Въпрос: Как избирам, в името на какво действам: заради своя егоизъм или в полза на обкръжението? Тъй като понякога егоизмът ме обърква и ми внушава, че общата полза съвсем не е в това, към което ме насочва обкръжението.

Отговор: Тук няма място за въпроси. Ако групата е решила, то така трябва и да бъде. Казано е: ”Имат очи, но няма да видят”. Как можеш да вярваш на очите си? Ако групата ми казва какво трябва да правя, то аз мога да направя семинар, но в крайна сметка трябва да се съглася с решението на групата.

Същото това правило важи и за отношението учител – ученик, както е казано: ”Възпитавай отрока според пътя му”. Ако сме приели някакво решение за нашия път, то аз се придържам към него и не мога да избързвам напред. Свише няма да ми позволят да разкрия повече от това.

Съгласно мнението на групата означава съответно с нейното желание, решение, гледна точка. Аз не мога да съдя групата и себе си. Дори в собствената си преценка ще сбъркам и през цялото време ще си правя неправилни изводи. Тук не може да има никакви съмнения.

Въпрос: Откъде човек да вземе тази сила, ако му се струва, че групата сякаш бърка.

Отговор: Разбира се, че през цялото време ми се струва, че групата не е права. Но аз не трябва да приемам такива мисли. Разбира се, че си мисля, че всички грешат, а аз съм прав. Но ако Творецът ме е довел в групата и е казал: ”Вземи я за себе си”, то аз трябва да приема тази съдба. А как да я взема, ако не съм съгласен с мнението на обкръжаващите ме? Иначе какво означава включването ми в групата, връзката ми с другарите?

Аз не мога да имам обективно мнение, защото за всичко съдя според недостатъците си, според своя егоизъм. Но другарите също си правят егоистични изводи и може да са се учили много по-малко от мен, по-малко да разбират, но ако те имат общо мнение, съм длъжен да се съглася с тях. Това е моето обкръжение, в което трябва да израстна, а не мога да порасна в самота. Трябва да приема тяхното мнение като мнение на майка, на майчино лоно, на което трябва да съответствам. А висшата сила ще завърши тази работа.

Обкръжението е същата онази форма, спрямо която трябва да работя, да разбия своя егоизъм и да го превърна в отдаване. Затова е казано: „Възпитавай отрока съгласно пътя му“, т.е. трябва да се има предвид, какъв е неговият път, какво е неговото желание, как той се движи, какво иска, и от това да се ръководим. По друг начин просто не може.

Иначе, относно какво отменям себе си? Творецът не е редом с мен. През цялото време групата ще ми служи за Творец – все повече и повече. Затова е казано, че от ”любов към творението се достига до любов към Твореца”, тъй като формирайки се относно групата, чрез нея започвам да виждам Твореца. Формата на групата съответства на формата на висшия.

Трябва да се изяснят и обсъдят всички въпроси, да се посъветвате с учителя, но след като решението е прието от групата, аз съм длъжен да се отменя пред тях. Никога не може да се случи така, че някой да се отдели с претенциите си и да спечели от това. Напротив, той си отива и изчезва. Защото цялата ми правота не струва и грош, всичките ми желания и мисли нямат никаква ценност, ако не се отменя пред групата. Само затова са ми изпратени те.

И силата за преклонение пред групата аз също получавам от групата. Чрез нея получавам светлината, възвръщаща към Източника. А вътре в мен самия естествено няма никаква сила. Но тогава вече разбирам, че моите празни моментни мисли и желания, а също и мислите и желанията на групата са ми изпратени единствено за да използвам светлината и да се прелипя още повече към нея.

Зародишът не се нуждае от самата матка на майката, а от силата, която преминава през нея и формира неговото тяло, правейки го подобен на висшия. Висшият – това не е матката. Матката е само временното средство за приближаване към висшия, да отменя себе си пред Него. Но с това аз не разкривам Неговата форма.

Вече по-късно, когато получавам светлината, възвръщаща към източника, аз изграждам себе си, раждам се и продължавам да раста. Така изграждам човешкия си образ и по своята форма разкривам кой е висшият. Сам по себе си, Творецът няма форма. Моята поправена форма ще е Неговата форма, ”И ще се нарека с името на Твореца”.

От подготовка към урока, 14.02.2014

[128083]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Проучване: Многобройни примери от ежедневието привидно ни убеждават в неспособността на колективния разум  да взема правилни решения.

В същото време, при определени условия, група, състояща се в по-голямата си част от хора, които не блестят с интелект,  често се оказват по-близо до истината, отколкото най-интелигентните и членове. Осредняването елиминира грешките, направени от всеки член на групата, различните индивидуални грешки  взаимно се унищожават и остава  истината  или нещо близко до нея.

Четири условия, за да бъдат  груповите решения  правилни:

– Мненията на членовете от групата трябва да бъдат различни (всеки трябва да има някаква собствена информация, даже ако  тълкуването  на истинските факти е погрешно).

– Те трябва да са независими (мнението на всеки не трябва да зависи от мнението на съседа му).

– Групата трябва да бъде децентрализирана (в нея да отсъстват авторитети, заради чието мнение могат да си отидат останалите).

– Необходим е механизъм, изразяващ общото решение.

Коментар: Ако групата е свързана с една обща цел, но пътищата за постигането на тази цел са различни, и търсят верния начин за постигане на тази цел, независимо от личната правота на всеки, то те при общата подкрепа и общото изясняване ще намерят  вярното решение.

[122452]

Filed under: Криза, глобализация - Няма коментари→

Въпрос: Допуска ли се самотна жена от групата да си търси половинка сред женените другари ?

Отговор: Не, нима може да си позволи да разбива семейни двойки, та нали жените идват в групата, не за това да отнемат чуждия мъж! Аз считам това за такъв егоизъм, с който никой няма право да се съгласи! Такива опити трябва да бъдат незабавно пресичани или дори човекът да се отстранява от групата, независимо дали е мъж или жена!

Става дума не само за разрушаването на семейството, а за онзи егоизъм, който се проявява в това. За него няма място в групата. Имайте предвид, че нашият общ егоизъм си взаимодейства, затова такива постъпки внасят много голямо разногласие в групата.

Има случаи, при които човек се развежда, защото жена му не е съгласна с неговия духовен път. Тогава неомъжена жена може да му оказва знак на внимание. Но тя не трябва да бъде причина за развода му, не трябва да му дава надежди за бъдещето. Ние не можем да си позволим това!

От урока на тема „Група и разпространение“, 22.10.2013

[121101]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Мъжът и жената - 1 коментар →

Въпрос: Kогато повдигам настроението на другаря си, предавам ли му светлина или му придавам добро отношение?

Отговор: Това зависи от намерението ти. Ако го правиш, за да постигнеш Твореца, т.е. свойството отдаване, и затова вдъхновяваш другаря си с величието на целта, за да напредва той, то ти също напредваш в отдаването. Защото ако си способствал за нечий напредък, това означава, че през теб е преминала светлина.

Не трябва да се безпокоиш дали в отговор на това, другарят ти ще извърши подобно действие за теб. Защото вече си се присъединил към целта за достигане на Твореца и си помогнал на другаря си – това вече е отдаване. Когато правиш така, то от Твореца, с когото си се свързал първоначално, през теб преминава светлината, възвръщаща към Източника. По такъв начин, ти вече извършваш действието отдаване и от теб нищо друго не се иска. Необходими са само няколко такива действия, за да усетим резултата: да усетиш, че наистина си получил силата на отдаване.

Излиза, че всеки миг може да предаваш светлина на всички – колкото си поискаш, но без самия теб! Към себе си ти не можеш да привлечеш светлината, защото тя идва единствено в резултат на твоето отдаване. Ако не извършваш отдаващи действия спрямо учителя, групата, нямаш възможност да привлечеш светлината. Нима може да привлечеш светлина към себе си егоистично?

Ако вие се учите заедно и искате да постигнете взаимно отдаване, то ще привлечете светлината. Но ако мислиш само за себе си, то светлината няма как да дойде при теб. Това ще е учене за обикновени знания, а не изучаване на Тора, т.е. привличане на светлината, завръщаща към Източника.

Излиза, че всеки път, когато се усмихваш на другаря си, ти извършваш действието отдаване. Никой не ти пречи непрекъснато да отдаваш – всеки миг ти се предоставя такава възможност! Но само при условие, че разбираш, че си затворен в затвора на егоизма и можеш да се свържеш с Твореца само ако станеш Исраел, тоест да действаш относно другите, предавайки им сила за поправяне. Исраел – това е онзи, който подтиква цялото творение към Твореца.

От урока по статия на Рабаш, 04.06.2013

[109102]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

От статията на Рабаш „За вярата над знанието“: Човек обладава свойства, наследени от родителите, и свойства, придобити от обкръжението, които той получава допълнително към вродените.

Тези нови качества достигат до него само за сметка на връзката с обществото и завистта към другите, когато види, че те притежават големи способности. И това го въодушевява за постигане на също такива добри качества, каквито имат другите, а той няма. По такъв начин, човек има възможност да застане над това, което изначално е бил, тъй като получава нови сили от обществото.

Човек се ражда малко животно и от възпитанието му зависи какъв ще израсне. Ако става дума за обичайно земно възпитание, то човек се развива за сметка на обществото. Той завижда на другите и жадува удоволствия, пари, власт, слава, знания, а след това се учи от обществото с какви средства се достигат всички тези цели, т.е. успеха в този свят. Ако в него има предпоставка за духовно развитие, то той попада в такова обкръжение, от което може да приеме нови свойства – духовни.

В материалното общество човек се развива по естествен път, приемайки инстинктивно неговите ценности и стремейки се да научи от него как да достигне земен успех. Но духовното възпитание се различава по това, че иска от самия човек да се самоотмени, т.е. предоставя му свобода на избор: да приеме или да не приеме от обкръжението неговите духовни ценности.

Само по степента на смоотмяната той може да види обществото над себе си. Ще му се наложи да приложи немалко усилия, за да погледне на обществото отдолу нагоре и тогава ще може да получи от обществото неговите ценности, важността и величието на целта, и за сметка на това да напредва в духовното.

Духовният успех зависи не само от обкръжението, но и от това, как човек го използва, т.е. доколко той отменя себе си и цени обществото, съгласен ли е да страда, виждайки другите по-високо от себе си. Защото завистта на човек го кара да се чувства унизен, но трябва да разбере, че точно това му помага да види другите големи. Ако е способен на такова отношение, то той ще напредва.

В крайна сметка, човек трябва да се наслади от това, че може да противостои на егоизма си и да го потъпче, за да може да придобие духовни ценности и да се приближи към духовните цели.

Затова напредването в материалното общество е съвършено противоположно на напредването в духовното общество. И успехът в материалния свят съвсем не гарантира, че човек ще може да постигне успех в духовното, тъй като той се определя от свободния избор на самия човек.

От подготовката към урока, 02.06.2013

[108940]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

От статията на Рабаш „Необходимостта от любов към другарите“: Човека е задължен да се прилепи към групата, тъй като в съединението на другарите е скрита особена сила. Мислите и мненията преминават от един към друг за сметка на тяхната близост и затова всеки черпи сили от другите, и за сметка на това получава силата на цялата група. Излиза, че един човек обладава силата на цялото общество.

В материалния живот, човек подсъзнателно се привлича от обществото, тъй като неговият егоизъм го тласка в търсенето на печалба и успех, а основният успех – това е да се утвърди в очите на другите. И затова човек през цялото време проверява, кое се смята за добро от обкръжаващите и кое за лошо, на кое се предава по-голяма важност. Съгласно това, той изгражда скала от приоритети и определя отношението си към всичко случващото се.

Той дори не подозира за това, но цялото му мнение е изградено на основата на обществените ценности, а без това човек би останал животно.

Методът на кабала също издига от животинското ниво до човешкото, но това става под друга форма. Човек сам трябва да приложи усилия, за да се прилепи към правилното общество, и трябва да знае какво точно трябва да получи от него. А да приемем ценностите на обществото е възможно само като се прекланяме пред него. Освен това, той трябва да се издигне над другарите си, за да ги вдъхновява с величието на целта и да повдига общия дух.

Благодарение на тези две форми на отношение към другаря: отдолу и отгоре, човек придобива недостигащите му сили. И тези сили идват при него вече не егоистично, не предизвикващи неговото его, както в този свят, където за сметка на обществото, той получава вместо своята единична егоистична сила – десет пъти по-голяма. Тук той отстъпва и се отменя, желае да изгради добри отношения, да предаде радост и величие на целта, за да могат всички, включително и той самият, да се преклонят пред нея и да я приемат с вяра над знанието, каквото и да се случи. И за сметка на това, той получава не просто сила, по-голяма от предишната, а съвършено нова – силата на отдаване.

Благодарение на неговите усилия, при него идва силата на отдаване от висшата светлина. Ако има група от десет човека (минян), то всеки участник получава чрез нея силата на отдаване от горе, от източника на отдаване. По такъв начин човек придобива сила, която е десет пъти по-голяма, при това вече поправена, с която продължава да напредва.

В това се състои първият етап от духовния път, и човек трябва през цялото време да се самопроверява, наистина ли той се прекланя пред групата. Тъй като е възможно в него да заговори егоизмът, пречейки му под всякаква форма. Трябва да се стараем да надхитрим този коварен змей, който не позволява на човек да се включи към обществото.

Това е първото стъпало, най-трудното, за което е казано от мъдреците: ”Хиляди идват да се учат и само един достига до светлината”. Трябва да се има предвид, че нашата ”школа” е предназначена само за избраните. А можем да проверим своята пригодност само в десятката. Ако не гледаш на целия свят, на себе си, на другарите през своята десятка, то винаги ще грешиш.

Човек може да влезе в група, в комисия, в някакъв отдел, но ако не работи в десятка, то нищо няма да види, освен собствения си егоизъм.

От подготовка към урока, 30.05.2013

[108710]

Filed under: Десятка, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: На духовния път разкривам егоизма в себе си и едновременно с това ми е приятно – тъй като съм устремен към нещо друго…

Отговор: Ако се наслаждавам на страданията, дори и да ме свързват с Твореца, това вече е нечистота, която се нарича клипа, „черупка“, която съхранява плода по време на зреенето. Тя ме предпазва, за да мога все пак да се намирам във връзка с Твореца, но все пак е недостойно състояние. Тъй като в страданията виждам подслаждането – обещаното разкриване на Твореца. Чувствам, че те идват от Него, защото в противен случай Той не би могъл да привлече вниманието ми. И ако оправдавам тази егоистична сладост, ако се наслаждавам от нея, означава, че съм в нечистота.

И възниква въпрос: до каква степен мога да изпитвам страдания в текущото състояние и същевременно да осъзнавам неговата необходимост за връзка с Твореца? Как да не попадам под властта на наслаждението от тези страдания? Как да се спрем, в момента на съприкосновение с него и веднага да преведем процеса в правилното русло?

Защото продължавайки да се стремя към сладостите, се отпускам, поддавам се на коварството на егоизма, който подобно на змия ме съблазнява с този „елей“ на целеустремените страдания. Оттук произлизат всевъзможните религии и вярвания, основани на „праведните мъки“.

Въпрос: Как да насочим процеса в правилното русло?

Отговор: За това моля Твореца, Добрия и Творящия добро. Той иска във връзката ми с Него да ми бъде добре, към Него да ме води доброто. Но как да направя това?

Ако в егоистичното си желание усещам пустота, заплаха, беди, мрак, тогава, разбира се, от безизходност то търси източника на злото – нека това бъде дори Творецът, то си спомня за някаква висша Първопричина, от която изхожда всичко.

Но какво става, ако се наслаждавам, ако желанието ми е препълнено, ако целият свят сякаш лежи в краката ми? Животът ми е напълно наред, обезпечен съм на сто процента, в сейфа ми лежат златни кюлчета, абсолютно здрав съм, пълен съм със сили и енергия, която имам къде да прилагам…

Това закрива Твореца от мен, блокира мисълта ми за Него. Ако страданията и опустошението ме тласкат към Него, то наслажденията, напротив, ме отделят от Него.

Оттук следва въпросът: по какъв път предпочитам да напредвам? Чрез страдания или чрез наслаждения? Тъй като при такава постановка трудният път е точно пътят на наслажденията, които ме „окупират“, затварят всички възможности за мен. Когато в живота не изпитвам какъвто и да е недостиг, мога ли да мисля за Висшата сила?

Е, излиза, че пътят на ускорението съвсем не е прост, в сравнение с естествения път. Движейки се „по разписание“, аз мога да бъда доволен със собствени сили. Страданията, пустотата на егоистичните желания ме тласкат към Твореца. Но в нас се появява избор само при ускорение.

И ако искам ускорение, когато ми е добре, то се нуждая от група. Собственото ми желание е „нахранено“ и „неподемно“ – така, че са ми нужни другари, необходими са ми допълнителни желания, отвън. Само като се включвам към тях ще мога да напредвам.

И колкото повече напредвам към окончателното поправяне, толкова повече се нуждая от външни желания. Тъй като вътрешните се запълват мълниеносно и ме отклоняват от верния курс.

Въпрос: Кога се разкрива Творецът по този път?

Отговор: Когато поискаш да направиш съкращение на Него. С други думи, когато престанеш да Го искаш и пожелаеш да проявиш своето отдаване към Него. Защото когато искаш Неговото разкриване, ти искаш да разкриеш свойството отдаване – истинското, а не „комерсиално“, когато даваш едно, за да получиш друго. Това е отдаване, заради получаване. От друга страна, започвайки да отдаваш, ако не получаваш, заради получаването, ти се запознаваш със свойствата на Твореца. А по-нататък, получавайки заради отдаването, ти вече на дело „обрисуваш“ в себе си контурите, свойствата на Твореца и Го опознаваш.

И така, именно чрез обкръжението човек реализира своя свободен избор.

От урока по статията „Поръчителство“, 02.05.2013

[106522]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Може ли да стане така, че човек да не получава от групата необходимата поддръжка?

Отговор: Групата дава на човек цялата му необходима поддръжка в тази форма, в която той може да я почувства. Пита се: достатъчно ли е чувствителен той за да усети тази поддръжка? Възможно е той въобще да не се намира във връзка с групата и да не се трогва от това, което става в нея. Той живее свой, собствен живот.

Дошъл е на урока, научил е нещо и си е отишъл. Може след няколко дни пак да дойде, когато няма друга, по-важна работа. Не го вълнува какво става в групата, не развива в себе си чувствителност за възприемане на въздействието и влиянието на групата. Просто понякога идва да научи нещо. В такава форма той нищо не получава от групата.

Групата – това е средството за присъединяване към висшето, място, в което зародишът се прилепя към майката, пъпната връв, с която човек се привързва към Твореца. Докато той е все още зародиш, групата – това е целият му свят, като майчина утроба. Но след това тя приема формата на целия свят.

От урока по писмо на Баал а-Сулам, 29.04.2013

[106345]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Как се изгражда правилното намерение в нас?

Отговор: Намерението се изгражда за сметка на извършената от човека работа, благодарение на светлината, която му въздейства в отговор на неговите усилия при включването му в групата, с желание да придобие намерение за отдаване. Само светлината може да му даде такова намерение, да му даде своята сила.

Когато светлината идва в центъра на групата, а всички се присъединяват към този център, с една дума, като към кладенец с жива вода, тогава всеки и всички заедно получаваме светлината, възвръщаща към източника. Така благодарение на намерението, ние поправяме желанието, поставяйки го под властта на намерението. Това означава да завоюваш земята със силата на народа на Израел, т.е. със силата на намерението.

В това се състои работата в групата и в учението, където всичко се насочва към привличане на светлината за поправяне. Тази работа се осъществява непрекъснато, за да се привлече светлината към центъра на групата, вътре в нашето обединение, към готовността ни да станем като един. А благодарение на идващата светлина, нашите получаващи съсъди се разширяват ”620” пъти. Тоест, поправяйки всяка своя крачка, всяко мъничко желание с намерение за отдаване, ние създаваме от него огромно желание, съдържащо в себе си множество детайли. По такъв начин всеки елемент набъбва до 620 пъти.

Центърът на групата е Шхина, нашето обединение като един човек с едно сърце. Това не е наша прищявка, а условие от духовния устав, изискващ от нас такова съединяване, което да съответства на светлината. Затова, в зависимост от приложените от нас усилия, светлината ни въздейства и ни помага наистина да се обединим.

А в мига, когато достигнем първото минимално съединение, започваме да разкриваме светлината вътре в нас. Това се нарича преход, махсом (границата на висшите светове), раждане в духовния свят, т.е. в състояние на пълно отдаване, всеки на всички, и Творецът на всички нас.

Поправянето се извършва от светлината, а нашата задача е само да прилагаме усилия.

От урока по статията ”Наследяване на земята”, 15.04.2013 

[105171]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Въпрос: Казано е: ”Всичко, което подлежи на разкриване, е подобно на вече разкритото”. Какво означава това?

Отговор: Изначално, всичко стои пред теб. Всичко, което ти предстои да разкриеш, вече съществува. Раждайки се, човек постепенно разкрива в света все нови неща и му се струва, че преди това не ги е имало. Такова е усещането. Но в действителност всичко вече съществува – трябва само да приготвим своите съсъди- желания и в тях веднага ще се разкрият съществуващите очертания на мирозданието.

Изобщо, към стоящата пред нас действителност трябва само да се прибави намерението за отдаване, светлината хасадим – и тогава разкриваме съвършената реалност. Само това не ни достига.

И затова не се наемам да поправям сегашната изкривена реалност. Подготвям се да запълня със свойството вяра, със свойството отдаване, своето отношение към всичко, каквото и да било. Това всъщност е поправянето – вяра над знанието.

Съответно не трябва да се поправям вътрешно, а трябва просто да изляза извън себе си навън и да се присъединя към това, което се намира там. Всичко вече стои пред мен, а проблемът е в това, че мен все още ме няма там, отвън. Трябва да осъществя това действие, това излизане навън – и реалността ще бъде моя. Макар днес все още да не съм способен да я разкрия, тя съществува. Трябва само да си сложа ”очилата”, за да я видя.

Изграждаме своите духовни съсъди над желанието, над скверните сили. ”Фараонът” никъде не изчезва, получаващото желание си остава, при това остава в деспотичния си вид, а към края му добавят още и ”каменно сърце”. Но трябва да се издигнем над него, да вървим над него.

Съхранявам скверната (клипа), покриваща моето желание – така люспата, кората запазва плода до окончателното му узряване. Иначе този плод ще изгние и няма да достигна до края на поправянето. Изграждам цялото си отношение към реалността, за да запазя клипата на желанието ми за получаване: ”Само не изчезвай”. Моята ненавист, жестокост, завист, мързел – нека всичко това си остане. Всичко това ми трябва. Сякаш закопавам своите егоистични свойства и излизам от тях навън. И обратното, ако те изчезнат, ще остана без нищо, няма да има над какво да се издигам, да надграждам.

Въпрос: Как да изляза навън, извън себе си?

Отговор: За тази цел трябва да стигнеш до пълна безпомощност. Тогава в сърцето ти ще зейне дупка, през която ще усетиш възможност за излизане – и ще помолиш за това. А за сега не молиш, още не те е ”налегнало” до такава степен, че да намериш Твореца.

Въпрос: Как може човек да достигне до истинската молитва за помощ?

Отговор: Това се случва, когато надеждите му се разбиват напълно, но той както и по-рано стои твърдо на пътя. От една страна, трябва да се достигне до осъзнаване на злото, а от друга, до величие на целта – и да се удържа този разрив.

Първо, ми е зле, защото все още пребивавам в егоистичното състояние. Това състояние за мен е нетърпимо зло. Но проблемът не е в това, че ми е зле. Трябва да зачеркна своето ”аз” и да искам да ми бъде зле от това, че не мога да извърша отдаване на Твореца. По такъв начин, злото се проявява срещу любовта към Твореца.

И второ, осъзнавам величието на целта, която за мен е благо. Удържайки тези два края, достигам до молитвата, до молбата за поправяне.

Целта е толкова велика в очите ми, че не мога да я оставя. И постоянно се грижа да я издигам още по-високо. В резултат, имам две точки на осъзнаване: висотата на целта и злото от сегашното ми състояние. Тук е необходим натиск на групата, благодарение на който осъзнавам: величието на целта се крие тъкмо в това, да доставим удоволствие на Твореца. Тогава се замислям, как да избягам от сегашното си глупаво състояние – глупаво, защото съм отдалечен от целта.

Ето какви условия трябва да се формират в мен. За това имам всичко необходимо: група, Творец, първоизточници… Но осъзнаването величието на целта е ключ към всичко, то изпреварва (1) всички останали условия. Трябва да се съсредоточа на целта и от всякъде, от всички състояния да гледам само нея, без да откъсвам очи. И тогава, изхождайки от това, наистина ще имам нужда от група, учител, обучение и разпространение.

Тъй като краят на действието се намира в изначалния замисъл. Целта ме задължава на всичко. Устремявайки се към нея, разбирам, че не мога да се размина без обкръжението, защото ще я постигна именно сред другарите си. Осъзнавам, че не мога да мина и без учител, защото той ме държи заедно с групата на пътя и ни донася напълващата ни светлина. Осъзнавам, че не мога да мина и без книгите, защото с тяхна помощ изучавам духовната система и се пробуждам. По време на занятията се намирам в нея, и от там привличам светлината, връщаща към Източника. И накрая разбирам, че не ще ми се размине и без разпространение, защото групата е само малка част от общия съсъд на човечеството, за което също трябва да се погрижа.

Всичко произтича от осъзнаване величието на целта. Тълкувам за себе си крайното състояние, в което заедно с групата, учителя и цялото човечество ще се обединим така, че между нас да оживее духовната система. Нейните светлини ще ни свържат и напълнят един друг в единната Малхут на света на Безкрайността. И в нея ще открием Онзи, който я е формирал, Коренът, породил 4-те стадия на разпространение на пряката светлина. Ето това е Творецът.

От урока по ”Предисловие към книгата Зоар”, 13.03.2013

[102673]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→