Нашите желания се разделят на две групи:

– „животински” – насочени към храна, секс и семейство;

– „човешки” – насочени към пари, почести и знания.

Във всеки случай, и едните, и другите желания се отнасят към този свят и в тях няма нищо духовно.

По-ниската група желания на този свят могат да бъдат наречени „лични” желания, а по-високата – „социални”. На върха, всички ние сме едно семейство. Във всеки случай се стремим към това.

Въпрос: Кои желания пораждат сред нас сплетни и злословие?

Отговор: Като цяло, желанието за почести, власт.

Въпрос: И как да се борим с това, за да станем едно семейство?

Отговор: Грубо казано, да затворим уста и уши, да опазим сърцето. В това се състои и работата. Никой не иска от другия да бъде поправен, но трябва да разберем необходимостта от поправяне и да искаме и поне да се устремим към това желание. Защото ако желанието го има – от страна на светлината няма да има забавяне. А засега, както се казва, отправям „молитва, предхождаща молитвата” – искам да желая.

Въпрос: Как моите лоши мисли за някого разделят семейството, което искаме да изградим?

Отговор: Това е все едно да пробиеш дупка в общата лодка. Достатъчна е една дупка, за да потопи всички. Нещо повече, даже ако не добавям своите усилия, своята поддръжка, това вече е вреда. Трябва с всички сили да искаме да бъдем едно семейство. В него няма красиви и грози, умни и глупави, добри и лоши. Творецът ни е събрал и трябва само да се обичаме един друг. Всички са прекрасни, всички са умни, всички са добри, всички са любими.

Въпрос: Нашата група представлява един парцуф. Съществува ли в него аналогично разделение на желанията?

Отговор: Ако ние заедно представляваме един парцуф, то всички наши частни желания са смесени помежду си, включени едно в друго. Като цяло, работим над общия разчет и, изхождайки от него, всеки получава друг парцуф, не такъв, както по-рано. Благодарение на това, във всеки тези желания се съчетават по нов начин. Така се смесваме в мислите и получаваме мощен импулс за издигане – както в негативно, така и в позитивно отношение.

Въпрос: Какви са материалните, минимално необходими желания в групата?

Отговор: Няма откъде да получа нови, духовни желания, ако не се включа в група и не започна да приемам от другарите нов „шаблон”, нова форма. Други варианти нямам. Изобщо, в напредването ние постепенно формираме общ парцуф, който включва, обхваща всички заедно.

Малхут на света Ацилут сама по себе си е точка, в която няма нищо, пусто място, където влизаме и се включваме един към друг. Всеки се старае да работи за другите, и тогава в нас има обща молба за поправяне (МАН).

Да допуснем, събрали са се пет човека, и у всеки има част, желание, готово за обединение с другите. Малхут на света Ацилут съединява всички тези части, грижи се за тях, помага им да съкратят всичко останало и изгражда от тях едно общо желание, засега нереализирано. Тя и повдига екрана за получаване, който в резултат обхваща всичко. И от този екран в отговор всеки получава толкова, колкото е вложил.

По този начин, всичко работи съобразно желанието. По тази схема въздействат невроните в мозъка, клетките в тялото, синапсите, с всяко действие, състоящо се от различи съчетания, и т.н. Принципът навсякъде е един: да се акумулира общо желание, да се отработи и преустрои за следващо действие. Всяко състояние, всеки миг по този път не прилича на предишния, и по този начин поправяме всички желания.

От урока по „Предисловие към книгата Зоар”, 17.03.2013

[102957]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Ако главното е  да се разочароваш в своите сили по пътя на духовното, то защо е необходимо допълнително да ни натоварват със всякакви материални проблеми?

Отговор: Творецът не те товари с нищо, и никакви препятствия не слага на пътя ти. Ти сам себе си объркваш. Би могъл от първия миг, започвайки да се учиш, веднага да се вслушаш в съвета, че трябва да поправим отношенията между нас – там да намерим нашата връзка и вътре в нея да разкрием духовния свят.

Никой не ти е пречил просто да приемеш този съвет и да го изпълниш. И тогава постоянно усилващите се прегради нямаше да бъдат пречка за теб – това щеше да е разкриване всеки път на ново желание, на много по-високо стъпало. То нямаше да пречи, а напротив, би ти помагало да се издигнеш и да укрепиш връзката, да разкриеш нейната по-дълбока същност, която се нарича светлина.

Но ти търсиш да разкриеш Твореца не заради отдаването и не чрез отдаване на ближния, а съвсем на друго място, вместо това да го търсиш между другарите си. И кай е виновен, че не забелязваш успеха? Възможно е от момента, в който си дошъл и до днес, да си изграждал различни бариери, отделящи те от духовния свят, вместо да си се приближавал към него. Но дори и по този път накрая достигат до правилния извод, отчайвайки се и разкривайки, че са влезли в глуха улица и че трябва да се върнат назад и да поемат по друг път.

Казано е: ”Творецът е създал човека поправен, но хората са измислили много разчети”. Всъщност това е много проста точка, а ние просто не намираме правилното място на разбиването. Ние искаме да подготвим собственото си сърце за напълване – такъв е стремежът на всеки.

Но не искаме да се съгласим с това, че мястото за напълване е между нас! Между нас има разрез, пропаст, празен, черен вакуум. Но това хич не ме безпокои, аз се вълнувам от това, че вътре в мен няма напълване! Тоест, мисля за съвсем друго място, вместо за мястото, където трябва да се разкрие висшата сила.

Интерпретирам висшата сила по своему: Като примамващо напълване, прекрасно постижение, приятно усещане. Но истинската висша сила е пряката противоположност на това, което си представям. Подобното на нея е в това, че аз отдавам на ближния, напълвам го, издигам се над самия себе си, без да мисля за себе си, отменяйки се, съкращавайки се. Тъкмо обратното, аз се обирам до шушка, лишавайки се от всякакви напълвания, само за да ги предам на ближния. Само над себе си търся как да напълня другите.

Това се нарича духовно напълване, което усещам в другаря си дотолкова, доколкото мога да го осигуря, повече от напълването на собствените си желания. Но ние дори не мислим в това направление. Понякога се докосваме до такова усещане на някои от големите конгреси в пустинята, но след това отново се завръщаме към ежедневието, и всичко завършва с това.

Групата не ме поддържа, не задържа фокуса върху тази точка. А моето его увисва върху мен и през цялото време ме тегли надолу, към пропастта. И какво да се прави?

Всичко това се случва, защото не се поддържаме едни други, вътре в нашето съединение, в общото ято, а не във всеки от нас. Тази сила на нашето съединение е всъщност светлината, от там трябва да я изискваме. В онези пролуки между нас, бариери, стени – там вътре се крие светлината, Творецът.

А да го разкрием е възможно, само ако започнем да се съединяваме един с друг така, че да изчезнат тези пролуки и тогава веднага на тяхно място ще разкриеш Твореца – там, където Той сега се крие.

Цялата причина е в това, че слушаш, но не реализираш съветите на правилното място. Тъй като не можеш да се съгласиш с това, което казва Рабаш: ”Ние сме се събрали тук, за да положим основите на групата, която ще тръгне по стъпките на Баал а-Сулам…“

Трябва веднъж да се вземе решение и след това всеки миг да се изпълнява. Но ако всеки се грижи за себе си, а не за останалите, то нищо няма да се получи. Ако мисля как сам да реализирам това, то това няма да сработи. Всяка една мисъл трябва да преминава само през другите, защото това е затворена аналогова система.

От урока по писма на Баал а-Сулам, 13.02.2013  

[100388]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

За голямо съжаление, човек често се бърка в определенията, какво е това ”усилие”, и изразходва много енергия за действия, които с нищо не му помагат за напредването му в духовното разкриване, които да доставят удоволствие на Твореца. Той от самото начало се натоварва със всякаква тежка работа, но с това той води борба с вятърни мелници, с измислени, а не с истинските врагове, със силите, които му пречат.

Тъй като да разкрие пречещите му сили съвсем не е просто. Те са много близко до човека, и той не може да ги види, приемайки ги за свои. Те до такава степен се долепят до него, че го карат да си мисли, че това е неразделна част от него самия. Той не е в сила да ги откъсне от себе си, за да разбере, че това са негови врагове, неговите ненавистници. Както е казано: ”Враговете на човека живеят в неговата къща”.

Най-важното е да съзреш и да разгледаш своите ненавистници, преграждащи пътя към Твореца. А когато човек започне да си изяснява това и все повече да се доближава до истината, той вижда, че всичко, каквото има – са враговете му.

На него не му остава нищо от самия него, от съюзниците, на които да може да разчита и да очаква поддръжка по избрания път, използвайки тяхната помощ в чист и правилен вид. Всички най-близки сили му се разкриват като негови противници. Едни негови желания, мисли, свойства сега му се надсмиват, други преднамерено му поставят препятствия, усложнявайки предстоящия му път, но при това изкусно се маскират сякаш му помагат. Трети го отслабват с това, че затормозяват напредъка му, слагайки пръчки в колелата, внасяйки сила, действаща против него и водеща го до спиране. Така те действат срещу човека под различни маски, пречейки му по всякакъв начин, пряко и косвено, с голяма хитрост и с предателско вероломство.

Накрая, човек открива, че не може да се опре на нито едно свое свойство, желание или мисъл. А на чия помощ тогава да разчита, с кого да върви напред? Излиза, че няма с кого! И само ако се обърне с помощта на точката в сърцето към групата, от там да вземе правилните мисли и сили, ще има опора по пътя.

Той се обръща към групата от своята точка в сърцето, тъй като това е единственото чисто нещо в него. Затова той се старае да използва само нея относно приятелите си, разбирайки, че няма какво повече да им предложи, освен тази искра. Той се пази да се обърне към тях с всякакви други мисли и желания, сякаш е болен, и се страхува да не зарази и останалите със своите вируси.

И тогава в отговор той ще получи от обкръжението всичко, което притежават останалите за правилно напредване към целта. Тъй като при своя самоанализ той вече си е изяснил какво трябва да бъде истинското възприятие, включващо единствено правилните свойства, приети от обкръжението. За сметка на това, обкръжението се превръща в ”Свято общество” (”хевра кадиша” – име на погребална компания), помагаща му да погребе всичките си природни, егоистични мисли и желания, и да получава от обкръжението, а всъщност от Твореца, нови свойства.

Разпалвайки с тяхна помощ искрата в сърцето си, той започва да изгражда своя съсъд. Това означава, че той избира силите и желанията на обществото, на всички останали и така достига до първото си поправяне.

Докато човек не подмени всичките си качества със свойствата на обществото, той не ще може да изгради съсъд за своята душа. Това трябва добре да се разбира, защото ние знаем, че желанието за наслаждаване не се унищожава и не се променя. Но човек извършва съкращаване на желанието за наслаждаване, което е притежавал изначално –  неговото природно проявяване и форма. А получавайки желания от обкръжението, той придобива своите първи девет сфирот – свойства за отдаване. Според това, доколко се самоотменя, той получава свише качества, замествайки онези, които са излезли от употреба. Така на мястото на съкратеното желание, той получава нов съсъд.

От урок по писма на Баал а-Сулам, 11.02.2013

[100501]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

От писмо на Баал а-Сулам към учениците (№11): Моля те да прилагаш повече усилия в любовта между другарите, изобретявайки способи, позволяващи да се умножава любовта между другарите и да се унищожава във вас стремежът към материални придобивки.

Защото именно това сее ненавист. А между доставящите наслаждение на Твореца не може да има никаква ненавист – обратното, между тях цари милосърдие и безмерна любов. И тези неща са прости… Струва си да се вслушате в моите думи, защото в тях са вашият живот и дълголетие.

Въпрос: Как трябва да поправиш своето отношение към другарите, които предизвикват ненавист в теб?

Отговор: Трябва да обикнеш другарите, които сега ненавиждаш, това е всичко. Трябва да достигнеш такова състояние, когато те ще станат най-скъпи, близки и желани за теб. Но заедно с това, трябва да съхраниш и ненавистта към тях.

Ненавистта ще остане долу и ще ти се наложи постоянно да се грижиш за това, да я поправяш и над нея да строиш любовта. С това се определя духовното напрежение. Разкриваш духовния свят в точката на съприкосновение между ненавистта и любовта, тези две сили!

Не може да има просто любов или просто ненавист. И любовта, и ненавистта се предизвикват от светлината, която така или иначе свети. Но ти намираш себе си и се разкриваш в сливането с Твореца по средата между тези две чувства.

От урока по писмо на Баал а-Сулам, 03.02.2013

[100006] 

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Как става поетапното изменение, при което ближният става по-важен за мен от самия мен? Какво усещам на този етап?

Отговор: Такава промяна в човек се случва с помощта на светлината, възвръщаща към източника. Условно, можем да разделим този процес на четири етапа.

1. Изобщо не усещам ближните, това са ”неопределени”, съществуващи, но безжизнени образи, с които нямам никакви общи чувства. Като че ли общувам с тях, прегръщаме се, пеем, но това са само кукли покрай мен – така ги усещам.
2. След това, в зависимост от това, доколко започвам егоистично да чувствам безпокойство, че не напредвам, се замислям: ”Какво ще се случи с мен?”. Така страдам, прилагам усилия, но още не чувам, че трябва да се съединя с другите. Това преминава покрай ушите ми: ”Красиви думи, но вече сме ги чували…”

Реалността, учението, всичко, в което аз лично се намирам, става все по-важно за мен, но онова, което засяга отношенията ми с приятелите – все още не разбирам, как от връзката между нас може да се получи нещо. Това ми се струва като някакъв морал или нещо напомнящо ми религиозните заповеди.

3. Затова в мен възниква голямо пренебрежение към всичко, което правят приятелите ми в групата: обединяват се, танцуват, пеят. Аз не съм способен на това. В моите очи то изглежда лекомислено и ако се съгласявам с тази потребност, то е само поради това, че това създава хубава, приятна атмосфера: трябва все пак някак си да подкрепя приятелите си, за да не се разотидат, затова се събираме на трапези, за да се сплотим и да привлечем и други хора. Така мисля аз.

4. Изхождайки от това, че в края на краищата нищо не се получава, и виждайки, че всички изведнъж стават по-умни в моите очи, започвам да се замислям: ”Какво правят те за това?”. И започвам да чувам, че обединението  е важно. Разбира се, това е от въздействието на светлината, а не просто следствие от съвместните действия с приятелите ми. Но доколкото все пак съм участвал с тях по някакъв начин, идва обкръжаващата светлина. Започвам да смятам действията, свързани с обединението, с приятелите ми, за полезни, но чисто теоретични. Говоря за това, мога да чета и слушам за груповата работа малко повече, а по-рано дори не обръщах внимание на тези статии. ”Въведение в науката кабала”, ”Учението за Десетте Сфирот”  – това е друга работа, а такива статии, като ”Последното поколение” ми припомняха комунистическите идеи.

Постепенно, под въздействието на обкръжаващата светлина, започвам да разбирам, че трябва да работя срещу своето его, да го преодолявам. Тогава започвам да забелязвам, че да го преодолея и да се съединя с приятелите си е едно и също, че по друг начин не може да бъде извършено – само мястото, наречено „група” и само по отношение на приятелите ми.

По-рано въобще не съм оценявал тези външни действия, дори съм ги пренебрегвал, по-добре никога да не бяха съществували – толкова съм ги изолирал. ”Защо въобще е това обединение между хората? Изобщо за какво става дума…? Дори ме е срам, че това е описано в кабалистичните книги.”

И изведнъж започвам да виждам, че вътрешното съдържание на тези действия наистина е такова и всичко е подчинено на реализацията на обединението – обединението на нашите вътрешни частички, а не на телата ни.  Продължавам да пренебрегвам физическото обединение, както и преди. Ако това не ме довежда до съединение на точките в сърцето, със същото пренебрежение, дори с по-голямо, се отнасям към всички тези ”трикове” и призиви: ”Дайте да се обединим! Нека да поседим заедно на трапезата, да побъбрим!”

Започвам да се отнасям по друг начин към обединението, разбирайки, че то се осъществява между точките в сърцето, с помощта на светлината, възвръщаща към Източника, и затова трябва да бъда в група. Това не е раздумка в бара, където хората се прегръщат, пеят и им е весело. Тук ние също седим заедно, можем да си пийнем и да се прегръщаме, но нашето намерение е да се обединим не телесно, или с някаква егоистична идея, а да се постараем да доближим нашите точки в сърцата, и да помолим светлината да ги съедини всички в едно. Светлината въздейства спрямо нашите приложени съвместни усилия, спрямо желанието ни да ги обедини.

Така напредваме. Основното е да преминем тези етапи, в които виждам, че реализацията в групата е необходима за съединяването на точките в сърцата под въздействието на светлината. Оттук нататък човек вече не пренебрегва обединението, той знае, че духовната реализация е такава, и нейният по-нататъшен път става все по-ясен. Независимо, че сега той изпитва друга трудност – как да откъсне своето ”Аз” от онази точка, която предава на обединението, как да придаде важност на намиращото се отвън, а не на собственото си ”Аз”. За това също е необходима светлината. Но това е следващият етап на нейното въздействие и в него също има няколко подетапа.

От урока по книгата Зоар, 07.01.2013

[97565]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Зоар - Няма коментари→

Въпрос: Ако завися напълно от обкръжението, то как мога да му въздействам?

Отговор: Ако се вгледаш и убедиш, че всичко, което ще си в бъдеще, напълно се определя от обкръжението, т.е., че ти си глина в ръцете на създателя/ обкръжението, тъй като висшата светлина достига в абстрактна форма и обкръжението те формира с това, че светлината преминава през него и ти въздейства, то можеш по някакъв начин да си представиш обкръжението: какъв вид трябва да бъде то. Защото това е твоето бъдеще. Според това ти искаш да намериш в обкръжението това бъдещо състояние и така да се отнасяш към него.

И тогава започваш да откриваш, че в него се намират твоите бъдещи свойства и въобще целият свят, доколкото частното и общото са равни. И дори в индивида, ако се задълбочиш в него, ще видиш целия свят до пълното му поправяне (Гмар Тикун).

Затова, когато се вглеждаш в обкръжението, търсиш и се поставяш в зависимост от него, започваш да разкриваш, че във всички тези другари са всички бъдещи поправени състояния, въпреки че те сами в себе си не разпознават това. Така големият кабалист рав Йоси Бен Кисма се е учил от своите начинаещи ученици, както е казано: „От всеки свой ученик съм се учил“.

Именно така трябва да се отнасяш към обкръжението, тъй като това е обвивката, която ти въздейства. И колкото повече си я представяш в поправена форма, толкова повече тя ти влияе. Тя няма собствена форма, всичко зависи от това, как я виждаш ти.

Може да попитаме: защо е казано, че щастливите хора не седят в компанията на грешници, и още по-щастлив е този, който е сред праведници.

Разбира се, става дума за грешници и праведници в правилно обкръжение, което напредва в духовното. Но работата е в това, че човек сам оформя обкръжението си. С това, как той се отнася към него днес, определя ще бъде ли това „сборище на грешници“ или „събрание на праведници“. И според това, той решава как ще му влияе това общество.

Тъй като не знаем кои са грешници и кои светци. Първоначално хората се стремят към духовното – така като цяло разкривам в земните си органи на възприятие (зрение, слух, обоняние, осезание). В разумът и сърцето виждам, че повече или по-малко хората се стремят към духовното. А как ще ги възприемам от този момент нататък – зависи от мен. И от това, как ще им давам всякакви свойства, по-висши и по-достойни – така те ще ми влияят.

Аз изграждам обкръжението си – обвивката, която ми въздейства. И тогава тя определя не само това влияние, а също и формата на Твореца. Тъй като Творецът няма форма. Отношението между мен и обкръжението формират образа на Твореца в мен, образ, който Той няма – аз просто си Го представям в такъв вид.

В последствие това обкръжение се превръща във външен съсъд/ кли за мен, което държи обкръжаващата светлина. И така – до пълното поправяне, докато този съсъд също се обедини с мен и стане мой съсъд, всички мои „Аз“ се изпълнят с вътрешна светлина.

От урока по  книгата „Зоар“, 29.11.2012

[94293]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Зоар - Няма коментари→

Конгрес в Грузия. Семинар №1

Въпрос: По какъв начин, чрез връзките между нас, достигаме до свободна воля от нашия егоизъм? Как мога да бъда свободен и да се развивам свободно? Не с помощта на сопата и не с бонбонче към щастието, а осъзнато.

Сам искам да осъзная, да разбера и да реализирам свободната си воля, независимо от тези пробуждания. По какъв начин, чрез съчетанието на какви условия това може да се реализира в групата? Този въпрос остава дори и след махсом, когато вече разбирам и осъзнавам всичко.

Отговор: Човек постига самостоятелност, независимост от Твореца, когато моли Твореца заради групата и моли групата заради Твореца. Ако той е един на един или с групата, или с Твореца, това не може да се постигне. Ето такъв е триъгълникът.

От 1-вия семинар от конгреса в Грузия, 05.11.2012

[92977]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития, Практическо обединение - Няма коментари→

Конгрес в Грузия. Семинар №1

През цялата история, в течение на много поколения преминаваме през период на реализиране на всичките ни материални желания, докато не достигнем до въпроса за смисъла на живота.

Търсим отговор на въпроса за смисъла на живота и с негова помощ идваме в групата.

В групата се ”плискаме” като пране в пералня, без да знаем кое, къде и как – като малки деца, които не разбират къде се намират. Пребиваваме в такова състояние известно време, понякога няколко години, докато не започнем да получаваме падения и подеми, и тогава започваме да се безпокоим. Изведнъж забравяме какво е било вчера, като болни от склероза. Или пък изведнъж ни обхваща радост, а после скръб. Творецът започва да ни влачи ту наляво, ту надясно, да ни тресе в едната или в другата посока. Усещаме се така и в чувствата, и в разума си.

И това се случва дотогава, докато човек не разбере, че може да напредва само ако се закачи за Твореца чрез групата, защото Творецът винаги се намира само в средата на групата. Затова Той ще ни тресе дълго, докато не разберем това.

Науката кабала предварително ни обяснява за какво ни се дават всички тези състояния, с помощта на които съзнателно да се устремим към Твореца.

От първия семинар в Грузия, 05.11.2012

[92891]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития, Практическо обединение - Няма коментари→

Конгрес в Грузия Семинар №1

Намираме се под постоянното въздействие на една, единствена сила на Твореца – няма никой, освен Него. Защо Творецът през цялото време ни обърква? Ту спим, ту изведнъж скачаме, вдъхновяваме се, радваме се, ту отново не знаем къде да отидем. По-добре ли е да сме по-близо до другарите или по-далече от тях, от групата, настроението ни ту е добро, ту изведнъж става лошо. Какво иска Той с това, че ни хвърля от една страна на друга? Защо не ни даде правилната посока, за правилно развитие, навсякъде и на всички?

В религиите, например, се казва: „Прави така и всичко ще е наред. А ако правиш иначе, ще стане лошо.“ Всичко е ясно. Така учим и малкото дете: „Това не трябва, това е лошо, прави така и ще бъде добре.“

В света всичко е малко или много ясно, освен нашата духовна работа. При нас се случва нещо много странно. Винаги сме в пълна бъркотия: това, което вчера разбирахме, днес вече не разбираме, дори не можем да се върнем към това, което е било вчера.

Защо Творецът прави от нас хора, мятащи се от едно състояние в друго, от едни изводи в други? Ако Той е един, единствен, единен, ако Той от начало до края е като единна сила, която ни контролира, от къде се вземат толкова различни състояния, ако ни управлява само Той? И второ, защо прави така, че да ни доведе до напълно объркано, неразбираемо състояние, в което нито желанията, нито мислите могат да предложат нещо?

Въпрос: Защо Той прави това? Ако допуснем, че това е единствената сила, способна да ни прехвърля от една страна на друга, то защо Той предизвиква такова състояние в нас, че колкото повече напредваме, толкова повече съмнения и трудности имаме?! Той не иска ли да напредваме към Него. Той не иска ли да ставаме по-умни и по-силни. Има цел, има методика, има всичко. Защо всеки път се появяват все нови и противоречиви чувства, мнения? Какво изобщо става?! Защо Му е нужно това?!

Отговор: Творецът постоянно ни дърпа, за да разберем своята безпомощност и в крайна сметка да се обърнем към Него. Защо Той ни тресе през цялото време като в пералня? – За да загубим опора под краката си и да се вкопчим за Него.

От 1-вия семинар на конгреса в Грузия, 05.11.2012

[92896]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития, Практическо обединение - Няма коментари→

Конгрес в Грузия. Урок №2

Следващата степен след любовта към другарите e любов към ближния, както към самия себе си. Това е като ”висш пилотаж”, когато не само обединяваме точките в сърцата си, но и се допираме по всички оставащи параметри, които се допълват едни други, като общия строеж на един хор. И тогава започвам да обичам всички свойства на всички другари, защото те ме допълват, а аз допълвам тях до едно, единно цяло.

С точките в сърцата си не можем да се обединим така, че да се сравняваме с Твореца. Сравняваме се с Него, когато всичките ни свойства стават абсолютно обединени, взаимно допълващи се. И затова любовта към ближния е както към нас самите – това е ниво, на което в човек се разкрива единството, т.е. Творецът.

От това става ясно колко са важни моите другари. Тяхната важност е в това, че без тях нищо не мога да постигна. Всички се явяваме части от едно единствено творение, което се е разбило на части и се чувства раздробено. Всеки е едноличен, всеки усеща само себе си, а другите усеща дотолкова, доколкото могат да му помогнат или попречат. И така, важността на другарите се състои в това, че само в съвместната работа, постоянно принизявайки себе си пред тях, мога да се съединя с тях. В това се състои важността на групата.

Постигането на целта зависи от това, доколко постоянно ще се устремяваме от началната, егоистична точка на всеки, точката в сърцето – през групата, през обединението – към разкриване на Твореца в нея, т.е. на свойството на единството, на Единния, на Единствения.

Творец е именно свойство, а не нещо, съществуващо само по себе си. Нищо не можем да усетим в изолация. Усещаме само проявата на някакъв носител, на материята. И затова, говорейки за някаква сила имаме предвид къде и в какво се проявява тя.

Съответно, говорейки за Твореца, подразбираме свойството единство, единност на любовта, отдаването, свойството на еманацията, на съвършенството, която се проявява в нас. В противен случай не можем да говорим за Него, защото не знаем как може това да се случи извън нас.

Затова групата трябва да достигне такова състояние, когато тя представлява свойствата на Твореца.

От тук възникват всевъзможни изводи: по какъв начин трябва да си ”създадеш приятел”? Как да се отнасяш към него: като към голям или като към малък? Като към ученик или като към учител?

Оказва се, че всички отговори са верни: и като към равен, и като към ученик, и като към учител. Странно ми е как може той да ми бъде равен, ако всички ние сме различни по природа? Той може да ми бъде равен само в едно: не е по силите ми да постигна Твореца без него, и той без мен. Получава се, че изначално сме партньори по нещастие.

А след това започваме да действаме по следния начин: всеки от нас трябва да е по-високо от другия, за да му помага, и да е по-нисш от другия, за да може да се вдъхновява от това, което има другарят, и да получава осъзнаване за високата цел, устрем към единство от него. Такъв устрем не достига на всеки и винаги ще е в недостиг. Него можеш да получиш само от останалите.

Работя с другаря си така: той е по-висш от мен, той е по-нисш от мен, той ми е равен. Принципът на тази работа е ”направи си учител и си създай другар”.

От 2-рия урок на конгреса в Грузия, 06.11.2012

[92451]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - Няма коментари→