Какво е това любов в нашия материален свят? Това е “животинска“, материална, егоистична  любов, посредством която ние се наслаждаваме един на друг.

Родителите инстинктивно обичат децата си, а децата инстинктивно обичат родителите си – според това, доколко получават онова, което желаят от тях. И всичко това е проникнато от егоистични намерения.

Заглуши в майката майчинският ѝ инстинкт към нейното дете, и тя ще се отнася към него така, както към останалите деца. Дори то да умира от глад на нея ѝ е все едно. Така че родителското чувство не е любов, а инстинкт.

Любовта между половете се предизвиква от хормоните. Дай на човека съответния препарат, и ще видиш как любовта внезапно изчезва или обратното –  пробужда се на същото място. Тук става въпрос за хормонално влечение.

Всичко това се отнася до животинското ниво и нищо повече. Генетиците и биолозите могат точно да обяснят защо това е така. Но ние естествено възпяваме това чувство и му приписваме духовна същност – просто защото на него се наслаждаваме повече от всичко друго и съответно искаме да го възвисим в своите очи.

Освен това има и неизмерима любов, носеща големи щети. Защото ако любовта не знае граници, лишена е от трепет, тя води към ненавист. Ако някой ме обича, аз трябва да съм загрижен за това да не му позволя той да обича прекалено силно, и сам той трябва да е загрижен за същото. Всичко трябва да има вярната мярка и правилната тежест. Ако любовта “прелива извън бреговете“, тя ме анулира, и тогава аз започвам да ненавиждам обичащия, да го отхвърлям.

Виждаме това например при родителите и децата: прекомерната любов към детето предизвиква в него презрение и ненавист. И е виновно не детето, а възрастният, който не ограничава своята любов, което се нарича, не я съпровожда с екран. Ние винаги сме задължени да контролираме големината на любовта си. Само в света на Безкрайността, в края на поправянето, ние ще успеем да придобием “безмерни“ екрани.

И така в нашия свят няма смисъл да говорим за любов – ние само по най-обикновен начин се използваме един друг. Не трябва  да се отказваме от това или да го презираме – защото такъв е нашия живот. За пример, дълги години съпрузите живеят заедно и са загрижени един за друг.

Но е необходимо да направим разликата: в крайна сметка, аз правя това по навик, който ми става втора натура, по желание на егоистичните позиви, пробуждащи се в мен и напълващи се от това.

А в духовния свят любов – това е чистото отдаване.

От урока на тема любов, 04.03.2011

[37082]

Filed under: Възпитание на децата, Духовна работа, Ежедневен урок, Мъжът и жената - Няма коментари→

Конгресът в Берлин – 2011, урок 3:

Въпрос: Кабала е експериментална наука. Можем ли да се отнасяме към настоящия конгрес като към експеримент?

Отговор: Всеки от нас се явява учен–кабалист – в смисъл, че извършва експеримент върху себе си и чувства приложението на кабала, нейните изводи и правилност.

Преди около 30 години, когато четях известната книга „Шамати”, разбирах от нея може би стотна час от процента. После, с всяка изминала година, препрочитайки я и усещайки върху себе си нейните резултати, сверявах онова, което се случва с мен с написаното в книгата, и всеки път оставах поразен от това, доколко в книгата е описано всичко, което става с мен. И така, в продължение на повече от 30 години (получих я през 1979 г.) чета тази книга и естествено, всеки път откривам, че книгата разказва за мен.

И след десет години, тя ще ми се разкрива като източник, в който е написано всичко за мен. Всичко! Защото човекът, който я е писал, е започнал естествено отдолу – като всички хора, а след това се е издигнал и я е написал от такова духовно ниво, до което още не съм стигнал.

И ако бях преминал по-високо, веднага щях да разкрия, че книгата вече не говори за онези състояния, през които преминавам аз. И това щеше да ми бъде ясно, щях да видя, че авторът стига само до някакво определено ниво и свършва дотам..

Ние виждаме това при няколко автора на кабалистични книги. Макар че, то по никакъв начин не ги омаловажава! Те са писали до нивото, което са постигнали – така е и с всеки от нас.

От друга страна, какво право имаме да правим трактовки, да пишем и дописваме след великите кабалисти, които са съществували! Работата е, че пишем онова, което е правилно на нашите стъпала. И именно благодарение на това, че сме малки, можем да запишем всичко това. По такъв начин на хората, идващи в кабала, ще им бъде по-лесно да осъществят контакт с нашия материал, отколкото с такива велики произведения, защото тези кабалисти са писали от по-големи висоти.

Но в крайна сметка, днес наистина извършваме експеримент върху себе си и ще го правим през целия си живот, докато не стигнем до самия край на поправянето. Затова казвам, че кабала, за разлика от всички останали науки, не работи извън човека. Ти не изучаваш нещо извън себе си, а през цялото време изучаваш върху себе си, в себе си. Така че, хайде да експериментираме!

От 3-тия урок на конгреса в Берлин, 28.01.2011

[34489]

Filed under: Духовна работа в група, Кабала, Конгреси и събития - Няма коментари→

Скоростта на нашето развитие зависи не само от нас, но и от целия свят. Хората, в които се пробужда  точката в сърцето са готови да се обединят – със всички сили се опитват да го направят, но не могат, защото светът още няма нужда от това.

Работата е там, че разчетът не се прави с нас – от самото начало, ние сме чуждо тяло в света. Духовните искри, вкарани в егоизма, существуват само, за да го поправят.

Те са водачите на Тора – тази подправка, с помощта на която цялото човечество (основното ястие), трябва да стигне до Края на поправянето. И ако гозбата още не се е сварила на огъня, не трябва да й се добавят подправки, за да се получи готово ястие.

От програмата „Седмична глава“, 23.12.2010

[32945]

Filed under: Духовна работа, Зоар, Тора - Няма коментари→

Първо трябва да развием такива отношения, за които е казано: „Не прави на другия това, което е противно на самия теб „, а след това: „Възлюби ближния като себе си“.

Трябва само точно да определим кой е другарят и кой съм аз, и какво означава  «да се действа». Става дума за действията на човека по отношение на другаря му и те трябва видимо да се проявят в този свят, в цялото човешко общество.

Като резултат, между всички хора трябва да се разкрият такива отношения, които може да се нарекат свят на Безкрайността! И това ще означава Край на поправянето (Гмар Тикун). Тук, на земното кълбо, между животинските ни тела ще установим такива отношения, които да се нарекат наша безкрайна душа!

Когато стигнем до това, ще се окажем в друг свят. Няма да има никаква нужда да усещаме цялата тази материя и тя ще изчезне от нашето възприятие. Тя, и днес съществува само в нашето усещане – цялата реалност е въображаема.

Именно с такава цел се намираме на тази земя. Всичко се случва именно тук!

До разрушаването на Храма, когато хората са живели в духовно постижение, нима са се намирали в друга галактика, в друго измерение? Вътре в тях е съществувало друго измерение, друго отношение между хората – и това е вярно. Съществувал е този свят, неживата, растителната и животинската природа, нормалният живот е следвал своя ход. Те са отглеждали домашни животни, имали са стопанство, раждали са деца, работили са, плащали са данъци.

Но отношенията между тях са били духовни – всички са били във взаимно отдаване и са го поддържали, доколкото са могли. Всеки човек е бил оценяван според своето отдаване на другите. На тази основа са съдили човека – само от гледна точка на това, доколко е навредил на обществото и изведнъж се е разкрило неговото егоистично желание.

Така е съществувал народът на Израел, изведен от Авраам от Вавилон, до разрушаването на Втория Храм. А сега, в групата, трябва да реализираме на практика това, на което ни учи кабала: нашите вътрешни отношения да се основават на любовта и обединението, за да живеем, както се казва „душа в душа“.

И това не е свързано с външна близост. Не сме длъжни да ядем от една чиния, да живеем в една къща и да водим общо домакинство. Става дума за вътрешни отношения.

От урока по статията „Характер на науката кабала“, 12.01.2011

[32645]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Духовното възпитание, много по–бързо развива в децата получаващото желание. Егоизмът расте, възстановявайки равновесието в зависимост от това, доколко осигуряваме децата със средства за отдаване, които им дават възможност да се справят с него.

Като следствие, на възраст 7-9 години, в детето се появяват стремежи и способности, които не можеш да откриеш и в 30-40-годишни хора.

Нашето тяло не играе никаква роля тук, промените в него са незначителни. Човек  се оценява според напредъка и промените в душата. Ще видим, как егоистичното желание в децата расте, съобразно със степента на поправяне, която душата може да осигури. Природата, висшето управление винаги запазва този баланс.

В „Учение за Десетте Сфирот“ (ТЕС), от деветата част и нататък,  се описва израстването на душата: периодите на зараждане, захранване и зрелост. Детето ще  успее да премине тези етапи, още преди да е завършило гимназия.

Наистина, защо ли на възраст 13 години, да не стане „мъж“ – с други думи, да придобие масах и да пристъпи към работата по преодоляването, получавайки заради отдаване, в състоянието на възрастен (гадлýт)? Тогава, когато стане около 20-годишен,  ще има власт над всички свои желания, а на 70 години ще стигне до Края на поправянето.

В известна степен, така е било по времената на Храмовете. Децата са получавали съответното възпитание и, както е казано, от Дан до Беер-Шева не е имало дете, което да не знае духовните закони.

Тук всичко зависи от обкръжението. Например, ако бяхме организирали комуна и възпитавахме в нея нашите деца, нима нямаше да растат с изучаването на свойствата получаване и отдаване, учейки се да работят  с нас?

И сега, нашите деца попиват  духовното възпитание, независимо от „вирусите“, с които ги заразяват техните училища. Те имат друг подход, умеят  да анализират себе си и света. При това, не повтарят чутото или заученото, а говорят  наистина от „първо лице“, провеждайки самостоятелно наблюдения и правейки изводи.

Сложи такова дете до някой професор и ще видиш, че няма да се получи разговор. Не по вина на детето.

От урока по статия на Рабаш, 07.01.2011

[32103]

Filed under: Възпитание на децата, Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

На всички стъпала, до самия край на поправянето, от по-висшето стъпало ни се разкрива особена сила, която винаги съпровожда човека, помагайки му да се издига от стъпало на стъпало.

Защото човекът, намирайки се на настоящото стъпало, никога не е способен сам да се издигне на по-високото, тъй като притежава силата само на стъпалото, на което се намира. А, ако имаше силата на по-висшето стъпало, той вече щеше да се намира на него.

Но, между стъпалата, винаги съществува някакво междинно звено, посредник по пътя. Между животното и човека, такъв посредник се явява маймуната, между растението и животното – „полското куче” и т. н.

А посредникът между стъпалата в духовното е „водачът на магаретата”. Освен него, има и други „ангели”, тоест сили, които по различен начин ни помагат да се издигаме от едно състояние в друго.

И сега, когато желаем да извършим някакви действия, при нас винаги идва висшата сила и ни помага. Не е важно как я наричаме – обкръжаваща светлина или ангел, но именно тази сила ни води напред, помагайки ни да се издигаме от стъпало на стъпало. От нисшия зависи само желанието, настоятелната потребност. Той трябва да се стреми да се издигне със своето „магаре”, да бъде почти способен на това – и ясно да осъзнава своята неспособност.

Затова, двамата мъдреци, излизащи на пътя, предварително се запасяват с придружител – с „водач на магаретата”. Те имат магарета, товар върху тях – също, знаят къде трябва да пристигнат. Нужен им е само онзи, който да ги поведе напред.

Като правило, тази помощ свише идва от раби Амнон Саба (виж книгата „Зоар”. Предисловие. Буквите на раби Амнон Саба). Това е много високо стъпало, от което идва висшата светлина, за да ни помогне, и се нарича „водачът на магаретата”.

От урока по книгата „Зоар”. Предисловие, 09.01.2011

[32288]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Зоар - Няма коментари→

Рабаш, „Шлавей Сулам”, 1988/89, статия 3, „Разликата между вратите на сълзите и останалите врати“: „Дори, ако човек плаче с горчиви сълзи, но плаче за ненужното – никой няма да откликне на неговия плач.

Пред този човек се намират вратите на сълзите, и те са затворени, и не допускат неговата молитва да влезе. За ненужното не се плаче. Прието е да се плаче само за жизнено необходимото.”

Въпрос: Какво се нарича „плач” в духовното? Как човек разбира, че плаче истински? Трябва ли групата да стигне до плача?

Отговор: Разбира се – и групата, и всеки един в нея. Именно това е „молитвата на множеството“. Всеки се моли за всички и за себе си включително. На този принцип са изградени молитвите в молитвеника.

Плачът – това е малкото състояние (катнýт): аз знам, че сам не мога да постигна единство и дори не мога да го пожелая. Още, преди да се убедя, че не съм способен на духовно действие, трябва да разбера, че преди всичко тук е необходимо стопроцентово желание: „Нека направят това заедно с мен!“ И това желание, също не мога да придобия сам.

Например, надявал съм се сам да се излекувам от някаква болест, но постепенно съм осъзнал, че това е невозможно. След като съм се настрадал и съм загубил много сили, аз виждам, че нищо не мога да направя. Оказва се, че мога да се излекувам само с помощта на лекар. Къде е проблемът?

В това, че трябва да помоля лекаря. Аз трябва да искам, трябва да моля настойчиво за операция. И трябва да желая това наистина макар, че много ме е страх. Страхът ме спира, но безизходността на ситуацията ме тласка към молби за помощ.

Така е и при нас. В зависимост от напредването, все по-ясно чувстваме, че ни  предстои операция по отстраняване на егоизма – на същия онзи егоизъм, който ни ръководи в живота и ни поддържа във всичко. Но, как мога да моля, дори да помисля за излизане от него?

Само посредством висшата светлина.

Желанието трябва да получа отвън, от групата – да го получа по неволя. За това е казано: „от ло-лишма стигаме до лишма“, т.е. от егоистичното намерение – до алтруистично. Аз се устремявам към това, което е било противоположно на сегашното ми «аз»: всички мои грижи да бъдат за ближния, всичките ми пари, освен „екзистенц – минимума“ да отиват за ближния – всичко да бъде за ближния.

Възможно ли е да поискам това така, сякаш  в живота няма нищо по-важно? Възможно ли е да моля за това и тези мисли да не ме напускат нито за секунда? Възможно ли е да плача за това?

Да допуснем, че ми показват молба за отдаване: „Моля да ми осигурите алтруистично желание, за да мога във всичко, освен жизнено необходимото, да се грижа за другите“. Подпиши се! Моля. Пожелай! Как да пожелая? Та, аз не мога да създам ново желание в себе си.

Вярно, но ако принципно си съгласен, тогава започни да работиш в група и необходимото желание ще дойде при теб от другарите.

В обкръжението е заложена духовна сила – силата на Твореца. От самите другари нищо не зависи – така е замислено изначално. Ако се обръщам към обкръжението, към нашата вътрешна взаимовръзка – там намирам всичко. Там разкривам всички стъпала, сили и състояния – до самия Край на поправянето.

Изведнъж се разкрива, че сме обединени, и в нашето сплотяване усещам всички духовни явления, включително до пълното единство. Всичко, за което говори науката кабала, аз разкривам там  –  в нашата взаимовръзка.

Силата на отдаване между нас – ето какво е връзката между душите. Душата – това е силата на отдаване в човека, част от Твореца свише.

От урока по статия на Рабаш, 28.12.2010

[31006]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Въпрос: Аз искам да изляза „от Египет“, от своето его. Как да се задържа, за да не падна от страх отново в егоистичното си желание?

Как мога да изграждам  всеки път по-силен екран, способен да се противопостави на огромните наслаждения на отдаването, за да не се превърнат отново в получаване?

Отговор: Колкото се може повече влагай в светлината! Това значи – влагай в обединението с другите. Защото светлината се проявява в единството между душите.

Някога сме били в напълно различно състояние. Обитавали сме заедно системата на единната душа, където нашите души са били изцяло свързани помежду си, а светлината на Безкрайността ги е напълвала безгранично.

Това състояние се е наричало „свят на Безкрайността“ – едно желание, наречено „една душа“, изцяло напълнено със светлина.

След това, желанието се разбило и разпръснало на малки частици – като парченца от счупена чиния. И между тях няма никаква връзка. Затова, цялото съдържание, намиращо се в тази „чиния“, цялата светлина е изчезнала. Ако започнеш да съединяваш тази „чиния“, чак тогава ще започнеш да усещаш напълване в нея.

Целият проблем е, че няма съсъд/кли, в който да разкриеш напълването. Светлината се намира около „чинията“, но не може да се открие, защото няма свързване между нейните части и те не могат да я задържат.

Затова, цялата ни работа се състои  в съединяването. Аз трябва да съм готов да се обединя с другите и тогава ще почувствам светлината, която се проявява вътре в нашето единство.

Как да постигна единство? Само мисълта за това веднага ме лишава от всякакво желание. Да допуснем, че ми се струва, че искам да се свържа с другите.

Тогава започвам да откривам, че моето желание изобщо не е насочено към това. Преди всичко трябва да открия, до каква степен се намирам в разбиването, колко съм далеч от единство с другите – не го искам и дори го ненавиждам.

През целия този процес, до самия «край на поправянето» (Гмар Тикун), ние откриваме, колко противоположни сме на единството, колко го ненавиждаме и сме готови на всичко само не и на това! Дори, ако вече се намираме в духовното, след махсома, на всяко стъпало се разкриват такива състояния (клипа), че ти ненавиждаш Твореца, единството и светлината.

Затова, разкриването на злото е задължително и необходимо состояние на всеки етап. Когато разкривам злото, това значи, че се включвам в него. Аз не мога да го видя отстрани – длъжен съм изцяло да се потопя в него. Трябва да усетя в себе си и Фараона, и Моше, и борбата между тях.

Затова нашата работа се състои само в привличането на светлината, връщаща към Източника.

От урока по статия на Рабаш, 24.12.2010

[30694]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Какво означава „край на поправянето“? Да предположим, че трябва да поправя колата си, за да отида някъде. Аз я  закарвам в работилницата и монтьорът я поправя.

 Когато е  поправена колата, се казва,че аз съм завършил поправянето. Сега, с поправената кола (или ако поправяме себе си, с поправената обща душа) ние започваме нашето пътуване нагоре.

Но ние не говорим за това. Ние говорим само за пътя на постигане на поправянето. Кабалистите не казват какво се случва с поправената душа. Те само загатват за нещата, които ни чакат там, но това  е по-висша реалност, над всички светове, над света на Безкрайността.

От 8-я урок на конгреса, 11.11.2010

[26538]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - Няма коментари→

Желанието „Исраел“ в човека („право към Твореца“), се поправя поетапно, стъпаловидно, защото му е нужно да стигне до разбирането и постигането, според неговата вътрешна потребност.

По това, то се различава от видовете желания, които се наричат „народи на света“, и се поправят наведнъж, от един път.

Желанието „Исраел“, изисква от човека да разкрие и постигне духовния свят, да го опознае, да се задълбочи в детайлите, да стане партньор на Твореца, а не просто да се присъедини към системата и да получи оттам цялото благо наготово.

Той иска да се свърже с тази система и да работи с нея, като получава наслаждение от нейното изучаване. Както е казано: „Знай своя Творец и Му служи“.

А има такива желания или хора, които не се стремят да опознаят Твореца, макар и да е написано, че в края на краищата „всички ще Го познаят – от малкия и до великия“. Но това е обикновеното знание на човек, който просто живее в духовния свят.

Както и в нашия свят, не всеки иска да бъде учен-изследовател и да получава наслаждение от това, че разкрива творението и разбира неговите причини и следствия.

Това са двете степени на отдаване: да изследва и да познава Твореца – или просто да се присъедини към източника на доброто.

Затова душите, принадлежащи към Исраел, напредват стъпаловидно, постепенно – и естественно, при това страдат, тъй като цялото постижение се основава на предхождащата го неудовлетворена потребност, която трябва да се увеличава.

А тези, които се отнасят към „народите на света“, към по-малката степен, и идват като че ли „на готово“, също разбира се, трябва да извършат голяма работа, но тя не предполага вътрешно съединяване с Твореца –  като между двама партньори.

Дали ще възникне в човека такова желание, зависи от корена на душата. „Сърцето“, „черният дроб“, „белите дробове“ са все важни органи на тялото и трябва да държат връзка с „мозъка“, който ги управлява.

А всичкото останало „месо“, съставящо 90% от цялото тяло, няма такава непосредствена връзка с мозъка и взаимодейства с тях чрез спомогателни системи.

Това не значи, че едно желание е добро, а друго – лошо, защото в края на поправянето, всички ще бъдат абсолютно равни – става дума само за пътя към него.

Силното желание е длъжно само да си проправи пътя и да открие всички тайни на творението, а по-слабите, всеки според своята степен на развитие, просто се присъединяват към него и го поддържат. Важното е, всеки да поостигне корена на своята душа – това е краят на неговото поправяне.

В духовния свят няма неравенство – това е още нещо, което го различава от материалния свят. Намирайки се в духовния свят, човек действа, воден от своите естествени желания и не може да поиска нещо, което не  е заложено в корена на душата му.

Само в нашия свят, аз мога да завиждам за луксозния автомобил на съседа. В духовното, няма да мога да поискам онова, което иска той, а само заложеното в моите собствени информационни гени – „решимот“.

Мога да получа от него вдъхновение и мотивация, но само, за да поправя себе си, затова там не может да има разделяне на „големи“ и „малки“.

От урока по статията „Слугинята, наследяваща своята господарка“, 09.12.2010

[29282]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→