Въпрос: С какво „изгнанието“ се различава от състоянието „ло лишма“?

Отговор: Човек чувства изгнанието едва след като се е намирал на високо ниво и поради това може да разбере, че сега е отишъл в изгнание. Изгнанието е падение, след като човек е узнал нещо, усетил, след като е бил в контакт с Твореца. Сега той чувства, че се е изключил до известна степен от всичко това.

Стъпалата на нашите предци: Авраам, Исаак, Яков, за които разказва Тора – са нива на разбиране, прозрение, чувството на отдаване, на свойствата на Твореца, Неговото разкриване. А грижите в Египетското изгнание вече са „обременяване на сърцето“, което човек усеща, след като е достигнал състоянието, което се нарича „праотци“ (самото начално състояние).

Докато „ло лишма“ е първоначалното състояние на човек, който учи и се опитва да се издигне чрез всички налични средства, които са му достъпни. Той все още се намира в егоистични намерения. Той желае да постигне отдаване, усеща стойността на това свойство и би искал да се откъсне от самия себе си. Но и това отклонение той иска заради себе си, чувствайки, че тогава ще му бъде добре. Това чувство, че дори когато се стреми към отдаване, все пак действа в своя полза, се нарича „ло лишма“.

Но това е при условие, че цени отдаването, и то не поради това, че му помага да се откъсне от трудностите в живота или в надеждата за духовно възнаграждение. Той иска да се намира в отдаване, защото светлината му оказва такова влияние. Човек дори не знае какво означава да се намира в отдаване. Но вътре в него се раждат някои нови преживявания, формират се такива желания, стремежи, които го карат да цени отдаването. Дори не знае откъде е дошло това – а то е в резултат от въздействието на светлината, възвръщаща към източника.

И тогава този стремеж става все повече и повече осъзнат, и човек сам започва да се държи за него. В крайна сметка достига до състояние, когато желае само да отдава, откъсвайки се от всякакви собствени интереси.

За целта е нужно да премине много пъти през обременяване на сърцето, през различни препятствия. Показват му, че в живота остават скъпи за него неща, от които не може да се откъсне – колко той все още се интересува от тях и не може да се издигне над своята егоистична любов към някои хора или пристрастеност към нещо. Вижда и как не може да се издигне над своята омраза към някого или нещо.

Светлината му помага да направи такова изясняване. И в крайна сметка, чрез много работа и молитви, човек достига до това, че се опитва да се издигне над всичко това и „почти“ достига до отдаване. Тогава висшата светлина завършва тази степен за него, както е казано: „Положил усилия – и намерил“.

Главното е напредъкът на човек да се ускори чрез интензивна работа в групата. Всичко зависи от обкръжението.

От урока по „Предисловие към ТЕС“, 27.11.2012

 [94142]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Вътрешната ни работа започва със стремежа към излизане от самия себе си, към съединяване. А резултатът от съединяването се измерва с това, доколко то противоречи на желанието ни, какви сили пречат на съединяването и се борят против него.

Точно тези съпротивляващи се сили ни оказват помощ от противоположното, за да покажат на човек къде още трябва да приложи усилия, за да се поправи.

И така той напредва още и още. Опитва се да се обедини с ближния и да отдава – и всеки път получава отблъскване и поправяне на посоката, трудности, ожесточаване на сърцето, осъзнаване на грешките. Но повтаряйки се всеки път, това постепенно се натрупва ”грош след грош – в една голяма сметка” и един път идва ”разплатата”, т.е. действително му се разкрива силата на отдаване, силата на вярата.

И главното тук е да не се отчайваме! Защото започваме този път съвършено егоистично (ло лишма) и мислим само за това, как да спечелим и то на едро. Въобще никак не свързваме това с другите хора и не чувстваме какво е това ”ближен”.

Това засега са същите тези действия, които съществуват у новороденото, което въобще не разбира какво прави и не усеща какво правят с него. Но с течение на времето то започва по малко да усеща, да чува и да вижда нещо, някак си да реагира и така расте! Точно така и ние растем в духовното! Само трябва да полагаме усилия във всеки един миг от живота си, както и детето, което по естествен път е подтиквано от природата да расте.

И в крайна сметка, от човека не се изисква повече от това, което е способен да даде. Главното е да се опитва! Главното е да желае отдаването, макар и колкото и да е, и както ти искаш. И разбира се, че този стремеж не е към настоящето отдаване, но не е важно! Главното е да искаш и от тези усилия се ражда дълбокото желание. Също като дете, което иска да е възрастен, и благодарение на усилията си да стане голямо, да разбира, да чувства, да прави нещо – да расте.

От урока по статията от книгата ”Шамати”, 14.08.2011

[55580]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Откъде човек може да знае, че Творецът го вика при Фараона?

Отговор: Това разбиране идва постепенно. Първо, човекът изпитва отблъскване, но не смята, че причината е в него: „Не, не аз се отклонявам от целта. Преминавам през тежък период – не съм виновен аз”.

След това, той полага старание, представяйки се за герой и напредва по нататък.

Следващият път, отново обременяват сърцето му, черен облак закрива хоризонта – и отново не е виновен той. Но сега, вече свързва, случващото се с висшето управление и се сърди на Твореца: „Защо всичко е толкова несправедливо? Защото аз не съм заслужил това”. Той отново се старае да направи нещо или заради безизходицата, чака докато отмине тежкия период.

И ето, че той отминава. Тази промяна в състоянията, човекът почти не свързва с Твореца: „ В края на краищата, в живота всичко все някога приключва”.

Следващото падение носи повече впечатления. Човекът вече по-добре разбира, че това се случва от време на време. Сега неговото отношение се гради върху миналия опит: защото паденията винаги завършват с някаква промяна в състоянието.

Човекът е безпомощен и вижда, че не е по неговите сили да управлява нито паденията, нито подемите. Тогава, той започва да крещи и да предявява искания към Твореца, не желаейки да остане в падение. Безпомощността поражда определено отношение.

По този начин, постепенно, човекът осъзнава, че го подлагат един вид на „терапия”.

Ако веднага бях видял, че всичко идва от Твореца, това би ме успокоило: „Навярно, Творецът има план, дори ако сега се чувствам зле. Днес съм зле, а утре може би ще бъда добре. Ще почакам”. По такъв начин, запознанството с Източника на управление може много да ни отслаби и да доведе до липсата на лично участие.

Така че, безполезно е да се обръщаме към Твореца, защото това е закон на природата. Единствената нишка, която са ни дали е възможността да привлечем въздействието на обкръжението, което е устремено към целта. Всичко останало са строги закони и само една формула в тяхната система ни позволява да променим коефициента – въздействието на обкръжението.

Така, чрез прости действия, ние можем да се сдобием с резултата – нека да не е по желание, а да бъде чрез вземане на решение, от безизходност. В душата си не съм съгласен, но въпреки това моля другарите да ме събудят и аз също ги подтиквам към това. По този начин, на материално ниво, ние започваме да променяме цялата система от закони.

От урок по статия на Рабаш, 18.10.2010

[24604]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

За да постигна ново ниво трябва да придобия допълнително желание – тежест в сърцето. Тогава мога да го анализирам и да се обърна със завършена молитва, разбирайки че не мога да остана в този егоизъм, че онова, което ми липсва е качеството на отдаване. Не казвам на Твореца, че се чувствам зле, за да подобри живота ми. Моята молитва може да бъда само такава: „Добро е, че си ми дал това зло, за да разбера по този начин как да пожелая да отдавам и да се издигна на нивото на любовта към ближния”.

Не моля злото да бъде отнето, защото това е единствената основа, която мога да използвам, за да се пробудя. Иначе ще остана просто едно животно. Вместо това трябва да изследвам това зло, това усещане за празнота, за да го разпозная като помощ срещу егоизма ми, задължаваща ме да се свържа с другите.

Благодаря за „злото” и се надявам, че то ще остане, защото иначе бих паднал отново в своя егоизъм. Но над злото, аз желая да изградя отношение на отдаване по отношение на всички останали. Затова разглеждам злото като помощник, който ме освобождава от егоистичните ми желания, тъй като неприятното усещане ми позволява да се откъсна от тях.

Ако човек се изгори, той повече не би искал да докосва предмета, който го е изгорил. Подобно на това, аз повече не искам тези желания и над тях градя отношение на отдаване. Това изисква ново начало, Рош аШана (Нова година), състояние, в което аз повече не искам предишните напълнения, защото сега ги чувствам като зло. Сега желая да изградя отношение на отдаване към другите. Тази трансформация, този преход от едното към другото се нарича Начало на Новата година.

И тогава, след като потвърдя, че не съм способен да го направя сам, аз идвам в Йом Кипур, имайки единствено желание, но чувствайки, че ми липсва сила. Така достигам до молитвата, и това се нарича Ден на изкуплението. В такова състояние аз не съдя Твореца, а самия себе си, затова, че нямам сила да отдавам – това е моят грях.

Затова крещя на Йом Кипур, когато изкупувам всичките си „грехове”. Истинското значение на Деня на изкуплението е разкриването на кли, което е готово за поправяне. Това е повратната точка на Рош аШана, когато аз решавам да отхвърля старите желания, стария подход и съм длъжен да се стремя да отдавам. Но в десетте дни от Рош аШана до Йом Кипур, аз съм проверил, че не съм способен на това. И сега за пръв път се обръщам към Твореца с истинска молба и постигам контакт с Него.

Тази молба накрая достига до Него, защото аз не изисквам напълване, а само сила за поправяне. Така аз пристигам до портата на молитвата.

От урока по статия на Рабаш, 15.09.2010 г.

[#21236]

Filed under: Духовна работа в група, Ежедневен урок, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Въпрос: След няколко дни започва кабалистическият конгрес в Съединените Американски Щати.

Във връзка с това, много хора пишат за възникващи пред тях препятствия, пречещи им да дойдат, и за своя страх и внезапно нежелание да пътуват. Какво да правят с това?

Отговор: Аз мисля, че ако човек има възможност да дойде на нашата среща – няма такава причина, която би му попречила.

Даже, ако му се наложи да изхарчи за това пари и да пожертва отпуската си. Но аз не мога да си представя, какво може да бъде по-важно, от това да бъдем заедно няколко дни – това е чисто духовно вложение.

Ние не разбираме до колко такова съединение между хората подпомага за тяхното израстване.

Аз разбирам, че сега става ожесточаване на сърцето и ни се добавя егоизъм – но това е хубаво! Тъкмо това е състоянието, в което ние трябва да действаме.

Затова човек е длъжен да си направи само отчет – по каква причина не може да дойде. Тук се намира неговата точка на свободния избор – да се предвижва или не в духовното.

Само при условие, че е в затвора и не може да излезе – тогава, това се подразбира.

Мен ме питат: а ако изучавам кабала от три седмици и нямам група наблизо – не ми ли е рано да участвам?

Но даже, ако човек за пръв път е чул за кабала, и разбрал, че се провежда такъв конгрес – все едно има смисъл да участва.

Кой знае какво може да ни се случи утре? В крайна сметка той може да спечели в този живот, докато му се дава такъв шанс…

От урока по статия на Баал Сулам ”Даряването на Тора” 03.05.2010

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→