Конгрес в Санкт-Петербург. Урок №2

Проблемът на човечеството се състои в необходимостта от преход от една природа към друга, която е неизвестна за нас. Ние дори не познаваме собствената си природа, защото е невъзможно да постигнеш едно, ако не го измерваш относно друго, което е противоположно на него. Затова, ние също не признаваме егоистичната си природа.

Ако поговорим със случаен човек, той ще каже: ”Нима аз съм егоист? Аз съм такъв като всички останали”. При това той желае не само да се оправдае, а наистина не разбира, че се намира в много егоистична, материална, зла природа – че това е злото.

Човек не може да се съгласи, че неговото подсъзнание, всичките му склонности, всичките му мисли са насочени само към него самия, да се постави по-високо от останалите. Той отвътре е настроен на самооправдание, към скриване на качествата си само и само да не се самоотрече.

Съществува защитна реакция на организма, когато през цялото време се самооправдаваме. Ние помним злото, което ни е причинено от другите, но злото, причинено от нас на другите, винаги го тушираме. Като цяло, не желаем да изпитваме неприятни усещания и затова така работи съзнанието ни.

Всичко, което усещаме в живота, всъщност си е чиста психология – нищо друго няма в това. И дори не трябва да се опитваме да го поправяме – това не подлежи на поправяне. Оставете всичко така, както си е.

Науката кабала ни обяснява, че трябва да се поправя онова, което наистина не е наред, т.е. порочно. А порочна е не нашата животинска, чисто егоистична, дребнава природа, а само връзката между нас, разрушена от разбиването – онова, което възниква в нас, когато започваме изграждането на групата, на десятките, обединението. Само тогава започва да се проявява, онзи истински вид егоизъм, който трябва да поправим. А дотогава – не.

Ние трябва да разбираме другарите, в които изведнъж се заражда стрес, противопоставяне, злоба, та чак до ненавист, до невъзможността да се понасяме един друг – безпричинно, съвършено сляпо противопоставяне. Всичко това се предизвиква от въздействието на светлината. Вътрешно разбитите пластове започват да се надигат в нас, проявявайки се все повече и повече.

От момента, в който започна да се занимавам сериозно с обединение, в мен изникват тъкмо тези желания, онзи егоизъм, който трябва да поправя. А до тогава – не. Ако не участвам в обединението, а само ходя на занятия, на различни мероприятия, без да прилагам сериозни усилия за обединение, и без да усещам съпротивление от това, в такъв случай мога да съществувам в групата хиляди години и ще се чувствам нормално: ”Ето, вижте кой съм! Аз зная много, разбирам всичко, дори усещам нещичко”. Но в този случай човек нищо не поправя в себе.

Първото усещане на главното състояние – това е осъзнаване на злото (акарат а–ра). И това състояние ние трябва да постигнем с голяма сериозност. При това, то е твърде неприятно: човек се самоизяжда… При това трябва да се анализира. Често се самоукоряваме за миналото: защо съм постъпил именно така? Дават ни се такива спомени, такива детайли, такива проблеми! А това всъщност не съм Аз, а Творецът – общото течение на живота. Не съм избирал това, а както се казва, такава е съдбата ми.

Във всекидневието е същото: мога да одобрявам някакви мои постижения и, обратно, да се укорявам за някои постъпки, грешки. Това няма никакво отношение към духовното ми израстване, ако не е обосновано на обединението с другарите. Затова, не си струва да обръщаме внимание на каквото и да е, освен на сближаването и на противопоставянето на това сближаване.

Когато то се появи, трябва да си кажа: ”Колко е хубаво, че усещам отпор, ненавист, неприязън, като реакция на сближаването ми с другарите.“

От 2-ри урок на конгреса в С. Петербург, 12.07.2013

[112448]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - Няма коментари→

Човек има разум и чувства, които съставят неговото „Аз“, а също и нещо, което лежи над разума и чувствата – духовна степен, духовен Човек.

През цялата си история, човечеството се е развивало егоистично: нараствали са разумът и чувствата и ние свикнахме с това, приемаме това положение и смятаме, че е правилно. За нас това е развитието: в чувствата си и разума си различаваме все повече щрихи на възприятие, все повече детайли от нашия свят и ни се струва, че по този начин прогресираме.

Действително, а какви други варианти може да има? Колкото по-добри са микроскопите, телескопите, толкова по-дълбоко проникваме в наблюдаемото; колкото по-ясни са радарите, толкова повече долавяме… В крайна сметка, разширяваме диапазона на петте си сетива, а разумът предоставя на този процес „интелектуално съпровождане“.

Но има развитие от абсолютно различен вид и за него говори науката кабала – развитие в други органи на чувствата, в други свойства, които днес нямаме и които наричаме „сила на отдаване“. Би ни се сторило, че такава сила има и в нашия свят, но казваме: „Не, тук става дума за намерение“. Защото ако разгледаме внимателно което и да е действие, което човек уж прави „въпреки егоизма си“, ще открием, че чистият алтруизъм е недостигаем и че в крайна сметка всички действат само заради собствената си полза.

Свойството отдаване, лежащо над реалността, не може да бъде придобито с обичайните способи. Вследствие, аз изобщо не разбирам, не знам какво е това духовност. И за да разреша този проблем, ми е нужна особена, точна наука, която ме прекарва през „иглено ухо“ – през малка „вратичка“, водеща в духовния свят. Тя е малка, защото не мога да взема нищо със себе си, освен основното решимо – духовната искра, Божествената част свише. Тя е заложена в мен и именно затова мога да премина през едва забележимата пролука между световете.

И така, пред мен е стена, през чието отвърстие може да се провре само искра, докато всичко останало остава отзад. Действително след това, заради целите на взаимодействието с другите хора, които засега остават от тази страна на стената, ще ми се наложи да се „облека“ в предишната си „кожа“, но самият аз вече съм преминал в новия свят и той по никакъв начин не е свързан със стария – те действат по различни схеми, по различни принципи: тук цари получаване, а там отдаване.

Сега нямаме никаква възможност да разберем, да разпознаем принципа на отдаването, неговите свойства. По никакъв начин не можем да се приближим до него или да си въобразим нещо съответстващо на истинското. Всички наши материални усилия са призвани само да ни объркат, да се успокоим с някакви сурогати, и нищо повече. В действителност, светът на отдаването е „преобърнат свят“ и неговата противоположност се отразява на самата същност на нещата, а не на тяхната форма, както е в нашия свят.

(още…)

Filed under: Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Необходимо ли е да достигнем до ненавист към другарите преди да достигнем до любов? Какво е това ненавист в духовното?

Отговор: Никога не се стремим да достигнем ненавист. В никакъв случай! Нито в семейството, нито в къщи, нито с децата, нито с когото и да било!

Не трябва да се стремим към нищо лошо! Само чрез стремеж към добро можем да разберем истинската си природа. Опитвайки се да заобичаме другаря си, започваме да разкриваме, че го ненавиждаме. Затова на пътя към „възлюби ближния както себе си“ разкриваме големи проблеми. И преодолявайки ги всеки път, изпадаме в ненавист.

Ако искате да узнаете своята природа, трябва да се устремите само към любов, т.е. максимално да се включите в ближния: „От какво се нуждаеш? Какво не ти достига, за да постигнеш целта?“ Стараете се да го тласнете към целта, въпреки че самите вие се стремите към нея. Това не се основава на някакви ваши егоистични изчисления, а именно защото той я желае.

Опитвайки се изкуствено да направите всичко заради ближния, започвате да разкривате, че го ненавиждате: „Защо трябва да му помогна? Как мога да искам той да постигне това? Къде съм аз във всичко това?“. Тук ненавистта се разкрива много бързо и трябва да работим над нея.

Но това първо разкритие на истинска ненавист над усилията, които правим, за да се сближим, е вече истинска духовна ненавист. Това не е както в нашия свят. В нашия свят не се взимат под внимание нито положителните, нито отрицателните емоции.

Всичко, което се намира в нашия свят, се намира в човешкия егоизъм и не се отнася към духовния свят. А работейки над сближаването с другарите в групата, в зависимост от усилията да се сближим, да ги напълним и повдигнем, започваме да виждаме доколко сме противоположни на това – тук се заключава нашата работа. А ненавистта ще се прояви там и тя вече ще бъде духовна. Цялата духовност се постига само над стремежа за обединение. Само и единствено! И положителното и отрицателното.

От урок  №3 преди конгреса в Красноярск, 13.06.2013

[111203]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група - Няма коментари→

Въпрос: Казваме, че Храмът е в сърцето на човек. Що за понятие е това?

Отговор: Храмът е център на съединението на народа. Той учи на единство, съдържа в себе си всички тези свойства и показва пример, по какъв начин трябва да се осъществи всичко.

Защо говорим за „крушение на Храма“, а не за „крушение на държавата“? Защото той е духовната основа, в която се е прекратило действието на единния народ. Това е започнало 70 години преди разрушаването на Храма.

70 години са 7 сфирот по 10 сфирот във всяка. Народът постепенно е слизал по тях, докато не се е спуснал до малхут: хесед, гвура, тиферет, нецах, ход, есод, малхут и е станало разбиване на Храма, крушение на единството. Това предварително е било известно.

Тоест, човек е престанал да принася в Храма истинска жертва, която води към обединение. Той започнал да подчертава „Аз принесох жертва“. И това намесващо се „аз“, нашият егоизъм, разрушава всички Храмове. Това е причината за тяхното разрушаване.

От ТВ програмата „Тайната на вечната книга“, 04.03.2013  

[111348]

Filed under: Духовна работа, Тора - Няма коментари→

Въпрос: Отдавна не чувствам никаква радост от това, че се намирам на този път. Какво не правя както трябва?

Отговор: Твоят егоизъм трови радостта ти. Видимо е, че около теб няма силно обкръжение, което би могло да работи над теб. Нужно е правилно обкръжение, което да позволи да работиш въпреки сълзите си.

Ние постоянно ще чуваме ридания вътре в егоизма си. Там живеят нашите зли, черни сили, които постоянно се опитват да изсмучат от нас енергия в своя полза. Това е истински вътрешен ад. Трябва да му противостоим, като построим над него своя Рай – свойството съединение, отдаване, пълна и съвършена любов, усещане, че се намирам като новородено на ръцете на групата. Аз им предавам всичко, което имам, а в отговор получавам пълна поддръжка.

И тогава ми е радостно, тъй като разкривам, че всички се грижат за мен. Аз самият няма за какво да се безпокоя, тъй като се намирам в света на абсолютното добро. Всичко е прекрасно и не би могло да бъде друго при такива отношения с обкръжението ми.

Макар всичко това да е построено над силите на тъмнината, които си остават в мен и искат да ни разделят. Усещам тези зли сили направо в корема си и е ясно, че те постоянно, добросъвестно изпълняват своята работа, тъй като са посланици на Твореца. След като съм предал себе си в ръцете на цялото обкръжение се намирам в пълна увереност, че мога да се задържам над тези зли сили. Искам само да се разтворя сред другарите – само в това ми е надеждата, безопасността ми и радостта.

Нямам никаква друга възможност, друг път няма. Оставям се на тях, като в басейн, и се намирам между тях, готов да отдам всичко, само за да получа от тях светлината на увереността. И тази светлина, обезпечава истинската безопасност, защото вътре в нея се намира висшата светлина. Ето така трябва да направим!

От урока по статия от книгата „Шамати“, 20.06.2013

[110670]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Трябва да се стремим да виждаме другаря си като най-велик от поколението реално, осезаемо, както се нарича „вътре в знанието“ – защото всъщност наистина е така, а не както ни се представя от нашия егоизъм. Тъй като егоизмът винаги иска да се чувства по-добре, по-удобно и затова той инстинктивно принизява всички наоколо, за да се окаже на висота. За него главното е той самият да властва.

Затова, да приемем мисълта за необходимостта от съединение с другарите като средство за достигане на връзка с Твореца, е възможно само с вяра над знанието, тъй като ние, разбира се, не можем да се видим един друг в истинския ни вид. Само въз основа на този неголям външен критерий – стремежът на човека към една или друга цел, неговата готовност да приеме всички условия, необходими за напредване към тази цел, ние започваме да се отнасяме към него като към другар, като средство за съединение с Твореца.

По такъв външен признак решаваме да започнем работа над своето отношение към този човек. Ако той е готов на съвместна работа, то ние отменяме всички други претенции, които обикновено предявява нашето его, и започваме да се сближаваме с човека, да се съединяваме, за да разкрием осезаемо нашата връзка, а не само с вяра над разума.

Според това, как достигаме истинска, чувствена връзка, ние се приближаваме до построяването на духовен съсъд, в който се разкрива Творецът. Връзката може да възникне над знанието – когато ми се струва, че другарят ми не заслужава, но независимо от това, се свързвам с него. Използвам го като средство, нарича се период на подготовка, когато ценя другарите си не защото ги виждам извисени. Според моите усещания аз съм над тях, но вървя над своите усещания, не се съгласявам с тях и си представям другарите големи.

За да се премине от вяра над знанието в знание, т.е. допълнително да ценя другаря си, трябва да поправя възприятието си. Поправянето се състои в това, че започваме да работим над съединението ни, независимо от обратното мнение. Строим такова общество, в което всеки внушава на останалите усещане за величието на групата и целите.

Работейки заедно, ние привличаме светлината, възвръщаща към източника, и в крайна сметка от вяра над знанието преминаваме вътре в знанието и така се извисяваме все по-нагоре и нагоре. И разбира се, всяка от последните степени е все по-трудна. Отначало другарите ми се струваха, че не са нищо особено: в нещо са лоши, в друго добри. Когато е трябвало да се издигна над знанието, можех с лекота да го направя и да ги приема като равни, съратници по пътя или дори велики хора от поколението. И тяхната цел, и те самите ми се струваха важни.

Но след това става утежняване на сърцето и разкривам множество недостатъци в тях. Става все по-трудно и трудно да ги признавам за велики и да видя зад тях Твореца, да подгрявам себе си така, че никой да не забележи, освен другарите, за да станат те всичко за мен.

Всеки път става все по-трудно и трудно, докато не преодолея тези пречки и не изпълня положената ми мяра. Тогава всичките ми усилия да вървя над знанието преминават в знание, превръщат се в правилен съсъд, в който става първото разкриване на истинското свойство отдаване, т.е. човек се изпълва с усещането за Твореца.

По такъв начин, принципът на вярата над знанието винаги действа между стъпалата при подем от едно на друго. Но при построяването на нашия съсъд, ние трябва максимално да се стремим да го пренесем вътре в знанието.

От урока по статия на Рабаш, 03.06.2013

[109091]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Как да се добера до най-дълбоката, най-съкровената си точка, в която мога да се издигна над егоизма? Що за точка е това?

Отговор: Точно това е точката на моето Аз. Какво би могло да ми е по-ценно в целия свят от собственото ми Аз? Все още не знаем колко фундаментална е тази единственост в нас, това егоистично своевластие. Нищо друго не може да се сравни с него.

Грешката ни е в това, че като правило, все се сравняваме и съизмерваме с материалните, телесните, животински понятия за живот и смърт. Това рязко понижава „летвата“ и често, под натиска на бедите, човек е готов да жертва дори живота си, когато в неговите очите ценността му не превишава страданията. Много са готови да си сложат край, поради неправилни критерии, заради „животинския“ поглед върху нещата…

Съвсем друго е, ако съизмерваш живота си с вечността и съвършенството, ако те заплашва именно тяхната загуба. Точно това не е по силите ти и тук се крие истинското ти Аз – най-ценното, което имаш, макар още и да не си го проявил, да не си го съпоставил с истинските критерии – с вечния живот, с вечността и мощта на истинското творение, а не с материалната жизнена дейност в рамките на нашия свят…

Въпрос: За да се откажем от това егоистично Аз, е нужно обкръжение – толкова силно и надеждно, че да можем да „се гмурнем с главата надолу“ в него…

Отговор: Основното, което трябва да се разбере е, че тук може да ни помогне само светлината, която ще дойде свише. Докато не осъзнаем това истински и докато живеем в лъжи, всичко се измерва с материалното съществуване. Но когато започнем да правим духовни измервания, ще ни се открият ужасни дълбини, в които не става и дума за самоотрицание.

И чак тогава ще видиш, че там е нужна намесата на Висшата сила, която лежи над теб. Накрая ще разбереш, че съществува възможност за висшата власт. За първи път в теб ще възникне такова усещане и това вече ще е нова стъпка по пътя.

От урока по „Предисловие към книгата Зоар“, 18.04.2013

[105528]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Привързани сме към егоистичните си желания и само в тях можем да почувстваме света. За всичко съдим само по отношение на доброто и злото, които усещаме в желанието си за наслаждение, наречено „магаре“ (хамор), нашият „материал“ (хомер). И човекът в нас е привързан към същото това магаре.

Но благодарение на усилията си можем да отделим от себе си човека, намиращ се в нас и потънал в собствения си егоизъм. И тогава този човек ще започне да мисли по друг начин.

Какво би могъл човек да отреже от себе си, от магарето? Само светлината, връщаща към източника, която дава на човек свойството отдаване, милосърдие (Хесед), светлината Хасадим, светлината, напълваща тази част, която се нарича „човек“, Адам, и и придава нови свойства, за сметка на които човек се отделя от магарето, от материала – желанието да се наслади. Това отделяне от егоизма се нарича изход от Египет.

От урока по статия на Рабаш, 03.04.2013

[104130]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Мнение (В. Бобков, проф. МГУ): Ноосферата – това е сферата на разума, научната мисъл на човечеството, имаща биологично начало, особен тип човешки разум, който, в резултат на осъзнаването от човечеството за своята цялостност, единството с Природата, става духовен Разум, т.е. осветен от хуманни цели.

Само такъв Разум се явява ноосферен, може да усъвършенства себе си в името на спасението на живота, да се развива, избягвайки усложнението на Обществото и средата на неговото обитание, а също, способен е да ги управлява, да управлява деятелността на Човечеството в глобалното съобщество на нашата планета по законите на Кооперацията и в съответствие с ценностите на Хуманизма.

Установяването на ноосферния Разум на Земята произтича от борбата с егоистичния примитивен разум на индивидуализма, формиращ се на базата на частната собственост. Този тип разум преобладава в настояще време на нашата планета. Той е движен от лични егоистични интереси на конкуренция и насилие.

Установяването на Разума на ноосферното общество става в процеса на осъзнаване и решение на проблема на формирането на устойчиво глобално общество на Земята.

Разширяването на полето на ноосферния Разум на обитателите на Земята се формира обективно, с целия ход на развитие на локалните съобщества и държави, природата и климата на планетата.

Едновременно преобладаването на Земята на егоистичния разум  в настояще време означава, че за да се избегне катастрофата на човечеството, огромно значение има създаването на условия за преобладаване на ноосферния Разум в отделните държави. Последните, разбира се, ще изчезнат в глобалното ноосферно съобщество, но те играят важна роля в процеса на установяване на ноосферния Разум.

Реплика: Мислите, изхождайки от осъзнаването на единството на природата и обществото, винаги са верни. Проблемът е в тяхното претворяване. Могат ли да ни обединят всички заедно? Когато започне сближаване, между златните думи за всеобщо обединение настъпва местния, държавен или национален егоизъм и възникват проблеми… Но опитите да се обединим с ”братята по Разум” не трябва да се оставят!

[103893]

Filed under: Криза, глобализация - Няма коментари→

От беседа на трапезата в Германия преди началото на конгреса

Въпрос: Как можем правилно да работим със следващото стъпало? Какво е това следващо стъпало? Как да се доближим до него, да го намерим, да го видим, да го разкрием? В какво се състои разликата между самото стъпало и онова, което се разкрива в него?

Отговор: Нашият свят е усещането за егоистичното ни разделяне, взаимното отблъскване. В такова състояние на взаимно отчуждение възприемаме всичко: един друг, неживата, растителната и животинската природа. И тава състояние се нарича ”наш свят”. С други думи, особено егоистично да притегляш всичко към себе си само заради самонаслаждаването, с това разделяме единния духовен свят на мънички дози и го възприемаме като обекти от неживата, растителната и животинската природа в нашия свят.

И обратно, ако започнем да съединяваме тези обекти заедно и да се отнасяме към тях като към едно, единно цяло, то ще започнем да усещаме следващото стъпало – висшия свят.

За да можем да открием как по друг начин да използваме обкръжаващото ни пространство правилно, ни е дадена групата. И накрая се получава, че ако се обединим помежду си, опитвайки се душевно да се обединим и си представим нашето обобщено желание, в мислите ни като едно желание, една, единна мисъл, като едно сърце и един разум, то по такъв начин изобразяваме пред себе си духовния свят. Така и малкото дете се стреми да заприлича на възрастните.

С този си стремеж привличаме върху себе си висшата светлина (Ор макиф), която поправя разделящия ни егоизъм и по такъв начин образува следващата степен, връзката между нас – АХАП на висшето стъпало.

Така се присъединяваме към следващото стъпало, само чрез нашето взаимодействие. И тогава започваме да усещаме циркулиращото поле между нас, енергията, вълните.

Проблемите между нас ще нарастват все повече, силите на отблъскване ще се проявяват все повече, а ние трябва тъкмо обратното, да се издигаме над тях и през цялото време да се съединяваме помежду си, докато отрицателните, отблъскващи сили на противодействието, от една страна, и силите на нашето взаимодействие, от другата страна – тези две противоположни сили не достигнат нивото на първото духовно стъпало. И тогава то ще се разкрие в средната линия.

И така, духовният свят се проявява във връзката между нас, при условие, че се издигаме над отблъскващите сили търпеливо, постоянно работейки над обединението, докато не се издигнем до нивото на първото духовно стъпало.

Тези натрупвания от стъпала, когато се опитваме да се съединим независимо от постоянните проблеми в групата – това е времето на вътреутробното развитие, което трябва да извървим.

И тогава се раждаме. Какво казват на новороденото, появило се на този свят? На добър час!

От беседа на трапезата в Германия, 21.03.2013

[103439]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - Няма коментари→