Създаването на духовно кли е за сметка на приближаването към другарите. А такова сближаване е възможно само по пътя на самоотмяната, да приема от тях това, с което не съм съгласен. Аз се включвам в групата, прекланям се пред нея, вместо да привличам групата към своята гледна точка. В това е цялата работа.

Ако действително искам да се приближа към центъра на групата, в който се крие Твореца от мен, то трябва да търся проблеми и трудности, които да мога да преодолея, за да се съединя с другарите. Подаръкът ми за групата е моето сърдечно и душевно участие с вяра над знанието.

Присъединявам се към другарите си независимо от моето несъгласие. И тогава виждам, че всичко е предварително подготвоено и няма кого, освен себе си, да поправям. Всички вече са включени в общата душа и само аз, Малхут, трябва да поправя отношението си към тях. Тогава ще разкрия строежа на общата душа с нейното напълване, с Творецът, който се намира в нея.

Всичко е благодарение на това, че поправям себе си против моето желание, като правя подаръци на другарите си или групата с това, че отменяйки себе си, се присъединявам към тях. Аз не искам и това нежелание остава в мен като дълбочина на егоизма (авиют), но го правя независимо от нежеланието си, против егоизма и така правя съкращение, екран и включвам моята Малхут в деветте първи сфирот.

Деветте първи сфирот са свойствата на другарите, които са ми дадени за работа и самоотмяна, за да съкратя егоизма си и да съм готов да отдавам, да помагам, поддържайки ги във всичко. В крайна сметка откривам, че всички вече са поправени и са обвивки на Твореца, който ми е устроил всичко това, за да ми помогне да развия в себе си любов и да Го разкрия.

От сутрешния урок 15.10.2018

[234925]

Filed under: Блог на Рав Михаел Лайтман, Духовна работа, Духовна работа в група - Няма коментари→

Въпрос: Ако аз се поправя дотолкова, че да мога да обичам съпруга си без никакви условия, какъвто е, ще виждам ли неговите недостатъци?

Отговор: Ако моля висшата сила да ме поправи и да ми помогне да видя моя съпруг без никакви условия, то го виждам абсолютно поправен. Това се нарича „Любовта ще покрие всички престъпления”.

Така майката не вижда недостатъците на своето дете, то е най-доброто, най-умното, най-красивото за нея.

Въпрос: Тоест, аз се издигам над своето недоволство от някакво качество на съпруга ми, моля се да поправя своето отношение на любов, и тогава то изведнъж ми се вижда добро?

Отговор: Само по този път може да се достигне до любовта, чрез поправяне на самия себе си. Не се опитвам да не забелязвам недостатъците на партньора, заблуждавайки себе си, а се издигам над тях. Искам да го обичам такъв, какъвто е.

Но поправянето трябва да започне от любовта към приятелите. Докато не започнем да поправяме отношенията между всички нас, не можем да поправим отношенията в семейството. Затова институцията на семейството се разрушава и продължава да се руши все повече.

Реплика: Но хората търсят романтична любов, а не любовта към приятелите.

Отговор: Това е защото хората търсят материалната, егоистична любов, която никога няма да намерят. Любовта съществува само над егоизма и е необходимо да се търси единствено вътре в самия себе си.

Няма нужда да търсим привлекателен обект за любовта. В мига, в който разберем какво е истинска любов, трябва да търсим партньор, който също разбира как да я постигне.

И тогава не е важно дали външността един на друг ни харесва. Мога дори да отида при някой мъдър човек и да му кажа за своето желание за женитба, за да ми намери той подходящ мъж, с когото мога да построя правилното семейство.

Такива съпрузи искат да намерят любовта, която е по-висша от тях. И затова те не се вълнуват нито от лицето на партньора, нито от характера му, а само от неговата готовност да изгради отношения на взаимна любов, която е над всички недостатъци. Те разбират, че всеки е длъжен да поправи себе си и в тази степен на поправяне, се сближават и съединяват.

От 601-та беседа за нов живот, 30.07.2015

[164074]

Filed under: Възпитание, Деца, Мъжът и жената - Няма коментари→

Въпрос: Защо децата играят така естествено и истински, а за възрастните играта е лъжа?

Отговор: Защото ние, възрастните, сме свикнали да живеем в лъжа: нашият живот е лъжа и играта ни е лъжа. Това не е престъпление, а просто такава е нашата природа. Играта винаги е измислица, а не истина, понеже аз не играя самия себе си, а този, който искам да бъда.

Без игри не можем да се развиваме. Децата възприемат всяка игра като чиста истина и затова се развиват и растат. Ако ние с цялото си сърце се включим в играта, като деца, не бихме могли да излезем от нея и така оставаме в нея.

Именно това средство използва науката Кабала. На мен ми казват: ”Ти трябва да обичаш ближния и вътре в тази любов ще започнеш да усещаш Твореца! Ето ти група от десет човека, започнете да организирате помежду си такива отношения, в които като че ли всеки от вас обича останалите. Трябва да създадете между вас такава атмосфера, вътре в която всеки ще изчезне, ще се разтвори в любовта към другите”.

Аз играя на любов към другите отново и отново, връщайки се към нея хиляди пъти всеки ден, докато не се включа в нея в такава степен, че да се разтворя вътре в тази любов и обединение. И тогава ще стигна до разкриване на Твореца. Включвайки се в любовта, се включвам в Твореца.

Това престава да бъде просто игра, а става играта на моя живот. Но първоначално аз я играя изкуствено: преструвам се, че обичам приятелите и се отменям пред тях без никакво желание. Насилвам себе си в това, убеждавайки се, че съм длъжен да играя на любов, дори и изобщо да не я чувствам.

Но след това изведнъж идва чувството и топлото отношение. Другите ми въздействат със своя пример и предполагаема любов. Аз виждам как те са предани на тази любов и мен ме е срам, че не мога да им отвърна със същото. Упреквам се и отново и отново се заставям да обичам другите.

Но когато така отменям себе си, изведнъж започвам да виждам как постепенно изчезват всички материални предмети наоколо: масата, столовете, стените. Всичко това изчезва от моите органи на възприятие и остава само едно, усещано от мен чувство – чувството на любов. И аз сам изчезвам, продавам себе си в робство на това чувство. Нищо повече не остава, освен това усещане извън мен, понеже моето „аз” изчезва.

„Аз”- това е моят егоизъм, който престава да съществува и тогава започвам да усещам как всичко се изпълва с висшата сила, Твореца. Тъй като съм отменил себе си, сега мога да усещам Него. Анулирал съм своя егоизъм и съм получил свойството на висшата сила, свойството на отдаването. Ето това е истинската игра.

От програмата „Глави на Тора със Шмуел Виложни“, 02.02.2015

[153855]

Filed under: Десятка, Духовна работа, Духовна работа в група - Няма коментари→

Въпрос: Всички духовни практики говорят за някаква особена точка в духовното развитие на човека, работещ над себе си, когато той изведнъж получава озарение, сякаш пред него се разкрива нова реалност, по-съвършена и просторна.

Това е състояние на висшето, възвишено осъзнаване, както го наричат, „просветление”. Изглежда човек преминава някакво радикално вътрешно изменение, което му позволява да преживее състояние на озарение. Каква е тази преломна точка? Преживява ли нещо подобно човек, който се занимава с кабала?

Отговор: Науката кабала е методика, предназначена за такова „просветление”. Човекът изучава условията, които подпомагат духовното развитие според науката кабала и влиза в такова обкръжение, което му помага правилно да се организира. Той започва да проверява върху себе си методите, които дотогава е изучавал на теория.

Отначало просто чете и се опитва да разбере без всякаква реализация на практика. Но след това, започва практически да работи с този метод: съкращава своето егоистично желание, отдава на обществото, готов е да се съедини с приятелите си. Такова състояние не се достига изведнъж, изисква се време.

Човекът започва да усеща внезапни подеми и падения. Отначало това се изразява просто в приповдигнато настроение, въодушевление, вътрешни преживявания. Това е подобно на възторга на обикновения човек, който се е вдъхновил от победата на любимия си футболен отбор като шампион или от внезапна голяма печалба. А след това изведнъж рязко падат неговите акции на борсата и той изпада в отчаяние.

Но засега това още не е духовно озарение. Човекът напредва, учи се. Той започва да разбира от какво зависи неговото напредване: от съединяването му с другите и се отменя пред по-високото ниво, т.е. пред отдаването и любовта към ближния. А освен това, чрез обществото, в което се учи, иска да въздейства на всички останали, на целия свят.

Ако човек така организира своите занимания, обкръжението за своята вътрешна духовна работа, тогава в него ще се извършват по-съществени изменения. По време на подемите и паденията започва да преживява много необикновени събития, а не просто смяна на настроенията.

Изведнъж усеща как върху света се спуска хубав облак, целият изпълнен със силата на любовта, на съединението. А след това облакът се изпарява.

Въпрос: Това някакви особени мигове, които човекът преживява ли са?

Отговор: Такова усещане може да продължи до няколко дни, но след това изчезва. Човек няма власт над него: нито за появяването му, нито за изчезването му. Очевидно е, че никакъв облак не се спуска отгоре, а се разкрива вътре в човека на мястото, където се намира.

От 513-а беседа за новия живот, 29.01.2015

[153742]

Filed under: Духовна работа, Кабала - Няма коментари→

Светът и така задължително ще достигне до своето, отрано набелязано крайно добро състояние, но в програмата за управление на природата има възможност да се достигне до това състояние, не чрез силата на страданията, а като заставяме сами себе си, съзнателно.

Наистина, в такъв случай ние сме длъжни да вървим пред природата си, егоизма си, към намерението във всички действия да преследваме целта заради другите, отдаването.

Това не е възможно, тъй като нашата природа е единствено егоизмът, желанието във всичко да действаме само заради себе си. Но за да ни позволи да поправим природата си, дори като се намираме в нея, ни е даден този свят, в който можем да действаме като залъгваме своя егоизъм.

Можем да даваме на другарите си, макар нашите намерения винаги да остават заради себе си.

Но ако постъпваме така по време на изучаване на състоянието „отдаване, любов заради другите“, което е описано в кабалистичните източници, то ще го привлечем върху себе си, ще пробудим в себе си свойството отдаване и любов, наречено висша светлина.

Затова са ни нужни другари, устремени към същата тази цел, и трябва да ги ценим толкова, колкото ни е скъпа самата цел, тъй като без тях няма да я постигнем.

Затова главната ни задача е да сформираме такова обкръжение, което би ни дърпало към добро устремяване напред, вместо да ни тласка отзад чрез страдания, както върви бавно, мъчително, неосъзнато към същата тази цел цялото човечество.

[123035]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - Няма коментари→

Въпрос: Кой може да се счита за истински приятел?

Отговор: „Приятел“ (хавер) произлиза от думата „съединение“ (хибур). Нямам предвид приятелите, които се събират за да поспортуват или да отидат в някой бар и да си прекарат добре. В една кабалистична група приятел се нарича този, с когото се съединявам, за да създадем общо желание помежду си за взаимно отдаване. Така ще разбера какво се нарича алтруистично свойство.

След като разберем какви са характеристиките на свойството отдаване, можем да разширим нашето общо кли, съсъд, и да се задълбочим в него, стремейки се към по-висша сила, вътре в разкритото от нас взаимно отдаване. Този напредък ни свързва заедно, душа с душа! Разкриваме, че принадлежим на една обща система и че нашите души са близки една на друга. Това е съединение на частите на общата душа, затова сме и заедно, затова и висшата сила ни е събрала в група.

Не гледам лицата, кой ми харесва и кой не, от кого трябва да се отдалеча и към кого да се приближа. Приемам всички! Ако той е дошъл, то очевидно е частица от пъзела, която е най-близка до нас. Без него не можем да завършим мозайката. И с всеки дошъл приятел ние все повече и повече съединяваме този пъзел, структурата на общата душа.

Това се нарича приятел, някой, с когото можем да съединим душите си и да завършим общата душа помежду си. След като анулираме своето его, разделящо ни един от друг и пречещо ни да съединим частиците на нашия пъзел, можем да се прилепим един към друг. Това се нарича истински приятел.

Разбира се, преминаваме през подемите и паденията, помагайки си един на друг. Аз разбирам другаря си, чувствам когато пада и има нужда от помощ, а също и когато аз падна и се нуждая от неговата помощ и подкрепа. Всичко е допустимо освен цинизъм по отношение на групата и духовния път. Ако над него се спусне подобен циничен дух, това вече е проблем. Но трудностите по пътя са неизбежни и ги преодоляваме заедно – затова се наричаме приятели.

От урока по статия на Рабаш, 03.07.2013

[111387]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Необходимо ли е да достигнем до ненавист към другарите преди да достигнем до любов? Какво е това ненавист в духовното?

Отговор: Никога не се стремим да достигнем ненавист. В никакъв случай! Нито в семейството, нито в къщи, нито с децата, нито с когото и да било!

Не трябва да се стремим към нищо лошо! Само чрез стремеж към добро можем да разберем истинската си природа. Опитвайки се да заобичаме другаря си, започваме да разкриваме, че го ненавиждаме. Затова на пътя към „възлюби ближния както себе си“ разкриваме големи проблеми. И преодолявайки ги всеки път, изпадаме в ненавист.

Ако искате да узнаете своята природа, трябва да се устремите само към любов, т.е. максимално да се включите в ближния: „От какво се нуждаеш? Какво не ти достига, за да постигнеш целта?“ Стараете се да го тласнете към целта, въпреки че самите вие се стремите към нея. Това не се основава на някакви ваши егоистични изчисления, а именно защото той я желае.

Опитвайки се изкуствено да направите всичко заради ближния, започвате да разкривате, че го ненавиждате: „Защо трябва да му помогна? Как мога да искам той да постигне това? Къде съм аз във всичко това?“. Тук ненавистта се разкрива много бързо и трябва да работим над нея.

Но това първо разкритие на истинска ненавист над усилията, които правим, за да се сближим, е вече истинска духовна ненавист. Това не е както в нашия свят. В нашия свят не се взимат под внимание нито положителните, нито отрицателните емоции.

Всичко, което се намира в нашия свят, се намира в човешкия егоизъм и не се отнася към духовния свят. А работейки над сближаването с другарите в групата, в зависимост от усилията да се сближим, да ги напълним и повдигнем, започваме да виждаме доколко сме противоположни на това – тук се заключава нашата работа. А ненавистта ще се прояви там и тя вече ще бъде духовна. Цялата духовност се постига само над стремежа за обединение. Само и единствено! И положителното и отрицателното.

От урок  №3 преди конгреса в Красноярск, 13.06.2013

[111203]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група - Няма коментари→

Красноярск: урок №3

Въпрос: Казано е: „Възлюби ближния като самия себе си“. Кой e „ближен” за човека с точка в сърцето?

Отговор: По принцип, ближен наричаме всеки случаен в света човек, който e бил чужд за нас, а е станал ближен. За човека с точка в сърцето, съгласно йерархията, ближни са тези, които са с него в една посока, в един път – другари по група. С тях можем да бъдем откровени, можем да се занимаваме за обединение, с взаимна поддръжка, да реализираме духовната система от връзка. Тъй като не сме се озовали случайно в групата – ние се отнасяме към една вътрешна, висша система и затова се събираме заедно. Затова, на първо място, трябва да създадем помежду си такива условия, като ”любов към ближния”.

”Любов към ближния” се определя от това, че аз започвам да усещам желанието на своя другар, неговите потребности, над своите.

Под понятието ”възлюби ближния като себе си” се има предвид ”над себе си, повече от себе си”. Днес аз се обичам повече от всичко останало в света. Това означава, че и към другарите си трябва да се отнасям така, че те да са ми по-важни от мен самия. Това всъщност се явява овладяване на свойството отдаване, когато аз възприемам най-голямото им желание – достигане до целта, разкриването на висшата система – като свое лично разкриване и помагам и на тях. И ако духовността на другарите ми е над моята, в този момент аз постигам разкриването.

Под любов ние не разбираме онова, което е прието да се смята за любов в нашия свят, а разбираме помощта към онези, които се намират редом с нас в един път, за да достигнат своята цел. Любов се нарича напълването на желанието на другия.

От урок №3 преди конгреса в Красноярск, 13.06.2013

[111114]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - Няма коментари→

Трябва да се стремим да виждаме другаря си като най-велик от поколението реално, осезаемо, както се нарича „вътре в знанието“ – защото всъщност наистина е така, а не както ни се представя от нашия егоизъм. Тъй като егоизмът винаги иска да се чувства по-добре, по-удобно и затова той инстинктивно принизява всички наоколо, за да се окаже на висота. За него главното е той самият да властва.

Затова, да приемем мисълта за необходимостта от съединение с другарите като средство за достигане на връзка с Твореца, е възможно само с вяра над знанието, тъй като ние, разбира се, не можем да се видим един друг в истинския ни вид. Само въз основа на този неголям външен критерий – стремежът на човека към една или друга цел, неговата готовност да приеме всички условия, необходими за напредване към тази цел, ние започваме да се отнасяме към него като към другар, като средство за съединение с Твореца.

По такъв външен признак решаваме да започнем работа над своето отношение към този човек. Ако той е готов на съвместна работа, то ние отменяме всички други претенции, които обикновено предявява нашето его, и започваме да се сближаваме с човека, да се съединяваме, за да разкрием осезаемо нашата връзка, а не само с вяра над разума.

Според това, как достигаме истинска, чувствена връзка, ние се приближаваме до построяването на духовен съсъд, в който се разкрива Творецът. Връзката може да възникне над знанието – когато ми се струва, че другарят ми не заслужава, но независимо от това, се свързвам с него. Използвам го като средство, нарича се период на подготовка, когато ценя другарите си не защото ги виждам извисени. Според моите усещания аз съм над тях, но вървя над своите усещания, не се съгласявам с тях и си представям другарите големи.

За да се премине от вяра над знанието в знание, т.е. допълнително да ценя другаря си, трябва да поправя възприятието си. Поправянето се състои в това, че започваме да работим над съединението ни, независимо от обратното мнение. Строим такова общество, в което всеки внушава на останалите усещане за величието на групата и целите.

Работейки заедно, ние привличаме светлината, възвръщаща към източника, и в крайна сметка от вяра над знанието преминаваме вътре в знанието и така се извисяваме все по-нагоре и нагоре. И разбира се, всяка от последните степени е все по-трудна. Отначало другарите ми се струваха, че не са нищо особено: в нещо са лоши, в друго добри. Когато е трябвало да се издигна над знанието, можех с лекота да го направя и да ги приема като равни, съратници по пътя или дори велики хора от поколението. И тяхната цел, и те самите ми се струваха важни.

Но след това става утежняване на сърцето и разкривам множество недостатъци в тях. Става все по-трудно и трудно да ги признавам за велики и да видя зад тях Твореца, да подгрявам себе си така, че никой да не забележи, освен другарите, за да станат те всичко за мен.

Всеки път става все по-трудно и трудно, докато не преодолея тези пречки и не изпълня положената ми мяра. Тогава всичките ми усилия да вървя над знанието преминават в знание, превръщат се в правилен съсъд, в който става първото разкриване на истинското свойство отдаване, т.е. човек се изпълва с усещането за Твореца.

По такъв начин, принципът на вярата над знанието винаги действа между стъпалата при подем от едно на друго. Но при построяването на нашия съсъд, ние трябва максимално да се стремим да го пренесем вътре в знанието.

От урока по статия на Рабаш, 03.06.2013

[109091]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Как да преминем от ”Аз” към ”Ние”? В какво се състои смисълът на това, човек да оправдава управлението на Твореца само тогава, когато се радва не на своите успехи, а на успехите на другарите си?

Отговор: Смисълът е в това, да се прилепиш към другаря и чрез него да започнеш да усещаш действителността. Как мога да проверя своята преданост към другарите? Съдейки по това, че се радвам с тяхната радост и се огорчавам от техния печал, внасяйки тук себе си единствено за да им помогна да постигнат добро състояние.

И тук започвам да разкривам доколко аз в действителност желая обратното: как в мен се разкрива огънят на ненавистта и завистта към тях, доколко не съм способен да им пожелая нищо добро, защото усещам, че откъсвам нещо от себе си.

Тук ми предстои много работа, за да мога с помощта на тези проверки да достигна до правилния извод: че нямам нищо освен другарите, в които живея!

Ако другарят ми има някакъв проблем, то аз работя с него така, както ако имаше преграда, стояща между мен и Твореца. Няма никаква разлика. Там ще имам възможността да отменя своето ”Аз”, а от друга страна, да се почувствам голям спрямо другарите, т.е. да поискам да направя всичко, за да им бъде добре, с една дума, като грижовна майка.

От урок по книгата ”Шамати”, 10. 03.2013

[102406]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→