Въпрос: Кога материалната реалност се превръща в духовна за човек?

Отговор: Когато може да се отнася към ближния като към себе си. Когато се заличава границата между едните и другите.

Защото по принцип не може дори да се каже, че придобиваме свойството отдаване. И макар и така да се описва този преход, в действителност не можем да придобиваме нови свойства. Нашата основа остава неизменна.

Цялата работа е в това, до каква степен „допускам“ ближния вътре, сякаш съм самият аз. При това действам над растящия егоизъм, защото иначе между нас би се възцарила естествена близост, като между съпрузи, или компаньони, които се грижат един за друг поради общите си интереси и взимозависимост. Ето защо между нас трябва да се натрупва сила за противодействие на егоизма, над който аз приближавам ближния към себе си, докато той не стане наистина като мен, съгласно принципите: „Не прави на другия това, което е ненавистно на теб“, „Възлюби ближния като себе си“.

Това не означава, че излизам от себе си. По-скоро „преглъщам“, „поглъщам“ чертите на ближния, които ми се струват външни. И тогава целият свят е мой.

Въпрос: Проблемът е в това, че като гледам моята десятка, аз не искам да я „погълна”…

Отговор: Това ще се случи. Тогава ще почувстваш, че другарите са ти най-близките хора, че нямаш други по-близки от тях. Дори роднините, дори семейството ще се окажат много по-далечни от тях. Тъй като другарите са сродени с душата ти, а семейството – с тялото ти. Семейните рамки са сродни с договора, който трябва да бъде спазван, а поръчителството между другарите е нещо динамично, то постоянно се модифицира, приближавайки се все по-тясно, прониквайки в теб.

Повтарям, накрая ти няма да излезеш отвън, а в определен смисъл ще пуснеш всички другари вътре в теб.

Въпрос: Как да ускоря този процес? Защото сега той през цялото време ме бие с рикошети…

Отговор: Вярно, бъдещето чука по твоята врата, а ти не го пускаш, и затова те боли. Трябва отрано да отворим вратата, преди да затропат по нея. След това вече е късно.

В „Песен на песните“ е казaно: „Отвори ми мила моя!“. Но милата не е готова, не иска да приеме любимия, вратата и е заключена. И когато все пак я отключва – милият вече си е тръгнал, скрил се е: „Търсих го, но не го намерих, зовях го, но той не ми отговори…“

И затова ти трябва отрано да отключиш вратата си, широко да я отвориш към Твореца заедно с другарите си.

От урока по статията “Любов към Твореца и творенията”, 03.06.2013

[109018]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок | Add Comment →