След като животът е игра, как да се научим истински да я играем? Как да се разкрият, да се разпознаят в човека тези скрити качества, скрити възможности, които природата е заложила в него? Какво е това истинска игра без губещи? Може ли играта да стане безкрайна, да не свършва?
[270079]
Човек се състои от две съставни: от „Аз“ и от своето съществуване. Можем да пренебрегнем съществуването, ако предоставим на егоизма си доказателства, че си струва. Виждаме, че светът се променя, изменят се неговите ценности, ставайки все по-малко приземени. Егоизмът се изменя не само количествено, но и качествено, и затова предпочита все по-фино напълване.
А освен това, съществуват много типове хора и всеки получава удоволствие от различни неща: музика, литература, които се смятат за „по-духовни“, отколкото чисто материалните професии. Но по същество, това са просто различни видове материални егоистични напълвания и всички те са равнозначни по отношение на духовното развитие. Разликата е в това, доколко човек предпочита личното занимание пред общото. С това се определя неговото развитие.
През всички времена е имало хора, които са обичали да работят за благото на обществото. Те са вдъхновявали народа за социална революция, предвождали са разни благотворителни движения, помагали са на бедните. Десет процента от цялото човечество чувстват себе си по-издигнати, уважават се, гордеят се със себе си, дори и никой да не знае за някоя тяхна добра постъпка. Това е особен вид егоизъм.
Но вече е невъзможно да се откажем от своето „аз“. Това може да бъде направено само с помощта на светлината, възвръщаща към източника, и то непряко, а по обходен път. Човек влага себе си в обществото, опитва се да се включи в него и тогава чрез това общество, светлината започва да му въздейства и да го променя.
Изменението е възможно само под такава форма. Това е особен патент, тъй като в действителност не искаме това да се случи. Невъзможно е това да се желае сериозно, но тъй като все пак сме способни да действаме така, в нас се извършва промяна. Това се нарича „приложил е усилия и е постигнал“. Имаме възможност да приложим определени усилия по включване в групата, уж с желание за отдаване, сякаш заради разкриването на Твореца и за Негово удоволствие.
Всичко това е „сякаш“, но в тази игра има условие, че всички тези усилия влизат в системата не като „уж“, а в действителност – сякаш действително го искаме! И системата започва да ви реагира. Макар човек и да не е молил, да не е питал истински, но изведнъж намира отговор. И намира винаги не това, което е очаквал, затова се нарича „находка“. Тя винаги се разкрива като изненада, внезапно, набързо. Така чрез външното поправяне преминаваме към вътрешното, чрез поправяне на съществуването в реалността поправяме самата реалност.
От урок по статия на Рабаш, 21.04.2013
[105784]
Цялата книга „Зоар“ разказва за разкриването на Твореца от творенията. Кой е Творецът? – Висшите сфирот, в които се облича простата висша светлина, и чрез тези сфирот ние, намиращите се в Малхут, получаваме тяхното въздействие в различни форми. Това въздействие води до разширяване на Малхут и тогава тя, т.е. желанието, се впечатлява от тях.
Ние, в този свят – сме много далечно следствие на тези процеси, които се случват във висшата степен. Но ние също се впечатляваме от висшата светлина, облечена в желанието. Само че започвам да усещам това желание във формата на неживата, растителната, животинската природа и хората. Аз уж виждам тази картина. Всичко това е светлината, действаща вътре в съсъда /кли/, в желанието. Но ми дават да видя нейната проява като театрална постановка, като картина, игра, представена пред мен, макар в действителност да не трябва да виждаме нищо. Защо въобще трябва да виждам, ако не се намирам в правилното желание, не разполагам с екрани, нямам никаква прилика с висшия свят?
Така виждаме също в нашия свят: свалям очилата – и не виждам нищо, слагам едни очила – и виждам на един метър пред себе си, слагам други очила – и виждам на десет метра от себе си. Тоест всичко възприемаме според подобието между това, което е извън мен, и това, което е вътре в мен. Трябва да има някакъв адаптер. Всъщност, основният закон на природата е във връзката между нейните части – това е законът за подобието по свойства. Ако има два обекта, според степента на общото между тях, те са във връзка, във взаимно влияние, получават впечатление един от друг. Трябва да има подобие, в противен случай те няма да се възприемат помежду си.
Пребивавам само в желание за наслаждение. И има Висша светлина. Желанието за наслаждение не е предназначено да получи каквато и да е от Висшата светлина, да изпитва нейното влияние, то само е разделено от нея. Така трябва да бъде. Дори тъмнината не би трябвало да усещаме. Но е бил създаден някакъв спектакъл, илюзорна картина, наречена „този свят“ – най-вътрешната сфера от всички духовни сфери. В тази сфера желанието за наслаждение е разделено от духовното, от светлината, от тъмнината, от всичко, усеща себе си съществуващо.
Сега сме в това състояние, защото това е отпечатък на целия духовен свят. Така че тук са ни дали игра: опитваме се, опитваме – и в резултат достигаме до духовното. Защо? Нашите усилия не струват нищо, с изключение на това, че прилагам усилие. Трябва да влагам сили – и противно на тях пробуждам за себе си отдалеч, отвън, светлината, възвръщаща към източника.
Но в действителност, нашият свят няма нищо общо с духовния свят. Затова целият ни напредък се извършва по такъв начин, че не сме във връзка, че не знаем и не разбираме. Само че, какво трябва да направим? – Да предприемеш действия, които кабалистите ти казват, за да се пробуди светлината, възвръщаща към източника. Ако я привлечеш към себе си – ще ти помогне, ако не я привлечеш – няма. С разума си никога няма да я събудиш. Възможно е само по един начин – ако се склониш пред групата, която ще стане твое обкръжение. От цялата тази сфера, наречена „този свят“, на теб са ти предоставили група. Ако работиш правилно с нея, ще излезеш от тази сфера във висшия свят, в противен случай – не.
От урока по книгата „Зоар“, 09.10.2012
[89849]
Въпрос: Когато разигравам сцена пред другаря си, стараейки се да възвися целта в неговите очи, трябва ли да се ръководя от собствените си ориентири или тъкмо обратното, от неговите свойства?
Отговор: Какво общо имат тук твоите ориентири? Трябва да се има предвид само другаря. Когато майката се грижи за малкото си, за какво мисли тя: за своите предпочитания или за онова, което ще е добро за него?
Играейки пред другаря си, го насочвам към великата цел. Разбира се, че не преувеличавам, а от цялото си сърце, с нежност се старая да му предам въодушевлението от духовния път. И с това се въодушевявам, залъгвам сам себе си, сякаш наистина искам това.
Като резултат, ми добавят авиют, ”дълбочина” на желанието – и изведнъж падам. Но това падение е следствие от вложеното старание, сам съм го предизвикал и това е огромна крачка напред.
Има падения, просто причакващи ме на пътя. Но има и такива падения, които идват след целенасочени усилия от моя страна. Те са други и аз ги възприемам по друг начин, тъй като моите съсъди – желания са вече готови за това. От себе си съм направил нещо доста високо, по нов начин съм се обрисувал в опита си да се сравня с духовното стъпало. Въодушевявам от отдаването, съдя за всички по техните заслуги, оправдавам Твореца, своето минало и настояще.
Сам ”раздувам” всички тези неща, помагам на другарите, устремявам се към поръчителство, дишам с това – и внезапно получавам падение в създадените от мен съсъди. И нека те да не са истински, нека само да съм играл, но благодарение на моя ”спектакъл”, благодарение на ”реквизита”, който съм използвал, ми добавят авиют.
Фактически, съм спечелил висшата форма – изпреварил съм събитията и сякаш съм я създал самостоятелно, а Творецът само е добавил към нея ”материала”, желанието. Устремявайки се напред, сякаш предварително съм формирал от себе си възрастния – Творецът само се е съгласил с мен и е запълнил тези очертания, този ”мехур”, който съм създал. В ефирния контур на духовното тяло Той е впръскал ”плът” – материала на желанието. И сега вече пребивавам в много по-високо състояние. По този начин напредвам по пътя – с помощта на въображението.
Разбира се, че всичко е малко по-сложно. Аз не правя бърз рисунък, който ”оцветява” Твореца. Но това е добро средство за напредък.
И още нещо: всъщност играейки пред другарите си, формирам Твореца, бъдещото състояние за отдаване. Тъй като не мога да си представя Твореца по-високо от мен, на много по-високо стъпало. За мен това е едно и също: да си представям себе си като по-добър или като Него.
От урок по ”Учение за Десетте Сфирот”, 10.10.2012
[89954]