Книгата Зоар: „Тъй като прекия път на Твореца” и неговият път е истина. И затова, „праведниците ще преминат по него”, нали всеки, който се занимава с поправяне чрез Тора, знае и върви по нейния път и не се отклонява вдясно или вляво. „А грешниците се препъват в тях”.

Не става дума за материалния свят – а само за моята душа, ако аз използвам всички средства и с всички сили се стремя да привлека поправяща светлина, за да се слея с Твореца. Аз искам да се движа по правия път, но по него се усеща ту нощ, ту ден.

Тогава в мен се пробуждат всички тези „грешници”, за които разказва Тора: Ейсав, Билам, Балак, Ахашверош, първородната Змия, Фараон, а от друга страна, „праведниците”: Ааврам, Ицхак, Яаков, Давид.

Аз ту падам в състояние на тъмнина, страх, войни, беди, ту се пробуждам, постигайки успехи и вървя напред.

Аз извършавам множество „прегрешения” по духовния път, защото трябва да разкрия цялото свое непоправено егоистично желание, да почувствам доколко то е противоположно на духовните цели и само след това ще узная, каква светлина е нужна, за да го поправи и превърне в отдаващо.

Ние нямаме друг материал, от който можем да научим, какво е направил за нас Твореца и как Той действа вътре в нас – само вътре в това желание да се насладим, тези празни кухини разкриващи злото в нас.

С помощта на светлината започваме да превръщаме това зло в добро – дотолкова, доколкото знаем, как да го направим.

Тоест в началото ти трябва да прегрешиш, да разбереш, че използваш своето желание да се насладиш в зло – против всички и против Твореца, че ти си пълен с егоизъм, който властва над теб.

Преминавайки през тези състояния, ти се наричаш „грешник”, а поправяйки ги, ставаш „праведник”. Затова, дай Бог, трябва да станем тези грешници, за които разказва Тора – това са високи състояния.

Те идват при човека, който е готов да види своето зло, ако той не се навежда пред тях, а ги разбира и ги чувства.

На него му свети особена светлина, позволяваща му да разгледа тъмнината вътре в себе си. Както преди празника Песах проверяват хамец на светлината на свещи, така и човек единствено със светлината на свещ трябва да се спусне в своя тъмен погреб и да започне да проверява, къде е там хамеца и къде е храната подходяща за Песах.

За Песах са пригодни само отдаващите келим, а всичко останало е забранено. Нужна ни е макар и малко светлина на свещ, за да се спуснем в свойте подземия и да започнем проверка.

Така се подготвяме към изхода на своя Египет – разкривайки в себе си злото и очиствайки се от него, човек прави стъпка нагоре и излиза от изгнанието към висшия свят.

Откъс от вечерния урок по книгата Зоар, 26.12.2009

Filed under: Зоар - Няма коментари→

Въпрос: Защо дори когато разбираме причината за нещастията, те не спират?

Отговор: Това означава, че още няма разбиране! Разбирането, е постигане на причината и източника, от който идват тези удари – от моя егоизъм. Защо идват те – защото съм противоположен на Твореца!

И какво трябва да направя – да поискам обкръжаваща светлина, за да мога с нейна помощ да придобия свойството отдаване и да постигна връзка с Твореца, което се явява и изначалната цел.

Тоест необходимо е да премина през няколко етапа. Десет сфирот на пряката светлина извикват в нас десет сфирот на отразената светлина, които започвайки от първата сфира Малхут се усещат като болка.

Когато към мен отгоре идва светлината и се удря в Малхут след първите 9 сфирот, аз чувствам убождане, удар, зло. И след това трябва да обърна това зло в правилната реакция, в 9 сфирот на отразената светлина.

Тоест, трябва да разбера, че това зло е дошло при мен не от Твореца, а от моето егоистично желание, противоположно на Него. Но защо оз съм Му противоположен, нима Той не ме е създал такъв?

Трябва да разбера защо Той ме е създал така и какво трябва да направя с това – да се издигна над своя егоизъм, да се съединя с другите, да достигна формата на Бина, тоест да се издигна от Малхут в Бина.

Но защо? За да придобия свойството отдаване в пълна степен, за да се включи Малхут в Бина и да изчезне сякаш там, а свойството отдаване да ми повлияе и напълни, за да се намирам изцяло в него.

Но това все още не е всичко! После е необходимо да се издигна още по-високо, от Бина в Кетер, за да постигна получаване заради отдаване, докато напълно не се слея с Твореца.

В това се състои целта! И именно затова сега аз получавам първия удар в Малхут, който усещам като болка, за да мога да достигна Кетер.

Целият този процес трябва да премине в мен като потенциал, по мое собствено решение, в Малхут на пряката светлина, тоест в Кетер на отразената светлина, в началната реакция на творението в посока към Твореца.

Всичко това трябва да си изясня, да го осъзная и да реша, за да се появи после в мен молбата: „Дай ми сила да помоля!” Нали даже това аз нямам…

Откъс от урока по книгата Зоар, 08.02.2010

Filed under: Зоар - Няма коментари→

Въпрос: Ако претеглим на духовната везна голям кабалистичен конгрес, посветен на книга Зоар, който ще бъде през февруари, то колко години учене заема той?

Отговор: Това ще ви кажа след конгреса, когато мога да го преценя. Сега не знам това, защото всичко зависи от вас! От това, доколко ще се съедините, с каква сила!

.С каквато сила ще поискате вътрешна промяна – доколко всеки ще поиска да се издигне над своя егоизъм.

От това ще зависи вашето поправяне. Отгоре няма ограничения – всичките ограничения произлизат само от самите нас.

Откъс от урока по „Предговор към книга Зоар“ 08.02.2010

Filed under: Зоар - Няма коментари→

Въпрос: Защо духовната работа винаги трябва да се извършва с радост?

Отговор: Радостта – това е признак, че действаш заради отдаване, а не принудително, не от липсата на избор, не заради страх от наказание.

Ние знаем как се радва майката, когато успее добре да нахрани детето – тя се наслаждава от това.

Възможно ли е отдаване, произтичащо от любов, както при майката, да не носи радост?

Радостта – това е знак, следствие от добри дела – отдаване.

Ако човек е подвластен на своето его, той е под напрежение, сърди се и е озлобен на Твореца.

Затова силата на милосърдието и вярата се изразяват в спокойствие, анулиране на себе си пред Висшата сила, готовността тя да ми влияе и да ме поправи към отдаване, да ми даде сили – и всичко това трябва да се прави с радост.

Обръщането към Твореца също не може да бъде без радост – Той не чува нашия плач.

Когато се говори за молитва чута от Твореца, която се нарича “врата на сълзите”(шаар адмаот), това означава, че човек желае да стане подобен на Твореца (от думата “доме” – „подобен”).

Той “плаче”, т.е. много силно желае да бъде подобен на даващия. Това не са сълзи на тъга – той се радва, че е постигнал такова желание.

Обръщението към Твореца не може да бъде печално. Ако плачеш, значи Го обвиняваш, че Той ти е причинил всичко това – т.е ти не се радваш от своя път и го следваш от безизходица. Тогава ти не можеш да бъдеш праведник.

Затова, ако човек не чувства радост от всяко свое състояние, каквото и да се случи, от най-доброто до най-лошото, това означава, че той все още пребивава в своя егоизъм, вместо да се обърне към Твореца.

Само ако той се издигне, за да остава винаги в радост, когато за него не е важно какво ще се случи, защото той моли само за сила на отдаване – едва тогава ще я получи.

Filed under: Духовност - Няма коментари→

Определенията в науката кабала се отличават от това, към което сме привикнали в обикновения живот. „Творец” в кабала, това е силата на отдаване, универсална сила на природата.

Ние се намираме в природата, в Твореца, в отдаването и от нея молим помощ, за да се повдигнем над нашето „знание”, над свойството получаване.

Човек иска да получи всичко за себе си, иска да напълни себе си с всичко, което му се струва привлекателно.

На определен етап той започва да анализира себе си и тогава вижда, че досегашната постановка за самонасищане е безполезна.

На него вече му е дотегнала тази гонитба, той чувства, че тя е фалшива, че тя към нищо не води.

Съществува нещо по-висше от постоянните мисли за това, как да задоволи себе си, от робството на собствените му желания.

Тогава човек иска Творецът да му замени това свойство, той иска да започне живот над своята природа, над тялото, което господства над него и го принуждава към получаване.

На него са му нужни други цели, нови хоризонти, нужен му е контакт с Висшата сила на отдаване.

Той иска пустотата, въпросите в него да се напълнят от тази сила, от надежден, вечен, съвършен източник.

На човек му трябва да почувства, че сега той действително се занимава с работа заслужаваща внимание.

Той повече не възнамерява да отговаря сам за себе си, защото през цялото време греши, скача от едно желание на друго. На него му е нужно истинско знание за живота, за света в който живее.

Но той все още живее не в душа, а в тяло. Неговият „животински” разум мисли само за нуждите на тялото и дори вечното напълване, истинския отговор той иска да получи в своето сегашно желание.

В действителност, за да получи отговор от Твореца е нужно да се разгърне ново желание над то, над „животинското”

Нужно е да отида в по-високо измерение и там да установи връзка между духовното си «Аз» и Твореца – вечната сила, която ме управлява.

Откъс от урока по статия от книгата „Шамати”, 11.12.2009

Filed under: Духовност - Няма коментари→

Не е нужно да се стремим да поправим света, в действителност сами ще поправим себе си, трябва само да изучаваме действията, които изпълнява над нас висшата светлина. Както е казал Твореца на Моше: „Да тръгнем към Фараона!”.

Моше е млък, изплашен, това свойство в човека е много слабо. А срещу него стои огромно чудовище – цялото творение, целият свят, в ръцете на което е цялата власт, всичката храна, всичкия кислород.

Всичко това аз получавам от Фараона, това е цялата моя реалност! А срещу нея въстава някакво неголямо свойство, мъничко желание, което иска да избяга и да излезе из-под тази власт и да започне да живее в друг свят!

Ние почти не усещаме в себе си такава възможност да се издигнем и излезем от своя егоизъм. Ние не знаем, къде въобще да излезем, къде да избягаме от това египетско робство?!

Но Твореца ни говори: „Да тръгнем към Фараона“ – заедно! И Моше, като малко дете, взема за ръка възрастния и те вървят заедно.

От страна на човека е нужно само съгласие, молба, искане към Твореца за помощ. На него не му е необходимо сам да се бори със злото.

Но хората не разбират това и мислят, че сами са способни нещо да направят. Това е глупак, който нарича себе си герой…

В това се спъват всички религии и като че ли и „духовните“ методики, защото лявата страна (егоистичните желания) ни е дадена именно за това, за да се прилепи към дясната – нали в това се и състои общата цел.

Откъс от вечерния урок по книгата Зоар, 11.01.2010

Filed under: Духовност - Няма коментари→

Да бъдеш религиозен означава да постъпваш в полза на ближния. Защото Творецът е такъв. Като при това, всеки е длъжен да достигне такова отношение към ближния. Мисията на религиозният е да помага на хората да станат такива.

Религиозният човек се определя според отношението му към другите хора, а не към обредите. Поведение само според обредите унижава Твореца и религията в очите на невярващите. То дава на невярващия невярна представа за религията. Виж статията на Балл аСулам „Същност и цел на религията“.

Не съществува религия освен Кабала. Всички земни религии са егоистични образования, чиято задача е абсолютно егоистична. Всички религии само разделят хората, те са създадени за да ги управляват. А истинската цел на религията трябва да бъде изкореняването на егоизма в човека!

Религията трябва да създаде условия, така че човек да може да се преобърне, както преобръщат почвата когато копаят. Религията трябва да създаде среда, която да принуди всеки човек да измени своето мислене, жизнените си ценности. Да принуди – защото иначе човек не може да се измени сам, колкото и да се старае.

Религията първо трябва да постави всички на еднакво ниво, независимо от религиозното им звание, общественото или материалното им ниво – цар и роб, богаташ и бедняк, всички са равни. Оценката на всеки е само според любовта му към ближния, а не според обредите които извършва.

Не е възможно религиозният човек да презира другите (нерелигиозните, с друга вяра, чужденци).

Краят на религията се състои в това, че хората започват да я възвеличават, като по този начин възвеличават и самите себе си, като че ли и принадлежат. По такъв начин религията се превръща в още една власт!

Религията – това е лична връзка с Твореца, произхождаща от усещането на себе си, като сливащ се с цялото човечество. И затова Религията представлява лично, частно дело на човека и не подлежи на оценка отвън.

Мисията на религизният човек е да внесе в нашият свят усещане на Твореца, висшия живот.

Откъс от урока по статията „Същност на религията и нейната цел“

Filed under: Сутрешни Уроци - Няма коментари→

Ако низшият не може нищо да получи, то висшият съкращава себе си. Затова парса, е съвършено особено място, където става съкращаването на висшия.

Възниква огромна разлика между това, което е над парса – светът Ацелут, където може да се разпространява светлината и властва Бина-отдаване, и тези, които са под парса – световете Брия, Ецира, Асия, където властва Малхут, желанието за получаване.

Една обща структура се разделя на две части, противоположни една на друга: в горната работи Творецът, а в долната – творението. Това е вече първата стъпка към създаване на бъдещи връзки между творението и Твореца.

До тогава, творението е правило само това, което му е заповядала светлината. Светлината ме отменя и там където ме ръководи, аз мога да стана отдаващ.

Сега възникват две царства, абсолютно противоположни едно на друго – царството на светлината и моето царство, където управлявам аз!

Светлината си отиде от мен и аз направих съкращение на своето желание. И след това, в това пусто място на съкращението, прииждат нови желания – егоизтични, клипа.

И тогава ние се разделяме, като два полярни свята! Над парса, в светът Ацелут (“eцло” – “в Него”) – пълно поправяне, безкрайна светлина.

А под парса, всичко е обратно – цари разделяне, злото и всички престъпления, каквито можете да си представите…

Така ние с Него ставаме явно противоположни и ненавистни един на друг, още по-далечни – но нас ни разделя само тънка преграда, средната третина Тиферет, клипат Нога, в която е и съсредоточена цялата моя свобода на волята.

От една страна, навърха е Творецът, святоста, а от друга, долу под парса негодно творение, егоизъм, нечистота, а аз съм посредник между тях, посредата.

В тази тясна плоскост е цялото мое съществуване, моето„ АЗ“.

На мен са ми дали да се вклиня в тесен коридор между тях, между тези две огромни армии: силата на получаване и силата на отдаване, за да бъда посредникът между тях и да ги доведа до компромис, връзка, любов.

И когато ги съединявам в едно – така изграждам самият себе си, съставен от тях двете. И този един – ще бъда АЗ!

Откъс от урока „Въвеждане в науката Кабала“, 13.12.2009

Filed under: Духовност - Няма коментари→

Не бяха случайни събития в историята: Макавейската война и празника Ханука. Пурим,

Този разказ е за това, как човек сътворява душата си и разпалва в нея светлина, символизираща онази свещена водна лилия с масло, която намираме вътре в себе си, в средата на общото разрушение.

В нас има такава част, която можем да разпалим стига само да я открием.

А когато тя се разгори и достигнем определено поправяне на своя егоизъм, ще получим възможност да приготвим свещено масло, т.е. сами да поправим Малхут.

Святото, свещено масло е желание за отдаване и любов, без каквато и да било изгода за себе си.

Маслото е желанието. Обикновеното масло са егоистичните желания. Святото масло е желание с намерение за отдаване.

Искрата, която получаваме за начало на своята вътрешна работа, това е същата, свята малка свещичка, която на всеки е нужно да открие в себе си.

Когато успеем да запалим тази искра, ще пристъпим към поправянето на своето основно егоистично желание и ще започнем да приготвяме от него маслото за светилника.

“Ханука”(от думата “хану-ко” – “установихме се тук”) е просто кратка почивка по средата на пътя между вътрешните състояния, които се наричат Йом Кипур (Рош Ашана, начало на пътя) и Пурим (окончателното поправяне).

При Ханука поправяме само отдаващите келим, запалвайки свещта над желанието да се насладим.

Когато пристъпваме към празника Пурим, то използваме само това желание.

Затова символ на празника Пурим вече не е свещта, горяща над маслото-желание, а виното, светлината напълваща желанието.

За да запалим свещта, трябва да съединим Малхут и Бина, получаващите и отдаващите желания, за да се разгори тя в Бина.

Това означава и празника Ханука, когато издигаме Малхут в Бина и тя се включва вътре в Бина, добавяйки към нея силата на своето желание.

Тогава там, в Бина, във фитила издигащ се от маслото, се разгорява светлината.

А фитилът – това е Зеир Анпин, който се нарича “средната линия” и съединява маслото, Малхут, със светлината, Бина.

Всичко това за сега се случва над нашето желание, това е поправяне в качеството отдаване, което получаваме над егоистичните свойства. (Тшува ми Ира, отдаване заради отвадането).

Filed under: Духовност - Няма коментари→

Ако човек правилно организира в себе си тези три вътрешни свойства: „свещ“, „масло“ и „фитил“, то тогава стига до състояние, което се нарича „Ханука“ (от думите „хану ко“ – „спряхме се тук“), т.е. кратък отдих посредата на пътя.

„Масло“, това е нашият материал, желанието да се насладим, съдържанието на съда (кли). Но то не е способно само да се запали от светлината, която привличаме отвън, а само с помощта на фитила.

Фитилът трябва да се намира в маслото, а също така и да излиза извън него. Той символизира екрана, който ние строим извън егоистичното желание (извън маслото).

Тази част от егоистичното желание, която сме способни да включим вътре в екрана, тоест маслото, което е просмукано във фитила, само то може да свети, да бъде в съприкосновение с висшата светлина.

Но това може да стане само при условие, че маслото може не просто да проникне вътре във фитила, а да се издигне над нивото на маслото, егоизма, към среща с Бина, към светлината, отдаването! Само тогава то може да свети!

Светлината изхожда от горният край на фитила, там, където той излиза навън и губи връзка с маслото, с егоизма.

Отразената светлина, огъня, издигащ се отдолу нагоре достига до Кетер в десетте сфирот на отразената светлина, и там почти се разкъсва връзката между отразената светлина и силата на получаващия желание, егоизъм, от когото идва силата на горенето.

Маслото се издига нагоре по фитила, и чак там се достига контакт, подобие на свойствата между маслото във фитила и светлината.

Именно заедно те могат да светят. Светлината не може да се проявии, докато не се съедини с фитила и маслото вътре в него.

Представяйки си запалена свещ, можем да разберем вътрешната работа на човека: какво трябва да направим със себе си, за да може душата ни да достигне подобие със светлината, Твореца.

Желанието не изчезва, но цялото то трябва да се присъедини към екрана, към фитила. От него създаваме своята средна линия, доколкото сме способни да внесем маслото-желание вътре във фитила.

В екрана може да се включи само малка част от желанието. Фитила символизира тази сърцевина, тънката нишка, според която се измерва съответствието на желанието ни със светлината.

Екранът, средната линия, се строи от тези две сили: маслото и фитила, лявата и дясната. Дясната линия е отдаването, светлината, а лявата е получаването, маслото.

Средната линия, която създаваме от двете висши свойства (получаване и отдаване) се нарича душа.

От урока по писмото на Рабаш от 13.12.2009

Filed under: Духовност - Няма коментари→