Рабаш, „Шлавей Сулам“, 1989, статия 16, „Не трябва да извършваш благословия над празна маса”: Човек трябва да предостави празни съсъди, за да ги напълни Творецът с висше изобилие. Това се нарича „благословия”.

Духовният път се разделя на няколко етапа, преминавайки които ние се учим правилно да съставяме, да събираме всички части на реалността. С какви желания трябва да се запасяваме всеки път, за да се обръщаме с различни молби: за намиране на средства, за проявяване на свойства, за разкриване на единство?

Тъй като в същността си всичко се оказва вече подготвено за нас и само чака нашето желание. Откритията, които правим по пътя, се явяват такива само за нас самите. Наричаме тези етапи постижения, но в действителност всички стъпала вече съществуват и всички състояния, включително и  крайното, са предопределени по-рано.

И затова, издигайки се по стъпалата на стълбата, връщайки се от мрака и откъсването, все по-добре постигайки общата реалност на мирозданието, я разкриваме единствено за себе си. Все повече нови свойства, детайли, връзки, взаимодействия, части – така тя пристъпва пред нас от мрака, от скриването.

Накрая, когато човек види какво е приготвил Творецът за него, той достига до „благословията”. Но това е при условие, че той усеща това, което е получил от новите свойства. От стъпалото на духовното небитие, от неживото, растителното и животинското ниво той се ражда на бял свят и започва да събира себе си, всеки път съставляващ две части: получаващото желание и свойството отдаване, царуващи над тях.

Така човек напредва: тези две състояния – желание и намерение – идват към него свише, а той само ги превръща в свои потребности, за да се разкрият, съединят и напълнят. И всичко това при търсене на стремежа към отдаване във всичко, което се извисява над неговия „животнски”, материален живот.

Обаче не е достатъчно да се желае отдаване – нужно е още и да получаваш заради отдаване. Това състояние се нарича „съвършенната вяра”. А засега човек няма възможност да „извърши благословия”, доколкото той все още не е получил благодеяние от Твореца. На етапите на поправянето съсъдите /келим/ се напълват със светлината хасадим, а след това в тях се облича светлината хохма. И едва тогава човек идва към благословията.

От урока по статията на Рабаш, 13.01.2011

[32694]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Първо трябва да развием такива отношения, за които е казано: „Не прави на другия това, което е противно на самия теб „, а след това: „Възлюби ближния като себе си“.

Трябва само точно да определим кой е другарят и кой съм аз, и какво означава  «да се действа». Става дума за действията на човека по отношение на другаря му и те трябва видимо да се проявят в този свят, в цялото човешко общество.

Като резултат, между всички хора трябва да се разкрият такива отношения, които може да се нарекат свят на Безкрайността! И това ще означава Край на поправянето (Гмар Тикун). Тук, на земното кълбо, между животинските ни тела ще установим такива отношения, които да се нарекат наша безкрайна душа!

Когато стигнем до това, ще се окажем в друг свят. Няма да има никаква нужда да усещаме цялата тази материя и тя ще изчезне от нашето възприятие. Тя, и днес съществува само в нашето усещане – цялата реалност е въображаема.

Именно с такава цел се намираме на тази земя. Всичко се случва именно тук!

До разрушаването на Храма, когато хората са живели в духовно постижение, нима са се намирали в друга галактика, в друго измерение? Вътре в тях е съществувало друго измерение, друго отношение между хората – и това е вярно. Съществувал е този свят, неживата, растителната и животинската природа, нормалният живот е следвал своя ход. Те са отглеждали домашни животни, имали са стопанство, раждали са деца, работили са, плащали са данъци.

Но отношенията между тях са били духовни – всички са били във взаимно отдаване и са го поддържали, доколкото са могли. Всеки човек е бил оценяван според своето отдаване на другите. На тази основа са съдили човека – само от гледна точка на това, доколко е навредил на обществото и изведнъж се е разкрило неговото егоистично желание.

Така е съществувал народът на Израел, изведен от Авраам от Вавилон, до разрушаването на Втория Храм. А сега, в групата, трябва да реализираме на практика това, на което ни учи кабала: нашите вътрешни отношения да се основават на любовта и обединението, за да живеем, както се казва „душа в душа“.

И това не е свързано с външна близост. Не сме длъжни да ядем от една чиния, да живеем в една къща и да водим общо домакинство. Става дума за вътрешни отношения.

От урока по статията „Характер на науката кабала“, 12.01.2011

[32645]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Съществува висш принцип, че Творецът е Един, Единствен и Единен.

Една единствена висша сила е създала цялото творение – тя е съществувала преди него, съществува заедно с него и ще съществува след него, т.е. във всички състояния.

А ние можем да говорим за нея от гледна точка на различните подходи, което показва нашето несъвършенство и затова ние я определяме като Една, Единна и Единствена.

Но всички тези различни определения на висшата сила, Твореца, съществуват само по отношение на нас самите.

Един – означава, че няма друга сила, която би действала в мирозданието. Както е казано: „Няма никой освен Него”.

Единствен – означава, че Той се обединява във всички тези свои действия и няма никакво друго намерение.

А Единен – означава, че дори ако тези действия ни се сторят несвързани и доста противоречиви, това е защото ние самите се намираме в различни и противоположни на Него състояния. Затова ни се струва така: „Всеки съди според степента на собствените си недостатъци”. Но според степента, в която се поправяме, всички тези разнообразни състояния и свойства, различаващи се изцяло по смисъл, постепенно се съединяват заедно в едно понятие.

„Един” означава съвършенство. Защото ако има двама, става така, че те се различават по нещо и в единия не достига свойство на другия. Двамата се допълват взаимно.

Ако има не двама, а милион, то всеки от тях е доста по-несъвършен. В него има само една милионна част съвършенство, и във всеки не достигат останалите 999.999.999 части.

Ако говорим, че няма повече от един, то означава, че всичко е в него!

Но на мен не ми се струва, че в Него има всичко, защото аз съм противоположен на Него. Така значи, проблемът не е в него, а в мен.

Ако Той е един и всичко е заключено в Него, то не е важно, как Го усещам: като добро и зло, светлина и тъмнина, студено и топло – аз трябва да разбера, че тези различаващи се свойства ги няма в Него. В Него няма нито добро, нито зло – тези различия съществуват само в моите усещания.

Дори ако казвам, че Творецът е добър, това също не се включва в определението: „Един“. Един означава, че в него няма нищо! Нито лошо, нито добро.

Това е само моя оценка на различните Негови проявления по отношение на мен. А Той е сам, Един – нещо съвършено абстрактно, абстрахирано даже от доброто. Защото и това е само мое лично усещане.

Човек вдъхновява това понятие „Един” чрез своето съвършенство на усещанията и постиженията. В този Един – и сърцето и разума се обединяват.

От урока по статията „Характер на науката кабала“, 13.01.2011

[32726]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Ежедневен урок, Творец - Няма коментари→

Желанието придава вкуса на напълването. Всяка глътка вода е така мъчителна, когато съм жаден. Нека напълването да е само частично, затова пък желанието е огромно – и разликата между тях извиква усещането за живот.

Значи, животът се оценява не по желанието и не по наслаждението като такова, а по тяхната противоположност. Колкото по-голямо е напрежението, прехода между тях, толкова повече в мен има живот, енергия.

Лошо е когато моят съсъд е празен, както между впрочем и когато е пълен. Цялата работа е в това, да доведа празния съсъд до напълване и да уловя мига на тяхната среща.

Как да задържа този миг? Защото даже най-големите наслаждения от храната, секса, славата, достигането на върха, отслабват и гаснат. Аз живея от миг към миг, моят живот едва мъждука, излизайки от небитието и отново потъвайки в него.

Както се пее в песента, „има само миг между миналото и бъдещето” – между избухващата пред мен светлина и тъмнината, която всеки момент ще я погълне. Текущото наслаждение не успява да свърши, а аз вече трябва да се готвя за следващото – за да не загубя усещането за живота.

Но желанията растат през цялото време, и отчаянието завладява света. Бъдещото наслаждение повече не свети на хората, „преходът” на насладата не заслонява натрупващата се тъмнина, и животът става безсмислен.

Нашият живот угасва, защото ние не можем да задържим краткия миг на наслаждението. На това трябва да се учим – да се учим да бъдем над своя егоизъм, да работим против него. Тогава човекът преминава през „десетте египетски наказания”, оставяйки своите желания долу и се изкачва към „планината Синай”, т.е. към светлината, способна да му даде екран.

Духовното постижение е изградено от особен съсъд, кли, позволяващ да се удържим над желанието, в отдаването. Изграждайки даващо кли, човек придобива възможност постоянно да бъде в контакт с наслаждението и в същото време да не гаси желанието – защото напълването не е самото то, а възвишаващото се над нас намерение за отдаване.

Човек придобива съвършенство, когато отдава, когато излиза от самия себе си и живее в наслаждението, което възвръща на другите. Неговият живот, е вечен живот – не в собствените си желания, а в отразената светлина, напълваща техните желания и доставяща радост на Твореца.

От урока по статия на Рабаш, 24.12.2010

[30718]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Аз винаги трябва да търся най-удобните средства, които ще ми помогнат да се вдъхновя възможно най-бързо от важността на целта. Това ще ми позволи да се стремя към „мястото” или „капката обединение”, в която се надявам да разкрия Твореца. По отношение на това, всичко зависи от моето сегашно състояние. Различни решимот непрекъснато се проявяват в мен. Като правило, аз започвам да изграждам намерение от неосъзнато, неясно и „сухо” състояние, без капчица чувство и разум.

Така аз трябва да се пробудя от тази „дрямка” и да се заредя с толкова силно желание, че ако не разкрия точно в този момент за какво пишат кабалистичните книги, то „ по-добре – смърт” отколкото този живот без висше постижение.

Ние трябва да търсим и използваме всичко, което може да ни вдъхнови и да ни докосне. Понякога групата ни помага, напомняйки ни за обединението, взаимното поръчителство и отговорностите. Понякога аз съм вдъхновен от мисли за Твореца като прекрасна, възвишена цел. Понякога съм развълнуван от самото действие и работата по обединение с другарите, въпреки пречките. Необходимо е да търсим средства, които ще породят в мен неразрушима духовна потребност, докато чета кабалистичните текстове по време на урока.

Подходът към тези текстове трябва да бъде балансиран. По принцип аз имам повод да се оплача. От една страна, ако не разбирам нищо, тогава няма за какво да се захвана. От друга страна, когато започна да обръщам внимание на съдържанието, аз подхранвам разума си и изгубвам намерението.

Затова Баал а-Сулам пише следното в „писмо 17”: „Най-добре е да се държиш за целта и да се стремиш по посока на Твореца. В крайна сметка, човек, който не познава пътищата на Твореца и пътя към Него, т.е. тайните на Тора, как той ще Му служи? Това е най-сигурната гаранция на средната от трите линии”.

Ние се стремим да разберем, какво трябва да направим: „Дай ни разума, дай ни силите, насочи ни, обясни ни, покажи ни чрез примери, така че да постъпим правилно.” Всичко това ти можеш да поискаш от Твореца, по начина, по който едно дете иска от своите родители. Отстрана на детето е нужно само желание, докато възрастният му предоставя всичко, от което то се нуждае. Аз набирам това желание в групата, от моите другари. Там лежи моята свобода на избора.

От висшето аз получавам всичко, от което се нуждая по духовния път, освен искането, което трябва сам да развия. То ще дойде единствено, когато се вдъхновя от обкръжението, от величието на целта. Тогава вдъхновението ще избухне от сърцето и аз ще се стремя по посока на Твореца с всичките си сили, за да се науча да Му служа.

От урока по книгата „Зоар“. Предисловие, 13.12.2010

[29620]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Зоар, Молитва, Намерение - Няма коментари→