Конгрес в Сочи. Урок 4

Въпрос: Как да преодолеем усещането за неравенство между новите и големите, опитни другари?

Отговор: Не разбирам, в какво се проявява усещането за неравенство? Човек прави всичко, което може, така, както и всички. Той постоянно се опитва да работи над себе си, за да се анулира, да се свърже с останалите. Каква е разликата – голям ли е той, малък, начинаещ, опитен, с някакви особени качества? Това няма значение.

Ако всички около мен са велики, на мен ми е по-добре, тъй като получавам от тях добри примери и се устремявам напред. Мислейки за своята духовна реализация, помагам на целия свят. Тъй като никой не прилича на другите!

По мое време аз бях като бебе в ръцете на пет-шест кабалиста, които са учили при Баал а-Сулам. Какво съм представлявал тогава, кой съм бил за тях? – Никой. Но те се отнасяха към мен много внимателно, учтиво.

Видях, че те не ми разказват всичко и много премълчават. Постепенно все повече ми се проясняваше, кое и защо, така че и аз нямах никакви претенции към тях. Когато се намирах в духовни падения и ходех отпуснат като във вода, те ме ободряваха, уверявайки ме, че след две седмици всичко ще ми се разкрие. И макар че това беше лъжа, в мен е останало впечатление от тях като за любящи бавачки.

Така групата трябва да се отнася към всеки от своите другари.

От 4- я урок от конгреса в Сочи, 14.07.2014

[140901]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - Няма коментари→

Конгрес в България. Урок №2

Въпрос: Какво подразбираме под лъжа във всекидневието и в духовната работа? Тя се излива върху нас не само от екрана, но и от другите видове медии. Какво е това желание за изкривяване на информацията и каква е технологията за неговото поправяне?

Отговор: Нашата изначална Природа, удовлетворявайки се от напълването, ни подтиква към самоизмама. Ако не мога да се напълня, то моят егоизъм все едно се стреми да се защити, да се огради от страданието, защото единственото му направление – е да бъде щастлив, напълнен, удовлетворен, самозадоволен. Затова, ако не мога нещо да постигна, то си затварям очите.

Казано е, че ”простият човек не желае дъщерята на царя”. Той не се самотерзае, че никога няма да е женен за принцеса, защото знае, че тя не е за него. Неговият егоизъм автоматично го предпазва от страдание: ”Не тъжи, това не ти трябва. Мисли си за онова момиче, която живее в съседната къща. Тя е за теб”.

Тъкмо така постъпва нашият егоизъм във всички случаи. Затова, когато виждаме, че нещо не е по силите ни, веднага оставяме тази мисъл,  за да не страдаме напразно. Тази своеобразна система е за самосъхранение. Тя съществува в природата на всички нива: на растителното, животинското и естествено на нашето ниво.

Точно така действаме и относно духовното. Тъй като ние нямаме истински желания към великите стъпала. Ние дори не ги усещаме, сами ги скриваме от себе си! Колко усилия са необходими, за да се настроим към по-високо стъпало – днешното, плюс още едно. И то през цялото време бягаме от него!

Тоест нашето его автоматично ни погубва, отделяйки ни от духовната цел, която е пред нас. Аз мога да видя висшето стъпало, но не желая да прилагам никакво усилие за това и не го виждам. Това е всичко.

Как може това да се поправи? Само с помощта на обкръжението. Аз гледам как другарите споделят впечатленията си: ”Ти виждаш ли? – Да, прекрасно е!” – след което им завиждам. Дори ако започнат да ме разиграват, все едно аз ще им завиждам. А представете си, че те усещат нещо, а аз – не?

Ние трябва да играем един пред друг така, сякаш аз вече съм в духовно постижение и тогава другарят също ще пожелае това. Той ще прилага сили, за да постигне духовното. А аз, гледайки него, от завист и при мен ще се появят сили. И така завиждайки си един на друг, ние ще се издигаме един друг. Това е най-първият принцип за взаимопомощ в групата.

Това трябва да се използва и в кръговете, хората да се зареждат, където и както може, за да усетят, че духовното може да бъде усетено и видяно. Във всеки човек има органи за усещане на всичките 125 духовни стъпала и дори на най-последното – Гмар Тикун (Пълното поправяне). Но ние не ги включваме! И това е проблемът.

Затова трябва да се подтикваме, да се впечатляваме, да се подбуждаме, за да може във всеки от нас да се появи устрем и желание, които да ни покажат колко е добра завистта, която не ни дава да заспим и ни изгаря! Това може да се направи.

От 2-я урок на конгреса в България, 11.07.2014

[139945]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - Няма коментари→

Конгрес в България. Урок №4

Въпрос: Защо е толкова важно науката кабала да се изучава не самостоятелно, а в група?

Отговор: Такъв вариант също е възможен. Ти можеш да влизаш в Интернет, да получаваш всякаква информация, пред теб е открит целият архив: аудио, видео, текстове. Разбира се, че можеш да си седиш сам в къщи и да изучаваш кабала, но как ще я реализираш на практика?

Ако човек иска да стане квалифициран специалист, той трябва да практикува. Представи си готвач, който изучава приготвяне на храна по книга, но никога не е виждал на живо какво е това краставица, домат… Тогава, какъв готвач е той?

Как можеш да реализираш кабала, ако си сам? Нищо няма да се получи. Ти трябва да я реализираш в групата, с другарите, защото само в правилното свързване помежду си вие ще започнете да усещате онова, което се описва в книгите. Разбира се, че можеш да се обучаваш и в къщи, но така няма да напреднеш, защото няма да знаеш какво изучаваш.

Има другари, които се занимават в къщи, те дори и не желаят да присъстват на конгресите, да се срещат с други хора. Те смятат, че е достатъчно само да учат. Какво да им отговоря? Те изобщо не реализират своите знания: не усещат материала, не разкриват онзи свят, за който четат.

Аз мога много да говоря за това, но човек трябва да разбера, че кабала се възприема само в група. Това описват всички кабалисти. Ако човек идва при нас да се занимава и открива кабалистичните източници, то това е посочено навсякъде в тях. Но той не ги чете, защото го мързи. Той не желае това, защото тогава ще трябва да действа срещу своя егоизъм: да дойде в групата, да вземе участие в общите мероприятия, да се занимава с разпространение и т.н. Затова такива хора ни напускат и с това завършва тяхното кабалистическо развитие.

От 4-я урок на конгреса в България, 11.07.2014

[139682]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - Няма коментари→

Въпрос: През цялото време слушам, че Творецът е добър и носи благо, но за сега не усещам това. Тогава как да пребивавам в радост?

Отговор: Ние сме свикнали да се радваме тогава, когато усещаме, че ще спечелим. Ако егото всеки момент е печелившо, за мен това е удобно, хубаво, топло, приятно: парите се трупат на сметката ми, постепенно прерастват в голям капитал – и аз се наслаждавам. Слава Богу, всичко е наред, скоро ще изляза в отпуск и ще се отправя на морско пътешествие, на круиз, в събота ще играе любимият ми футболен отбор – има радости в живота!

Това наричаме ”радост”, но това е наслаждение в егоистичното желание: или от настоящето, или от бъдещето. Така живеем. Ако не усещам наслада от настоящето, или не очаквам от бъдещето, съм готов да умра. Човек не може да съществува без наслади – ако не сега, то поне в бъдеще, в някоя надежда. Иначе по-добре смърт отколкото такъв живот.

Въпросът е: как можем да се радваме в състояние, когато много желаем духовно разкритие, но няма такова? Ако сега го няма, то всичко зависи от надеждите ни за в бъдеще, от това, дали съм уверен, че в крайна сметка ще има такова. За сега е ясно, че нямам нищо! ”Съдията разполага само с онова, което виждат очите му”, и аз виждам, че не съм разкрил духовния свят, не го разбирам и не го усещам.

А уверен ли съм, че ще го разкрия? Ако се намирам в група и групата проектира върху мен своята увереност, че вървим към разкритие и непременно ще го постигнем, то аз ще съм радостен! Другарите ми предават своята увереност в успеха. Без това не бих напредвал, аз просто ще спя по цял ден, за да не страдам от това, че и днес нямам никакво наслаждение и че в бъдеще не се очаква. Да умра не мога, остава само да спя – поне нищо да не усещам.

Именно това се случва с човек. Такава е природата и нищо не може да се направи. Въпросът е как да се борим с това, как да пробудим обкръжението, за да ни повлияе и да ни направи радостни и пълни със сили? За целта трябва да ценим другарите и да бъдем свързани с тях. А освен това, трябва всички заедно да пробуждаме обкръжаващата ни светлина, за да ни пробужда постоянно и да ни вдъхновява. И тогава аз не просто ще се вдъхновявам от думите на хората, но чрез тях ще получавам светлина свише.

Тази висша светлина се нарича ”вяра”. Вярата е сила, която аз мога да приложа, въпреки че няма да получа нищо в замяна. Струва ми се, че това е невъзможно, но светлината ще ми подейства и ще ми даде способност да постъпвам така. Това се нарича сила на вярата. Да отдавам, без да получавам в замяна – не съм способен на това съгласно своята природа! Но светлината ще ми даде такова свойство и тогава ще мога. И тогава радостта ми няма да бъде свързана с напълването на моите желания. Както е казано: ”Щастлив е онзи, който е доволен от своя дял”.

А какъв е неговият дял? Нали няма нищо? Но той е щастлив. Може би е луд или глупав? Не, той наистина е богат и щастлив! Богаташите не се чувстват щастливи, тъй като постоянно преследват по-голямо богатство – а той не. Това се нарича да се чувстваш богат и щастлив. Не му трябва нищо повече – представяте ли си колко прекрасно е това усещане?

Нито един милиардер не усеща нищо подобно. Всички те искат все повече и повече пари. Те са най-бедните! Ако на обикновения човек не му стигат 1000$, то на тях не им стигат милиони, милиарди. Кой от нас е по-бедният, кой се нуждае от повече? Тоест всичко зависи от обкръжението и от отблясъците на обкръжаващата светлина.

От урока по „Въведение в науката кабала (Птиха)“, 05.03.2014

[129162]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Как избирам, в името на какво действам: заради своя егоизъм или в полза на обкръжението? Тъй като понякога егоизмът ме обърква и ми внушава, че общата полза съвсем не е в това, към което ме насочва обкръжението.

Отговор: Тук няма място за въпроси. Ако групата е решила, то така трябва и да бъде. Казано е: ”Имат очи, но няма да видят”. Как можеш да вярваш на очите си? Ако групата ми казва какво трябва да правя, то аз мога да направя семинар, но в крайна сметка трябва да се съглася с решението на групата.

Същото това правило важи и за отношението учител – ученик, както е казано: ”Възпитавай отрока според пътя му”. Ако сме приели някакво решение за нашия път, то аз се придържам към него и не мога да избързвам напред. Свише няма да ми позволят да разкрия повече от това.

Съгласно мнението на групата означава съответно с нейното желание, решение, гледна точка. Аз не мога да съдя групата и себе си. Дори в собствената си преценка ще сбъркам и през цялото време ще си правя неправилни изводи. Тук не може да има никакви съмнения.

Въпрос: Откъде човек да вземе тази сила, ако му се струва, че групата сякаш бърка.

Отговор: Разбира се, че през цялото време ми се струва, че групата не е права. Но аз не трябва да приемам такива мисли. Разбира се, че си мисля, че всички грешат, а аз съм прав. Но ако Творецът ме е довел в групата и е казал: ”Вземи я за себе си”, то аз трябва да приема тази съдба. А как да я взема, ако не съм съгласен с мнението на обкръжаващите ме? Иначе какво означава включването ми в групата, връзката ми с другарите?

Аз не мога да имам обективно мнение, защото за всичко съдя според недостатъците си, според своя егоизъм. Но другарите също си правят егоистични изводи и може да са се учили много по-малко от мен, по-малко да разбират, но ако те имат общо мнение, съм длъжен да се съглася с тях. Това е моето обкръжение, в което трябва да израстна, а не мога да порасна в самота. Трябва да приема тяхното мнение като мнение на майка, на майчино лоно, на което трябва да съответствам. А висшата сила ще завърши тази работа.

Обкръжението е същата онази форма, спрямо която трябва да работя, да разбия своя егоизъм и да го превърна в отдаване. Затова е казано: „Възпитавай отрока съгласно пътя му“, т.е. трябва да се има предвид, какъв е неговият път, какво е неговото желание, как той се движи, какво иска, и от това да се ръководим. По друг начин просто не може.

Иначе, относно какво отменям себе си? Творецът не е редом с мен. През цялото време групата ще ми служи за Творец – все повече и повече. Затова е казано, че от ”любов към творението се достига до любов към Твореца”, тъй като формирайки се относно групата, чрез нея започвам да виждам Твореца. Формата на групата съответства на формата на висшия.

Трябва да се изяснят и обсъдят всички въпроси, да се посъветвате с учителя, но след като решението е прието от групата, аз съм длъжен да се отменя пред тях. Никога не може да се случи така, че някой да се отдели с претенциите си и да спечели от това. Напротив, той си отива и изчезва. Защото цялата ми правота не струва и грош, всичките ми желания и мисли нямат никаква ценност, ако не се отменя пред групата. Само затова са ми изпратени те.

И силата за преклонение пред групата аз също получавам от групата. Чрез нея получавам светлината, възвръщаща към Източника. А вътре в мен самия естествено няма никаква сила. Но тогава вече разбирам, че моите празни моментни мисли и желания, а също и мислите и желанията на групата са ми изпратени единствено за да използвам светлината и да се прелипя още повече към нея.

Зародишът не се нуждае от самата матка на майката, а от силата, която преминава през нея и формира неговото тяло, правейки го подобен на висшия. Висшият – това не е матката. Матката е само временното средство за приближаване към висшия, да отменя себе си пред Него. Но с това аз не разкривам Неговата форма.

Вече по-късно, когато получавам светлината, възвръщаща към източника, аз изграждам себе си, раждам се и продължавам да раста. Така изграждам човешкия си образ и по своята форма разкривам кой е висшият. Сам по себе си, Творецът няма форма. Моята поправена форма ще е Неговата форма, ”И ще се нарека с името на Твореца”.

От подготовка към урока, 14.02.2014

[128083]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Конгрес в Москва. Урок №2

Въпрос: Ако в егоизма на човек има стадии на развитие, то съществуват ли стадии на развитие на груповия егоизъм?

Отговор: Движението върви само напред. Движение назад няма – нито в природата, нито при човека.

Означава, че не трябва да се мисли за егоизма и не трябва да се мисли за груповия егоизъм. Трябва да се устремяваме само напред – към групово обединение. Тогава по естествен начин ще преминете през този групов егоизъм. Между вас ще възникват огромни проблеми в обединението, в разбирането, изобщо как да изтърпиш приятеля до себе си и т.н.

Но все едно, стремежът трябва да бъде само напред. Не трябва да мислите за това, ”как по-бързо да разкрием нашия егоизъм”. Трябва да мислите само за положителни разкривания, а не за отрицателни.

Работата е там, че в нас е заложена цялата Малхут, т.е. целият огромен егоизъм, желание (Ж) с огромно намерение (Н) за себе си, любимия. Но ние започваме да се стремим към обединение и към нищо друго!

Когато постоянно се устремявам към дясната страна, моят егоизъм расте по-различно – паралелно на това в лявата страна. И по такъв начин се получава, че само като се издигна до някакво ниво, веднага възниква отрицателното намерение ”заради себе си”. На края включвам отрицателната съставна и положителната съставна и по такъв начин създавам своето кли.

От положителната съставна в мен има екран (масах), а от отрицателната – вътрешно желание, което преобразувам на положително, и така постоянно раста.

Казано е: ”Всеки, който е по-голям от другия, неговото зло начало е по-голямо от него”. Следователно, главният ми стожер (1)  трябва да бъде постоянно растящият стремеж към обединение (Σ). А егоизмът, тоест намерението заради себе си, винаги да бъде второ (2) и няма накъде – не се вълнувайте за него.

 ”Как ние в групата ще разкрием целия й егоизъм?” – питате вие. Целият егоизъм на групата ще разкриете тогава, когато достигнете горната черта, пълното поправяне.

Но да се движите към тази черта все едно ще можете само по средната линия, винаги устремявайки се отначало само на дясно, само към обединение. А лявата линия ще възниква във вас по неволя.

От 2-ри урок на конгреса в Москва, 13.12.2013

[123208]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - Няма коментари→

Баал a-Сулам, „Любов към Твореца и любов към творенията“: Ако човек постави удовлетворяването на ближния по-високо от собственото удовлетворяване на потребностите, това в определена степен  ще бъде отдаване.

Затова той не си поставя за цел да ”възлюби Твореца с цялото си сърце” – защото и ближния трябва да обича с цялото си сърце, ”като самия себе си”. Разбира се, че себе си човек обича с цялото си сърце. Но по отношение на Твореца може и да се излъже, докато ближният винаги е пред очите му.

В това състояние, когато постоянно виждаме материалната реалност, материалното желание за наслаждение и всички онези граници, които то ни очертава, ни е предоставена великолепна помощ, неоценимата възможност да преминем от егоистично желание към алтруистично. Вместо опитите с абстрактни за нас свойства, каквото се явява желанието за отдаване, ние можем да работим с това, което всъщност се разкрива, което е достъпно на нашето усещане – с ближния, какъвто той ни се представя.

Казано с други думи, скритият от мен духовен свят ми се представя в материален вид – и аз контактувам с него. Това ми позволява, взаимодействайки с ближния, да променям отношението си към онова, което виждам и чувствам. Заедно ние можем да постигнем такова поправяне, че през материалния свят, през цялата му дълбочина, да съзрем духовния свят.

Ето защо, в крайна сметка, отношението към ближния и към Твореца всъщност са едно и също. И независимо, че ни се струва, че става дума за различни неща, в действителност те са неразделими. Напротив, разкривайки духовното, виждаме, че всичко това е ”облечено” в материалното.

От урок по статията ”Любов към Твореца и творението”, 03.06.2013

[109021]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

От статията на Рабаш ”За правилото ”Възлюби ближния както самия себе си”: Ако всички потиснат своя егоизъм по отношение на другарите, то ще се появи единен организъм и малките филизи на любовта към ближния, съществуващи у всеки, ще се обединят и ще създадат нова огромна сила, която ще получи всеки от членовете на групата. А след това, човек ще може да достигне любовта към Твореца.

Всеки трябва да каже, че той е нула по отношение на другарите. Както при писването на цифри, ако първо напишеш 1, а след това 0, то се получава 10, т.е. 10 пъти повече; ако след единицата се напишат две нули, то се получава 100, т.е. 100 пъти повече.

Това означава, че моят другар е единица, а аз – две нули по отношение на него, то се получава 100, т.е. 100 пъти повече.

Това означава, че ако моят другар е единица, а аз съм две нули по отношение на него, то се получава 100 и нашата сила е 100 пъти по-голяма от първоначалната. Ако обратно, аз съм единица, а другарят е нула, се получава 0.1; ако аз съм единица, а двама мои другари са две нули, се получава 0.01 от първоначалните наши възможности. И така, колкото по-лошо оценявам своите другари, толкова по-лошо правя сам на себе си!  

В нашия свят, ако искам да получа нещо от някого, то трябва или да му заплатя, т.е. да извърша обмен, или да отнема със сила, както големият от малкия. В такъв случай, колкото по-горе съм от него, толкова повече мога да изтръгна от него и да получа. Така е устроено в материалния свят, когато става въпрос за получаване на егоистично напълване.

Ако става въпрос за получаването на духовни сили, то това се подчинява на обратния закон: колкото повече издигам другаря в своите очи, и колкото по-велик става той, толкова повече мога да получа от него.

Нищо не мога да получа от равния на мен, защото той се намира на същото ниво. Ако той е малко по-високо от мен, то вече мога да получа нещо от него и колкото по-високо го издигам, толкова по-голяма е моята изгода.

Това не зависи от другаря, а само от това, как го поставям спрямо себе си. Той може изобщо да не знае за това, както учениците на Раби Йоси Бен Кисма, които не подозирали как учителят работи спрямо тях. Той се смятал за ”малък” спрямо учениците и затова получавал духовни сили чрез тях.

Всичко зависи от това, доколко велик е другарят в моите очи: колкото той е по–горе, толкова повече сила за отдаване мога да получа от него. Ако става въпрос за получаване на егоистични сили, то тук действа противоположният принцип: колкото съм по-висш, толкова повече мога да изтръгна от другите за своя егоизъм.

Затова, зависи само от теб, каква духовна сила ще получиш от обкръжението: 1000 или 0.001. Необходимо е да се намираш в десятка, която работи над съединението и всеки има някаква връзка с желанието за отдаване, както учениците на Раби Йоси Бен Кисма. Това е достатъчно, а всичко останало зависи от теб – от това, доколко ти ще принизиш себе си!

А без получаване на сили от обкръжението, ти никога и няма да имаш никакви сили за придвижване. Затова, правилото за принизяване на себе си пред другарите, дори с практически действия – това е най-ефективното средство за придвижване. Не трябва да се мисли, че кабалистите съветват това заради красиви отношения или някакъв морал, който внушаваме на децата в нашия свят – такъв подход е противоположен на науката кабала.

Това се прави само за да получиш силата на отдаване от светлината, от Твореца чрез ближния. За сметка на това, че принизявам себе си, светлината може да достигне до мен чрез другаря. Ако смятам другите наистина за велики, то чрез тях ще получа силата на отдаване, достатъчна за това, също да се отнеса към тях с отдаващо намерение, и вътре в нашите отношения ще започна да усещам Твореца и ще мога да Му доставя радост. Тъй като чрез отдаването към другаря ще мога да почувствам как е възможно да достигна отдаване към Твореца. Той започва да се проявява вътрешно в мен с този образ на групата, който виждам в светлината на своето отдаване.

Затова правилото ”Възлюби ближния както самия себе си” – това е главното направление в нашата работа, съгласно което трябва постоянно да принизяваме себе си спрямо другарите и в тази степен да натрупаме силата на отдаване.

От урок по статия на Рабаш, 24.05.2013

[108298]

Filed under: Десятка, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Баал а-Сулам, „Поръчителство“: Тора не е била дадена на прародителите ни, защото заповедта да обичаш ближния като самия себе си, явяваща се основа в Тора, не е достойно да се спазва само от един. Преди това е необходимо съгласието на целия народ.

И затова работа се проточила до изхода на синовете на Исраел от Египет, когато те са станали достойни да я спазват. Тогава те били попитани: съгласен ли е всеки от народа да приеме тази заповед? И след като се съгласили, с това им била дадена Тора.

От това следва, че аз нищо не мога да постигна в групата от десет човека, ако всички останали другари не ме подкрепят и не участват заедно с мен в работата. Ние наистина трябва да бъдем като един човек с едно сърце. Няма да ми помогнат личните ми усилия, ако другите не ги прилагат.

Тази ситуация се оказва голямо препятствие, но всъщност това не е препятствие. Ако не съм способен да се включа към модела ”поправена десятка”, това означава, че още не съм достигнал до личното поправяне, че още не съм отдаващ, не съм се слял с Твореца поне в нещичко.

Тук вече действа духовното възприемане на реалността: не ми е дадено да разглеждам каквото и да е като външен фактор. Моделът на десятката се намира в мен, тя е проекция на моя вътрешен свят, предназначена единствено да работя със собствените си свойства, виждайки ги сякаш отвън, в другарите. Това ми помага доста оперативно да се обръщам към поправянето.

Във всеки случай, Творецът не се разкрива само пред едно създание, а се разкрива само в ”десятка”. Това съответства на строежа на народа и на целия свят. И затова трябва да работя в целия спектър на реалността.

Тъй като по същество, това съм аз самият. Сякаш наблюдавам вътрешните си свойства на рентгенова снимка, виждам ги отвън – в неживата, растителната, животинската и човешката природа. Тя цялата сякаш се ”простира” от мен навън.

Това означава, че трябва да следя как останалите се поправят и напредват и доколко мога да помагам на една или друга част. Някъде виждам интегралното възпитание, а на друго място предхождащите го материали. Но така или иначе, всичко това изхожда от мен и е устремено в една посока – към практикуване на интегралното възпитание, към вътрешните кръгове, т.е. към моите желания, които са още по-близо до точката в сърцето. Тук вече мога да изучавам науката кабала и да работя в десятка – т.е. в обкръжението, най-близко до духовната искра, която пламенее в мен.

Така трябва да виждам общата картина. И тогава разбирам, че ако стесня своя кръгозор и не се грижа за целия свят, то от това нищо няма да излезе.

Така или иначе, по този път човек е воден от светлината, която ни възвръща към източника и постепенно формира в нас правилното направление. Така че трябва да правим само онова, което ни е възложено – и накрая ще се променим. Ще дойде светлината и аз ще видя, че подходът трябва да бъде комплексен. Светлината ще ми придаде усещането и разбирането за това, което представлява свойството отдаване, и съгласявайки се с това, ще продължа своя път…

От урок по статията ”Поръчителство”, 23.05.2013 

[108134]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Как се изгражда правилното намерение в нас?

Отговор: Намерението се изгражда за сметка на извършената от човека работа, благодарение на светлината, която му въздейства в отговор на неговите усилия при включването му в групата, с желание да придобие намерение за отдаване. Само светлината може да му даде такова намерение, да му даде своята сила.

Когато светлината идва в центъра на групата, а всички се присъединяват към този център, с една дума, като към кладенец с жива вода, тогава всеки и всички заедно получаваме светлината, възвръщаща към източника. Така благодарение на намерението, ние поправяме желанието, поставяйки го под властта на намерението. Това означава да завоюваш земята със силата на народа на Израел, т.е. със силата на намерението.

В това се състои работата в групата и в учението, където всичко се насочва към привличане на светлината за поправяне. Тази работа се осъществява непрекъснато, за да се привлече светлината към центъра на групата, вътре в нашето обединение, към готовността ни да станем като един. А благодарение на идващата светлина, нашите получаващи съсъди се разширяват ”620” пъти. Тоест, поправяйки всяка своя крачка, всяко мъничко желание с намерение за отдаване, ние създаваме от него огромно желание, съдържащо в себе си множество детайли. По такъв начин всеки елемент набъбва до 620 пъти.

Центърът на групата е Шхина, нашето обединение като един човек с едно сърце. Това не е наша прищявка, а условие от духовния устав, изискващ от нас такова съединяване, което да съответства на светлината. Затова, в зависимост от приложените от нас усилия, светлината ни въздейства и ни помага наистина да се обединим.

А в мига, когато достигнем първото минимално съединение, започваме да разкриваме светлината вътре в нас. Това се нарича преход, махсом (границата на висшите светове), раждане в духовния свят, т.е. в състояние на пълно отдаване, всеки на всички, и Творецът на всички нас.

Поправянето се извършва от светлината, а нашата задача е само да прилагаме усилия.

От урока по статията ”Наследяване на земята”, 15.04.2013 

[105171]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Молитва, Намерение - Няма коментари→