Изисква се много дълго време за това, в противовес на всички свои желания и пориви, човек да убеди себе си в необходимостта да изгражда отношения с другарите. Ще мине много време, докато той си изясни всичко това, и достигне вътрешното съгласие, след много подеми и падения.

Постепенно, чрез опита от всички преминати от него състояния и действия, проверявайки себе си, той започва да разбира, кое за него е добро и кое лошо. Преди е мислел, че добро е, когато получава нови усещания, разбира и чувства повече, смята себе си за уважаван и силен. Но сега постепенно започва да разбира, че всички тези приятни усещания съвсем не служат като признак за духовен напредък. Обратно, те означават, че той все по-дълбоко потъва в своя егоизъм, в желанието да се наслади, в материала на творението.

Отначало той мисли, че напредването се състои в изучаване на теорията, в знаенето на материала. Той “захапва” книгите, стремейки се да ги разбере, и предполага, че по този начин ще може да се приближи към целта. След това той “се хвърля” да разпространява това знание, надявайки се, че ще получи възнаграждение за своите усилия. Опитва се да пробие в различни направления, въртейки се около една, най-важна точка – любов към ближния.

Той тръгва към нея едва, след като не остава друг изход, от пълното отчаяние да постигне нещо със свои сили. Благодарение на светлината, която му проблясва от всички тези действия, той започва да осъзнава и да усеща, че явно входът в духовния свят се отваря именно там, където неговото сърце се съединява със сърцето на другаря.

Чрез тази точка, където сърцата се докосват, аз излизам от своето сърце и прониквам в сърцето на ближния, за да може там – вътре в ближния, да се разкрие това, което се нарича мой духовен свят. И така постъпва всеки от нас в отношението си към другарите.

Изисква се много време, за да се извърши тази работа, защото тя трябва да отиде в сърцето, а не в разума. Разумът става само спомагателен, външен инструмент. Така човек започва да напредва в правилната посока, към най-далечното и омразно състояние от всички, които съществуват в този свят.

Преди той дори не е могъл да си представи, че целта на живота може да се състои в това. Но именно това трябва да достигне, за да стане смисъл на неговия живот съединяването на сърцата на всички обитатели на този свят в едно сърце.

Трябва да се запаси с търпение и по отношение и на самия себе си, и на другарите, преминавайки различни полярни състояния. Всеки изисква свое време и свои форми на развитие, докато накрая не открие, че нямаме друга работа, освен любовта към другарите.

И колкото по-късно човек достигне това осъзнаване, толкова той е по-успешен после. Хората, които са готови веднага да се “хвърлят” в тази работа, обикновено бързо “прегарят”. Това осъзнаване изисква време за адаптация, за откъсване от всички други работи, за да може човек от опита си, и в резултат на положените усилия, да достигне разочарованието. И тогава ще разбере и ще почувства, с помощта на светлината, връщаща към източника, че нищо няма да му помогне освен съединяването. И тогава вече започва неговата работа на правилното място.

А тъй като сме свързани в една обща мрежа с всички обитатели на този свят, то предаваме на всички това усещане и разбиране. Така светът започва да говори за необходимостта от по-голяма връзка между хората, която може да спаси човечеството. По степента на нашата работа над себе си, всички наши усилия, привлечени от нас съгласно закона за подобие със светлината, също така се изплискват във външните съсъди, в цялото човечество и така това знание достига всички.

От урок по статия на Рабаш, 11.10.2012

[90034]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок | Add Comment/Ask Question→

Въпреки че тази взаимовръзка съществува, тя не се е вземала предвид от човечеството през цялата негова история. Причината за това е в нашия егоизъм. В действителност тази взаимовръзка изисква от нас да вземем предвид и законите на природата. И въпреки че те съществуват обективно, могат толкова да ограничат нашия егоизъм, че да ни е по-удобно да не ги забелязваме.

Но днес вече не можем да си позволим да пренебрегнем съществуването на тази взаимовръзка и нейното въздействие върху бъдещето ни. Тъй като все повече се проявява зависимостта между природата и обществото като две части, които са основните елементи на единната система. Освен това, тяхната взаимовръзка не само се засилва и разширява, а става все по-неотложна.

По своята същност природата включва три части – нежива, растителна и животинска, които са контролирани от природата инстинктивно и затова не нарушават единството на природата.

Точно човекът, със своя егоизъм, се откроява от системата на природата. Но именно това отделяне на човека от цялата природа му дава възможност да разбере целостта на природата и своята мисия – съзнателно да включи и себе си, като неразделен елемент в нейната интегрална система.

Единството и взаимозависимостта на природата и обществото се проявяват в наше време, най-вече от 1995 година, въпреки че още през 20-те години на ХХ век великият кабалист Баал а-Сулам заяви, че целият свят представлява едно семейство. Личният егоизъм на всеки се е затворил, сякаш попаднахме в една мрежа, която здраво ни обвързва. По необходимост сме станали напълно зависими един от друг.

Можем да кажем, че и преди сме били взаимозависими, но тази връзка не е била ясно изразена. Но днес, когато човечеството открива себе си като единна интегрална система, то започна да въздейства върху природата със сила, съпоставима и противоположна на силата на самата природа. Нашият общ егоизъм се противопоставя на силата на отдаване и любов на природата. И това се усеща от нас като криза!

Решението за кризата е в нашия доброволен стремеж към подобие с природата, т.е. в изменение на егоистичната ни природа от неоправдана омраза към открита любов. Това е възможно чрез метода на интегралното възпитание, което е Кабала. По принцип цялата Тора е средство за поправяне на човека, както е казано: „Аз създадох егоизма и създадох Тора, защото нейната светлина  връща човека  към доброто“.

[90272]

Filed under: Криза, глобализация | Add Comment/Ask Question→

Изучавайки анатомията на човешкото тяло, все още не сме наясно с връзката между всички негови системи. Да вземем например мозъка: из целия организъм има негови „посланици“, без които той не би могъл да знае какво и как трябва да прави. Така, както и главата на държавата има институт от пълномощни представители и те са нужни за пълноценната му дейност.

Освен това, погрешно вярваме, че „централният микропроцесор“ се намира в главата ни. Но ако се вгледаме, можем да видим че той въобще не съществува в телата ни. При по-внимателно вглеждане човек става „по-ефимерен“: не е ясно, от къде той получава командите, къде е заложена програмата.

В действителност, решаващите данни постъпват от обкръжението – именно то ни води към действие. Надявам се, че в близко бъдеще ще открием това: животът на човек зависи от неговата връзка и готовност за взаимодействие с обкръжението. От тук мозъкът получава команди, които са резултат от това, доколко дадена личност е необходима на общността. И обратно, не получава, ако няма такава необходимост. В тялото ни всяка секунда умират клетки и на тяхно място идват нови.  Така е и в обществото: докато има нужда от теб – си жив, а когато няма – мозъкът получава команда и започват процеси, в резултат на които човек се разделя със своята материална роля.

От 80-та беседа за новия живот, 10.10.2012

[90171]

Filed under: Възпитание на децата, Здраве | Add Comment/Ask Question→

Човек идва в Кабала с много личен въпрос за смисъла на своя живот. Той иска да узнае именно за себе си, защо живее, какво се случва в света около него и това, което трябва да направи, за да разбере случващото се и да контролира собствената си съдба. И му е много трудно да пренесе тези лични, интимни въпроси, идващи от най-дълбоката вътрешна точка, върху други хора и да се свърже с тях в търсенето на отговор.

Това е в пълно противоречие едно с друго: моята вътрешна точка, в която искам да разкрия тайната на моя живот – и обществото, цялото човечество. Бих се съгласил, че ми е нужна връзка с природата, но не мога да приема, че за това трябва да се съединя с някаква група хора и да постигна с тях такава силна връзка, на която по принцип не съм способен, че да ги почувствам по-скъпи от най-близките си роднини и любими хора.

И за това трябва да работя над своето чувство и разум, над всички свои предишни представи. Естествено, че това ми се струва много странно и неразбираемо. Но трябва да разберем, че именно благодарение на това тук се разкрива вход в духовния свят – именно за сметка на това, че любовта към ближния е толкова далечна, ненавистна, противоположна на всичко, което бих искал.

За мен няма нищо по-неприятно и отблъскващо, от необходимостта да се свържа с други, над своето желание и да стана техен слуга. И при това така, че цялата отплата, всички награди да са не за мен, а за тях – всичко остава на тяхна страна. И аз самият, сърцето ми също ще бъде там! А тук, където съм в момента, ще остане само моето празно его.

Много е трудно един начинаещ да разбере това, но с ученето и работата върху себе си постепенно започваме да възприемаме този принцип. Тук има вътрешна логика, която се състои именно в това, че най-мразеното, далечно и нелогично нещо, което съществува в нашия свят – именно то ни представя духовния свят. Чрез него, като през дупка, внезапно отваряща се в стената, можем да преминем от другата страна на граничната преграда, отделяща духовния от този свят.

От урока по статия на Рабаш, 11.10.2012

[90037]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок | Add Comment/Ask Question→

Намираме се вътре в Силата, която се нарича ”Творец” (Боре). По принцип още не постигаме (бо – ре) ”ела и виж” и затова даваме други имена, съгласно текущата ú величина относно разкриването ú от човека.

Намирам се в полето на тази Сила заедно с останалите. От тук възниква и въпросът: Как да пробудим въздействието и? Тъй като в това се състои работата на човек: как пробуждам тази Сила, за да израстна?

Преднамерено сме се спуснали от духовните висоти в това ”нулево състояние”, и сега от мен зависи как ще се изкача обратно. За да се осъществи това, трябва да привлека светлината, възвръщаща ни към Източника. Няма друга Сила, която да ме издигне в духовното. Разполагам само с онова, което съществува на моето стъпало. Творецът ме събужда от сън с първото ”убождане”, а след това трябва да обработя онова, което ме е уболо, с помощта на специалните средства: група, учител, занятия.

И тогава се обръщам с молба към Светлината, която ме е пробудила изначално. Осмислено и осъзнато аз я моля да ми въздейства. Светлината само ме ”убожда” неколкократно, а аз, изхождайки от това, трябва да изработя пълноценно отношение към нея: какво моля от нея, какво въздействие очаквам, какво искам да постигна и т.н. Като цяло си представям как да достигна подобие с Твореца, кой ме ”боде”? Трябва да търся нейната форма, Нейното подобие и да Я моля:

– Искам да съм даващ!

– Как искаш да станеш даващ? И наистина ли точно даващ? В какво ще се състои твоето отдаване?

– Нима не виждаш? Уча, работя в група, занимавам се с разпространение, извършвам всевъзможни действия, и изхождайки от тях моля.

Ако човек не изпълнява действия за обединение – той няма от какво да моли. Действията образуват онази инфраструктура, на базата на която той може да издига своя МАН, своята молитва. Между мен и другарите изграждам този фундамент, от който се издига МАН – ”молитвата на мнозинството”. Сам никога не ми се удава да измоля връзка. Молитва за връзка може да бъде само съвместна, в краен случай от двама заедно.

От урок по статията ”Скриване и разкриване на Твореца”, 04.10.2012

[89508]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Молитва, Намерение | Add Comment/Ask Question→

От 8-мата беседа за новия живот

5 януари 2012 г.

Обкръжете се с доброто

Хайде да поговорим за новото поколение, в което бихме искали да видим продължението на себе си – ако не във всички, то поне в нашите деца. Желаейки им всичко добро, не бихме искали те да живеят в общество на конкуренция, където всеки човек постоянно се отбранява от другите, а страните са в конфликт помежду си, намирайки се в смъртна опасност от атомните бомби, които в изобилие сме подготвили един за друг. Не искаме нашите деца, подобно на нас, да преживеят кризите, които все повече се усилват. Не искаме вечер да не могат да излязат от вкъщи, все едно са в джунгла, пълна с хищници.Не искаме да живеят в нестабилно общество, където никой не знае какво ще се случи след миг, а условията на живот от година на година стават все по-лоши.

За изминалата година (2011) в света рязко се е повишило числото на самоубийствата. Расте числото на разводите и изнасилванията, шири се отчаянието, човек изпитва все по-силен натиск. Усилиха се разрушителните ефекти от стихийните бедствия: цунами, земетресения, изригване на вулкани, урагани, наводнения и т.н. Не трябва да се забравя и за техногенните катастрофи, например, за грандиозния разлив на нефт в Мексиканския залив. Към това може да се добави и растящата статистика на безработицата, насилието в училищата, особените заболявания, алкохолизма, наркоманията…

С времето проблемите в живота ни само нарастват, и миналата година действително се оказа доста трагична. Но ние не обръщаме внимание на тези цифри, загрижени от още по-мащабните заплахи на продоволствената криза и безопасността на света. В някои страни вече избухнаха безпорядъци и революции.

И така, оказахме се в много опасно положение.Но хората забравят за заплахите, не защото те преминават, а защото е невъзможно през цялото време да се мисли за това. По-лесно е да се изключиш от ставащото и просто да плуваш по течението на живота. И все пак, ако сериозно се замислим за това какъв свят подготвяме за следващото поколение, ще се изясни, че този свят е съвършено непригоден за хубав, спокоен, безопасен живот, който ще изпълва човека с удовлетворение, топлота и увереност.

Загубили сме пътя за развитие. Преди се развивахме според ръста на своя егоизъм, който ни е бутал напред в продължение на цялата история. Откривахме нови форми на социалния, икономическия, политическия живот, развивахме науката, техниката. Въобще, много сме направили благодарение на желанието да се развиваме и процъфтяваме. Но, заедно с това, в крайна сметка, сме загубили курса и сме се отучили правилно да използваме възможностите, които имаме на разположение. Човечеството може да се сравни с група хора, загубили се в гората или в пустинята и не знаещи накъде да вървят.

Виждаме, че нашите лидери, официални лица, умни хора, учени, се събират на всевъзможни конференции и срещи на върха, но всъщност, не знаят какво да предприемат. Те нямат никаква програма за заздравяване на своите страни и света като цяло.

И действително, имаме ли перспектива, светлина в края на тунела? До днес нашият егоизъм през цялото време ни е побутвал отзад. Трябва ли и по-нататък да се развиваме по подобен начин, и да видим до какво ще ни доведе? Така можем да стигнем до масов глад и унищожение, до епидемии, до климатични бедствия и екологически катастрофи, Можем ли да изберем друга форма на развитие? Прочети още

Filed under: Интегрално възпитание | Add Comment/Ask Question→

Взаимно включване означава, че всеки се включва към останалите. Съкращавам своето желание, т.е. съществуващите в него форми, и се старая да приема формите, съществуващи в другите. Гледам и виждам как всички около мен получават удоволствие от различни неща. А аз не съм усещал, че всичко това може да ми носи наслада.

Ако човек остава безучастен на уроците, това означава, че той не може да приеме желанията на другите. Виждам, че някои горят от желание, а други заспиват. Всичко зависи от впечатлението, което можем да приемем един от друг. Тъкмо това се нарича взаимно включване. Опитвам се да проникна в другия и да се впечатля от неговото желание.

За тази цел, първо, трябва да принизя себе си, като малко дете, в противен случай не мога да се включа в него – трябва да направя от себе си нула, черната точка на Малхут. Сега мога да вляза в другия и да погледна какво има там вътре. Той се възхищава от нещо и аз искам да се възхищавам заедно с него. И тогава ще мога да попия неговите мисли и желания – всичко каквото има в него.

Ще мога да преформатирам своето желание, което съм съкратил и превърнал в суров материал, и да му предам форма съгласно онази, която съществува в другия човек. Излиза, че копирам върху себе си онова, което има в неговата душа, и сега моята душа получава неговия вътрешен образ.

Отпечатъл съм върху себе си неговото копие, както копират данните от един компютър на друг, от една памет прехвърлена на друга. За това трябва първо да отменя себе си, да освободя в себе си празно място. А след това да вляза в друг, да взема неговите данни и да ги пренеса върху себе си, в моята “памет“. Така моята “памет“ се запълва с неговите данни. Но за това трябва отначало да е празна, готова за приемане на нови данни. Това се нарича взаимно включване.

Какво ще постигна по такъв начин? Имах собствени желания, а сега допълнително имам още и желанията на другия човек. След това ще се присъединя и към някои други желания, а след това, към още нечии желания. В крайна сметка, ще включа в себе си целия свят. Но това ще се случи при условие, че се поставям по-ниско от всички, и тогава ще мога да ги включа към себе си, ставайки по-умен от всички. Израствам и ставам по-голям от всички – благодарение на това, че се смятам за по-малък от всички останали. Така работи това.

От урок по “Учение за Десетте Сфирот“, 09.10.2012

[90099]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок | Add Comment/Ask Question→

Интегрално възпитание

Цикъл беседи на проф. Михаел Лайтман с психолога Анатоли Улянов

От стенограмата на 15-та беседа

26 февруари 2012 г.

Проявата на интегралността на света

Светът все повече проявява своята интегралност и знанията ни за това, науките ни, го потвърждават. Те започват да се свеждат до интегралност, към взаимодействие по между си: химическата физика, физическата химия, биологията, зоологията – всички се смесват заедно.

По принцип, това не са отделни науки, а единна наука за природата. Поради ограничеността ни в постиженията я разделяме по методите на изследванията на физика, химия, биология, зоология и т. н., но това е една природа, само във всичките й взаимодействия.

Винаги сме изучавали частите на природата: механични, биологически, зоологически и прочее. Но в края на научното си развитие и разбиране на природата, изведнъж започваме да разкриваме, че те са взаимосвързани помежду си и вече не можем да ги делим на физика и химия, защото химическите процеси зависят от атомите, от валентността им, от вътрешните им свойства. А това вече отива по-нататък – към големите молекули, към биологическите елементи на природата, а след това още по-нататък – към космическите влияния, към влиянията на космическите излъчвания върху нашия организъм и върху климата. И изведнъж всичко това се оказва толкова взаимосвързано, че никъде не можем да се денем (скрием) от глобалността, която буквално ни ”залива”.

Същото това нещо се случва и в обществото. В продължение на много хилядолетия сме се развивали индивидуално като ”отделен човек” или човек в семейството. Внезапно откриваме себе си като зависими от всички. Семейството се разпада, тоест вече не ни служи като добре организирано, затворено пространство. Затвореното пространство е изчезнало, излязло е извън рамките си и прераства от семейство в народ. Но и понятията ”народ” и ”държава”, по принцип, вече изчезва, защото сме така взаимосвързани помежду си, че всички държави зависят една от друга.

Взаимната връзка, зависимостта един от друг е толкова ясна, силна, задължаваща, че мощта на правителствата намалява, а също и управлението им. Когато правителството зависи още от десетки други правителства, то просто се превръща в административен център и нищо повече.

Тоест виждаме, че светът се превръща в нещо общо, взаимодействащо и взаимоопределящо. И това е главният проблем – взаимодействието ни с него, защото човек, в сравнение с цялата останала природа е най-консервативният, останал елемент на този свят, тъй като в съзнанието си, в подхода към света, не желаем да възприемем интегралността му. В това се и заключава проблема на кризите – големи, нерешени до ден днешен задачи, стоящи пред нас, които не можем да решим имено благодарение на това или в следствие на това.

Ние влязохме в гигантски между континентални, международни обединения: търговски, промишлени, технологически, – и едновременно с това вътре в тях се проявява огромния ни егоизъм, протекционизъм. Всичко това се намира в такова противоречие и противостоене един на друг, че се оказваме в тежка криза. Това е криза на възприятията на човека на интегралния свят в своето индивидуално егоистично съзнание и докато все още не можем да направим нищо с това, кризата ще продължи. Прочети още

Filed under: Интегрално възпитание | Add Comment/Ask Question→

От писмо на Баал а-Сулам № 19: Но не за един път човек става готов за висшето, много високо сливане (зивуг), което се нарича пълно съвкупление, а както е казано: „Само добро и милосърдие ме преследват“. И затова създава възбуда, явяваща се начало на съвкуплението, както е казано: „праведник е и му е зле“…

Творецът възбужда човека, т.е. не го влече напред, а му устройва всякакви трикове, заиграва се с него, сякаш флиртува. Виждаме в природата, че даже в животинския свят съществуват брачни игри, предшестващи съвкуплението. Това е цял процес, в който всеки трябва да покаже на другия колко е готов за този съюз и е отговорен за него, способен да се погрижи за бъдещото потомство.

Така и човекът отблъсква Твореца от сливането, защото все още не е постигнал достатъчно силно желание за Него. А на него му се струва сякаш Творецът не иска да се съедини с него. И затова човек страда, защото той така жадува това съединяване, доколкото е готов за него и е направил всичко възможно. Но защо Творецът не му се разкрива?

На човек му се струва, че е готов за отдаване – но разбираме, че той мисли само за това, как да използва разкриването на Твореца за собственото си наслаждение. Това все още не са съсъди на отдаването. Ако в него имаше желание за отдаване, неговото страдание би било друго. И такова страдание незабавно от лошо би станало добро, би се обърнало в наслаждение.

Но „това, което не направи разумът, ще го направи времето“ – при условие, че човек продължава своя път с упорито постоянство: работи в групата, учи, прави всичко възможно. И тогава неговите успехи и неуспехи са вече в ръцете на висшето управление – задачата на човек е само да продължава. Трябва да се старае да извлече максимална полза от всяко състояние, доколкото е възможно това.

Не е достатъчно някак си да се влачи етап към етап за сметка на всички тези пробуждания, убождания от Твореца, от които му е зле. Той трябва да се стреми напред и да тича, разбивайки всички прегради по своя път. И разбира се, това е невъзможно без взаимното поръчителство

Човек мисли: толкова много вложих в това и така и не получих никаква печалба! Този огромен стремеж не намира взаимност, тоест отговор от страна на Твореца. И затова се отчайва: колко може да се преследва Твореца без всякакъв резултат – има ли някаква граница за това или не?

Той започва да пита: къде пропадат всички негови усилия, цялата работа, целия стремеж – и остава в голяма тъга. И всъщност, трябва да съберем заедно всички наши успехи и неуспехи, разочарования. От една страна, трябва да усещаме пълно отчаяние – но над него да се издигнем с вяра над знанието.

Свърши това време, когато силата на егоизма ме буташе напред, заставяйки ме да руша всички вражески заслони на пътя си. Сега трябва да почувствам колко такива бариери има вътре в мен самия и как да се издигна над тях с вяра над знанието.

Трябва да почувствам цялата дълбочина на егоизма си, пълно разочарование в своите сили. И тогава изведнъж ще осъзная, че не мога да се справя с тези врагове и да пробия напред само защото се опитвам да направя това със своите обичайни егоистични сили: със земния си ум и чувства, със силата на юмруците си. В това отчаяние изведнъж ме озарява решението и разбирам, че съвсем не трябва така да се върви – а е възможно само с издигане над себе си с вяра над знанието, и тогава всичко внезапно ще се подреди.

Тоест тук е неизбежно разочарованието, тежестта – в което се ражда решението, новият подход. Но за това е необходимо да се достигне пълното отчаяние. „На знаещият е известна степента на стремеж в сърцето на човек към сближаване с Твореца, която все още може да прекъсне. И затова Творецът умножава възбудата, тоест началото на съвкуплението“ – доколкото човек може да ги издържи.

Това зависи от обкръжението. Ако обкръжението е силно и държи човек здраво вътре в себе си, постоянно го пробужда, то той с огромна скорост преминава и завършва всички тези предварителни крачки, подготовката за сливането.

От урока по писмо №19 на Баал а-Сулам, 09.07.2012

[89834]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок | Add Comment/Ask Question→

Въпрос: Когато разигравам сцена пред другаря си, стараейки се да възвися целта в неговите очи, трябва ли да се ръководя от собствените си ориентири или тъкмо обратното, от неговите свойства?

Отговор: Какво общо имат тук твоите ориентири? Трябва да се има предвид само другаря. Когато майката се грижи за малкото си, за какво мисли тя: за своите предпочитания или за онова, което ще е добро за него?

Играейки пред другаря си, го насочвам към великата цел. Разбира се, че не преувеличавам, а от цялото си сърце, с нежност се старая да му предам въодушевлението от духовния път. И с това се въодушевявам, залъгвам сам себе си, сякаш наистина искам това.

Като резултат, ми добавят авиют, ”дълбочина” на желанието – и изведнъж падам. Но това падение е следствие от вложеното старание, сам съм го предизвикал и това е огромна крачка напред.

Има падения, просто причакващи ме на пътя. Но има и такива падения, които идват след целенасочени усилия от моя страна. Те са други и аз ги възприемам по друг начин, тъй като моите съсъди – желания са вече готови за това. От себе си съм направил нещо доста високо, по нов начин съм се обрисувал в опита си да се сравня с духовното стъпало. Въодушевявам от отдаването, съдя за всички по техните заслуги, оправдавам Твореца, своето минало и настояще.

Сам ”раздувам” всички тези неща, помагам на другарите, устремявам се към поръчителство, дишам с това – и внезапно получавам падение в създадените от мен съсъди. И нека те да не са истински, нека само да съм играл, но благодарение на моя ”спектакъл”, благодарение на ”реквизита”, който съм използвал, ми добавят авиют.

Фактически, съм спечелил висшата форма – изпреварил съм събитията и сякаш съм я създал самостоятелно, а Творецът само е добавил към нея ”материала”, желанието. Устремявайки се напред, сякаш предварително съм формирал от себе си възрастния – Творецът само се е съгласил с мен и е запълнил тези очертания, този ”мехур”, който съм създал. В ефирния контур на духовното тяло Той е впръскал ”плът” – материала на желанието. И сега вече пребивавам в много по-високо състояние. По този начин напредвам по пътя – с помощта на въображението.

Разбира се, че всичко е малко по-сложно. Аз не правя бърз рисунък, който ”оцветява” Твореца. Но това е добро средство за напредък.

И още нещо: всъщност играейки пред другарите си, формирам Твореца, бъдещото състояние за отдаване. Тъй като не мога да си представя Твореца по-високо от мен, на много по-високо стъпало. За мен това е едно и също: да си представям себе си като по-добър или като Него.

От урок по ”Учение за Десетте Сфирот”, 10.10.2012

[89954]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок | Add Comment/Ask Question→