогава ми се наби на очи явната връзка между любовта и радостта. Що за връзка е това?

Отговор: Радостта е като удостоверение, като свидетелство, че се намираш в правилно, добро състояние. Може, разбира се, да се изпита радост и от злодеяние, но ако тя произлиза от добро дело, то направо сякаш го обобщава, потвърждава, че то е приключило правилно.

Въпрос: Позволява ли разумът да се пробуди силата на любовта, способен ли е да предизвика в нас страст?

Отговор: Всичко зависи именно от разума, от разсъдъка. Всичко е в главата ни. Тъй като ние идваме на бял свят като малки „зверчета“, а след това започваме да приемаме ценностите на обкръжението, или от родителите, от детската градина, училището, телевизията, Интернет и прочее външни източници. Сформираните от тях ценности, които по-нататък ще определят всички мои радости и разочарования.

В крайна сметка, всичко е изкуствено, всичко е обусловено от оценки, получени отвън. По начало те са били мисловни, но след това под въздействие на обкръжението са станали критерии, по които оценявам състоянието си, и като следствие изпитвам радост или печал. Ако съответствам на критериите на обкръжението – ми е приятно, а ако не – унивам.

По такъв начин всичко в мен се строи на основата на разума, който се включва към първичното, идентифицирано, „младенческо“ възприятие и формира от него определена вътрешна картина, позволяваща да оценя себе си: добре ми е или ми е зле. В мен няма нищо основно, базисно, „свое“ – всичко се съотнася с мнението на обкръжението. Ето защо отшелниците, живеещи в гората, които нямат почти нищо, в сравнение с нас, могат да се радват на живота – тъй като по техните критерии, те имат всичко, което им е нужно. За нас това е жалка участ, а те се радват на съдбата си.

Точно тук е заложен ключът към щастието.

Въпрос: Силата на привличане между партньорите, която се е проявила спонтанно, с времето отслабва…

Отговор: Действително, изначалните „кълнове“ стигат за кратко. По данни на биолозите, произвеждането на съответните хормони продължава до три години. Между другото, можем и да ги приемаме и изкуствено, и по този начин „да слагаме дърва в огъня“. Това е възможно. Но естественото „гориво“ стига максимум за три години. Казват, че това е достатъчно, за да може мъжът да поддържа жената до раждането, а също и в следващите две години на кърмене на малкото. С други думи, по-нататък природата не свързва повече бащата с майката и детето.

Разбира се, в наше време, в следствие на всевъзможни външни действия, ситуацията се изменя. Но такива са базовите параметри на човешката биология. (още…)

Filed under: Възпитание, Мъжът и жената - Няма коментари→

Въпрос: Как да си намерим спътник в живота, за да не се повтарят миналите неудачни опити, а да се научим да изграждаме правилна, добра и стабилна връзка, която да се съхрани за дълго време?

Отговор: Преди всичко, трябва да се разбере, че истинската връзка не преминава. Аз ще съм заинтересуван, тя през цялото време да продължава, защото за нейна сметка ще мога да достигна такова мощно съединение, толкова дълбоко и широко да разкрия себе си, че чрез тази връзка да започна да виждам света по различен начин. Построяването на моята връзка със съпругата се превръща в нов инструмент за възприемането на реалността, за възприемането на света.

По такъв начин развивам и разкривам себе си, превръщам се в човек, разполагащ с нови инструменти на възприятие. Благодарение на това ново пространство, което откривам в своите отношения със съпругата, получавам нови, допълнителни усещания. И затова не съм съгласен да я загубя. Постоянно се нуждая от нея, заради вътрешната взаимна връзка, която градим и развиваме, за да получим друг поглед на света – по-вътрешен.

Започваме да се докосваме до дълбоките отношения на всички части на творението, на връзката между хората, на цялото човечество. Нашата семейна връзка се усъвършенства. Учим се как трябва да се отнасяме към децата, а те – към нас. В призмата на своите отношения един към друг, започваме да осъзнаваме, какво е природа. Узнаваме, че в природата съществуват такива сили, които се наричат ”баща”, ”майка”, ”деца”. Всички същества се съединяват в двойка за продължаване на рода, “плюсът” винаги се съчетава с “минуса” в неживата природа, растенията, животните, в човешкото общество.

Такива полярни връзки възникват не само между отделните мъж и жена, но и сред определени слоеве, вътре в обществото, различните групи. Виждам цялата Вселена, която ми се представя като система от взаимни връзки. Благодарение на моето разбиране за самия себе си, чрез себе си, започвам да виждам целия свят вече в правилна форма. Тъй като природата преднамерено е пробудила в мен тези сили, за да мога в такава форма да успея да я постигна.

В зараждането на моята връзка с жената, виждам основа за разгадаване на тайните на живота, тайните на нашето съществуване. Мога да разбера и видя всичко, което има в моя живот, в най-дълбоката, правилна форма и никога да не сгреша! Излиза, че моят вътрешен, личен успех се превръща в мой успех в обществото и изобщо в целия живот.

Затова много сериозно ще се отнеса към отношенията в семейството и ще търся такава жена, която ме разбира, чувства така, както аз, за да действаме ”в един диапазон на честота”. Необходимо ни е да получим възпитание в ново общество, където се събират всички неженени мъже и неомъжени жени и където ще имаме повече възможности да се опознаем по-добре един друг.

По време на обсъжданията, на семинарите, на различните мероприятия, всеки трябва да се вгледа и да намери тази, която най-много му подхожда и е най-близо по възгледи, мнения, отношение, възприятие. Започваме да звучим като един музикален акорд, сякаш свирим заедно на един инструмент, постоянно допълвайки се един-друг.

Трудно е това да се предаде с думи – повече се отнася към вътрешното усещане. Нещата вървят в две плоскости. От една страна, очистваме от себе си всички изкуствени слоеве, получени за времето на своя живот от външното общество, всички измислени ценности. А от друга страна, по степента на това, как се освобождаваме от тези стереотипи, можем да започнем да свирим вътрешно един на друг, както на музикален инструмент.

Ще видим как се допълваме един друг и ще отделим тази обща, възникваща между нас област, в която аз я напълвам, а тя – мен. Дотолкова се сливаме там в един образ, че е невъзможно да се различи, къде съм аз и къде е тя – всичко става общо, единно. По това, доколко ни се удава да създадем и да разширим такова единство, вече мога да съдя кой ми подхожда и кой не.

Необходимо е да се разбере, че се намираме в енергийното поле на природата, в което всичко е свързано, освен хората. Но ако се стремим към съединение, то влизаме в хармония с природата и на човешката, ”говоряща” степен, достигайки подобие по свойствата с нея. И тогава, ще започна да виждам, какво подобие, какъв ефект на резонанс достигам с природата в двойката с тази жена, за която възнамерявам да се оженя.

С нея се превръщаме в един общ дипол, състоящ се от “плюс” и “минус”, който се намира в баланс с природата. И чувстваме как вътре в нас започва да звучи някаква мелодия. Това е усещането на нашето съответствие с общата сила на природата, със силата на съединението, с взаимното отдаване и любов. Тази сила се проявява вътре в нас и трябва да послужи като доказателство за това, че си подхождаме един на друг и можем да продължаваме заедно.

До момента, докато не достигнем такова чувство, е невъзможно нищо да се каже. Нито един човек не може да предскаже подхождаме ли си един на друг или не: никакъв мъдрец или наставник. Самата двойка трябва да разкрие това. Ние сме като цигулката на цар Давид, която висяла на стената, но започвала да звучи, когато духал северният вятър и преминавал последователно  нейните струни. И затова трябва да се постараем този вятър да задуха и да засвири на нашата обща цигулка.

От 198 беседа за нов живот, 20.06.2013

[111799]

Filed under: Възпитание, Мъжът и жената - Няма коментари→

Съд и милосърдие неотлъчно ни съпътстват в семейните отношения и те трябва винаги да бъдат уравновесени. От една страна, като всеки егоист, искам да използвам партньора, смятайки, че жена ми трябва да прави това, което искам от нея – и това в мен се нарича съд. А милосърдие означава, че абсолютно изключвам себе си, вземам под внимание това, което иска жена ми, и се опитвам да построя такъв идеален модел: как бих се отнасял към нея, ако не съществуваше егоистичният ми интерес, а целият съм устремен към това да и услужа.

Сега трябва да намеря равновесие между тези две крайности: съд и милосърдие, което се нарича „средна линия“. За това е нужен опит, взаимна работа, процес, в който всеки обучава другия на това. Но ние вече започваме да работим с новото творение – с човека в себе си, който умее да се съобразява с партньора, да усеща ближния, да го обича като самия себе си.

Така ти можеш да се сближиш не само с жена си, но по този начин започваш да чувстваш и другите хора. След такова упражнение с партньора си, където и да се намираш: на улицата, на работа, на което и да е място, ще почувстваш, че навсякъде можеш да се съединиш с хората и да ги управляваш. Те ще започнат да се поддават на въздействието ти, тъй като се отнасяш към тях, намирайки се в средната линия, в правилните пропорции: доколкото другият върви към теб, толкова и ти се доближаваш до него.

Автоматично достигаш до равновесие със света и започваш да чувстваш, че можеш да го управляваш. Тъй като средната линия е основен закон в природата, съгласно който действа цялото мироздание, освен човешкото общество, тъй като човек е създаден егоист. А сега ти поправяш това и уравновесяваш егоизма си. Като се научиш да се съобразяваш с жена си, ти точно така започваш да се съобразяваш с всички останали, строейки обща средна линия в своите отношения с тях.

Първата линия се нарича „съд“ – това, което искам от другия за себе си. Втората линия се нарича „милосърдие“ – което означава, че предоставям на жена си всичко, което тя иска от мен, изключвайки напълно собствените си желания. Сякаш я включвам в себе си.

Ние сме двама егоисти, изправени един срещу друг. Ако обезпечавам егоизма си, това се нарича съд по отношение на съпругата, а ако обезпечавам нейния егоизъм – се нарича милосърдие. Трябва така да съгласувам двете линии, че да възникне трета, средна линия. Точно това означава да достигнеш до сливане, до съюз. Нашата задача е да сближим тези егоисти и да ги доведем до съединение. Първото задължително условие, без което е невъзможно да започнем работа, е готовността на всеки да почувства желанията на партньора.

Равновесието се основава на това, доколко всеки може да отмени себе си. Ние не можем напълно да удовлетворим тези две егоистични желания, намиращи се едно против друго. Само при условие, че едната страна снизи малко своите претенции,  ще можем да напълним втората страна.

Въпрос: Но как да узнаем къде е границата, до която трябва да отстъпваме? Нали казахте, че това не трябва да бъде абсолютна любов без каквито и да е ограничения? Аз трябва да покажа, че реагирам на отношението на партньора и че си правя сметката?

Отговор: Трябва да намерим точката на равновесие, подобно на това, когато караш кола и управляваш, ориентирайки се към целта, до която искаш да достигнеш. Така трябва да проверяваме дали се доближаваме към целта: ставаме ли по-близки един с друг. Виждаме ли, че партньора реагира правилно на нашите усилия за сближаване.

Аз въртя семейния волан надясно, като се опитвам да внеса в отношението си повече милосърдие, и виждам до какъв предел се получава добре и кога навлиза в прекалено голямо отклонение от курса и трябва да изправя волана. И жена ми управлява волана точно така, т.е. започваме да управляваме, сами себе си „да въртим“. Работим вече над своята природа! Ставаме хора, които се издигат над своите естествени инстинкти.

От 46-а беседа за новия живот, 01.08.2012

[110313]

Filed under: Възпитание, Мъжът и жената - Няма коментари→

Изследване (компания uSamp): Болшинството млади американци не смятат традиционното семейство за обезателен атрибут на съвременния живот, 87% считат, че институцията на традиционното семейство е остаряла, в САЩ и западния свят се появяват все повече нетрадиционни семейства, все повече хората смятат, че може да се мине без семейство.

82% от американците считат, че майката е тази, която възпитава детето, а не тази, която го е родила, 86% смятат за нормално бащата да се грижи за децата, а майката да гради кариера. 84% вярват, че непълните семейства не оказват разрушително влияние на психиката на децата.

83% не възразяват на осиновяване на деца в еднополови семейства. А по-голямата част от младите американци днес изобщо не вижда необходимост в създаването на семейство.

Реплика: Всичко това  се явява  последният стадий от развитието на егоизма в човека и в обществото като цяло. С разрушаването на семейството завършва целият първи етап, егоистичният етап от развитието на човечеството. Нататък следва преход към следващия етап – алтруистичен, в който обществото ще бъде подобно на цялата единна интегрална Природа, сякаш съставя единно цяло с нея, а не раково образувание, както днес.

От нас зависи с каква сила на развитие ще се движим – осъзнато, доброволно, обучавайки се да бъдем единни или с ”пръчка към щастието”, чрез страдания. За усвояването на добрия път на човечеството се предлага методиката на интегралното възпитание.

[108209]

Filed under: Възпитание на децата, Криза, глобализация, Мъжът и жената - Няма коментари→

Изследване (Бизнес-школата към Чикагския Университет): Жените нахлуха в бизнеса, започнаха да завоюват позициите на мъжете в ръководството, заплатите им и статусът им нараснаха. Това стана възможно, поради достъпността на образованието, изобретяването на противозачатъчните средства и други места, където жените могат да бъдат конкуренция на мъжете. Жените вече изпревариха мъжете по постижения в образованието, но за труда си получават 25% по-малко.

Това е така не защото жените са недооценени. В обществото съществува стереотип, че мъжът трябва да печели повече от жената. Затова и жените се отказват от високо заплатената работа и не реализират себе си, за да не причинят страдание на мъжа.

По-рано статусът на жената като домакиня, а на мъжа като на хранещ, са били свързани с ниското ниво на доход на работещите жени. Изследванията показват, че при увеличаване на заплатата на жените, рискът от развод се увеличава. Двойка, в която жената получава повече, е по-малко щастлива. Жените преднамерено снижават своя потенциал, за да не започнат да печелят повече от мъжа. Жена, чийто доход превишава дохода на мъжа, често си остава у дома или работи по-малко часове, за да не създаде проблем за брака си.

Жените винаги предпочитат партньор с по-висока заплата, а мъжът цени дохода на жената, когато той не превишава неговия собствен доход. Веднага щом жената започне да печели повече от мъжа, нейният доход става пречка. Такава е и ситуацията с амбициите и с интелекта.

Дори ако жената работи повече от мъжа, мъжът не започва по-активно да се занимава с домашните дела. Жената се опитва да компенсира удара по неговото самолюбие, нанесен от нейната заплата, и взема върху себе си още повече задължения по дома. След това на жената и омръзва да работи в дома си „втора смяна“ и сама си тръгва от мъжа.

Учените са уверени, че вината за разводите в САЩ е в отстъпването от традиционните роли на половете. Намаляването на нивото на заплатата и кариерата между мъжете и жените в Корея и Япония също е довело до намаляване на броя на браковете и раждаемостта сред образованите жени.

Реплика: Веднага след като установим равновесие с природата, т.е. като работим само толкова, колкото да поддържаме рационален начин на живот, изчезва понятието заплата, кариерата ще стане понятие, носещо благо на обществото, всеки ще може да отдава и да получава без да предизвиква завист, ще изчезне основата на неравенството.

[108141]

Filed under: Възпитание, Възпитание на децата, Криза, глобализация, Мъжът и жената - Няма коментари→

На всички ни е известно, че семейният живот не е просто нещо и не трябва да се оставя на самотек. Ако ние, като двойка, вървим по пътя на съвместното развитие, то нашите взаимоотношения могат да се разделят на три ”територии”:

 – Неразделната ”територия” е там, където между нас цари любов.
– Общата ”територия” е, където пребиваваме в съгласие и водим анализ. Това е мястото на свободен избор, което също искаме да запълним с любов.
– Личната ”територия” на всеки е тази, в която партньорът никога не влиза. Тук човек гледа на нещата със своя поглед, какво предпочита, какво не приема, дори и в противоположност на другия, размишлява за нещо свое. Тъй като всички сме хора – сложни системи.

Тези ”територии”, от своя страна, се подразделят на по-малки части, но се ограничаваме до общото разделение.

Важното тук е, че без първоначалната, базисна любов няма да мине. Това е равносилно да се оженят царски особи, които до този момент не са се познавали и не са имали точка на съприкосновение – точката на любовта. Едновременно, съвременните млади хора, като правило, се женят с определено привличане един към друг, подбудени от най-малката искра, прескочила между тях.

Въпрос: Как партньорите правилно да изградят взаимоотношения, да разпалват тази искра, да разширяват общата „територия“?

Отговор: Преди всичко, ние се обръщаме към разума, а не към чувствата. Топлото чувство, което някога е съществувало, вече е изчезнало, и споменът за него се деформира от слоевете на следващите етапи. Хората дори не разбират, че това е нещо естествено, хормонално, абсолютно материално и затова е подвластно на навици и всевъзможни стандарти, колкото изкуствени, толкова и променливи. Например, ако аз от детството съм привикнал към семейна близост, то изпитвам по-устойчиво чувство, и ако моят партньор съответства на моята физическа природа, то ми оказва още по-силно въздействие на подсъзнателно ниво.

Казано накратко, проблясъкът на родственото чувство е бил спонтанен, безразсъден, а сега искаме да задействаме разума, за да анализираме този изблик. Само разумът може отново да го извика от миналото – това прекрасно минало, когато ходехме ръка за ръка и живеехме душа в душа, не беше по силите ни да се разделим, като двойка безумци с вечна усмивка на уста. Искаме да пресъздадем това усещане отново, за да може то да ни подслади живота и да предаде вкус, смисъл. А освен това, чрез него можем да излъчваме топлина и участие на своите деца и близки. Вече не говоря за това, че съгласно много изследвания, хармонията в семейството укрепва здравето и способства за дълголетие.

Ето защо трябва да се обръщаме към разума.

Преди всичко, се съгласяваме един с друг в това, доколкото моят партньор може да изисква от мен, а аз от него. Всеки се отказва в някаква част от своя комфорт, с други думи, от своя егоизъм, и поддържа, ободрява партньора в обръщението си към него, в порядъка на деня, в работата и обсъжданията. Демонстрираме един на друг този подход в качеството на добър пример.

Второ, всеки от нас се обръща и се отнася към другия като най-добрия, важен, умен, уникален човек на света. Не се притесняваме да преувеличим, не избягваме големите думи и комплименти – напротив, търсим ги. Аз съставям списък, да кажем, двадесет изречения, въпреки че съвсем не е просто – и го използвам колкото може по-често. Защото привичката става втора природа – и действително започвам да виждам в своята ”половинка” това, което й приписвам.

Никой не изисква от мен искрени чувства първоначално. В съзнанието си представям кралица на красотата: красива, във висша степен умна, прекрасна домакиня, идеална майка, привлекателна, сексуална и т.н. И така започвам да се отнасям към жена си, сякаш тя отговаря на всички параметри – докато действително не започна да виждам в нея тези качества.

Всъщност, този принцип прилагаме в групата за работа с другарите, издигайки ги в нашите очи.

Така рисувам във въображението си образ на най-красивата жена – образ, обхващащ всички сфери на живота, всички ситуации. Но работата не се ограничава до фантазията – аз работя над себе си, за да се отнасям към жена си така, сякаш тя самата е този образ. Буквално ”програмирам” себе си и нашите взаимоотношения.

Въпрос: Това означава ли, че трябва да игнорирам действителността?

Отговор: Обективната реалност не. Винаги виждам това, което рисува съзнанието ми. Всъщност, не забелязвам партньора си, дори че живеем заедно. Толкова съм привикнал към него, че само от време на време се фокусирам на нещо по-дълбоко. При това, мъжете по природа са повърхностни, за разлика от жената, която разглежда по-дълбоко нещата и в този смисъл на нея й е по-лесно да преодолява външните препятствия.

Така или иначе, ”обличам” нарисувания идеал върху партньора. И от сега нататък за мен той вече е такъв. При това, нещата тук не са във външността. Вътрешно променям всички негови качества в съвършенство. Дори и егоистично: ”Това е моята жена – а значи най-добрата, която може да бъде”.

Разбира се, тук са нужни усилия: изработвам си такова отношение, сякаш виждам пред себе си нарисуван идеал. Всички добродетели на света са в нея. Мислено я издигам на пиедестал, на кралски престол и не я спускам независимо от нищо. Всичко в нея е съвършено, а ако нещо не ми харесва, то е защото егоизмът ми замъглява очите.

Повтарям: главното в тази картина не са външните щрихи, а уважението, пиетет, който прониква в мен, ценността, която този идеал приема в моите очи. Именно тази ценност, това отношение пренасям върху партньора. Нищо не ми пречи да устремя своето въображение в правилната посока и да се ”програмирам” на определено виждане.

С партньора провеждаме тази вътрешна работа взаимно, осъзнато, осмислено. Обсъждаме, показваме си примери и във всички ситуации се приемаме един друг идеални. Да, в очите си виждаме малко по-различна картина (дори после и това да се измени), едновременно слагаме акцент върху ново отношение, засега нарочено, но сериозно.

Да допуснем, в къщи цари безпорядък, който не мога да търпя, и в същото време се държа с жена си така, сякаш всичко е на място. Приемам реда такъв, какъвто го вижда тя. Дори не й търся оправдания – първоначално искам и се настройвам да виждам всичко съвършено в нея и всичко, което зависи от нея.

Това са съзнателни и взаимни отстъпки, отказване от егоистичното отношение. Работейки по такъв начин, след седмица ще отбележа, че всичко се е променило: оказва се, че наистина я виждам безупречна във всичко, както и тя мен. На нашата обща територия е разцъфтяла любовта…

С една дума, без труд не може да се изкара рибата от водата. Любовта идва тогава, когато показвам на партньора, че го приемам, че той е желан, въпреки целия този негатив в него, който  виждам. Проявявам любов, както към собственото си дете, което винаги е неотразимо в моите очи, каквото и да е.

И в крайна сметка ”приказката” ще се сбъдне, и любовта, израснала и укрепнала между нас, не изисква никакви трикове. Всички проблеми ще ни предоставят нова възможност за компромиси, отстъпки, и още повече любов.

Затова е казано, че любовта ще покрие всички престъпления. Тя може да расте само с тяхната помощ. И ако не бяха те, аз не бих погледнал към жена си. И така, всеки хвърлен поглед непременно ми разкрива нещо лошо – такава е човешката природа.

Тук е мястото, където започва работата, която трябва да научим, за да гледаме на живота обективно, не зависейки от собствените си желания, помисли и страсти. Ние изграждаме света не приемайки желаното за действително, но със своето отношение заедно изваждаме желаното от небитието, докато то не заеме мястото на събуждането.

От 43-та беседа за нов живот, 30.07.2012

[107954]

Filed under: Възпитание на децата, Мъжът и жената - Няма коментари→

Въпрос: Говорите за това, че в съвременния свят трябва да се откриват „курсове по любов“, а не да разчитаме на нейното случайно появяване. С какво започва такова обучение?

Отговор: Преди всичко, група от пет-десет двойки трябва да бъдат обучавани на основите на човешката природа. Трябва да им се обясни какво представлява егоизмът ни сам по себе си и как се развива, какво е било и как е еволюирало семейството в древни времена, в Средновековието, в епохата на Новото време и съвременното постмодерно време.

По същество, нашето егоистично желание за наслаждение се явява двигател на този процес, изменяйки се и предизвиквайки за живот нови форми на семейни отношения.

По-рано не са очаквали някакви особени прояви на чувства, доколкото егоизмът е бил малък и не е изисквал да се удовлетвори до висотата на любовта. Било му е достатъчно простото участие, удовлетворявал се е от привичния начин на живот, съгласно който мъжът вземал жена от родното племе или от родното село, или следвал волята на родителите и никой не виждал в това какъвто и да е проблем.

Но днес в това вземат участие факторите на съвременната култура и средствата за масова информация, а младежта е развита както никога до сега – тя с всичките си фибри усеща широкия свят и не може да се размине със случайни стечения на обстоятелствата. Многобройните произведения на изкуството, Интернет и телевизията демонстрират толкова много примери за търсене на партньор и взаимоотношения с него, измени и разочарования, стълкновения и съревнования на това поприще, че съвместният живот придоби много сложен аспект.

Егоизмът ни нарасна до такава степен, че ни обърква и ни върти както си иска. Не знаем вече как ще я караме с него. И затова трябва просто да се научим да го управляваме, да го обуздаваме, без да го намаляваме, което по принцип е невъзможно, а да го удовлетворяваме по такъв начин, че не той да се разпорежда с нас, а ние с него.

За това е необходимо всеки да се приповдигне над своята природа, да бъде психолог сам на себе си, а също и да разбира партньора си, който на свой ред действа по същия начин. И тогава ние с него взаимодействаме на две нива:

• От разум към разум, на висотата на Човека.
• От сърце към сърце, на нивото на егоизма. Тъй като „сърцето“ е хранилището на желанията и страстите ни.

Ние разбираме, че притежаваме разум и чувства – системи, които трябва във всеки да се уравновесяват така, че умът да надделява над сърцето. Тогава всеки ще знае как правилно да взаимодейства и да се взаимовключва с другите, по пътя на взаимното разбиране и сближаване на желанията.

Ако именно така пристъпваме към работата, то ставаме зряла двойка изследователи. При това не става дума за възраст или опит, а за самия подход, който предава уравновесен вид върху нещата дори на ученик от горните класове. Това е истинската зрялост.

А между другото, днес има и 40-, и 50-годишни двойки, които се държат като деца и предявяват един на друг нереални, „детински“ претенции, подобно на малчугани, които могат само да искат от майка си развлечения.

Не, ние трябва да познаем предела, ограниченията на всеки, да се запознаем с неговата вътрешна система. Тогава ще мога да разбирам доколко мога да се сближавам с партньора, къде трябва да се спра, да запазя дистанция, а къде мога да се включа в него или истински да се слея с него. Като правило, се учим на това след многобройни жизнени беди, на основата на печалния опит на грешките, показващи ни, за какво е по-добре изобщо да не говорим между нас, с какво можем да се разминем и в какво с него сме действително заедно.

Нашето общо поле може да бъде разделено на тези три части, на тези три вида отношения. Аз се старая да се приповдигна над егоизма си и трояко да се отнасям към естеството на ближния:

• Там, където не се съприкосновявам с него;
• В нещо намираме точки на съприкосновение;
• В нещо достигаме до сливане на сърцата.

Но по-нататък се появява въпросът: как да възприемем това наше поле? Как да съчетаем тези три части в мен и в него? Как да се грижим постоянно за все по-осъзнато, по-смислено сближаване и съединение? Как да развиваме любовта по „сметка“ – т.е. въз основа на отчитане на интересите един на друг? Тъй като любовта е нашият общ „питомец“, който отглеждаме чрез взаимните ни отстъпки.

Отговори на тези въпроси даваме заедно.

Въпрос: Какво усеща партньорът в това общо поле, на своята обща „територия“?

Отговор: Първо, да оставим частната „територия“, тя лежи зад всеки от нас – нещо много съкровено, дълбоко, сякаш родствени от детството си хора или врязали се в душата спомени. Не засягаме тази област един в друг.

Второ, нашата обща „територия“, където можем да обсъждаме, е мястото на избора, което засега е неутрално, и което трябва да подобряваме през цялото време.

И трето, на „територията“ на любовта ние сме включени един в друг, там ни свързва общо чувство.

Що се отнася до общата „територия“, ние искаме да продължим сближаването, за да я присъединим в бъдеще към „територията“ на любовта. При това от самото начало трябва да осъзнаваме, че всеки един от съпрузите е абсолютен егоист, не желаещ нищо да дава на другия и стремящ се да извлече от него наслаждения на 100%. Изначално всеки буквално си „присвоява“ другия. А след това тези две полета, два кръга на интересите ни започват постепенно да се кръстосват.

Повтарям, сближаването се строи на основата на взаимни отстъпки, които се опитваме да правим всеки път с все по-голямо преодоляване. Ние си поверяваме непрекъснати разумни разчети на това, до каква степен можем още да се сближим помежду си. Ако има чувство – много добре, а ако е изчезнало, разумът продължава да следи за случващото се. Това е безспирен механизъм, „компютър“ в мен и в партньора, и двамата знаем, че вървим към все по-голямо сближаване, взаимовключване и сливане един с друг. Всеки път още и още, доколкото това е възможно.

Такива са плановете ни, и каквото и да правим в живота, всички негови ситуации приемаме не като случайности, а като възможности, шансове за постепенна консолидация.

При това, разумът развива в нас чувство. Аз чувствам колко е важен партньорът ми, колко е уникален. И той се отнася така към мен. Заедно можем да обобщаваме отношенията си, ние сме взаимно свързани и верни един на друг. Партньорът за мен е особена личност, открояваща се сред всички останали. С него се намирам в такава връзка, която не съм имал с никого досега. Между нас цари такава взаимност, че ние ставаме едно цяло.

Оттук произтичат взаимопомощта, взаимната поддръжка, взаимното разбиране, постоянните старания да покажа на партньора си, колко ми е приятно да се склоня, да му отстъпя, да му оставя повече пространство. Така напредваме.

Това изисква постоянна работа над собствения егоизъм, но всеки получава поддръжка от партньора. Има за какво да говорим, има на какво да се учим един от друг.

И главното тук е да действаме разумно, под контрола на разума. На това трябва да се упражняваме. Защото като правило, човек се стеснява да включи разума си и в същото време се стеснява да прояви любовта си. Бои се да си открие душата, за да не плюят в нея, бои се, че чувствата му ще бъдат осмени.

И затова трябва да изучим човека, както трябва: кой е той и какъв е. Едва тогава взаимоотношенията ни ще бъдат естествени и ще престанем да се стесняваме от собствената си природа. Напротив, ще се стараем да работим здраво и зряло с нея, между нас няма да остане недоразбиране, недомлъвки и „детски“ нелепи заобиколки, свойствени за младите двойки, които често попадат в мрежата на гордостта и надменността. Напротив, дори младата двойка ще бъде „възрастна“ по своите разсъждения, по подхода си към живота.

Поради липсата на такова обучение по любов, ние губим много, не знаем как да построим отношенията си и предаваме същите тези неверни шаблони на своите деца. Безусловно, ако им покажем верния път, то поне подрастващото поколение ще получи неоценим подарък, който ще му обезпечи щастлив живот.

Въпрос: Една част от полето Вие нарекохте „територия на любовта“. Какво е това?

Отговор: Тук между нас цари съгласие. Вече сме преодолели съвместната работа, всеки над себе си и над другите – и сме станали пълноценни партньори. До такава степен, че различията между нас изчезват. Обикновено хората чувстват нещо подобно по отношение на общото имущество, към внуците, към децата – към нещо такова, което произтича от двамата, в което са станали единни.

Например, заедно сме създали деца. Това се отнася към нас двамата, и това вече не е имущество, което по принцип можем да разделим. Изобщо, дори от философска гледна точка е интересно, защо продължението на любовта на двама става нещо единно, включващо и двамата. Но така или иначе, децата са областта на нашите общи интереси и съответно, общи чувства. Оттук, каквото и да се случи, ние можем да възобновяваме нашата връзка, наново да завързваме обсъждания и да пускаме общи филизи.

Ето ви пример за обща „територия“: любов, която ми е на сърцето, и я има и в партньора ми. Нашето дете е като трети фактор, където можем заедно да отгледаме своята любов.

А освен това ние не се ограничаваме от такъв „трети фактор“ и отделяме в сърцата си място един за друг. Както я чувствам в сърцето си, така и тя ме чувства в сърцето си. Там, в тази обща „територия“ в нас има някакво общо усещане, разбиране, съгласие, там между нас вече е сключен „съюз“, „договор“ за в бъдеще. Аз не мога да я отделя от тази „територия“ и тя не може да ме отдели. Там с нея сме „вкоренени“, здраво „вкопани“ в земята и това чувство вече няма къде да се дене.

Ето какво чувство трябва да достигнем. То се нарича „абсолютна любов“ или съюз. И в нашите беседи трябва понякога да правим акцент на реалността на тази взаимна любов.

От 43-та беседа за новия живот, 30.07.2012

[107853]

Filed under: Възпитание, Възпитание на децата, Мъжът и жената - Няма коментари→