Въпрос: Да предположим, човек върви по улицата и някой удря лошо рамото му, като по този начин „избива“ цялото му позитивно настроение. Днес, съвременният човек търпи това, подтиска реакцията, защото от детство са ни научили да се сдържаме. Рядко става така, че да избухне конфликт.

Хора, които се сдържат, натрупват в течение на времето такова количество „неотриагирани“ обиди, които в крайна сметка се взривяват от най-малкото, най-често в семейството и излива натрупалата се агресия на близките. Това е типичен механизъм на емоционална реакция на съвременния човек.

Може би трябва да се научим да реагираме на този тласък като на нещо положително?

Отговор: Разбира се като на положително! Аз започвам да възприемам всичко случващо се, като неслучайно, в този огромен затворен механизъм.

Ако някой се е заял с мен или нещо се е случило с мен, по такъв начин ми показват къде мога да увелича своя контакт с този общ механизъм, да навляза още повече в интегрална връзка. Именно такова отрицателно въздействия ми показва недостатъчност от включването ми.

Тогава се радвам на това въздействие върху мен, защото мога още повече да се включа в общия механизъм, да стана още по-интегрален, да се изкача по стъпалата на ценностите, видения, усещания, осъзнаване на това, в какъв нов свят се намирам, колко дълбоко разбирам неговото причинно-следствено течение, неговата цел, виждането си, ролята си в него. Започвам да виждам в бъдещето, да виждам през времето.

Работата е в това, че човекът, който ми е причинил това зло няма нищо общо с това, той се явява в принципа такъв елемент от общата система, както и аз. И аз изобщо не реагирам на него – нито от гледна точка на благодарности, нито от гледна точка на отрицателни емоции, в мен към него няма нищо. Гледам на този общ механизъм, който по такъв начин ни управлява, включвайки ни във все по-голямо взаимодействие и аз се радвам много на това, защото по такъв начин придобивам нова степен на съществуване, ново ниво на живот.

Трябва да опозная, да постигна тази система, да я овладея и тогава пред мен започва постепенно да се разкрива дълбина, намираща се над материята, над тази миша дупка, в която съществуваме и си играем. Аз не искам да участвам в тази игра, искам да бъда вътре в тези сили, на този механизъм, който така управлява всички, защото по такъв начин ставам вечен и съвършен като цялата висша Природа.

Въпрос: Получава се, че при подем над възникващия конфликт и ненавист, ние излизаме от дълбината на тази сила в сливане с другите хора. Тоест тази сякаш отрицателна, негативна агресия се явява топливо за нашето обединение?

Отговор: Най-общо, да. Може да се каже и така. Несъмнено, че този отрицателен потенциал, който сме натрупали през цялата дълга еволюция е необходим. За това сме изминали целия този път, за да има над какво да се издигнем днес.

Реплика: При работа с хората, особено при групово взаимодействие, в което се подразбира определена сплотеност, се различават два етапа. Първият етап е така нареченият положителен принос, когато учащият  започва да говори: „Каква хубава методика! Какъв прекрасен преподавател! Каква група! Как ни провървя!“ А след това се започва така наречения негативен принос…

Отговор: Мисля, че тук няма да има нито положителни, нито отрицателни остри периоди. Ще има разбира се относителни, вълнообразно преминаващи подеми и падения и хората ще започнат по такъв начин да прогресират в своето разбиране, в усещането на този метод, неговата работа.

Тук ние не работим с миналото си и затова настройваме хората на това, че днес придобиваме съвършено ново ниво на познание, което сега няма с какво да сравним. Не мисля, че тук има място за обичайните за нас реакции. Може би в някакви неголеми мащаби – да, но не така, както в останалите групи и клубове.

От беседата за интегралното възпитание, 28.05.2012

[82570]

Filed under: Възпитание на децата | Add Comment →