От статията на Рабаш „Раждане и откърмване“: Човек трябва да вярва, че преди своето раждане, тоест обличането на душата в тяло, тя е била слята с Твореца, и сега жадува да се върне и прилепи към Него така, както е била допреди своето спускане в този свят.

Душата е била слята с Твореца, защото е съществувал един общ съсъд, всички части на който са били единни и съвършени. Висшата светлина ги е напълвала всички тях в еднаква големина в състояние на “Творецът и името Му са единни“.

Това е най-статичното, постоянно, устойчиво състояние, заложено в основата на цялото творение. Затова, след разбиването, което раздробило съсъда на многобройни късове, всеки от тях мечтае да се завърне към предишното единство – след като станали отделни части, те престанали да чувстват удовлетворение. Сега те непрестанно усещат недостиг.

В този свят няма истинска радост, удовлетворение, съвършенство и не може да има. Всеки представлява само част от системата, и докато тя не стане пълна, в нея винаги ще се разкриват недостатъци, проблеми. Така ще бъде до самия край на поправянето.

Затова всяка частица, всеки човек, неосъзнато желае да се съедини с останалите. Но този вътрешен стремеж се разкрива постепенно, според степента на развитие на човека. В края на краищата, ще се разкрие тази нужда от единство, тъй като само в такава форма ще успеем да достигнем съвършенство.

Но за това трябва да спечеля войната между моя стремеж към съвършенство и единство, и моя егоизъм, който желае да властва. А това е против съединението, защото то е възможно само между равни. Затова трябва да определя какво избирам: едното или другото. Но ние не можем да разрешим тази вътрешна дилема.

До самия край на поправянето сме обречени да пребиваваме в такава вътрешна криза – от една страна, желая съвършенство, което може да се усеща само в интегрално, равно, обобщаващо съединение между всички заедно. А от друга страна, искам да властвам! Това може да бъде съединение, но вече такова, където аз управлявам, а не където всички са равни и интегрално свързани.

Ето защо човечеството се колебае постоянно ту в едната, ту в другата страна. И така ще продължава през цялото време дотогава, докато не достигнем до осъзнаването на своето зло.

От урока по статията на Рабаш 14.02.2014

[128073]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Отдавна не чувствам никаква радост от това, че се намирам на този път. Какво не правя както трябва?

Отговор: Твоят егоизъм трови радостта ти. Видимо е, че около теб няма силно обкръжение, което би могло да работи над теб. Нужно е правилно обкръжение, което да позволи да работиш въпреки сълзите си.

Ние постоянно ще чуваме ридания вътре в егоизма си. Там живеят нашите зли, черни сили, които постоянно се опитват да изсмучат от нас енергия в своя полза. Това е истински вътрешен ад. Трябва да му противостоим, като построим над него своя Рай – свойството съединение, отдаване, пълна и съвършена любов, усещане, че се намирам като новородено на ръцете на групата. Аз им предавам всичко, което имам, а в отговор получавам пълна поддръжка.

И тогава ми е радостно, тъй като разкривам, че всички се грижат за мен. Аз самият няма за какво да се безпокоя, тъй като се намирам в света на абсолютното добро. Всичко е прекрасно и не би могло да бъде друго при такива отношения с обкръжението ми.

Макар всичко това да е построено над силите на тъмнината, които си остават в мен и искат да ни разделят. Усещам тези зли сили направо в корема си и е ясно, че те постоянно, добросъвестно изпълняват своята работа, тъй като са посланици на Твореца. След като съм предал себе си в ръцете на цялото обкръжение се намирам в пълна увереност, че мога да се задържам над тези зли сили. Искам само да се разтворя сред другарите – само в това ми е надеждата, безопасността ми и радостта.

Нямам никаква друга възможност, друг път няма. Оставям се на тях, като в басейн, и се намирам между тях, готов да отдам всичко, само за да получа от тях светлината на увереността. И тази светлина, обезпечава истинската безопасност, защото вътре в нея се намира висшата светлина. Ето така трябва да направим!

От урока по статия от книгата „Шамати“, 20.06.2013

[110670]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Рабаш, Шлавей Сулам, 1985/86, статия 19, „За радостта„: Радостта е винаги в резултат на някаква причина. Как да предизвикаме тази причина, която да ни донесе радост? За това трябва да вървим в дясната линия, която се нарича „съвършенство“, а също и “уподобяване”, както съвършеният човек се слива със съвършения Творец.

Но разбира се, не можем да почувстваме нищо духовно без съпротива. Вътре в нас е несъвършенството, липсата на контрол, безпомощността, общата мощ на егоистичното желание за наслаждение, призоваващо да притежаваме всички блага на света. А ние се издигаме над това, правим съкращение, държим се само за алтруистичното желание и го ценим все повече.

Така радостта идва като резултат от силното вътрешно отчаяние, разочарование от собствените желания. Ние сме изключително доволни от това, че сме открили желанията, намеренията на Твореца, които можем да поставим над своите собствени. В нас възниква огромен разрив между собствената ни природа и същността на Твореца. Придобиваме Неговите съсъди и тогава нашите съсъди-желания могат да установят връзка помежду си.

Така между двете крайности се създава голямо пространство, което сега можем да напълним с отдаване. Напълваме се от него и това ни доставя радост.

За това пише книгата Зоар (гл. Берешит, п. 159): „Обратната страна на осветяването е жалбата, дотолкова силна, че раби Шимон се лишил от всички степени и станал обикновен човек, Шимон от пазара. И по този начин научил какво е това жалба и молба към най-висшето постижение на лицевата страна.“

Всички духовни части на възприятието се основават на големи противоположности. И именно в разрива, в несъответствието между тях и в тяхното обединяване над знанието се проявява новият съсъд, който въобще не е свързан с нашата природа. Това е съсъдът на отдаването и в него се разкрива радостта.

Светлината, която се проявява в съсъда, който получава заради отдаването, е светлината на живота, а неговата вътрешна същност, генерираща се от общността и сливането с Твореца, се усеща от нас като радост. Тя  е резултат от добрите дела, т.е. от действията по отдаване.

От урока по статия на Рабаш, 25.02.2013

[101331]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Защо духовната работа винаги трябва да се извършва с радост?

Отговор: Радостта – това е признак, че действаш заради отдаване, а не принудително, не от липсата на избор, не заради страх от наказание.

Ние знаем как се радва майката, когато успее добре да нахрани детето – тя се наслаждава от това.

Възможно ли е отдаване, произтичащо от любов, както при майката, да не носи радост?

Радостта – това е знак, следствие от добри дела – отдаване.

Ако човек е подвластен на своето его, той е под напрежение, сърди се и е озлобен на Твореца.

Затова силата на милосърдието и вярата се изразяват в спокойствие, анулиране на себе си пред Висшата сила, готовността тя да ми влияе и да ме поправи към отдаване, да ми даде сили – и всичко това трябва да се прави с радост.

Обръщането към Твореца също не може да бъде без радост – Той не чува нашия плач.

Когато се говори за молитва чута от Твореца, която се нарича “врата на сълзите”(шаар адмаот), това означава, че човек желае да стане подобен на Твореца (от думата “доме” – „подобен”).

Той “плаче”, т.е. много силно желае да бъде подобен на даващия. Това не са сълзи на тъга – той се радва, че е постигнал такова желание.

Обръщението към Твореца не може да бъде печално. Ако плачеш, значи Го обвиняваш, че Той ти е причинил всичко това – т.е ти не се радваш от своя път и го следваш от безизходица. Тогава ти не можеш да бъдеш праведник.

Затова, ако човек не чувства радост от всяко свое състояние, каквото и да се случи, от най-доброто до най-лошото, това означава, че той все още пребивава в своя егоизъм, вместо да се обърне към Твореца.

Само ако той се издигне, за да остава винаги в радост, когато за него не е важно какво ще се случи, защото той моли само за сила на отдаване – едва тогава ще я получи.

Filed under: Духовност - Няма коментари→

Съобщение: The Daily Mail: Британският психолог Клиф Арнал е намерил формулата на щастието. Радостта от приятелството и любовта, хубавото време, добрите очаквания – всичко това обединено в едно е щастие. Най–главното в нашия живот, това са нашите отношения.

Формулата на щастието: щастие = СВ + ( П + О )+ Слд / Т + Рп

Където: СВ = свеж въздух, П = природа, О = общуване, Слд = спомени от летните почивки в детството, Т= температура, Рп = радост от предстоящи и бъдещи празници.

Реплика: Това може да е вярно, ако аз съм животно. Ако искам повече, ако моят егоизъм расте повече отколкото в детството и неможем да го запълним с нищо, то тази формула на щастието няма да работи. Милионерите и бедняците ще си останат нещастни. Рецептата на доктора не е ефикасна. Щастието това е изпълнение на желанията. Но ако желанието расте и трябва все повече напълване, какво ще правим докторе, как ще спазим горенаписаната формула? В човек израства желание извън нашия свят и неговото напълване може да стане само с търсене на смисъла от живота и неговата вечна хармония. Такова желание се проявява в нас! Така сме програмирани! Затова на доктора му остава само да раздава успокоителни и антидепресанти. А истинското лекарство е разкриването на тайната на вечното съществуване.

Filed under: Криза, глобализация - Няма коментари→

Въпрос: През последните години около мене се случват странни неща. Хората, които аз много ценя се оказват на самото дъно на този живот, или извършват постъпки, излизащи извън приетите рамки на нашето общество. Аз самата, когато съм много целеустремена, напълно изгубвам желание да доказвам каквото и да е на околните.
Изпитвам чувството, че всички, които така добре познавам и им се възхищавам – не са те. С близките ми съм груба. Постоянно ми е обидно за това. Ами че аз много ги обичам. Дразни ме старостта на хората. Ненавиждам противни хорски лица и своето тяло. С Кабала се занимавам от 6-7 години. Ежедневните уроци са ми норма в живота. На Конгресите, трапезата за мене е мъка. По Интернет гледам да не се откъсвам, но наживо не общувам.

Отговор: Всеки има своите темпове и своите етапи на развитие. Ако вие систематично се занимавате и работите (във вашето свободно време) по разпространение на Кабала, можете да бъдете уверени, че всеки етап ще мине, отработвайки своето и ще настъпи следващия – и така те ще се редуват, до пълното ви изправяне. Но честотата им на промяна зависи от вашите усилия – в това е вашето единствено влияние по целия път към Твореца. Ако темпа на вашето развитие върви съгласно изискванията на природата – вие ще усетите натиск (страдания), който ще ви принуди да се промените, а ако вие изпреварвате натиска на природата (Твореца), устремявайки се сами, то няма да усетите страдания, а напротив, вдъхновение и радост. Избора е ваш!

Filed under: Блог на Рав Михаел Лайтман - Няма коментари→

Въпрос: Защо постоянно чувствам отчаяние от това, че съм отделена от Твореца? Защо през цялото време се намирам в състояние на потиснатост, ако в действителност усещането за изолация от Твореца е лъжливо? Много се страхувам за своята психика, тъй като чувството за безизходица ме кара да плача.

Отговор: Заради отсъствието на подкрепа от обкръжението. Възможно е да съществува обкръжение, но Вие да не сте готова да приемете от него силата на общество. Всичко зависи от Вас. Дори виртуалната връзка може да поддържа човека в правилно състояние. Отчаянието Ви отделя от Твореца, а радостта Ви приближава. Такъв е смисълът на статията от „Шамати“ „Радостта – следствие от добрите дела“. Ако човек не е радостен, с това, той сякаш укорява Твореца, че неправилно е сътворил света, не оправдава Неговите действия. По този начин човекът казва, че Творецът е лош, и така сам себе си нарича грешник. Не заради своите действия, а заради настроението си!

Filed under: Блог на Рав Михаел Лайтман - Няма коментари→

Всички ние желаем живота да не ни носи беди и разочарования, а радост и наслаждение. При това ние толкова здраво сме се свързали с това усещане за материално благополучие, че се оказваме вкарани в безкрайна гонитба за придобиване и понякога купуваме много ненужни ни неща. Понякога, спирайки се за миг, изведнъж разбираме, че последната придобивка, за която сме похарчили много пари и сили, вече не ни доставя предишното удоволствие. Сякаш всичко си е наред, съседите, както и преди ни завиждат, но радостта си е отишла.
“Това си е нормално, – успокояваме ние себе си, – живота не може да стои на едно място. Живота ни предизвиква към нови върхове, поставя ни нови цели! Пари, слава, власт, знания – всичко това ние трябва да го постигнем, да го покорим, да го завоюваме! Та нали човека се различава по това от животното. Винаги сме в движение винаги сме на върха на живота! Вдишвайки с пълни гърди издигайки се на невиждани височини!” Наистина непонятно е защо постигайки поредната цел, ние отново откриваме, че не сме получили очакваното щастие. (още…)

Filed under: Егоизъм, Мир - Няма коментари→