Има ли любов в този свят?
Какво е това любов в нашия материален свят? Това е “животинска“, материална, егоистична любов, посредством която ние се наслаждаваме един на друг.
Родителите инстинктивно обичат децата си, а децата инстинктивно обичат родителите си – според това, доколко получават онова, което желаят от тях. И всичко това е проникнато от егоистични намерения.
Заглуши в майката майчинският ѝ инстинкт към нейното дете, и тя ще се отнася към него така, както към останалите деца. Дори то да умира от глад на нея ѝ е все едно. Така че родителското чувство не е любов, а инстинкт.
Любовта между половете се предизвиква от хормоните. Дай на човека съответния препарат, и ще видиш как любовта внезапно изчезва или обратното – пробужда се на същото място. Тук става въпрос за хормонално влечение.
Всичко това се отнася до животинското ниво и нищо повече. Генетиците и биолозите могат точно да обяснят защо това е така. Но ние естествено възпяваме това чувство и му приписваме духовна същност – просто защото на него се наслаждаваме повече от всичко друго и съответно искаме да го възвисим в своите очи.
Освен това има и неизмерима любов, носеща големи щети. Защото ако любовта не знае граници, лишена е от трепет, тя води към ненавист. Ако някой ме обича, аз трябва да съм загрижен за това да не му позволя той да обича прекалено силно, и сам той трябва да е загрижен за същото. Всичко трябва да има вярната мярка и правилната тежест. Ако любовта “прелива извън бреговете“, тя ме анулира, и тогава аз започвам да ненавиждам обичащия, да го отхвърлям.
Виждаме това например при родителите и децата: прекомерната любов към детето предизвиква в него презрение и ненавист. И е виновно не детето, а възрастният, който не ограничава своята любов, което се нарича, не я съпровожда с екран. Ние винаги сме задължени да контролираме големината на любовта си. Само в света на Безкрайността, в края на поправянето, ние ще успеем да придобием “безмерни“ екрани.
И така в нашия свят няма смисъл да говорим за любов – ние само по най-обикновен начин се използваме един друг. Не трябва да се отказваме от това или да го презираме – защото такъв е нашия живот. За пример, дълги години съпрузите живеят заедно и са загрижени един за друг.
Но е необходимо да направим разликата: в крайна сметка, аз правя това по навик, който ми става втора натура, по желание на егоистичните позиви, пробуждащи се в мен и напълващи се от това.
А в духовния свят любов – това е чистото отдаване.
От урока на тема любов, 04.03.2011
[37082]
Конгресът в Берлин – 2011, урок 3:
Скоростта на нашето развитие зависи не само от нас, но и от целия свят. Хората, в които се пробужда точката в сърцето са готови да се обединят – със всички сили се опитват да го направят, но не могат, защото светът още няма нужда от това.
Първо трябва да развием такива отношения, за които е казано: „Не прави на другия това, което е противно на самия теб „, а след това: „Възлюби ближния като себе си“.
Духовното възпитание, много по–бързо развива в децата получаващото желание. Егоизмът расте, възстановявайки равновесието в зависимост от това, доколко осигуряваме децата със средства за отдаване, които им дават възможност да се справят с него.
На всички стъпала, до самия край на поправянето, от по-висшето стъпало ни се разкрива особена сила, която винаги съпровожда човека, помагайки му да се издига от стъпало на стъпало.
Рабаш, „Шлавей Сулам”, 1988/89, статия 3, „Разликата между вратите на сълзите и останалите врати“: „Дори, ако човек плаче с горчиви сълзи, но плаче за ненужното – никой няма да откликне на неговия плач.
Въпрос: Аз искам да изляза „от Египет“, от своето его. Как да се задържа, за да не падна от страх отново в егоистичното си желание?
Какво означава „край на поправянето“? Да предположим, че трябва да поправя колата си, за да отида някъде. Аз я закарвам в работилницата и монтьорът я поправя.
Желанието „Исраел“ в човека („право към Твореца“), се поправя поетапно, стъпаловидно, защото му е нужно да стигне до разбирането и постигането, според неговата вътрешна потребност.