Въпрос: През последните години възпитанието на децата много се е променило. Преди родителите са командвали децата и ако детето отказва да изпълни тяхно изискване, получавало наказание.

Днес всеки родител преразглежда своето отношение с детето, опитвайки се да изгради друга връзка с него.

И се получава несъвсем разбираема ситуация, когато примерно, млад татко на тригодишен син казва: „Не обичам да давам на детето преки указания и да изисквам от него послушание. Не искам като поотрасне, да изпълнява безприкословно това, което му говорят.  Детето знае по-добре, кое е добро за него, затова то решава само“.

Но детето, далеч не винаги разбира, кое е добро за него и кое е лошо. Какво мислите по този повод? Доколко такива родители са на правилен път?

Отговор: Ако родителите искат тяхното дете „да порасне“, то трябва да създадат за него съответно обкръжение, такава социална среда, в която даже тригодишен малчуган би получил определени сигнали от околните, пробуждащи го за някакви осъзнати и целенасочени действия. И тогава той би се развивал, както те искат .

А просто така, на празно място, във вакуум, когато татко и мама не изискват нищо и нищо не обясняват, а детето само не знае кое за какво, то откъде ще получи съответните указания? Разбира се, когато малко поотрасне, ще има мобилен телефон, компютър и т.н., а на 2-3 години то не знае откъде и какво да възприема.

За него задължително е необходимо общуване, най-важното през детските години. Първите две години от живота изобщо не усеща другите, единствено себе си и може да взаимодейства само с неживата, растителната и отчасти с животинската природа. А вече после се появява стремежът за взаимодействие с другите деца, понякога и с възрастните. И тогава е необходимо да мислим за средата.

Затова родителите не трябва да оставят всичко на самотек: „Нека мисли и се оправя само“. Какво означава само? Така те буквално поставят детето във вакуум, защото преди поначало са изпълнявали ролята на негови мама и татко, а сега трябва приятелите, възрастните, огромният свят да компенсират тази роля.

От ТВ програма „Последното поколение“ №14, 09.07.2015

[163324]

Filed under: Възпитание на децата - Няма коментари→

Въпрос: Известно е, че обкръжението влияе на човека. Но точно как се изразява това на практика, не е съвсем ясно. Много хора твърдят, че мястото и средата, в която са израснали, са им оказали  такова мощно влияние, че те продължават да го усещат  през целия си живот.

Как би могло определено място буквално да изгражда човека като личност?

Отговор: Още от своето раждане, човекът представлява малко егоистично желание, което иска да се наслаждава. Но на какво да се наслаждава? От какво да се отдалечи, към какво да се стреми?

Какво да предпочете, какви ценности да възприеме, той няма понятие, затова трябва да го напълнят, като нов компютър – с програмите, с които той ще работи.

Ето защо не е за учудване, че ни напълва най-близкото обкръжение: домът, дворът, районът, общината. Всичко това дотолкова ни влияе, че ние не можем да се избавим от този натиск, не можем да се обновим, да въведем нови програми на мястото на старите.

Всъщност ненапразно съществува понятието „роден език”? Това е програмата, която аз съм попивал, за да мога чрез нея да коментирам случващото се в живота ми. Дори човек да знае и  двадесет езика, дълбоко в себе си несъзнателно превежда всички събития на родния си език.

Същата вътрешна програма се намира не само в родния език, но и в нашето поведение. Всички норми, които сме получили в детството – как да изглежда семейството, двора, квартала – си остават вътре в мен като някакъв стандарт, измерение, според което проверявам обкръжаващите ме.

Например,  мой познат – американец , известен юрист, срещнал на симпозиум приятел от детството си. Когато започнали да си спомнят миналото, тяхната връзка се оказала толкова силна, че те не могли да се разделят. Започнали да си сътрудничат, да провеждат изследвания, да пишат статии, да общуват  помежду си. И то в Америка – в страната , където хората лесно сменят местожителството си и често поддържат само формални взаимоотношения!

Въпрос: Излиза, че районът, където съм израснал, е като леща, през която гледам на живота. Как това влияе на моята безопасност, увереност в себе си?

Отговор: Отначало съм имал утробата, после люлката, стаята, квартирата, отношения с роднините, със съседите. Домът, дворът, районът – такива са кръговете на моето израстване  и отдалечаване. Излизам от дома, но след това се връщам. Всеки път излизам в по-широк кръг, но само там, където се чувствам уверен. Същевременно трябва да усещам връзката със своя източник.

Моята безопасност зависи от това доколко съм в съответствие с обкръжението си.

Ако попадна в недружелюбно обкръжение, към мен ще се отнасят като към враг и веднага ще поискат да ме унищожат, сякаш съм вирус. Непознатия се приема, само ако  доставя удоволствие. Например, когато става дума за известен артист или велик учен, хората са готови на отстъпки, за да му изразят  уважението си.

Ако ме обкръжават лоши хора, аз трябва да бъда защитен от тях с броня или да бъда като тях, т.е. да се разтворя в тях, да приема техните  маниери, поведение, закони. Това е известен факт, използват го политиците, политолозите, социолозите.

Иначе как на диктаторите би си отдавало да довеждат цял народ в истерично състояние? Те изграждат  малка, но много силна група за сплашване и тогава всички, които се присъединяват към нея, се чувстват в безопасност. Така е било например в Русия, в Германия.

От всичко това следва, че у всеки човек има склонност да бъде вътре в групата, да потъне в нея. Ние, както и нашите пещерни предци, все още се привличаме от живота на голямото  семейство. И ако искаме нещо да променим  в хората, важно е да организираме правилната общност, от която подрастващото поколение ще „копира“ нормите на поведение, а след това ще ги проектира върху целия свят.

От 252-а беседа за новия живот, 14.11.2013

[154340]

Filed under: Възпитание, Възпитание на децата - Няма коментари→

От статията на Рабаш „За вярата над знанието“: Човек обладава свойства, наследени от родителите, и свойства, придобити от обкръжението, които той получава допълнително към вродените.

Тези нови качества достигат до него само за сметка на връзката с обществото и завистта към другите, когато види, че те притежават големи способности. И това го въодушевява за постигане на също такива добри качества, каквито имат другите, а той няма. По такъв начин, човек има възможност да застане над това, което изначално е бил, тъй като получава нови сили от обществото.

Човек се ражда малко животно и от възпитанието му зависи какъв ще израсне. Ако става дума за обичайно земно възпитание, то човек се развива за сметка на обществото. Той завижда на другите и жадува удоволствия, пари, власт, слава, знания, а след това се учи от обществото с какви средства се достигат всички тези цели, т.е. успеха в този свят. Ако в него има предпоставка за духовно развитие, то той попада в такова обкръжение, от което може да приеме нови свойства – духовни.

В материалното общество човек се развива по естествен път, приемайки инстинктивно неговите ценности и стремейки се да научи от него как да достигне земен успех. Но духовното възпитание се различава по това, че иска от самия човек да се самоотмени, т.е. предоставя му свобода на избор: да приеме или да не приеме от обкръжението неговите духовни ценности.

Само по степента на смоотмяната той може да види обществото над себе си. Ще му се наложи да приложи немалко усилия, за да погледне на обществото отдолу нагоре и тогава ще може да получи от обществото неговите ценности, важността и величието на целта, и за сметка на това да напредва в духовното.

Духовният успех зависи не само от обкръжението, но и от това, как човек го използва, т.е. доколко той отменя себе си и цени обществото, съгласен ли е да страда, виждайки другите по-високо от себе си. Защото завистта на човек го кара да се чувства унизен, но трябва да разбере, че точно това му помага да види другите големи. Ако е способен на такова отношение, то той ще напредва.

В крайна сметка, човек трябва да се наслади от това, че може да противостои на егоизма си и да го потъпче, за да може да придобие духовни ценности и да се приближи към духовните цели.

Затова напредването в материалното общество е съвършено противоположно на напредването в духовното общество. И успехът в материалния свят съвсем не гарантира, че човек ще може да постигне успех в духовното, тъй като той се определя от свободния избор на самия човек.

От подготовката към урока, 02.06.2013

[108940]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

От статията на Рабаш „Молитвата на многото“: На онези хора, които усещат в себе си вътрешна потребност и не се съгласяват със сегашното състояние, не забелязват никакъв напредък в духовната работа и страдат от недостиг на любов и сливане, не усещат живота в Тора, ще им помогне следният съвет: да се молят за цялото общество.

Тоест човек не смята, че му се полага повече, отколкото на всички останали, а съгласно казаното: ”Творецът пребивава сред народа си”. Той се моли за всички, желаейки въобще да престане да се грижи за собствените си интереси и да мисли само и единствено за удоволствието на Твореца. Затова му е все едно от него ли се наслаждава Твореца или от другите, и той се обръща с молитва за цялото общество.

Човек започва да търси смисъла на живота над обичайните, земни интереси: храна, семейство, пари, слава, знания. Той дори в крайна сметка не дочаква отговор на земните си търсения, за да се увери в тяхната непригодност, а вярва на общественото мнение, под чието влияние се развива. И ако обществото вече е проверило тези ценности и се е разочаровало от тях, то човек не трябва да ги проверява – той веднага преминава към следващите, по-високи от земните цели.

Така той започва да пита: ”А в какво се състои смисълът на този живот? За какво живеем? Има ли някаква друга причина да продължаваме да живеем, освен животинския страх от смъртта? Нима така ще си отиде този живот, без нищо, или има някаква възможност да останем да съществуваме за някаква вечна цел?”

Всички тези въпроси, разбира се, ако има късмет, го довеждат в науката кабала. А освен нея, никой друг не може да даде отговор, и ако човечеството продължи да се развива и да си дава равносметка, то на неговото състояние не би завидял никой. На никое друго място няма да намери отговор. Затова, все повече нараства употребата на наркотици, защото къде да се дянат онези милиони, които остават без работа и едновременно си задават въпроса за смисъла на живота. Те са притиснати от двете страни и нямат никаква възможност да се наслаждават на живота, и предварително се отказват да търсят такава възможност за наслаждаване.

Но онзи, в когото вече се е събудил този въпрос за смисъла на живота, отнасящ се към духовното търсене, излизайки извън рамките на обичайните интереси на еснафа за храна, секс, семейство, пари, слава и знания – трябва да намери отговор на това. Тоест той иска да надзърне зад границите на този живот, в неговия корен, за да разбере откъде идва той, от кого се управлява, накъде тече и към каква форма на съществуване трябва да ни доведе.

Такива хора, занимаващи се с търсене на корена на този живот, се обособяват в особени ”активни” общества. Те не само се развиват за сметка на обкръжението, но и самите те го доразвиват. Тоест, те се обединяват с обкръжението за да извършват съвместна работа, ставайки този инкубатор, който ускорява развитието на човек и го ориентира в определено направление. Човек сякаш не иска да разчита на това, каква реколта ще му позволи природата да събере: колко яйца, кокошки, месо, зърно, плодове и зеленчуци ще получи по естествен път, а изкуствено създава благоприятни условия – изгражда изкуствена среда. И тогава може приблизително да знае каква реколта ще получи.

Той може сам да регулира температурата в инкубатора, за да получи повече яйца, да регулира температурата и влажността на оранжериите за по-голям добив. Точно така той може да създаде благоприятна среда за собственото си израстване. Въздействайки на обкръжението, той може да регулира посоката на своето развитие и неговата крайна цел.

От много поколения насам, ние се ползваме от светлината на кабалистите и ускоряваме своето развитие за сметка на особеното обкръжение, без да чакаме кога най-после цялото човечество ще достигне това осъзнаване по пътя на страданието.

В такова общество действат принципите: ”Да помогне човек на ближния си” и ”Творецът пребивава сред своя народ”. Това означава, че с Твореца може да се установи връзка само чрез връзката с обкръжението, което ни направлява към Твореца. Такова общество се изгражда на основата на всеобщото равенство, единство и взаимното поръчителство, като един човек с едно сърце. И тогава вътре в това едно сърце разкриваме Твореца.

Затова цялата ни работа се състои в това да настроим самите себе си правилно, като музикален инструмент, за да не звучи фалшиво, а наистина да търси Твореца. Ако се обединяваме с такава цел и между нас възниква отразената светлина – алтруистично отношение, взаимна връзка, поръчителство, грижа един за друг, та чак до любов, то в зависимост от здравината на това съединение, вътре в него разкриваме силата на Твореца. Така изминаваме всички 125 стъпала, започвайки от първото, първоначално единство и до пълното разтваряне един в друг.

По този начин настройваме своя съсъд да усеща Твореца и започваме да Го чувстваме вътре в себе си. В обкръжаващата светлина се разкрива пряката светлина, давайки ни усещане за живот във висшите светове: в полето на силата на отдаване, вместо силата на получаване. И единственото, което е необходимо за това, е поправяне на своя съсъд, което ще ни доведе до поправяне на отношенията.

От подготовка към урока, 31.05.2013

 [108813]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Как да се добера до най-дълбоката, най-съкровената си точка, в която мога да се издигна над егоизма? Що за точка е това?

Отговор: Точно това е точката на моето Аз. Какво би могло да ми е по-ценно в целия свят от собственото ми Аз? Все още не знаем колко фундаментална е тази единственост в нас, това егоистично своевластие. Нищо друго не може да се сравни с него.

Грешката ни е в това, че като правило, все се сравняваме и съизмерваме с материалните, телесните, животински понятия за живот и смърт. Това рязко понижава „летвата“ и често, под натиска на бедите, човек е готов да жертва дори живота си, когато в неговите очите ценността му не превишава страданията. Много са готови да си сложат край, поради неправилни критерии, заради „животинския“ поглед върху нещата…

Съвсем друго е, ако съизмерваш живота си с вечността и съвършенството, ако те заплашва именно тяхната загуба. Точно това не е по силите ти и тук се крие истинското ти Аз – най-ценното, което имаш, макар още и да не си го проявил, да не си го съпоставил с истинските критерии – с вечния живот, с вечността и мощта на истинското творение, а не с материалната жизнена дейност в рамките на нашия свят…

Въпрос: За да се откажем от това егоистично Аз, е нужно обкръжение – толкова силно и надеждно, че да можем да „се гмурнем с главата надолу“ в него…

Отговор: Основното, което трябва да се разбере е, че тук може да ни помогне само светлината, която ще дойде свише. Докато не осъзнаем това истински и докато живеем в лъжи, всичко се измерва с материалното съществуване. Но когато започнем да правим духовни измервания, ще ни се открият ужасни дълбини, в които не става и дума за самоотрицание.

И чак тогава ще видиш, че там е нужна намесата на Висшата сила, която лежи над теб. Накрая ще разбереш, че съществува възможност за висшата власт. За първи път в теб ще възникне такова усещане и това вече ще е нова стъпка по пътя.

От урока по „Предисловие към книгата Зоар“, 18.04.2013

[105528]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Конгрес в Харков. Урок №7

Въпрос: За сметка на какво расте точката в сърцето? От какво се състои тя? От какво се образува Човек в човека?

Отговор: Точката в сърцето е наша отправна точка, от която започва раждането на Човека както от капка семе. Всичко останало се присъединява към тази точка в сърцето от онова, което човек избере от обкръжението, от своите другари.

Въпрос: Какво прихващаме от обкръжението?

Отговор: Струва си да се вземат само положителните свойства от обкръжението. Защото поръчителството е създадено, за да се вземе всичко положително от обкръжението.

Въпрос: Как може човек да измери, че това е неговата точка, и че в нея той вече е микроскопичен Човек и че расте?

Отговор: Въз основа на това, доколко той се съединява с групата и работи заедно с нея над обединението. В резултат, всичко, случващо се в обединението, се присъединява към неговата точка в сърцето.

Въпрос: Вие говорихте за това, че Творецът дава и отнема силите, а човек се чувства като парцал, развяван от вятъра…

Отговор: Светлината дава и отнема силите в съответствие с човешките действия. А ако човек се чувства като парцал – това вече е добре. Това означава, че от този момент нататък той вече може да не бъде като парцал.

Отначало идва осъзнаване на злото, ръководено от егото. След това преминава следващият етап на осъзнаване на злото, когато разбира, че ако той е егоист, то с него си играят отгоре и го друсат до тогава, докато не изтупат от парцала всичкото зло.

А след това, когато той започне да разбира кое за какво е, тогава вече придобива свободна воля и се опитва заедно с колектива да реши този проблем.

От 7-ми урок на конгреса в Харков, 19.08.2012

[86972]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - Няма коментари→

Въпрос: Как да се подготвим за конгреса в пустинята, така че както е казано: „изцяло да отменим себе си”?

Отговор: Отначало трябва да разбереш какво означава това: „да отмениш себе си” – да престанеш да съществуваш? А какво тогава ще остане?

„Аз” – това е моят разум и чувства, ум и сърце. Ако това ми бъде отнето, то ще ми остане само животинското тяло – какво по нататък? Но и моят разум и чувства – също не зависят от мен. Такъв съм се родил, получил съм възпитание, изваяли са ме по някакъв начин – нима това съм аз самият? От какво да се откажа – къде тук съм „Аз”, когото трябва да отменя?

Ако все още не усещаш това, то и няма какво да отменяш. Но ако се каниш чрез групата да се прилепиш към Твореца, както е казано: „от любов към творението – към любов към Твореца”, и откриваш отблъскване и ненавист, то тъкмо в това и трябва да се принизиш. Това е то „Аз” – разкриващ своята истинска същност: съпротивляваща се и нежелаеща да се съедини.

Това е силата на разбиването, скрита в мен – същият този „запис” (решимот), информация, дошла при мен от разбиването. Някога съм бил свързан с останалите, а сега пробуждам тази връзка и проверявам – намирам ли се в нея или не? И благодарение на усещаната връзка или на нейното отсъствие, на желанието за нея или не желанието, започвам да изяснявам това разбито „решимо”.

Ако изяснявам, че стоя срещу всички останали – това вече е първата проява на Фараона. Но ако не си приложил такива усилия, то няма да го разкриеш. Може би, ти дори още не си влязъл в Египет или се намираш там, но засега не са завършили твоите „седем сити години”? И засега просто получаваш удоволствие от общите трапези, събранията на другарите, от приятното обкръжение, харесва ти да бъдеш с всички заедно и с любовта на другарите.

А когато свършат „седемте тучни години”, започват да се разкриват проблемите, нещастията, споровете и безредиците. Но човек не бяга от това, а осъзнава, че всичко това му се дава специално. И независимо че усеща отблъскване, ненавист и пренебрежение към такова общество, все пак се старае да го преодолее. Тогава настъпва такъв момент (ако преди това  не изостави този път), когато започва да усеща в това важност, разбира, че няма избор и че така трябва да бъде.

Така той се озовава право срещу Фараона. И всичко това е вътрешна работа, отвън тя може да бъде съвсем незабележима. Това е период за прилагане на усилия и осъзнаване, че той нищо не може да направи – тъй като това е Творецът, който му разкрива силата на разбиването, за което е казано: „Да отидем при фараона, тъй като Аз ожесточих сърцето му”.

Творецът показва на човека, доколко той е слаб и не е способен да издържи това изискване: да обича ближния. Той няма представа какво още може да направи и е готов на всичко, само и само да постигне братската любов. Съгласен е да премине през всичките „10 египетски наказания”, да премине Червено море, да приеме условието за взаимно обединение и поръчителство, за да получи силата на светлината, връщаща го към Източника, наречен Тора – за да поправи себе си и да постигне любов към творенията, а чрез нея да достигне до любовта към Твореца.

Представяте си каква подкрепа и грижа трябва да получи той от обкръжението и свише, за да не избяга със своя егоизъм, който всеки път се укрепва и се стоварва отгоре му. Той трябва да види, че „един срещу друг ги е създал Творецът”: има само „тояга и змей” (отдаване и егоизъм) и няма нищо по средата – или едното, или другото.

От урока по книгата „Шамати“,  19.01.2012

[66932]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Творецът не се крие от нас – скрива Го нашият егоизъм. От Него ни отделя противоположната природа. Как да приемем формата на Твореца? Как да стигнем до Него, съгласно свойството за подобие? Как да Го намерим, да открием, че Той се намира в нас?

За това са необходими определени действия. Кой ги извършва? Ние или Той? Ясно е, че трябва сътрудничество за това. Не можем да напредваме без висшата светлина – с Неговите „стряскания” Той иска от нас участие, което се нарича „свободен избор”. В това участие се състои цялата ни работа. Тук ограничения няма, тя е отворена за всички и се осъществява чрез изучаване на кабалистическите първоизточници.

Тези източници могат да станат ”еликсир на живота” или „смъртна отрова” – цялата работа е само в подхода ни.

Ако искам да разкрия злото начало и да го поправя, тогава мога да преуспея и науката кабала ще бъде за мен ”еликсир на живота”. Ще разкрия в себе си ”смъртта” – собствения си егоизъм – и ще искам да го поправя, за да се осъзная за живот.

Ако се уча заради егоистическите си постижения, ако търся знание, сили и величие, власт и т.н., тогава учението само засилва егоизма в мен и моят успех е противоположен на отдаването, при това даже не съзнавам това. Такова обучение се превръща в „смъртна отрова“.

Пътьом минаваме етапи на скриване и разкриване на Твореца. Скриването бива единично и двойно, а разкриването отначало проявява пред нас управление, посредством награждаване и наказание, а след това и вечно управление.

Всъщност, всичко зависи от моите желания. От страната на Твореца няма никакви ограничения, той не се крие и не се открива. Скриват Го моите собствени желания и ако правилно работя с тях, то постепенно те се поправят и в зависимост от това поправяне, разкриват Твореца. Така или иначе, аз сам го скривам от себе си.

Точно така в нашия свят разкриваме много явления, които по-рано не сме забелязвали: нови видове птици, нови видове творчества, нови видове животни… тези неща са съществували и по-рано, но не и за нас. Обаче с времето ставаме възприемчиви, благодарение на чувственото и умственото развитие, под въздействието на обкръжението, което възвеличава нещо в нашите очи, пробужда в нас страстта, властолюбието, тщеславието и ни кара да обръщаме внимание на онова, което по-рано не е имало значение за нас. Всички говорят, че това е важно – и аз попивам чуждите желания. Тава е достатъчно, за да сломя равнодушието: разкривам новите желания и излизам от прикритието относно даденото явление.

Същото засяга науката кабала и Твореца – тук действа същият принцип. Аз съм егоист и нямам достъп до нищо, освен до текущите ”животински въпроси”. И затова, ако искам нещо по-високо, трябва да вляза в съответното обкръжение, което ще ме тласка и направлява към нещо велико.

По такъв начин, всичко зависи от поправянето на желанията. Отначало, за мен не съществува каквото и да е било явление -остава в пълно скритие. След това започвам да разкривам някакво желание, устремено към него, и скритието по малко изчезва, докато не открия нещо ново.

На духовния път търся Твореца, но не като източник на наслада – искам да разкрия Неговото отношение към мен. Тъй като Той желае да се разкрие като Добър и Творящ добро. Работата не е в това, че ще получа от Него – За Него е важно да разкрия как Той се отнася към мен, за да видя Неговата доброта и да се въодушевя, и да се изпълня от това отношение. С това Той ме ”купува”.

Тоест всичките четири етапа на скритието и разкриването се отнасят към неизменното, добро отношение на Твореца, което постепенно разкривам в съответствие със своите съсъди за желания. Разкривайки доброто Му отношение, виждам, че то е съществувало и по-рано – само че аз в своята неизправност не съм усещал, не съм разбирал това. Съответно и сега, когато виждам далеч не във всичко доброто отношение на Твореца, трябва да направя разчет за скриване: нека в тези или в други неща да не виждам доброто отношение, обаче е възможно и тук то да присъства. Възможно е да съм виновен в това, че не виждам Неговата доброта.

От урока по ”Въведение към Учението за Десетте Сфирот”, 17.01.2012

[66692]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

„И децата се бореха заедно в нея” (Тора, Берашит, 25:22). Това се отнася до намеренията. Творецът е създал желанието за наслаждение, и нищо в него не се е променило.

Но, за да ни помогнат да станем независими, желанието за наслаждение е било скрито от нас. То се разкрива в нас (въпреки усещането, че се случва пред нас) доколкото сме способни да се справим с него.

„Да се справим с желанието”  означава да заместим Есав  – егоистично намерение, което произлиза от лошо обкръжение, с Яков – алтруистично намерение, което се създава в добро обкръжение. Единственият ни избор е да изберем  правилното обкръжение. Желанието остава.

За да поправя, да речем, 10 грама егоистично желание, което се проявява в мен, аз използвам всякакви лекарства, които са ми дадени свише. Преминавам от лошото обкръжение към доброто, и по този начин излагам себе си на влиянието на групата, книгите и учителя, докато те не се превърнат в Твореца за мен. С други думи, виждам Висшата сила зад тях, и започвам да разбирам, че няма никой освен Него.

Благодарение на обкръжението и способността ми да видя Твореца чрез него, аз мога да изменя намерението си. Преди това съм получавал и отдавал заради получаване, но сега мога да направя съкращение (цимцум) на моето намерение, което означава, че мога също да го приложа и на желанието, което „действа под” това намерение. С помощта на светлината, започвам да отдавам заради отдаване, а в последствие мога да получавам заради отдаване.

Всяко желание е с две намерения: да получава заради себе си или да отдава на приятелите. Това е причината за борбата, и решаващата роля в нея е дадена на обкръжението. Как Есав или Яков се пробуждат  в мен? Моите намерения са заради получаване или заради отдаване ? И двете се борят в човека за едно желание, „бореха се в него”.

От урока по статия на Рабаш, 1.11.2010

[25547]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Има голяма разлика между Първото съкращаване (Цимцум Алеф, Ц”А) и Второто (Цимцум Бет, Ц”Б).

При Ц”А, ние получаваме част от светлината в сфирот Кетер, Хохма, Бина, З“А и Малхут вътре в себе си и това се нарича вътрешна светлина НАРАНХАЙ (Нефеш, Руах, Нешама, Хая, Йехида), а част в същите тези сфирот Кетер, Хохма, Бина, З“А и Малхут –  не получаваме, и тази светлина се нарича обкръжаваща.

Според тези нива, можем да разделим цялото напълване на две части – такава, която може да бъде получена и която не може да бъде получена.

Но аз знам какво се намира вътре, а за онова, което е отвън – имам всички тези свойства и ги изучавам. Установил съм връзка с тях, извършил съм сливане с тях (зивуг де-акаа).

И дори онази част, която не е влязла в мен също съм опознал, защото съм опитал да се съединя с нея и съм я отблъснал. Донесли са ми „2 кг. месо”, а аз съм взел от тях за себе си половин килограм – всичко останало съм отблъснал, защото не съм могъл да получавам повече заради отдаване.

Но аз знам, какво означава остатъка от 1,5 килограма, какъв е неговия вкус. Помня, как съм създал анти – егоистичен екран върху това напълване и съм го отблъснал, как съм устоял да не го получа. Така работим в Ц”А.

Докато в Ц”Б, получавайки светлината нефеш, ние не получаваме Хая и Йехида и нямаме никаква представа за тях! Аз не съм работил със светлините Хая и Йехида и не знам какво има там. Това не се намира „в мен” – просто съм ги отблъснал и не съм вземал решение ,каква част мога да получа и каква – не.

В мен има съсъди за светлините Хая и Йехида, но в тях няма никакъв опит, никаква представа за тази светлина и затова, те ми се струват напълно чужди. По тази причина, това се нарича „други хора” по отношение на мен самия. Само при Ц”Б, в мен се появява усещането за „външния свят”.

Тоест, в единия случай имам екран, за да получа една част от светлината, а друга – не. А във втория случай, изобщо нямам екран за такава светлина.

Ако Малхут е съединена с Бина и може да работи като Бина – това е друга Малхут, не просто моето желание. Съединявайки се с Бина, Малхут получава нейните особени свойства – свойствата на отдаването, които и позволяват да опита и различи какво се намира вътре в мен и какво – отвън.

А ако Малхут не е съединена с Бина и затова отблъска свойствата Хая и Йехида, тя не може да опита какво се намира вътре в тях – няма никаква връзка, никакво подобие на свойствата с онова, което се намира отвън.

И затова, аз виждам далечните звезди, целия свят около мен, неживото, растенията, животните, дори другите хора – но не ги усещам като част от себе си.

От урока по „Бейт Шаар а-Каванот”, 24.10.2010

[24678]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→