От статията на Баал а-Сулам „Съпреживяващият страданията на обществото“ (Плодовете на мъдростта): „Така, както мери човек, така отмерват и на него“, тоест неговото желание винаги се напълва съгласно размера на съсъда, на неговия вътрешен обем – нито повече, нито по-малко.

Затова работник на Твореца, който не е съпричастен към страданията на обществото, а чувства само своите лични потребности, има малък съсъд за светлина и не може да приеме общото разкриване на Твореца, което се нарича утешение на обществото, защото не е подготвил съсъд за общото получаване, а само за своето частно.

Но този, който е съпричастен към обществото и усеща неговите беди като свои собствени, се удостоява да види разкритието на Шхина в съвършенство, тоест утешението на целия Израел, защото неговият недостатък се явява общ недостатък. А разкрилата се светлина се явява обща.

И затова е казано: „Праведниците нямат покой“. След като светлината се разкрие съгласно потребността и стремежа на праведниците, те постоянно прилагат усилия да задълбочат и разширят своя съсъд, така че да доставят наслаждение на Създателя, като разширяват границите на отдаването.

Получаващият съсъд е ограничен, докато отдаващият съсъд няма граници. Всичко зависи от човека. Доколкото се старае да разшири своя съсъд за отдаване, той получава помощ свише. Ако наистина е заинтересован от такова поправяне и използва за това всички средства, с които разполага, то винаги ще успее да увеличи своя съсъд, тоест потребността от отдаване.

Съгласно тези усилия на него му въздейства светлината, възвръщаща към източника, и поправя неговия съсъд: подготвя го, а после го напълва. Затова е казано, че „За праведниците няма да има покой нито в този свят, нито в бъдещия“, няма да има нито на тази степен, нито на следващата, и винаги ще има възможност за напредване.

Ключът към напредването, неговата основа, е съпричастността към страданието на обществото. Допълнителни желания, потребност за отдаване, може да се получат само от обкръжението. Няма откъде другаде да се вземат, а от обкръжението може да се черпи съвършено неограничено, и благодарение на това човек да напредва.

Въз основа на това може веднага да се прецени, как човек вижда напредъка в духовния живот. В наши дни това се отнася за всички: за мъже и за жени.

Смята ли човек, че ще напредне само чрез учене, или с всички сили ще участва в разпространението, в живота на общността, като се съединява с групата. Ако нищо от това го няма, то разбира се той няма да може да натрупа потребност за отдаване, да стигне до молитва и да получи готов съсъд. А светлина има в пълно изобилие и затова тя веднага напълва съсъда, когато той възникне.

Баал а-Сулам пише че „Така, както мери човек, така отмерват и на него“. Така че човек сам си отмерва, доколкото той се стреми да се намира в желанието за отдаване, да се напълни със светлина. Всичко зависи само от него, от подготовката на неговия съсъд.

Съпричастието към страданието на обществото – това е ключът към разкриването на Твореца.

В статията „Даряването на Тора“ Баал а-Сулам пише, че само когато синовете на Израел започнали да бъдат съпричастни един към друг в Египет, те станали един народ, страдащ от тежката работа в робство на Фараона. Фараонът приближил синовете на Израел към Твореца с това, че ги заставил все повече да страдат и поради това те се обединили. Така те видели, че само благодарение на своето единство могат да се спасят и да излязат от Египет. Само по такъв път човек получава правилно желание.

Излиза, че имаме напълно неограничени възможности за напредване, доколкото целият свят се нуждае от поправяне. Винаги ще имаме възможност да отдаваме на широката публика, като все повече и повече се занимаваме с разпространение без всякакви ограничения. Ние ще приемаме от хората техните желания и всеки път ще вървим пред тях, за да сме техни учители и за да им служим. Така ще напредваме към все по-голям съсъд за отдаване.

Трябва да сме загрижени само за едно: как да се пропием от допълнителни желания от обкръжението – близко или далечно, докато накрая не включим целия свят в нашия съсъд. Такава е тенденцията за поправяне на всяко разбиване, тоест изпълнението на всички заповеди. Всичко се реализира само чрез формиране на потребност за отдаване.

Виждаме, че в наше време целият свят, заедно с нас вътре в него, вече е устроен така, че да се разкрие необходимостта от взаимно отдаване. Така даваме място на Твореца да се разкрие, като с това му доставяме удоволствие. Всичко това ще се случи пред нас.

От подготовката към урока, 25.02.2014

[128267]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

В предверието на духовния подем човечеството преминава подготвителен период, още не разбирайки законите на своето развитие. Поради това съществуват различни теории, и едновременно, виждаме, че процесът се движи с изключителното развитие на нашето егоистично желание, обърнато към лична изгода. То е свойствено за всеки човек и хилядолетия определя нашето поведение.

В човечеството са отделени няколко цивилизации, всяка от които се развива по своему, в своето време и в своето направление. А освен това, във времената на Вавилонската кула, определена част от човечеството се е отделила от останалите и е поела по особен път на развитие, доколкото, чрез егоистичното желание, в нея се е пробудило желание да постигне целта на действителността.

Това желание е трябвало да получи методика за реализация – и тук е възникнал проблемът. По същността си, човек иска да знае защо и за какво живее, в какво е смисълът на неговия живот. Едновременно, внезапно се изяснява, че отговорът на този въпрос е обусловен от много странен принцип: ”Обичай ближния, както себе си”.

Струвало ни се е, че смисълът на живота трябва да се открие след смъртта на тялото или в някаква мистична реалност, намираща се зад материалната природа. И изведнъж ми говорят за любов към ближния: ”Започни да го обичаш както себе си и развивайки такива взаимоотношения, ще откриеш висшия свят, цялата действителност, цялата дълбина на мирозданието, а също скритата Сила, която се нарича Творец – вечен и съвършен…“

Това не го разбирам. Нима не е достатъчен страничният, който се намира пред очите ми? Нима трябва да се издигна, да отменя себе си така, че да не виждам разликата между себе си и него? Оказва се, че това се нарича ”отдаване заради отдаване”. И в добавка приемам неговото желание и се грижа за него, както за любимо дете, както за собствената си душа, част от която е и той, и всъщност се явява. Благодарение на такава любов, казват ми, аз ще намеря и реализирам смисъла на моя живот. Само да дарявам добро на ближния.

”Да, това напълно противоречи на моите представи! Какво може да бъде по-отвратително от такъв смисъл!?”

Аз преднамерено изчиствам, заострям този момент – нали всъщност всичко е точно така. На човек му трябва време, за да разбере, да проумее: само това е неговата реализация. Именно във взаимоотношенията с ближните на нашето текущо ниво, в условията, когато се презираме един друг, ”говорим” един за друг, без колебание, убиваме се и се наслаждаваме напук на другите – именно тук между нас се разкрива безкрайната дълбочина на духовния свят, истинската реалност. Първоначално това просто не се поддава на разбиране.

И затова пътят е дълъг. Малката група, започнала да го реализира в Древен Вавилон, е трябвало да премине през множество перипетии, когато всички останали продължавали да се движат по егоистичния ход.

В края малка част от човечеството стига до финалния егоизъм чрез разбиване, чрез разрушаване на Храма, а голяма част се придвижва в егоизма линейно. По пътя двете части се смесват помежду си, докато заедно не се оказват на този етап, който изисква окончателна реализация на поправянето.

И така, подготовката за поправянето започва отдалеч. Малката група, наречена ”народа на Израел”, преминава през особени състояния, отхвърлена от духовните степени, а след това преминава чрез поетапни, дълбоки и бавни поправяния. Тя поправя своите разбити съсъди-желания, което изисква подготвителна база, преход от егоистичното намерение (ло-лишма) към алтруистично (лишма), към отдаване заради отдаване и към получаване заради отдаване. Всички етапи на този път са ясно построени един след друг, и като цяло народът на Израел поправя себе си чрез светлината, връщаща към Източника, която се нарича ”Тора”.

От друга страна, останалите части на общия съсъд, наречени ”народите на света”, не са преминали разбиване и затова не се нуждаят от поетапно поправяне. По същността си, те нямат какво да поправят. Ако народът на Израел трябва отново да издигне в духовното своите разбити и отхвърлени от там части, за да събере от тях десет сфирот всяка по отделно и всички заедно, създавайки с това реалността на общата душа, то за останалите е по-просто – те получават светене, придаващо им екран (масах), което е и поправянето. Те участват в процеса, присъединявайки се към Израел, последователно и много трудно поправящи себе си.

В края съсъдите на народите на света достигат такъв успех в поправянето, че взимат синовете на Израел ”на плещите си” и ги водят в ”Храма”. Народът на Израел не може сам да се издигне на тези степени, а народите на света са способни на такова изкачване, защото в тях няма разбити съсъди.

По такъв начин, последният етап на поправянето се осъществява не просто заедно с народите, а с тяхна помощ, с тяхната поддръжка, ”на техните плещи”.

От урока по ”Предисловие към книгата Зоар”, 09.04.2013

[104610]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

”Учението за Десетте Сфирот”, ч.1, ”Въпроси и отговори за смисъла на термините”.

Въпрос 14: Какво е това разпространение на светлината (итпаштут)?

Светлината, излизаща от същността на Твореца и влизаща в творението, се нарича „разпространяваща се” светлина. Всъщност това не влияе на висшата светлина, подобно на запалването на една свещ от друга, което не нанася вреда на първата свещ, а се нарича така само заради възприятието на самото творение.

Не съществуват никакви различни светлини, намиращи се в Твореца или в творението. Светлината сама по себе си въобще не съществува. Светлина се нарича впечатлението на творението от вече намиращото се в него от по-рано напълване.

И когато то изведнъж започва да усеща това напълване по някакъв определен начин, се смята, че в него влиза светлина. Светлината ни свети толкова, колкото ние реагираме на нея – в мярата на нашите способности да я усетим. А ако не сме способни на това, то се смята, че в нас няма светлина и светлината гасне и си заминава.

Става дума за светлините, които сякаш влизат и излизат, за светлините, които ”разлюляват” съсъдите, извършват някакви действия. Но всъщност светлината не променя своето въздействие върху желанието. Самите желания са така организирани, че в тях постоянно се променят информационните гени (решимот) на фона на постоянната светлина. И затова желанието, съсъдът реагира по различен начин и усеща сякаш светлината протича през него, променя се, възбужда се, излиза извън него.

Всичко това е следствие на нашето неправилно възприемане на реалността, което ще ни съпровожда до самия край на поправянето (Гмар тикун). Винаги ще ни се струва, че промените стават някъде навън. Точно така, както си представяме този свят намиращ се някъде извън нас – независимо, че той е вътре в нас.

Точно така е и по отношение на светлината – ние казваме, че сякаш светлината действа извън нас, вместо да кажем, че в нас работят информационните гении, които през цялото време се променят, един след друг. И благодарение на тези нови гени аз усещам светлината – т.е. реагирам на нея по новому.

А в самата светлина не стават никакви промени, тя е съвършено непроменяща се. Няма разлагане на 5 или 10 светлини, влизане или излизане – всичко това съществува единствено във възприятието на съсъда, от мярката на неговите впечатления, които го напълват. Това усещане на творението за напълване се нарича ”светлина”. Става дума единствено за материята и формата, облечена в материята. Материята – това е желанието да се насладиш. А формата, облечена в материя, ние наричаме ”светлина”, ”свойства”. Освен за тези две понятия, за друго не говорим – нито за абстрактната форма, нито за същността.

Тоест светлината – това е впечатлението на съсъда от някакво неизвестно напълване. А откъде съсъда знае, че в него има нещо? По резултатите…

Така е и в нашия свят, ако аз изведнъж вдигна температура, отивам на доктор и той ми казва, че в мен има някакъв вирус. Но откъде той знае какво ми е? Той се ръководи от външните симптоми, които му показват вътрешното състояние, т.е. вътрешните процеси.

От урок по ”Учението за десетте Сфирот”, 20.06.2011

[46732]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Ние се намираме вътре в екран, на който се изобразяват нашите свойства. И ако те са егоистични, то, съответно, се изобразяват пред нас нашите желания за наслаждение на нивата (величините 0-1-2-3-4) на неживо, растително, животинско и „човек” – и ние ги виждаме като обкръжаващия нас, наш свят.

Значи, видимата и усещаната от мен реалност, в която аз живея, – това е отпечатък, изображение на това (на желанията и на мислите), което е вътре в мен .

Ако аз, в добавка към своята обща природа – свойството за получаване, придобия духовна природа – свойството за отдаване, то, като на екран на компютър, ми се отваря още един прозорец, в който аз виждам висшия свят – силите на своята душа. И сега аз разпознавам, че видяното от мен в първия прозорец, се явява проекция на моите получаващи сили, а във втория прозорец аз рисувам формата на своето съединяване с останалите хора заради отдаване.

В тази степен, в която аз съм способен да се съединя с останалите, макар поне на нивото „не прави на другия това, което е ненавистно за теб”, в тази степен аз ще мога да разпозная духовния свят. И сега всичко зависи от моя разчет, как аз всеки път се пробуждам, за да пренеса реалността от материалния свят в духовния.

А най-съвършеното духовно състояние – това е „Пурим”, от думата „пур” – жребий – в него моите желания са поправени, аз съм се обединил с всички души, напълвайки своята с висшата светлина, съгласно закона за подобие на свойствата.

Пурим – това е празнуване на крайното поправяне. И, отбелязвайки този празник, ние сякаш привличаме от това поправено състояние, в което искаме да се включим,  поправящата и съединяващата ни сила.

Обичаят да се слагат маски да се обличат характерни костюми в този ден е дошъл до нас, защото Аман (егоистичното желание) се облича в дрехата на Мордехай (алтруистичното желание) – и ние можем да получим в големите желания на Аман, светлината от свойството Мордехай.

Затова на празника Пурим съществува обичай да се ядат сладки с триъгълна форма, наречени „Джобовете на Аман”, защото джобът символизира желанието за получаване.

Необходимо ни е да получим от Аман тези желания и с помощта на Мордехай, посредством светлината хасадим, свойството за отдаване, да ги поправим с намерение за отдаване. И тогава ние можем да получим светлината хохма – разкриването на Твореца, т.е. състоянието на крайно поправяне.

От лекция в аудиторията „Кабала за народа“, 15.03.2011

[38552]

Filed under: Духовна работа - Няма коментари→

Задачата ни е да се издигнем заедно по духовните стъпала, за да съединим в себе си поправените желания, напълнени със светлината. И когато световната група на „стремящите се към Твореца” (Исра-ел) се напълни с Неговото знание, то „ще се излее зад границите на Израел” и ще напълни „народите на света” .

Тоест всички наши групи по света, всички онези, които притежават точка в сърцето и се стремят към разкриване на духовното, трябва да се съединят помежду си и да постигнат състояние, при което духовните им постижения ще станат толкова мощни, че ще препълнят техния съсъд (желание) и ще се разплискат в желанията на „народите на света”. Това се нарича „да донесат светлина на всички народи” и да станат „свещенослужители на Твореца” (мамлехет коаним).

Разбира се, светът трябва да бъде подготвен за това чрез разпространяване на знанието кабала в такъв вид, в какъвто хората са готови да го приемат. Но най-важното „разпространяване на кабала в народа” става отвътре – неосъзнато за самите хора. Защото те нямат възможност да я усвоят осъзнато, както го правят онези, които активно я изучават.

Но хората ще започнат да усещат отвътре влиянието на светлината, която ни напълва. Ще почувстват, че в нас има някакво напълване, от което те също ще започнат да получават макар и малко осветяване – и тогава ще се присъединят към нашата група. По този повод, пророците са казали, че „народите на света ще вземат синовете и дъщерите на Исраел на своите плещи и ще ги пренесат в Йерусалим” („ира шлема”, тоест „съвършеният град”, „съвършеният трепет” пред Твореца).

Затова, заради разпространението на кабала, трябва преди всичко да се погрижим за своето собствено поправяне и напълване. И не защото на нас самите ни се иска да го получим, а защото тогава ще можем да донесем светлина на целия свят и по този начин ще доставим удоволствие на Твореца.

Формулата е такава: необходимо е да поправим себе си, за да прокараме светлината към всички останали души и да ги доведем до окончателното поправяне, като по този начин изпълняваме своята мисия с цел да доставим наслаждение на Твореца.

Всички останали души не са способни сами да се поправят, а само с помощта на душите „Исра-ел”, в които се пробужда желанието за поправяне. Само такива души са способни самостоятелно да се поправят и след това да станат проводници на светлината за всички други народи. Тоест те трябва да присъединят към себе си всички останали души – както Галгалта ве-Ейнаим присъединява АХА“П. И когато се образува такъв пълен, цялостен съсъд (желание, кли), в него може да се засели Творецът – висшата светлина да напълни тези желания.

Точно по този начин трябва да разглеждаме собственото си поправяне – не да го желаем за самите себе си, а чрез поправянето на народите на света, да се стремим да доставим удоволствие на Твореца.

От урока по статията „Предисловие към Паним Меирот“, 22.02.2011

[36091]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Разпространение на методиката - Няма коментари→

Сблъсквайки се с нещо противоположно, ние възприемаме тези събития по най-грубия начин: светлината въздейства на най-голямото желание. А когато започнем да размишляваме какво и защо се е случило, тогава работим в най-светлото желание. Излиза, че има разлика между въздействието на светлината върху желанието (колкото повече са противоположни, толкова по-голямо е въздействието) и как го възприемаме, което става според принципа за близостта, според възможността да се разберат помежду си.

Например, някой те е наругал. Ти си се обидил от цялата дълбочина на душата си – егоизмът ти е наранен, и в своето най-ниско желание си почувствал противоположността между вас. След това включваш разума, започваш да анализираш и малко да се приближаваш към него – в нещо да го разбираш, съгласявайки се и дори съединявайки се.

Мястото, където мога да разбера нещо противоположно, се смята за по-светло, по-високо. Обратната взаимовръзка на светлината и келим ще ни обърква, докато не почувстваме излизането и влизането на светлината в себе си – как става това спрямо изменението на авиюта. А дотогава, трябва да се отнасяме към това явление като към особено средство (сгула) за привличане на светлината, което е по-важно от знанията.

Това не означава, че не трябва да полагаме усилия да разбирем какво учим, смятайки, че най-важно е намерението. Не, намерението трябва да бъде свързано с умственото усилие и то се проявява по специален начин по време на ученето.

Защото всичко, за което говорим – авиют, парцуф, светлина – се случва само в намерението. Нищо не се променя, освен намерението, а всичко, което става долу е резултат от неговото въздействие. Строежът на душата, кли, което създаваме, получаваната в него светлина – всичко това е само намерение, и затова трябва да бъде свързано с всички части на науката, като наука за намерението.

Не е важно колко ще знаеш – важно е усилието. Затова няма значение какъв точно материал изучаваме. Усилието се състои в това, да се свържем с материала и да намерим в него своите вътрешни състояния.

Има ли в теб Малхут на Безкрайността? Намираш ли се в Окончателното поправяне? Получаваш ли НАРАНХАЙ? Да! Къде е това? Скрито е в моя вътрешен парцуф. Именно за него става дума!

От урока по „Учение за Десетте Сфирот”, 10.12.2010

[35126]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Въпрос: Човек, който достига до правилното поправяне, завършва ли своето материално прераждане (Гилгулим)? Той чувства ли удовлетворение или иска да продължи да се преражда?

Отговор: Аз бих поставил въпроса различно. Ти пристигаш в духовния свят, преминаваш махсом и виждаш до каква степен можеш да отдаваш на другите и колко много още трябва да направиш в този свят, но внезапно чуваш: „Не, не трябва; ти си съвършен и вечен и не ще се върнеш обратно в този низък свят!” Но това е момента, когато наистина можеш да действаш в отдаване и да помогнеш на другите на пътя на поправянето. Ще пропуснеш ли това? Кой свят е по-добър? Ще поживеем и ще видим!

От лекцията в аудиторията „Кабала на народа”, 19.10.2010

[24400]

Filed under: Духовна работа - Няма коментари→

Въпрос: Ние говорим за общо поправяне. Но в групата има хора с голям опит, изучаващи кабала вече 10-15 години, а има такива, които идват едва сега и желаят да станат част от групата.

Как те могат да запълнят тази голяма разлика, създадена от годините учене, за да се обединят с напредналите хора в една група?

Отговор: Всеки човек, идвайки в групата, получава от нея толкова, колкото влага в нея. Ако тук седяха раби Шимон и неговите ученици, достигнали крайното поправяне, ти можеш да получиш от тях само според размера на усилията които си вложил.

Това не зависи от висотата на другарите в групата, а от твоето отношение. Ти не можеш да пиеш от източника на безкрайна висота, ти получаваш от него точно в съответствие на подобието на твоите свойства с неговите!

Пред теб е винаги безкрайността, но колко ще получиш от нея? През малка дупчица, капка по капка. Защо? Защото ти не можеш да направиш по-голям отвор (некев), в теб няма желание за това (некейва).

Затова няма значение, на какво ниво ще се намира групата. Нима след двеста години хората ще бъдат по-близо към края на изправлението, и на човек, идващ в групата, ще му бъде по-лесно?

– Не, Творецът, висшата система на управление не може да се откаже нито от грам от усилията на човек, защото тези усилия няма да му достигат в крайното изправяне, и то ще бъде незавършено.

На всеки човек ще му е необходимо да извърши всички изправяния. Кога именно ще се пробуди, – това зависи от реда на изправяне на душите в общата система. Но всички ще изпълнят същата работа.

Впоследствие, от Безкрайността, ти ще усетиш, колко идеално са разчетени всички състояния, за всяка душа, в пълно равенство между всички, независимо от това, на каква част от общата душа Адам те принадлежат. Защото всяка душа постига цялата обща душа Адам.

От урока по статията „Любовта към Твореца и творенията”, 06.10.2010

[22736]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Общата душа "Адам" - Няма коментари→

Духовната работа започва винаги като от нулата и ние трябва да разберем това, да се съгласим и да благодарим за новото начало. Човек през цялото време започва по този начин – сякаш до тогава нищо не е било – всичко се изтрива.

Нуква всеки път се завръща в „девствено състояние” – тоест не остава никакъв жизнен опит, пропада целия контакт с жениха, с Твореца, близостта, това как и колко съм се  приближил до Него.

И не е нужно нищо да влача със себе си от миналото – напротив трябва да се молим да ни се даде да забравим всичко. По-добре да не знам нищо!

Ние в своите егоистични желания не можем да си представим как може човек да иска да се откаже от целия си жизнен опит.

Но никаква премъдрост не ни е нужна! Умът е нужен само за това, да започва всеки път всичко от нулата, на нов лист. И ако сме способни на това, то ние наистина се приближаваме към вярата, към отдаването.

Защото за отдаване не се нуждаем от никакъв разум – само от чисто отношение, което с нищо не се свързва с отминали състояния, в които то несъмнено е било покварено в нещо, тъй като аз все още не съм достигнал Безкрайността и края на поправянето.

Затова Нуква и ЗА след всяко действие се завръщат в своето минимално състояние: точка и 6 сфирот.

Трябва да усвоим това като необходимо условие за напредването ни, стараейки се да го приемем с разбиране, любов и радост – всеки път започвайки наново, от нула.

От урока „Учение за Десетте сфирот”, 19.09.2010

[#21229]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Ако душата на човек вече е достигнала до определена степен в миналото си въплъщение, как става издигането и в сегашното въплъщение ?

Отговор: Човек бързо достига в новия си живот духовното ниво постигнато в миналия му живот и продължава да се издига, нали душата няма възраст и смъртта на тялото никак няма да й се отрази.

Въпрос: Може ли да настъпи следваща духовна степен в сегашния живот, без да има пауза от смъртта?

Отговор: Всеки, в който се е разкрила точката в сърцето, може да достигне своето пълно поправяне, в този живот, без да го напуска и да се връща към следващ кръгооборот.

Въпрос: Как ще придобият висшия дух хора, нищо незнаещи и не посветили се на Кабала? С каква равносметка ще напуснат този свят или те достигат неосъзнато Светлината и доколко?

Отговор: Да придобиеш висшия дух означава да постинеш висшия свят. Това е възможно само чрез екран, антиегоистично свойство, което се появява в нас, вследствие въздействието на висшата поправяща светлина (ОМ), която се проявява само при изучаване на истинските кабалистични източници.

[2306]

Filed under: Блог на Рав Михаел Лайтман, Въпрос-отговор - Няма коментари→