Не оставяй жива магьосницата! [Тора, Изход, Мишпатим, 22:17]

Човек представлява целият свят, който сякаш се прожектира в него. И ако разглеждаме вътрешния свят на човека, тогава „магьосницата“ не е нищо друго, освен негово свойство. Всеки от нас желае да вярва в нещо. Той влачи след себе си от детството и дори от дълбочините на вековете някакви древни стереотипи, представи, вярвания.

В действителност за всичко това няма място в света. Кабала смята, че светът е абсолютно материален и духовността на света е също толкова материалистична, колкото и светът. Трябва да се отнасяме към нея абсолютно реално. Само с това, което постигаме, можем да работим. Затова трябва да вземаме под внимание само законите, свойствата, които разкриваме.

Кабалистите разкриват по-дълбоки свойства от учените. Те работят с тези свойства, провеждат изпитания, проверка, повторение, анализ, синтез. Всички тези знания се събират заедно през поколенията. Всяко поколение ги проверява и върви по-нататък, разкривайки природата все по-дълбоко и по-дълбоко.

Затова тук нямат място никакви вярвяния и заблуди. И отношението към света съответства на най-главния закон на изследване: „Изследователят няма друго, освен това, което виждат очите му“, т.е. няма никакви други инструменти за постигане. Затова е забранено да се говори за различни вярвания и вяра.

В кабала под вяра се разбира свойството отдаване, когато човек прави усилие, приповдигайки се над егоистичното си свойство получаване, и достига свойството да отдава.

Така че, „магьосницата“ – това е човек, който вярва в противоествените, абсолютно нереалните явления. А ние говорим за реалността, която се повтаря и може да бъде наблюдавана от различни хора в различни епохи, което в такъв случай е чисто научно доказуемо явление, тоест факт. Освен фактите, не се осланяме на нищо друго!

Реплика: А ако някой ви предложи: „Докажете! Покажете!“?

Отговор: Не е възможно нищо нито да се докаже, нито да се покаже. Ако виждам лошо и нямам очила, а ти ми казваш: „Там има шкаф“ – нима мога да ти повярвам? За мен това ще е недоказуемо.

Тоест налага ми се да се сдобия с някакви свойства, с помощта на които ще мога да докажа или да отрека думите ти. В такъв случай това, което чувам, за мен са абсолютно несъществуващи неща. Затова за всеки човек Вселената съществува в този или онзи вид единствено според обема на постигнатото от него.

Въпрос: Значи когато обяснявате нещо на човек, Вие му казвате, че той трябва сам да провери това и не е длъжен да ви вярва?

Отговор: Не, в никакъв случай не му налагам тази картина! Не казвам на човека какво ще постигне, защото сега той все едно няма да види това. Защото той не знае какво представлява шкафът, ако никога не го е виждал. Казвам му по какъв начин може да постигне, да разшири рамките на своето постижение.

Само с това се занимава науката кабала, името на която произхожда от думата „да получа“, „да разширя“, т.е. да получа все по-голяма информация. Тя говори само за създаване на нови средства за постигане вътре в човек, с помощта на които нататък той постига всичко сам.

От ТВ програмата „Тайната на вечната книга“, 27.05.2013

[114693]

Filed under: Духовна работа, Тора - Няма коментари→

Въпрос: Ако кабала е наука, то тогава как можем да съвместим това с вярата над знанието, тъй като вярата сякаш отрича науката?

Отговор: Ние се намираме на земно ниво, където имаме наука, изкуство и т.н. и с тях можем да се развиваме. За какви науки и изкуства може да става дума? Виждаме, че днес всичко сякаш заглъхва, засича, намира се сякаш в задънена улица, в криза. И това продължава вече няколко десетилетия. Може би обикновените хора не забелязват, но учените знаят за това.

Започвайки от нулата, егоизмът достигна своя максимум и спря да се развива (считано в диапазон от 6000 години). За този период ние сме изминали определен исторически път, издигнали сме се на някакво ниво в изкуствата и науката – във всичко, и егоизмът се е амортизирал.

Дори по себе си усещаме, че вече не ни трябва нищо. Днес на нищо вече не обръщаме внимание: престана да ни вълнува космосът и останалите научни изисквания.

Как да преминем на следващото ниво? Следващото ниво е вече друго стъпало и на него също трябва да израстваме, защото и там е възможно да има определен егоизъм, неизвестен за нас, или някакво желание.

Този период трябва да бъде съвършено друг. Ние дори не разбираме какъв. Това е преход към друго измерение.

То е съвсем друго по своите свойства, там действат други сили, други връзки. Подобно е на нашият свят, но в друг, по-особен вид. В него неживата, растителната, животинската и човешката част на природата са свързани помежду си по съвсем други закони – по законите на новото измерение, по законите на така наречения  ”духовен свят”.

Новото измерение се нарича ”духовен свят”, защото в него цари вярата над знанието, т.е. отдаването е над получаването. Целта на материалното съществувание е получаването. А в духовния сят, тъкмо обратното, целта е отдаването.

Как да преминем към тази нова парадигма, където Кетер на нисшото става Малхут на висшето? Как да преминем от егоистичните десет сфирот към десетте алтруистични? – Само в случай, че осъществим операцията ”Вяра над знанието”.

Знание е онова, което съм имал на материално ниво. А вяра е онова, което ще ме ръководи на духовно ниво. Така се издигам. Затова във всички първоизточници е казано, че основното за нас е вярата над знанието.

На практика това означава, че при нас постепенно затихват досегашните ни знания – на нас ни помагат, защото не можем да продължим с досегашните и да се издигнем над тях. Затова след конгреса се случват всякакви падения, добавяне на егоизъм.

А ние трябва въпреки това, заедно с това да се издигнем, да вървим към още по-добра връзка помежду си. Затова трябва да се занимаваме, да се опитваме да се обединим, да разпространяваме – да правим всичко, в името на голямата връзка помежду ни.

В нас трябва да се проявяват съвършено противоположни тенденции: Ние трябва да се задълбочаваме все по-навътре. Нашето световно общество трябва да се съединява все повече и повече. За това трябва да се учим, да разпространяваме, да се образоваме – да правим всичко необходимо. И всичко, за да се съберем отново вътрешно помежду си с такова усещане, като конгресното, само че вече на следващото, много по-високо ниво.

Но какво все още не ни достига? – Не ни достигат действия. Има Исраел, което означава ”Направо към Твореца”. Тоест Исраел е всеки другар, устремен към духовно постижение. И има блок, наричащ се Тора – на арамит ”орайта”, от думата ор (светлина). В понятието „Тора“ влиза групата, обединението, поръчителството (арвут) и т.н. – като цяло, сумата от всички действия под влиянието на обкръжаващата светлина (ор макиф). Това е средство за поправяне. А Творецът, т.е. сливането на всички в Него – е нашата цел. Тъкмо по този път трябва да вървим.

От урок на тема ”Вяра над знанието”, 21.07.2013 

[112960]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Конгреси и събития - Няма коментари→

Как е възможно да ни научат какво е отдаване? За това изначално сме надарени от природата с желание за наслаждение, върху което изучаваме отдаването от неговата противоположност, обратното на него свойство.

Желанието ни за наслаждение се впечатлява от някакво въздействие, предизвикващо в него всевъзможни реакции, което сякаш прави драскотини, дупки, ями, вдлъбнатини в него. Благодарение на това, желанието започва постепенно да чувства, тъй като тези въздействия се различават по големина, характер, между тях съществува специална връзка, която не разбираме.

Внезапно откриваме, че нашето желание за наслаждение е много гъвкаво, изключително дълбоко и сложно и също толкова разнообразни и сложни въздействия достигат до него. Така изучаваме своята същност. И колкото повече научаваме за нея, в действителност опознаваме нейното противоположно свойство, обратния характер. Тъй като нашето обучение се основава на сблъсъка на две противоположни свойства: получаване и отдаване.

Казано е: „Да няма други богове пред теб“, което означава учене, при което именно върху тези други богове изучаваме Твореца и можем да формираме вътре в себе си Неговия образ. Защото всъщност Той няма образ, няма форма, позволяваща ни да си Го представим: какво е това, кой е Той, как да Го разкрия?

Как да разкрия това, което не е възможно да се разкрие?! Затова само за сметка на отрицателните въздействия, негативно възприемани от желанието за наслаждение, постепенно изграждаме обратно отношение, от което започваме да си представяме какво е свойството отдаване. То не може да дойде до нас по никакъв друг начин: нито във фантазиите, нито в чувствата, нито в действие от наша страна, което пряко би съответствало на него.

Всичко става само поради факта, че някаква специална сила, светлина действа във всякакви състояния и предизвиква реакция в нас. Работата ни се състои в това, да включим всичко към тази единна висша сила, да постановим, че освен Нея, няма никой друг. Макар това да среща огромно противопоставяне от страна на желанието ни за наслаждение, защото преди то е смятало, че няма никой освен него. Сега то трябва да се съмнява в това. Едното отменя другото, т.е. възниква спор: кой ще царува?

Тези две твърдения се изключват взаимно: или аз, или Той! Този конфликт е в основата на всички наши състояния. И не трябва да се страхуваме да застанем между тези две враждуващи страни и да оставяме това неразрешимо двувластие, да го понасяме, и не просто да се смирим и предадем, а да постигнем, оправдаем, разберем, да се уподобим на силата на отдаване. Ако човек не избяга от това разбиране, а е в състояние да работи в условията на такова раздвоение, сблъсък на мненията, чувствата, ако не разчита на своя животински разум и не избяга от бойното поле, то получава нов разум и чувства свише. В този случай, той придобива форма, подобна на Твореца.

А преди това е невъзможно да разбере какво е това отдаване. Когато човек най-накрая го постигне, това се нарича спасение от Твореца, божи дар. Този, който приема всички падащи му форми на работа и прекланя глава, без да се ръководи от своя собствен, едва ли не всичко разбиращ и вземащ решения ум – той постига успех. Главното е, както се казва, да не вярваш в себе си до деня на смъртта си, т.е. до смъртта на своя егоизъм. А след нея, вече придобиваш вяра.

От урок по статия от книгата „Шамати“, 11.03.2013

[102425]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Лекция в Рим

Въпрос: Говорейки за кабала, вие привеждате много примери от науката. В Италия е живял известният изобретател Маркони. Той е усъвършенствал първия радиоприемник, така че увеличавайки неговата чувствителност, може да се осъществи връзка на много голямо разстояние. И по-същия начин на нас ни е нужно да увеличим чувствителността на своята душа, която развива връзката с останалите? Тази антена, която обезпечава нашата връзка с Твореца –  това е вярата?

Отговор: Маркони е бил голям учен и при него има много тайни. Той ни е разкрил само малка част от това, което всъщност е открил. Открил е такива вълни, за които не сме знаели до този момент и които леко забулват Земното кълбо, и дори го пронизват напряко. Той е бил особен, гениален човек.

Когато ние излизаме от себе си “навън”, то започваме да усещаме общото енергетично поле, запълващо цялото пространство между нас. Това поле, в частност, е и Бог, Творецът. Ако го усещаш, значи си постигнал Твореца – висшата сила, свързваща всичките души помежду им.

Тогава се получава, че ние, всички заедно, и Той, тази висша сила, мисъл, която се нарича “Замисъл на творението”, ставаме като едно цяло. Поради това човек се нарича “Адам” – тоест “подобен” (доме) на Висшия, на Бога.

Ние достигаме такова състояние, когато просто се включваме в Него – пребиваваме в него със собствено осъзнаване и разбиране. Тази сила, в която се включваме, се нарича сила на вярата.

Вяра – това е сфира Бина (от думата “разбиране” – “авана”). Тоест “да вярваш” – това не означава да закриеш очите си и да вървиш като слепец, вярвайки в това, което някой ти е казал. Не! Вярата е основана на силата отдаване. Ако аз умея да сменям настройката на своя вътрешен “приемник”, то включвайки се на тази вълна, и тази информация, която получавам от нея – се нарича вяра.

От лекцията в Рим, 20.05.2011

[44663]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Конгреси и събития, Творец - Няма коментари→

Въпрос: Какво е това „вяра”, за която говори кабала?

Отговор: Вяра, това е светлината Хасадим, силата на отдаване, Бина, т.е. свойството на Твореца, природата. Ако такова свойство вяра започне да властва над твоето желание за наслаждение, то ти разбираш какво е това отдаване.

Отначало ти трябва да я усещаш, да постигнеш нейния вкус, за да се отпечата той в теб – и тогава ще разбереш какво е това. Струва ти се, че такова съединяване на несъпоставими противоположности е невъзможно. Но намерението за отдаване започва да властва над твоето желание за наслаждение, и то желае да използва себе си заради отдаване.

Такова свойство присъства и в егоистичното желание, което усеща другия като част от самият себе си. И тогава това не се нарича истинско отдаване. Както майката отдаваща на детето не се счита отдаваща, защото природата я заставя да усеща, че детето е част от нея самата. Сякаш то се намира вътре в нея и затова тя отдава на самата себе си. Тя се грижи за него дори повече, отколкото за себе си, защото го усеща като друга част от себе си.

Затова, макар майката и да отдава на своето дете, като на нещо извън себе си, но тя не се счита намираща се на духовна степен и действаща заради отдаване. Това е просто природен инстинкт.

За да започне желанието за наслаждение да действа с намерение за отдаване, към него трябва да дойде висшата светлина, особената сила. И само се говори, че тази сила идва някъде отвън – в действителност, тя се пробужда в самия човек и ражда в него желание да отдава на ближния, любов към него.

„Ближен” е този човек, по отношение на когото аз допреди съм усещал ненавист, отблъскване, дистанция. В мен не е имало чувство, че той се отнася към мен – аз съм го усещал чужд, далечен. И въпреки това, изведнъж в мен се пробужда желание, способност, стремеж да му отдам и да го напълня. Аз искам да се отнасям към него така, както към самия себе си и ми е ясно, че нищо не търся в отговор.

Ако аз очаквам да получа от това наслаждение, то се получава, че аз действам егоистично. Тоест отдаването не трябва да ми носи изгода, обратно то донася страдание, защото за това, за да дам нещо на другия, аз съм длъжен да го отнема от себе си. Но какво тогава ще ме застави да отдавам?

Затова идва особената сила, която се нарича светлина, възвръщаща към Източника. И аз започвам да чувствам, че от една страна – това е страничен за мен човек, и аз бих искам да получавам от него, да взема от него това, което има. Но вместо това, в мен възниква такава сила, която ми дава възможност да му отдавам, без да получавам пряко никакво наслаждение и изгода.

Ако аз незабавно и направо получавах удоволствие от отдаването, то би се считало за егоистично. Но аз по природа не го усещам като своя част и не получавам удоволствие от отдаването на него. Обратното, аз преодолявам своето егоистично желание, което не получава напълване и се опустошава, даже още повече отпреди, и му предавам своите усилия и напълване.

Ако ме попитат: защо правя това?! То аз нямам отговор в моето егоистично желание. Има друг отговор – аз усещам в това величието на Твореца, принадлежност към висшия, аз изпълнявам желанието на Този, който е над мен. Движи ме този по-висок идеал.

Но е невъзможно да се обясни това с думи, защото егоизмът винаги ще преобърне това така, че да получи за себе си някаква компенсация.

От урока по статия от книгата „Шамати“, 29.05.2011

[44245]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

По статията на Рабаш ”Кой е той – който предизвиква молитва”: Когато човек усеща, колко е далече от усещането за важността на духовната работа, то той започва да се пробужда и да мисли, че обезателно трябва да направи неща със себе си, за да не остане в това нищожно състояние до края на живота си.

И тогава той започва да се моли на Твореца, да го доближи до себе си и да му даде мощ свише, както са казали мъдреците: ”Дошлият да се поправи – му помагат”.

Човек знае, че трябва да постигне онова усещане, че Твореца е добър и твори благо и да се прелипи към него. Тоест целта – това е да разкрие Твореца, защото иначе няма да изпълни предназначението си.

Това може да се реализира само за сметка на подобието по свойства и затова на човек му е болно, че той още не е достигнал до вярата, свойството отдаване, с което би могъл да разкрие Твореца и тогава да Му благодари. Т.е. той, не търси това разкритие с егоистическа цел, – а само за да постигне величието на Твореца.

И тогава той вижда, че вътре в него се намират ”народите на света”, които спорят с неговата част ”Исраел” (стремящите се към Твореца), и едните засега, не могат да надделеят над другите, да вземат властта – свойствата за отдаване, не могат да победят свойствата за получаване.

Но човек изобщо, не е господар на мислите и чувствата си, той не властва над чувствата в сърцето и разума. Всяко състояние се формира свише, т.е., не от човека, а от висшата сила, която го поставя в определена ситуация и иска от него някакво действие, реакция на онова, което тя е създала. Това се нарича: ”АЗ – първият”.

Урок по статия на Рабаш, 24.05.2011

[43846]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Фараонът в теб трябва да израсне. Отначало той е малък, що за цар е това? Йосеф чувства, че може да управлява целия свой Египет, с целия свой егоизъм в своя полза. Той предвижда бъдещето и знае, какво трябва да прави. Моето его разцъфва, аз достигам „седемте сити години”.

И даже, когато започнат „седемте гладни години”, все още не чувствам това. Аз продавам своите запаси на Фараона. За мен е изгодно, че на египтяните им е зле – аз ги продавам на Фараона с всичко, което имат. А Исраел в моята страна Гошен въобще не страда – там няма глад.

Вижте как последователно трябва да се разкрият тези състояния в човека, едно след друго – докато той не започне да разбира, че Фараонът – това е неговият ангел на смъртта и нищо не трябва да се прави с него. Тогава той започва да осъзнава, че всичко това идва от същия източник – от Твореца, и Фараонът го приближава към Твореца („приближава” и „принася в жертва” – това е едно и също), все едно ни помага „от противоположното”.

От получаването аз вече не получавам наслаждение, а от отдаването – все още не получавам, и какво ми остава тогава – нямам нито това, нито другото! Това се нарича: „И застенали синовете на Израил от такава работа”. Аз съм излязъл от егоистичното получаване и не виждам в него никаква радост – тези „прекрасни градове” са хубави само за Фараона, а на мен нищо не ми дават. Тоест, аз вече съм отделил себе си от Фараона.

Но тези градове за мен така са и останали бедни – защото нищо не съм получил за тях. Къде е отдаването, постижението – няма нищо. Защото искам отдаването и духовното постижение егоистично! Аз искам да отдавам заради себе си. А как да достигна до чисто, безкористно отдаване?

На мен ми е необходимо да се издигна над тези „бедни градове”, за да не чакам отникъде никаква компенсация за своите действия. И само тогава съм готов да се издигна на степента на вярата, която съвсем не е свързана с моето желание и днешните ми свойства.

Аз не мога сам да достигна това състояние, но на мен ми е необходимо желание да се докосна до него – поне малко да се отделя от мислите за самия себе си. А това е голям проблем. И когато, все пак, идвам до това чрез прекрасните градове за Фараона и нещастни за Исраел, то започвам да разбирам, че е невъзможно да напредна по-нататък – освен, чрез ударите свише. А никога няма да успея да се отделя от своя егоизъм и да забравя за всякаквите последствия от своето отдаване.

А вече мисля за отдаването, но как да не чакам никаква полза за себе си от него? За това са ми необходими истински удари, за да страдам, заедно с Фараона от егоистичното използване на своето отдаване.

Тогава идват египетските наказания, и за сметка на тях, искам да се издигна по-високо от всеки свой собствен интерес, от всяко последствие от своето отдаване за самия себе си. Тоест, започвам да се стремя да отдавам, заради отдаването – в мен се формира потребност да се избавя от своето его. Тези 10 удара ми разкриват образа на това, което се нарича освобождение. Защото, иначе няма да мога да премина в следващото състояние.

Изгнанието и освобождението се определят от недостига и присъствието на Твореца. И трябва да разбера: какво се нарича Творец, за да се прояви Той на мен някак, в моето изгнание и да изляза към освобождението. Нека Той се прояви от страната на своя недостиг, но да има в мен някакво усещане за Него. За това и се случват последните удари.

Когато идва ударът, чувствам, колко е полезен той за мен , защото става много силно разкриване на злото. Но от друга страна, тези удари са много болезнени и преминават през мен като вътрешни, душевни сътресения. Но те много укрепяват човека, точно както солта, която „консервира” месото. Тези удари донасят оздравяване.

От урока по статия от книгата „Шамати“, 11.04.2011

[40340]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Светлината въздейства на нашето желание, подобно на него. Степента на подобие на желанието със светлината, се нарича вяра.

Ако аз чета кабалистични източници с чисто егоистично желание и цел – те няма да ми подействат.

Точката в сърцето – това е разбита точка, тя дърпа човека към духовното, но засега само поради това, че на него му е зле. Той още не се стреми към „Добрият, творящ добро”, към отдаване и любов.

Просто земния живот не носи удовлетворение, бъдещето е тъмно, животът е обезсмислен – всичко това го кара да търси егоистично напълване в „духовното”.

Но светлината не може да подейства на такова желание даже от разстояние. Тя действа на желанието със степента на вярата в него, т.е. стремежът за отдаване.

Вярата се проверява с предаността на човека по пътя и целта, със себепроверка за чистотата на намерението да достигне свойството за отдаване.

Самата вяра, свойството за отдаване, човекът получава свисше, като награда за усилията към това – тогава „нощта” ще изчезне и ще се удостои да види „светлината на деня ”.

Ако човек използва Тората за свое егоистично напълване, тя става за него смъртоносен наркотик.

Т.е. той не е просто „духовно мъртъв ”, но в наркотична смърт – защото си мисли, че това е духовен живот! Той още повече подхранва своя егоизъм и не може да повярва, че живее в лъжа.

Пътят към правдата: ако ние правим всичко заедно, то всеки получава от всички останали такива сили, че може с лекота да изисква въздействието на светлината О”М – и пътят ще стане за него увлекателно приключение. Само да се държим заедно!

Ако ти останеш сам, тутакси пред теб изниква стена! Обединяваш се с другите, за да вървите заедно – стената тутакси пада, и се отваря широк път.

Има или стена, или път, а изборът е – всеки миг да бъдеш сред другарите, или не. Всичко ще направи висшата светлина, ние трябва да изпълним единствено това условие.

От урока по статията „Предисловие към ТЕС ”, 27.05.2010

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Проблемът е в това, че човек винаги се стреми към познание и не може да разбере, че успехът идва само тогава, когато е над  знанието – в духовния съсъд на вярата, отвъд разума. Само там ще се разкрие истинското знание.

Дори изучавайки сега статиите на Рабаш за групата, стараейки се да построим по тези принципи нашето интернет – общество, ние желаем хората, да се занимават колкото се може повече с тях.

А какво ще разберат – това не е толкова важно. Важното е през деня човек да ги прегледа още веднъж.

И нека да се  обърка, да не  разбере нищо, да проклина всичко това и едновременно да го желае – важното е, през цялото време, той да е с прочетеното.

С това той ще привлече светлината, възвръщаща го към източника, която ще промени неговите желания, и тогава той ще разбере!

Разбирането – това не е самата цел! Целта е да извършваме правилните действия, който ще ни приближат към отдаването.

Ние не се учим за да придобием знания – ние се учим как да се променим! Иначе това щеше да е много лесно, както му се иска на нашия егоизъм – да захапе още и висшия духовен свят.

Но цялата Тора (кабала) ни е дадена само за да поправим нашето егоистично начало – тя работи обратно, срещу него.

Не ти да напъхаш ръцете си в духовното, а духовната сила на поправянето влиза в теб. И  ти трябва да желаеш и да чакаш тази поправяща сила. Тя се нарича твоят Машиах.

Разбира се, трябва да се работи с тези статии в групата: да се прави план, да се правят кратки конспекти, да се извеждат закони и определения, принципи, на основата на които ние ще изградим своя устав.

Но главното е самият труд. А резултатът ще е следствие от тази работа, а не просто от разбиране.

Всичко ще зависи от това, доколко ние ще поискаме това да се случи. Това се нарича молитва (МАН) .

Затова работата по статиите се явява необходимост – но работа не за придобиване на знания, а работа за тяхната реализация.

От урока по статия на Рабаш, 14.06.2010

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Творец - Няма коментари→

Колкото финансистите и икономистите да търсят регулатор на нашето сегашно състояние- няма да го намерят. Та нали единственият регулатор на това състояние се заключава в правилото „възлюби ближния като самия себе си“. Такава е единствената форма за правилно участие в глобалната система.
Иначе ти никога няма да пртежаваш свобода на волята и възможност за самостоятелни действия и ще си останеш неживо винтче в жестоката система, задължено да се върти по нейно усмотрение. Но всички това ще правиш не ти – теб ще те въртят всички останали.
За да вземаш решения и да действаш самостоятелно е необходима вяра над знанията и чисто отдаване. С никакви други методи не е възможно да повлияеш на тази система.
И ако така започнат да постъпват всички, ние внезапно ще открием, че всички се издигаме над нашите минали егоистични сметки, когато сме се опитвали да отгатнем как ще действа един, друг, трети – което е напълно невъзможно.
Нали, опитвайки се да разкриеш тази формула и приближавайки се към нея все по-близо и по-близо, ти изведнъж ще преминеш от цифровата система на изчисляване към аналогова. Тоест ти ще престанеш да смяташ 1+1+…, разбивайки целия този кръг на сегменти. И в резултат от това, че изчисляването непрекъснато се усложнява и че сегментите стават все повече, те всички се сливат в общ интеграл – в един общ кръг. Тогава ти вече не си способен да правиш сметка съгласно своята егоистична природа – задължен си да се издигнеш в отдаване. И това е единственото действие, което можеш да направиш.
Както в обикновения интеграл, когато е необходимо да изчисля площ и я разбивам на сегменти, изчислявайки площта на всеки, а след това ги сумирам заедно. И аз правя това разбиване такова, че сегментите се сливат в кръг.

Filed under: Криза, глобализация - Няма коментари→