Кабалистите ни съветват да не умуваме, защото целият наш ум е егоистичен и може само да ни спре, а да хвърляме повече сили  в действията.

Разбираемо е, че в мислите и желанията си аз ще остана в моя егоизъм, а с действието мога да извършвам отдаване. И нека да отдавам, защото възнамерявам да получа изгода за себе си, защото иначе нищо не бих отдал.

Но ако извършвам такива действия, каквито ме съветват кабалистите, значи в това вече има духовна добавка. Това вече не е само заради самия себе си, но е възможно да даде също и някакъв духовен резултат, за който аз не мога да мисля направо. Това работи по такъв „обиколен път”.

Тоест, нашето напредване не става направо. И с всяка работа, която извършваме, ние строим прекрасни градове за своя егоизъм, които се обръщат в бедни градове за Исраел („яшар-кел” – вървящият „право към Твореца”).

И тук се крие още едно допълнително препятствие. Ако аз работя за Фараона, строейки градове за него, но видя, че едновременно, постепенно достигам свойствата  отдаване, вяра, любов, единство, съединение, като „допълнителни резултати” от своята егоистична работа – тогава все още би било хубаво и разбираемо! Аз щях да знам, че надявайки се на егоистичната изгода, постепенно ще придобия желанието за отдаване.

Но не става така! Аз не само не придобивам желание за отдаване – аз виждам двойна загуба! В своето его виждам, че съм спечелил прекрасни градове – и не съм ги искал, но не съм имал избор. А за Исраел, който е в мен, съм загубил двойно – вместо това да напредна, аз съм получил бедните градове.

Ако заедно с прекрасните градове на Фараона, израснеха такива прекрасни градове и за Исраел – би разцъфтял успешен духовен „бизнес”, то тогава добре. Но няма нищо такова! Аз виждам, че моето его, моят Фараон е спечелил – а моят стремеж към Твореца е загубил и само ме е отделил от Него.

И тогава се обърквам и смайвам – що за път е това?! За сметка на какво ще мога да се приближа към отдаването? И тук лежи  крайъгълния камък, който може да спре човека от пътя.

Защото от тази точка нататък, човек трябва да напредва  с молитвата – със своя вик към Твореца. Той ще разбере, че сам няма да може да воюва с Фараона и да се избави от бремето на робството, а тук е необходима трета сила.

Преди не е чувствал потребност от Твореца и затова е забравял за Него. Той е мислел, че това е нещо съпровождащо, добавъчно, разкриващо се в самия край на пътя – но не го е считал за първа необходимост. А от историята с Моше виждаме, че Творецът му казва : „Да отидем при Фараона” – Творецът сам му се разкрива чрез горящия храст. Тоест от страна на човека все още съществуват огромни препятствия, пречещи му да се свърже с Твореца и да се обърне към Него, за да работят заедно, като партньори, против Фараона.

От урока по статия от книгата „Шамати“, 12.04.2011

[40427]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

По статията на Рабаш „Докато не паднал владетелят на Египет”, „Шлавей Сулам”, 1989/90.

„Трябва да се работи заради небесата, т.е. заради отдаването. По време на изгнанието, този разчет бил под властта на Фараона, царя египетски”.

Не знам какво е истинско отдаване, как мога да дам нещо на човек, който е напълно откъснат от мен, когато нямаме „общи основания” за добротата: общоприети нрави, уважение на заобикалящите или нещо друго.

Някои хвърлят пари или пропиляват богатството си – и все пак изпитват удоволствие от това, получават достатъчна компенсация за „отдаването”. Един изпитва задоволство от добрите думи, друг от славата, която ще получи в бъдещите поколения, трети – от самоуважението.

На запад има нова тенденция, наречена „долар на ден”. Човек жертва ежедневно по един долар, за да нахрани гладуващо африканско дете, което никога няма да научи за него. И всички подобни дарения също носят удовлетворение – защото дарявам на някого живот. Какво е един долар в сравнение с чувствата, предизвикани от това в мен?

Но тук става дума за пълно откъсване от самонаслаждението. В нашия живот не можем нито да си го представим, нито да го почувстваме. Не разбираме, как можем да дадем нещо на някого без каквато и да е ответна реакция – нито в мислите, нито в усещанията. Това е скрито от нас.

Ето какво е изгнанието при първото приближаване: оказва се, че не знам какво е чисто отдаване. Именно това ме отделя от духовното.

„Египет (мицраим) означава теснина (мецер), а „теснина“ означава оскъдност на милосърдие, когато човекът може само да получава, а не дава нищо”.

Все още ни предстои да разкрием, че сме лишени от каквито и да е зачатъци на отдаване и умеем само да получаваме. Ако получа, тогава отдавам. Всъщност това изобщо не е отдаване, но го наричаме така, защото в нашия свят съдим за човека по неговите действия, а не по намеренията. Намеренията се отнасят към науката кабала, а действията – към мнението на този свят.

„Широтата” е щедрост, голямо отдаване. А „теснината” е обратното – отсъствие на отдаване. Така че властта на Египет се състояла в това, че всеки е можел да извърши действие само срещу отплата”.

Ето това сме ние. Истината е, че много не го осъзнаваме и затова състоянието ни още не се явява изгнание. Добре си живеем. Вярно, египтяни сме – но какво от това?

„Той не позволява да се изпълни нито едно действие без отплата, само заради отдаване”.

Това е нашият Фараон. Дори не осъзнаваме, че ни управлява. Властта на Фараона се разкрива само тогава, когато искаш да направиш нещо заради отдаване и откриваш, че не си способен. Именно тогава се проявява Фараонът, царят египетски. А дотогава самият ти седиш на трона и правиш каквото искаш.

„Това означава, че Египет бил теснина за Исраел”.

Казано по друг начин, той препречвал посоката право към Твореца (яшар Ел).

От урока на тема „Подготовка за излизането от Египет“, 11.04.2011

[40382]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Фараонът в теб трябва да израсне. Отначало той е малък, що за цар е това? Йосеф чувства, че може да управлява целия свой Египет, с целия свой егоизъм в своя полза. Той предвижда бъдещето и знае, какво трябва да прави. Моето его разцъфва, аз достигам „седемте сити години”.

И даже, когато започнат „седемте гладни години”, все още не чувствам това. Аз продавам своите запаси на Фараона. За мен е изгодно, че на египтяните им е зле – аз ги продавам на Фараона с всичко, което имат. А Исраел в моята страна Гошен въобще не страда – там няма глад.

Вижте как последователно трябва да се разкрият тези състояния в човека, едно след друго – докато той не започне да разбира, че Фараонът – това е неговият ангел на смъртта и нищо не трябва да се прави с него. Тогава той започва да осъзнава, че всичко това идва от същия източник – от Твореца, и Фараонът го приближава към Твореца („приближава” и „принася в жертва” – това е едно и също), все едно ни помага „от противоположното”.

От получаването аз вече не получавам наслаждение, а от отдаването – все още не получавам, и какво ми остава тогава – нямам нито това, нито другото! Това се нарича: „И застенали синовете на Израил от такава работа”. Аз съм излязъл от егоистичното получаване и не виждам в него никаква радост – тези „прекрасни градове” са хубави само за Фараона, а на мен нищо не ми дават. Тоест, аз вече съм отделил себе си от Фараона.

Но тези градове за мен така са и останали бедни – защото нищо не съм получил за тях. Къде е отдаването, постижението – няма нищо. Защото искам отдаването и духовното постижение егоистично! Аз искам да отдавам заради себе си. А как да достигна до чисто, безкористно отдаване?

На мен ми е необходимо да се издигна над тези „бедни градове”, за да не чакам отникъде никаква компенсация за своите действия. И само тогава съм готов да се издигна на степента на вярата, която съвсем не е свързана с моето желание и днешните ми свойства.

Аз не мога сам да достигна това състояние, но на мен ми е необходимо желание да се докосна до него – поне малко да се отделя от мислите за самия себе си. А това е голям проблем. И когато, все пак, идвам до това чрез прекрасните градове за Фараона и нещастни за Исраел, то започвам да разбирам, че е невъзможно да напредна по-нататък – освен, чрез ударите свише. А никога няма да успея да се отделя от своя егоизъм и да забравя за всякаквите последствия от своето отдаване.

А вече мисля за отдаването, но как да не чакам никаква полза за себе си от него? За това са ми необходими истински удари, за да страдам, заедно с Фараона от егоистичното използване на своето отдаване.

Тогава идват египетските наказания, и за сметка на тях, искам да се издигна по-високо от всеки свой собствен интерес, от всяко последствие от своето отдаване за самия себе си. Тоест, започвам да се стремя да отдавам, заради отдаването – в мен се формира потребност да се избавя от своето его. Тези 10 удара ми разкриват образа на това, което се нарича освобождение. Защото, иначе няма да мога да премина в следващото състояние.

Изгнанието и освобождението се определят от недостига и присъствието на Твореца. И трябва да разбера: какво се нарича Творец, за да се прояви Той на мен някак, в моето изгнание и да изляза към освобождението. Нека Той се прояви от страната на своя недостиг, но да има в мен някакво усещане за Него. За това и се случват последните удари.

Когато идва ударът, чувствам, колко е полезен той за мен , защото става много силно разкриване на злото. Но от друга страна, тези удари са много болезнени и преминават през мен като вътрешни, душевни сътресения. Но те много укрепяват човека, точно както солта, която „консервира” месото. Тези удари донасят оздравяване.

От урока по статия от книгата „Шамати“, 11.04.2011

[40340]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Ако излизането от Египет става много бързо, защо е нужна подготовка?

Отговор: Едното няма отношение към другото. Подготовката е необходима, за да съм способен да стигна до напълването. За тази цел трябва да изпитвам недостиг. Защото ние не излизаме от Египет с краката си, а с желанията – от едно желание в друго.

Ако не изпитвам потребност от новото състояние, значи не съм се подготвил за излизането от Египет. Трябва да поискам да стигна до отдаването – до такава степен, че пред себе си да виждам само него. Нека силата на отдаването да ни обедини в едно цяло – ето какво искам.

Нека всички се разтворим и слеем там, без каквито и да е различия – няма никой, който е отделен, а има само една обща сила на отдаването. И тогава висшата светлина ще ни напълни.

Изпитвам ли потребност от това? Ако не, тогава не съм готов за излизане от Египет. Възможно е още да не чувствам в себе си изгнанието, още да не съм завършил „седемте плодородни години”. При мен всичко е наред: групата учи, прави общи трапези, пикници, конгреси…

Само когато състоянието стане нетърпимо, когато почувстваме необходимост да се обединим помежду си и точно това бъде за нас спасението – тогава се подготвяме за излизането от Египет.

Въпрос: Тогава защо излизаме много бързо?

Отговор: Човек не може предварително да знае, кога ще се напълни чашата на неговите усилия. В духовното няма време. В момента, в който чашата се напълни, когато е проявил своето желание в достатъчна степен, веднага става скок и ти преминаваш към действие – към бягството от Египет. Но дори миг преди това, все още не знаеш, че още малко – и чашата ще бъде пълна. Напротив, предишният миг може да ти се стори като най-отдалечен от излизането – египетската тъмнина, бедствията, които те мачкат…

Защото до последно, докато не се откъснеш от Фараона, ти се асоциираш с него. И затова изпитваш много силни и тежки удари, без да виждаш възможност да се спасиш от тях. Всеки удар само ти показва колко си слаб и неспособен на нищо.

И внизапно, именно в тази тъмнина се разкрива силата, посредством която можеш да избягаш от Фараона. Разкрива ти се мракът и това ти помага при бягството. И веднага – в мига, в който желанието най-накрая се е проявило – започва спасяването.

От урок на тема „ Подготовка за излизането от Египет”, 10.04.2011

[40280]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Световен конгрес „We!”, Ню Джърси, урок №5

На всеки е възложен дълг, при изпълнението на който не може да има никакви извинения и отстъпки: трябва да се грижи за чувството на радост, увереност и сила в нашата среда.

Да не говори за присъщите му слабости, да не проявява нерешителност, въпреки че все още никой „не е изплувал от мъглата”, да не демонстрира пренебрежение, което се появява отново и отново в зависимост от нарастването на егоизма.

Напротив, трябва да работя по-високо от своето его, излъчвайки през цялото време увереност, решимост по пътя и радост – като знак за това, че се намирам в съвършено състояние.

Струва ми се, че нямам нищо – но и нищо не ми е нужно. Искам само да се намирам в състоянието на чисто отдаване. Защото, каквото и да придобия, ще бъде достояние на моя егоизъм. Само когато се изключа от него, когато се радвам, че е празен и не изисквам от него никакво напълване, тогава започвам да придобивам духовния свят. Такъв преход се нарича „духовно раждане”.

Много се надявам, че няма да забравяме за това.

В сборника „Шлавей Сулам“ (1984, статия 4, „Човекът да помогне на ближния”), Рабаш пише:

„Всеки трябва да обръща внимание и да мисли, с какво може да помогне на другаря си, предизвиквайки в него приповдигнато настроение. Тъй като, що се отнася до настроението, всеки може да намери в другаря си място на недостиг, което е способен да напълни”.

И още един цитат от „Шлавей Сулам“ (1984, статия 1, част 2, „Цел на групата – 2”):

„В обществото трябва особено да се следи за това, в средата да не проникне лекомислието, тъй като то разрушава всичко”.

Който пренебрегва нещо по пътя, по време на занятията, при осъзнаването на величието на другарите и учителя, той намалява вашите сили. Веднага го махнете от групата. Това е вашият най-голям ненавистник. Не го оставяйте. Нека си помисли с какво се занимава, нека се извини и разбере своя проблем – чак тогава можете да го приемете обратно.

Не трябва нито секунда да държите в групата човек, който намалява нашите сили по пътя. Спазвайки това правило, задължително ще стигнем до целта по бързия начин.

От 5-тия урок на конгреса „We!”, Ню Джърси, 01.04.2011

[40000]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - Няма коментари→

Световен конгрес „We!”, Ню Джърси, урок №5

С вас сме потопени в силата на Твореца. Нашите точки в сърцата се движат подобно на малки заряди в електромагнитно поле, насочвани от него – съгласно закона за подобие на свойствата.

Уподобявайки се на полето в своето отдаване, аз се движа към неговия център – към света на Безкрайността. И обратно- колкото по-малко е моето подобие, толкова повече се отмествам към периферията в световете Адам Кадмон, Ацилут, Брия, Ецира и Асия.

Моята точка в сърцето се намира извън всички тези светове, а пред мен е групата. Тя е като асансьор: приобщавайки се към нея, започвам да се издигам заедно с нея, разкривайки че тя е моето обкръжение, намиращо се на нивото на света Асия, след това – Ецира, после – Брия, Ацилут, Адам Кадмон. И накрая я разкривам като Малхут на света на Безкрайността.

Винаги съм бил „опакован” в групата. Издигайки се с нея, в един момент виждам, че ме заобикалят не другари, а точки в сърцата. Те се намират пред мен, но вече не виждам телата.

После в зависимост от това как се издигаме от света Асия в световете Ецира и Брия, внезапно откривам сред нас Рабаш, Баал а-Сулам и други кабалисти от все по-древни времена – Ари, Рамбам, Рамбан, раби Шимон и т.н. чак до Адам. Ние ще усетим, ще видим тези души сред нашите точки.

Защото всъщност разкриваме общата система. В нея откриваме и всички души, които все още не са се поправили. От една страна ги виждаме поправени – такива, каквито са отвътре, а от друга– чувстваме, че още не осъзнават това. И тогава разбираме, на кого и как да помогнем. Както в организма- когато в някой орган възникне проблем, цялото тяло се втурва да му помага.

Иманно по този начин се издигаме все по-високо.

Важно е да помните: неслучайно сме се събрали с вас – става дума за разкриване на системата. Не можем да променим нашата връзка, нашата взаимна зависимост, и затова всеки трябва високо да цени другите. Защото зависим един от друг – всички се отнасяме към онзи пласт на душите, който сега се издига и поправя. Не можем да си позволим да се разпръснем, да се разпилеем – напротив, трябва по-плътно да сгъстим редиците, ускорявайки по този начин поправянето

От 5-тия урок на конгреса „We!”, Ню Джърси, 01.04.2011

[39919]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития, Общата душа "Адам" - Няма коментари→

Всемирен конгрес  “We!”, Ню Джърси, урок №5

Рабаш, Шлавей Сулам, 1984 г, статия 1, “Целта на групата“: “За да се достигне до отдаване на Твореца, е необгодимо преди това да започнем да отдаваме на човека – и това се нарича любов към ближния“.

Тъй като нашата природа е напълно противоположна на любовта към ближния. Аз обичам само себе си, всички мои сметки както съзнателните, таки и подсъзнателните, са построени изключително на личната изгода.

Как да седя, как да изглеждам, как да мисля, какво да гледам – всичко това аз пропускам през филтъра на своя егоизъм, оставяйки единствено това, което може да бъде в ползa или се явява като заплаха за мен. Всичко трябва да служи единствено за моето благо – моята природа е такава.

Но аз трябва да достигна до всеобщото отдаване, всеобщата любов – вечната сила на Твореца, вечния живот. А за това са необходими предварителни упражнения в група. И затова Рабаш продължава:

“…Любовта към ближния е възможна единствено при самоотричане“.

Едното идва вместо другото. Отдаването и получаването не могат да живеят заедно.

В мен съществуват 613 желания, и като цяло, моето желание действа само за себе си. Такава е ситуацията в началото. Но след това аз започвам да си режа от него “парченце по парченце“, започвайки от най-лесните и стихайки до най-трудните желания.

Така ча поправям себе си крачка по крачка и вместо частите от егоистичното желание в мен се проявява желание да отдавам (<). А в останалите си желания аз все още оставам в намерение заради самия себе си (>). Така аз поправям своите части.

Но тук има условие: ако съм поправил в себе си дори и едно желание за отдаване, то останалите вече не могат да останат в егоистично намерение. И затова те трябва дa  преминат в съкращение.

В мен има голям съсъд, и в началото (1) той целият е обърнат за моя собствена изгода. Преди всичко аз произвеждам съкращение (2) – и само тогава мога да преобразя в отдаване другото, най-първото малко желание (3).

И така в мен е имало голямо желание. Аз му правя съкращение, а след това отрязвам  своя най-тънък пласт и от него мога да извърша отдаване (hhh). При това над всички останали желания все още цари съкращение (Т). след това аз отрязвам втори пласт, трети, (a, b, c), и ги поправям и тях един след друг.

В един човек не могат да съществуват двете желания: това, което е обърнато за мен, и обърнатото за отдаване. Тъй като те са противоположни едно на друго. За да мога аз да придобия и най-малкото желание за отдаване, всички останали желания трябва да бъдат съкратени.

От 5-я урок на конгреса „We!“, Ню-Джърси, 01.04.2011

[39945]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - Няма коментари→

Скъпи приятели! Моля ви, задавайте въпроси по темата за тези цитати на великите кабалисти

Бележките в скобите са мои.

Само светлината заключена в Тора, възвръща човека към Източника

Как може човек да достигне абсолютно равенство по свойства, така че всички негови действия да бъдат за отдаване на ближния, тогава, когато в цялото му съществуване няма нищо друго освен  получаване за себе си?

Тъй като по силата на природата от която той е сътворен, човекът е неспособен да извърши и най-малкото действие в полза на другите, и когато отдава на друг, той трябва да очаква, че в края ще получи за това достойно възнаграждение.

А когато е удовлетворен с възнаграждение, то лишава себе си от възможността да извърши каквото и да е действие (защото възнагреждението го принуждава да извършва действията заради себе си). А възможно ли е по този начин всички негови действия да бъдат заради това, да отдава на другите, и нищо – за собствени нужди?

Действително, аз признавам, че това е много трудно, и не е по силите на човекът да измени своята природа, която се заключава в това, да получава само за себе си. И не трябва да се мисли, че човек може да  измени своята природа на противоположната, така че да не получава нищо за себе си, а всички действия да извършва само заради отдаване.

Но и затоваТворецът ни е дал Тора, като методика за поправяне, така че с нейна помощ да успеем да се научим да извършваме действия с намерение заради Твореца. И ако занятието с Тора не е заради Твореца, а заради собствена изгода, то нито една хитрост в света не би ни помогнала да променим нашата природа

Баал а-Сулам. Статия при завършването на  Книгата Зоар

[39773]

Filed under: Баал Сулам, Заповеди, Кабалистични източници, Тора - Няма коментари→

Вестник „Globes” публикува обширна статия за „индустрията на щастието”, която ни прави все по-нещастни. Мащабите на депресията на Запад непрекъснато се увеличават, като в същото време средната възраст на нейните жертви става все по-ниска.

По данни на Световната здравна организация до 2020 г. депресията ще стане втората най-честа причина за инвалидност и смъртност в света, изпреварена само от сърдечно-съдовите заболявания.

Съвременният човек се потапя в самота, а обществото не му хвърля спасителен пояс. С изключение на исляма, ролята на религията като фактор за подкрепа изчезва. Обществото се разпада, голямото сплотено семейство в западните страни става абсурд.

Премествайки се в пространството на виртуалните комуникации, мнозина погрешно предполагат, че отсега нататък ще могат да минат без реално, грижещо се общество. В резултат човек търси решение на всички проблеми сам, настанявайки се пред компютърния екран.

Животът на обществото, страдащо от дефицит на внимание, протича мълниеносно – хората чуруликат кратки трели, с надеждата да успеят да изкажат онова, което след минута вече няма да бъде чуто. Всичко, което изисква вътрешни усилия, упоритост и време, се отстранява в зародиш. Когато човекът е празен, когато няма истинска цел, в него се настаняват тревогата и депресията. Откъде да вземе тази цел? Къде да намери смисъл?

Днес всички сериозни изследователи заявяват, че щастието се крие в контакта с другите, в отдаването, и че реалният смисъл може да бъде намерен само във взаимната връзка помежду ни. Виктор Франкъл, известен австралийски психолог, казва, че човекът, който стои в дома си и се опитва да намери смисъла сам, сякаш се блъска в отворена врата, не разбирайки, че тя се отваря навън, а не навътре.

Няма да намериш щастието в ръковината, заяви в интервю с репортера на „Globes” един от анкетираните специалисти. Занимавайки се сам със себе си, вместо да протегнеш ръка към друг човек, само усилваш собствения си нарцисизъм и депресията.

[39435]

Filed under: Здраве, Криза, глобализация - Няма коментари→

Исраел (човекът, устремен „направо към Твореца”), Творецът и Тора (светлината, възвръщаща към източника) – трябва да се съединят в едно цяло. Това още се нарича „средна колона”, „средна линия”.

Работата в трите линии (дясна, лява и средна) става от това, че творението не може да направи нищо със своите сили. Защото то е създадено от неподвижен материал – желанието за наслаждение, което само не може да се премества (да се изменя) в духовното, без да има желание да отдава. А само желанието да се отдава може да се движи в духовния свят, създаден от форми за отдаване, отдаващи намерения, за нещо, желаещо да се предаде на другия, да излезе от себе си.

Но ако творението действа в друга форма, то сякаш не съществува в духовното. То въобще съществува само в нашето въображение! Творецът е създал в нашето възприятие такава въображаема картина, че ние да можем някак да съществуваме, още не достигнали свойството отдаване.

Духовното движение, духовната реалност – са възможни само в отдаването. А да се съществува в духовното може само, ако се движиш в това отдаване. Невъзможно е в духовното да се стои на място, както става в този свят: да спреш и нищо да не правиш. Духовното пространство е над времето, тоест цялото време се намира в движение на отдаване, което постоянно се усилва.

Тъй като творението поначало няма способност за отдаване и то даже не знае, какво е това – отначало става съкращаване (цимцум) на неговото желание за наслаждаване. А след това се създава връзка между желанието за наслаждаване на творението и желанието да отдаваш на Твореца, за сметка на второто съкращаване (цимцум бет), особени действия, подготвящи нашата реалност още в духовните светове.

След това става разбиването, разрушава се границата между желанието да получавам и желанието да отдавам – за това, че да ги свържат едно с друго. А вече от тази връзка се раждат стоящите един срещу друг светове: на светостта и на нечистотата, и между тях възниква „неутрално място”, откъдето може да поникне самостоятелно творение.

От урока на тема „Подготовка за конгреса в Ню-Джърси“, 28.03.2011

[39284]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→