Ако Творецът, съгласно замисъла си за творението, не беше длъжен да ни издигне на най-високото стъпало на развитието, Той не би създал в нас усещане за разлика между нас и Него. Работата тук не е в разликата между даващия и получаващия. Ясно е, че Творецът е първи, Той е добър и твори добро, Той е Абсолют и Даващият бъдеще, Той ни е създал получаващи ”по принцип”. И разбира се, ние не усещаме никакъв срам, получавайки от Него. Какво срамно има в това да получаваш от Даващия? Нали Той такива ни е създал?

Срамът произтича изключително от създаденото от Твореца чувство за разлика, за разрив между нас и Него, вследствие на което ние започваме да усещаме изкривяване в получаването. Това условие се проектира и върху нашия свят, където ние изпитваме неловкост, получавайки наслаждение от Оня, с когото се намираме в особени отношения, които го поставят по-горе от нас по статут.

И тук също има проблем. В сравнение с духовното, при нас това се случва в обратни форми и предизвиква въпрос: мога ли аз да отстраня срама? В духовното е тъкмо обратното. Моят въпрос е следния: до колко аз мога да увелича срама? Понеже той става за мен инструмент за анализ, средство за осъзнаване на злото.

Както ние разбираме, освен осъзнаване на злото, на нас друго не ни трябва. Всичко останало се осъществява от висшия свят. В какво се състои това зло? Работата не е в това, че аз по природа се явявам получаващ. Не, аз осъзнавам злото, откривайки колко силно се различавам от Твореца по свойства.

И това усещане, това осъзнаване аз много искам да усиля – та нали то ме кара, подтиква към това изискване за поправяне. Такова изискване ние наричаме ”Вратата на сълзите”. Става дума за необходими детайли на възприятието, които се събират в мен, докато аз накрая не закрещя от осъзнаването на злото, нямайки сили да изтърпя разрива между мен и Твореца.

И така, злото не е просто разлика между получаващия и Даващия. Ясно е, че Творецът е Даващ, а аз получаващ. Този ред се запазва на всичките стъпала до края на поправянето и по-късно. Проблемът е в осъзнаването на вътрешното, качествената разлика между моето Аз и Неговото свойство. Това е, което предизвиква в мен срама.

От урока по статията ”Даряването на Тора”, 26.06.2011

[46518]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Какво е това ”усилие” – това мисъл ли е или някакво действие?

Отговор: Усилие – това е вътрешно напрежение, насочено против своето желание. А, ако ти действаш съгласно желанието си, тогава няма да има никакво напрежение. Ти може да прилагаш физически усилия или духовни даже, но егото ти ще ги поддържа.

Усилия – това са висши човешки сили, против егоизма, който се намира в мен. И тогава аз натискам, и натискам, и в крайна сметка се убеждавам, че ми е необходима помощта на Твореца.

Но аз не трябва от самото начало да мисля, че не мога да се справя сам. Аз съм длъжен да започна! А Творецът ще завърши заради мен тази работа. Ако още в началото бъда убеден, че нищо няма да се получи – то никога не ще се помръдна от мястото си.

Затова съм длъжен да започна и да натискам на правилното място, доколкото го разбирам, в правилната посока, към правилната цел. И само в резултат на тази работа аз откривам, че ми е необходим Твореца. А трябва да започна с това, че ”никой не може да ми помогне, освен мен самия”.

В началото няма никой, освен мен. Докато не изразходя всичките си сили, аз не ще почувствам настоящата потребност от Твореца. Към Твореца се обръщат вече от отчаяние. Това се нарича ”пробуждане отдолу” (итарута де-летата), почти ”вратата на сълзите”.

Аз разбирам, че не мога без Твореца, защото в мен няма светлина, нямам сили, за да се съединя сам с другите! Аз не мога да поправя разбиването!

Разбиването – това е напускане на желанията от светлината. Творецът скрива светлината си от съсъда и тя се разпилява на парчета. Сега е нужно да се върне светлината и да засвети с общата сила на отдаването. Само, ако присъства такава обща сила между желанията за наслаждение – тогава тя ги свързва заедно.

Светлината трябва да запълни всички пространства между желанията, както водата запълва всички празни места между камъните, и тогава чрез тази вода те се свързват един с друг. А иначе, кой ги съединява, каква сила, как те могат да бъдат свързани? Необходимо е нещо, което да запълни пространството между тях.

Дистанцията между желанията остава, остава и егоизма, който ги отделя едно от друго. Някога, всички те са били един голям камък. Но после, той се е разбил на множество малки камъни и са се отделили едно от друго. Те така си и остават на разстояние и трябва да прекрачат през него – „сякаш” то не съществува!

Тогава идва висшата светлина и ги съединява, запълвайки цялата празнота, сякаш вода между камъните. Желанията се оказват свързани едно с друго, потопени в една вода, в една и съща светлина.

Получава се, че сега между нас се намира Творецът! Ние разкриваме между нас цялата сила на светлината, Неговото присъствие – защото водата се намира между камъните и запълва същия този обем, който трябва да бъде запълнен с тях. Камъните са се раздалечили, увеличавайки обема си 620 пъти и сега водата, светлината (светлината на Тора се нарича ”вода”) е длъжна да им помогне да достигнат същото това качество – „цяла скала”, но в 620 пъти повече!

От урока по писмото на Баал а-Сулам, 18.05.2011

[43389]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Световен конгрес „We!“, Ню-Джърси, урок №8

Въпрос: Какви сили препятстват подема на моята молитва към Вратата на сълзите?

Отговор: Преди всичко, ние няма към кого да се обръщаме, освен към общата сила на групата – там се намира Творецът. ”Вратата на сълзите” означава, че ние разбиваме своя егоизъм и се обединяваме заедно.

Това състояние се нарича ”Врата на сълзите” затова защото, когато го достигнем, не усещаме нито сили, нито желание, нито способност за обединяване. Чак тогава, – ако наистина достигнем такова състояние, ние придобиваме сили да плачем и да се молим, защото сме обединени като съсъди в едно общо желание. От слабостта и безсилието се поражда вик, който се нарича ”сълзи”, и тогава” Вратата” се отваря.

Това се случва само по време на обединение, а обединението изхожда от центъра на групата. Затова не е важно, къде се намирате – в Детройт или някъде на друго място. Състоянието, когато вие искате да се слеете в едно цяло, за да постигнете любовта, но не сте способни на това, се нарича Врата на сълзите.

От 8- мия урок на конгреса ”Wе”, Ню-Джърси, 03.04.2011

[43036]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Рабаш, „Шлавей Сулам”, 1988/89, статия 3, „Разликата между вратите на сълзите и останалите врати„: „Мъдреците са казали: „От деня на разрушаването на Храма, затворени са вратите на молитвата.

Но въпреки, че вратите на молитвата са затворени – не са затворени вратите на сълзите”.

Ние се стремим да се обединим – провеждаме Дни на единството и други мероприятия, за да си изясним какво е обединението. Единството с Твореца се постига чрез единство между творенията, от общото кли, което поправяме, обединявайки се един с друг.

За тази цел е необходимо, правилно да изградим всички съставни, за да може, замисляйки се за условията, посредством които се постига единство с Твореца, човекът точно да ги определи.

Размишлявайки за тях, той започва да прави вътрешен анализ: има ли потребност от единство с Твореца? Проверява – има ли желание да се обедини с другарите, иска ли да се смири пред тях и да ги приеме като най-великите хора на поколението.

Разбира се, тук става дума за духовно, а не за материално обединяване на другарите. Макар, Баал а-Сулам да пише, че е полезно и външно да принизиш себе си пред тях – но ние все още не сме дорасли до това. То само ще внесе изкуственост, ще ни обърка и ще изкриви правилните взаимоотношения.

От крайната цел – сливане с Твореца, – човек разкрива етапите на пътя и проверява средствата. Тогава вижда, доколко му е необходима целта, отвежда ли го тя през вратите на сълзите.

 „Врати на сълзите” означава, че човек много иска да се обедини с другарите, но не е способен да го направи.

В такъв случай, за него няма смисъл да търси по-нататъшен път към единството с Твореца, защото не може да изпълни първото условие. Стоейки пред вратите на сълзите, той трябва само да открие скръбта по желаната цел, за да заплаче истински.

И това зависи от общата работа в групата – от това, доколко човек ще поеме духовната потребност от обкръжението и ще осъзнае, че няма нищо по-важно. Той трябва да усети в себе си изгарящ го огън, заради това, че все още не е постигнал целта, трябва да се разкъсва от напора на желанието и пламъка.

Само обкръжението може да доведе човека до такова състояние. И тогава, неговият вик задължително ще се увенчае с успех – ще доведе до единство с другарите, до едно голямо желание, в което ще се разкрие висшата сила.

Всичко зависи от необходимото желание, от потребността, стремежа, от издигането на МАН, от усещането за недостига на единство в поправянето на онова, което е било разбито. В крайна сметка, всичко се свежда до това.

От урока по статия на Рабаш, 28.12.2010

[31009]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Въпрос: Как мога да мисля за поправянето, което носи книгата „Зоар“, ако изпитвам отрицателни емоции, като ненавист например?

Отговор: Молитвата – това е което чувства сърцето. Ако сега в моето сърце има ненавист, това е моята молитва – „аз искам да се преборя с моя ненавистник”.

За правилното използване на тази сила, която се крие в книгата „Зоар“, в нейното съвместно/групово четене, аз трябва първо да подготвя сърцето си – за да желае същото, което желае и Творецът.

В действителност Творецът отговаря на всяка молитва – желание на нашите сърца. И затова този свят е толкова лош!

Но от друга страна е казано, че Той отговаря само на тази молитва, която е преминала през „вратата на сълзите”. Така, нима Той все пак откликва на всяко желание, даже на мимолетния каприз на детето и на желанията на злодея?

Да, казват кабалистите, разкрили системата на взаимоотношенията между нас и Него. Крадецът, набелязал си обир, грабителят, тръгвайки да граби, и готовият да убива, също искат да преуспеят и тяхната молитва се приема. Защото става дума за желанията Малхут на света Ацилут. А всичко, което е по-ниско от нея, включително нашият свят, принадлежат на нея.

И така, защо говорим, че желанието може да се повдигне в Малхут, а може и да не се повдигне? – Работата е там, че ние правим разграничение на два вида желания:

– Едните са устремени в същото направление, в което е и волята на Твореца. Тогава те се обединяват с висшето желание и се възприемат като изобилие свише.

– Другите не съответстват на волята на Твореца. Те също предизвикват отговор свише, както и положителните желания, но се възприемат като отрицателни желания, отрицателно, като негативна реакция.

Тя поправя човека, водейки го по дългия и труден път на страданието, вместо по краткия и лек път, когато неговото желание и желанието на Твореца съвпадат.

Затова е желателно да се готвим за правилната молитва – и с нея да се обръщаме към книгата „Зоар“. Защото човек не може да седи на урока без някакви желания.

Така или иначе той иска нещо и, ако желанието му е предварително подготвено, устремено в нужната посока, то, четейки „Зоар“, той напредва леко и бързо.

А, освен това, трябва да помним, че се намираме в група и с нейна помощ усилваме своята молитва. Излиза, че, ако мислите на човек не са насочени към целта, той влиза в  противоречие с групата и още повече усеща негативната реакция свише.

По такъв начин цялата наша работа се заключава в подготовката за урока, в четенето на „Зоар“ и други кабалистични книги. А когато дойдем на урока – вече е трудно нещо да се промени. Защото сърцето на човека вече е настроено на определено желание.

И затова е много, много важно с какви мисли лягам да спя, как се подготвям за урока на сутринта. Тези минути играят решаваща роля. Не трябва да се забравя и за физическата подготовка, за да не заспива отново тялото.

Рабаш пише в статия 36 от Даргот Сулам: Казано е: „Чуващият молитвата”. Защо „молитва” в единствено число? Нима Творецът не чува всички молитви? Работата е там, че ние трябва да отправяме само една молитва – за възстановяване на Шхина от прахта.

Да се молим за възстановяването на Шхина от прахта значи да желаем да разкрием Твореца, свойствата на отдаване и любов към ближния в мен, за да бъда подобен в това на Твореца. Ако всичките си усилия насочваме в една посока, то чукаме на врата, която обезателно ще се отвори.

От урока по книгата „Зоар“. Предисловие, 07.12.2010

[29034]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Музика, Намерение - Няма коментари→