Изследване (компания uSamp): Болшинството млади американци не смятат традиционното семейство за обезателен атрибут на съвременния живот, 87% считат, че институцията на традиционното семейство е остаряла, в САЩ и западния свят се появяват все повече нетрадиционни семейства, все повече хората смятат, че може да се мине без семейство.

82% от американците считат, че майката е тази, която възпитава детето, а не тази, която го е родила, 86% смятат за нормално бащата да се грижи за децата, а майката да гради кариера. 84% вярват, че непълните семейства не оказват разрушително влияние на психиката на децата.

83% не възразяват на осиновяване на деца в еднополови семейства. А по-голямата част от младите американци днес изобщо не вижда необходимост в създаването на семейство.

Реплика: Всичко това  се явява  последният стадий от развитието на егоизма в човека и в обществото като цяло. С разрушаването на семейството завършва целият първи етап, егоистичният етап от развитието на човечеството. Нататък следва преход към следващия етап – алтруистичен, в който обществото ще бъде подобно на цялата единна интегрална Природа, сякаш съставя единно цяло с нея, а не раково образувание, както днес.

От нас зависи с каква сила на развитие ще се движим – осъзнато, доброволно, обучавайки се да бъдем единни или с ”пръчка към щастието”, чрез страдания. За усвояването на добрия път на човечеството се предлага методиката на интегралното възпитание.

[108209]

Filed under: Възпитание на децата, Криза, глобализация, Мъжът и жената | Add Comment/Ask Question→

 

Изследване (Бизнес-школата към Чикагския Университет): Жените нахлуха в бизнеса, започнаха да завоюват позициите на мъжете в ръководството, заплатите им и статусът им нараснаха. Това стана възможно, поради достъпността на образованието, изобретяването на противозачатъчните средства и други места, където жените могат да бъдат конкуренция на мъжете. Жените вече изпревариха мъжете по постижения в образованието, но за труда си получават 25% по-малко.

Това е така не защото жените са недооценени. В обществото съществува стереотип, че мъжът трябва да печели повече от жената. Затова и жените се отказват от високо заплатената работа и не реализират себе си, за да не причинят страдание на мъжа.

По-рано статусът на жената като домакиня, а на мъжа като на хранещ, са били свързани с ниското ниво на доход на работещите жени. Изследванията показват, че при увеличаване на заплатата на жените, рискът от развод се увеличава. Двойка, в която жената получава повече, е по-малко щастлива. Жените преднамерено снижават своя потенциал, за да не започнат да печелят повече от мъжа. Жена, чийто доход превишава дохода на мъжа, често си остава у дома или работи по-малко часове, за да не създаде проблем за брака си.

Жените винаги предпочитат партньор с по-висока заплата, а мъжът цени дохода на жената, когато той не превишава неговия собствен доход. Веднага щом жената започне да печели повече от мъжа, нейният доход става пречка. Такава е и ситуацията с амбициите и с интелекта.

Дори ако жената работи повече от мъжа, мъжът не започва по-активно да се занимава с домашните дела. Жената се опитва да компенсира удара по неговото самолюбие, нанесен от нейната заплата, и взема върху себе си още повече задължения по дома. След това на жената и омръзва да работи в дома си „втора смяна“ и сама си тръгва от мъжа.

Учените са уверени, че вината за разводите в САЩ е в отстъпването от традиционните роли на половете. Намаляването на нивото на заплатата и кариерата между мъжете и жените в Корея и Япония също е довело до намаляване на броя на браковете и раждаемостта сред образованите жени.

Реплика: Веднага след като установим равновесие с природата, т.е. като работим само толкова, колкото да поддържаме рационален начин на живот, изчезва понятието заплата, кариерата ще стане понятие, носещо благо на обществото, всеки ще може да отдава и да получава без да предизвиква завист, ще изчезне основата на неравенството.

[108141]

Filed under: Възпитание, Възпитание на децата, Криза, глобализация, Мъжът и жената | Add Comment/Ask Question→

 

Въпрос: Работейки над създаването на интегрално общeство, ние трябва да играем на него. При това, цялото взаимодействие между нас ли трябва да се случва на мисловно ниво?

Отговор: Абсолютно! Повече не ни е нужно. Ние влизаме в система, в която работи само една мисъл: началото на действието, самото действие и неговият резултат – всичко това е мисъл.

Реплика: Прилича на мисловен конвейер, където много хора изпълняват прости действия в общ резултат.

Отговор: Не е като мисловен конвейер, а затворена мисловна верига, да допуснем, група от десет човека, в която всички са съединени помежду си интегрално. Тоест всички те организират помежду си такова пространство, в което техните мисли, желания, насочване един от друг стават общо интегрално пространство.

Техните разнородни мисли се обединяват в една, защото положителното въздействие ще изхожда от всеки, а целта се явява тяхно общо състояние на интегрално ниво.

Това общо състояние съвсем не е задължително да е материално. Говорихме вече за такова общо състояние, което рисуваме в себе си, което си представяме. И изведнъж започваме да разбираме, че вече можем да го реализираме и че това състояние в действителност е чисто мисловно. Това е мислообразуваща система, в която можем да съществуваме. При това, нашият физически свят може дори да излезе от нашите усещания и ние можем да го загубим. Просто преминаваме в друго състояние, на следващото ниво на съществуване.

Тъй като във физическия свят ние съществуваме само благодарение на нашите тела и те се отнасят към животинското ниво. А интегралното ниво е действително човешко. Тъй като човек е тази затворена система от мисли и желания, отношения един към друг, която се намира на следващото ниво, над нашите тела.

Затова неживата, растителната и животинската природа, която съществува в нашия свят, е само база, основа, за да развием това следващо ниво, в което съществуваме. Това ниво на взаимовръзката между нас не е на нивото на телата, а на нивото на мислите и желанията.

От ТВ програмата „Мъдростта на тълпата“ – 2, 14.05.2013

[107991]

Filed under: Възпитание, Възпитание на децата, Практическо обединение | Add Comment/Ask Question→

 

На всички ни е известно, че семейният живот не е просто нещо и не трябва да се оставя на самотек. Ако ние, като двойка, вървим по пътя на съвместното развитие, то нашите взаимоотношения могат да се разделят на три ”територии”:

 – Неразделната ”територия” е там, където между нас цари любов.
– Общата ”територия” е, където пребиваваме в съгласие и водим анализ. Това е мястото на свободен избор, което също искаме да запълним с любов.
– Личната ”територия” на всеки е тази, в която партньорът никога не влиза. Тук човек гледа на нещата със своя поглед, какво предпочита, какво не приема, дори и в противоположност на другия, размишлява за нещо свое. Тъй като всички сме хора – сложни системи.

Тези ”територии”, от своя страна, се подразделят на по-малки части, но се ограничаваме до общото разделение.

Важното тук е, че без първоначалната, базисна любов няма да мине. Това е равносилно да се оженят царски особи, които до този момент не са се познавали и не са имали точка на съприкосновение – точката на любовта. Едновременно, съвременните млади хора, като правило, се женят с определено привличане един към друг, подбудени от най-малката искра, прескочила между тях.

Въпрос: Как партньорите правилно да изградят взаимоотношения, да разпалват тази искра, да разширяват общата „територия“?

Отговор: Преди всичко, ние се обръщаме към разума, а не към чувствата. Топлото чувство, което някога е съществувало, вече е изчезнало, и споменът за него се деформира от слоевете на следващите етапи. Хората дори не разбират, че това е нещо естествено, хормонално, абсолютно материално и затова е подвластно на навици и всевъзможни стандарти, колкото изкуствени, толкова и променливи. Например, ако аз от детството съм привикнал към семейна близост, то изпитвам по-устойчиво чувство, и ако моят партньор съответства на моята физическа природа, то ми оказва още по-силно въздействие на подсъзнателно ниво.

Казано накратко, проблясъкът на родственото чувство е бил спонтанен, безразсъден, а сега искаме да задействаме разума, за да анализираме този изблик. Само разумът може отново да го извика от миналото – това прекрасно минало, когато ходехме ръка за ръка и живеехме душа в душа, не беше по силите ни да се разделим, като двойка безумци с вечна усмивка на уста. Искаме да пресъздадем това усещане отново, за да може то да ни подслади живота и да предаде вкус, смисъл. А освен това, чрез него можем да излъчваме топлина и участие на своите деца и близки. Вече не говоря за това, че съгласно много изследвания, хармонията в семейството укрепва здравето и способства за дълголетие.

Ето защо трябва да се обръщаме към разума.

Преди всичко, се съгласяваме един с друг в това, доколкото моят партньор може да изисква от мен, а аз от него. Всеки се отказва в някаква част от своя комфорт, с други думи, от своя егоизъм, и поддържа, ободрява партньора в обръщението си към него, в порядъка на деня, в работата и обсъжданията. Демонстрираме един на друг този подход в качеството на добър пример.

Второ, всеки от нас се обръща и се отнася към другия като най-добрия, важен, умен, уникален човек на света. Не се притесняваме да преувеличим, не избягваме големите думи и комплименти – напротив, търсим ги. Аз съставям списък, да кажем, двадесет изречения, въпреки че съвсем не е просто – и го използвам колкото може по-често. Защото привичката става втора природа – и действително започвам да виждам в своята ”половинка” това, което й приписвам.

Никой не изисква от мен искрени чувства първоначално. В съзнанието си представям кралица на красотата: красива, във висша степен умна, прекрасна домакиня, идеална майка, привлекателна, сексуална и т.н. И така започвам да се отнасям към жена си, сякаш тя отговаря на всички параметри – докато действително не започна да виждам в нея тези качества.

Всъщност, този принцип прилагаме в групата за работа с другарите, издигайки ги в нашите очи.

Така рисувам във въображението си образ на най-красивата жена – образ, обхващащ всички сфери на живота, всички ситуации. Но работата не се ограничава до фантазията – аз работя над себе си, за да се отнасям към жена си така, сякаш тя самата е този образ. Буквално ”програмирам” себе си и нашите взаимоотношения.

Въпрос: Това означава ли, че трябва да игнорирам действителността?

Отговор: Обективната реалност не. Винаги виждам това, което рисува съзнанието ми. Всъщност, не забелязвам партньора си, дори че живеем заедно. Толкова съм привикнал към него, че само от време на време се фокусирам на нещо по-дълбоко. При това, мъжете по природа са повърхностни, за разлика от жената, която разглежда по-дълбоко нещата и в този смисъл на нея й е по-лесно да преодолява външните препятствия.

Така или иначе, ”обличам” нарисувания идеал върху партньора. И от сега нататък за мен той вече е такъв. При това, нещата тук не са във външността. Вътрешно променям всички негови качества в съвършенство. Дори и егоистично: ”Това е моята жена – а значи най-добрата, която може да бъде”.

Разбира се, тук са нужни усилия: изработвам си такова отношение, сякаш виждам пред себе си нарисуван идеал. Всички добродетели на света са в нея. Мислено я издигам на пиедестал, на кралски престол и не я спускам независимо от нищо. Всичко в нея е съвършено, а ако нещо не ми харесва, то е защото егоизмът ми замъглява очите.

Повтарям: главното в тази картина не са външните щрихи, а уважението, пиетет, който прониква в мен, ценността, която този идеал приема в моите очи. Именно тази ценност, това отношение пренасям върху партньора. Нищо не ми пречи да устремя своето въображение в правилната посока и да се ”програмирам” на определено виждане.

С партньора провеждаме тази вътрешна работа взаимно, осъзнато, осмислено. Обсъждаме, показваме си примери и във всички ситуации се приемаме един друг идеални. Да, в очите си виждаме малко по-различна картина (дори после и това да се измени), едновременно слагаме акцент върху ново отношение, засега нарочено, но сериозно.

Да допуснем, в къщи цари безпорядък, който не мога да търпя, и в същото време се държа с жена си така, сякаш всичко е на място. Приемам реда такъв, какъвто го вижда тя. Дори не й търся оправдания – първоначално искам и се настройвам да виждам всичко съвършено в нея и всичко, което зависи от нея.

Това са съзнателни и взаимни отстъпки, отказване от егоистичното отношение. Работейки по такъв начин, след седмица ще отбележа, че всичко се е променило: оказва се, че наистина я виждам безупречна във всичко, както и тя мен. На нашата обща територия е разцъфтяла любовта…

С една дума, без труд не може да се изкара рибата от водата. Любовта идва тогава, когато показвам на партньора, че го приемам, че той е желан, въпреки целия този негатив в него, който  виждам. Проявявам любов, както към собственото си дете, което винаги е неотразимо в моите очи, каквото и да е.

И в крайна сметка ”приказката” ще се сбъдне, и любовта, израснала и укрепнала между нас, не изисква никакви трикове. Всички проблеми ще ни предоставят нова възможност за компромиси, отстъпки, и още повече любов.

Затова е казано, че любовта ще покрие всички престъпления. Тя може да расте само с тяхната помощ. И ако не бяха те, аз не бих погледнал към жена си. И така, всеки хвърлен поглед непременно ми разкрива нещо лошо – такава е човешката природа.

Тук е мястото, където започва работата, която трябва да научим, за да гледаме на живота обективно, не зависейки от собствените си желания, помисли и страсти. Ние изграждаме света не приемайки желаното за действително, но със своето отношение заедно изваждаме желаното от небитието, докато то не заеме мястото на събуждането.

От 43-та беседа за нов живот, 30.07.2012

[107954]

Filed under: Възпитание на децата, Мъжът и жената | Add Comment/Ask Question→

 

Въпрос: Променяйки себе си, хората навярно биха престанали напразно да изразходват сили и енергия. Днес, само за въоръжаване, годишно се изразходват два трилиона долара. При това, се произвеждат огромно количество отпадъци и боклуци, които трябва да се преработват, изразходвайки много енергия. Хората продължават да живеят на неприспособени за живот места, продължават да изчерпват от Земята ресурси, които не се възобновяват. В човечеството не съществува ясна концепция за живота. Основната маса хора не желаят да говорят на тази тема, защото мислят не за това, а за насъщния…

Отговор: Това се случва, защото ясното решение на всички проблеми е скрито от хората. А то съществува и за да се разкрие, трябва да се променят лидерите, господстващият елит, които могат да вземат в своите ръце организацията на новото човечество.

Въпрос: Вие уверени ли сте, че тези хора няма да поискат да се възползват от своята власт над умовете и не създават нов кръг елит, ново преразпределяне на силите и на богатствата?

Отговор: Не, защото нашите желания се трансформират в други. В човека изчезва предишното отношение към живота – безкрайно да трупа и да купува. В резултат, се появява безкрайно разочарование от всичко.

Трябва да се променя човекът и нищо друго.

Според оценката на Червения кръст, повечето хора в европейските страни като Гърция, Испания, Италия, Португалия и Румъния, гладуват. И то при положение, че се изхвърлят милиони тонове продукти!

Обаче проблемът не е в това, че не достига храна, проблемът е във взаимоотношенията между хората. Ако поправим отношенията между нас, то с това ще уравновесим всичко в света. Но без грижата на всички за всички, това няма да стане.

Интегралното възпитание дава това усещане за броени седмици. Ако преди да се организира общ пазар, в тези Европейски страни бяха въвели интегралното възпитание, всичко щеше да бъде по-различно.

Трябваше да се започне не с единната валута, не с единните икономически правила, а с единното възпитание, осъзнавайки това, че човечеството се явява едно цяло.

Като начало е трябвало да създадем определена взаимност между хората, съвместно да интегрираме характерите си, разбирането, общуването. Както в семейството: всички са различни, но като цяло – това е едно семейство. Ето в това е и проблемът на Европа.

Абсолютно същото е било в съветска Русия, когато без предварително възпитание на населението са започнали насилствено да налагат новия режим. А сега това може да се повтори в Европа, ако започнат да действат със силови методи. За съжаление, засега вървят по този път и ту тук, ту там, се прилагат различни икономически санкции. Сталин е правел това много по-просто – червен терор и толкова.

Виждаме какво се случва в Кипър. Това също е един вид терор против желанието. Но в човечеството има съвършено точна програма за развитие. Ние сме задължени да достигнем следващото ниво на развитие и ще го достигнем. Проблемът е само в това, как да достигнем до това по мек, добър и бърз път. А това зависи от подготовката на човека, от възпитанието.

От ТВ програмата „Глобална криза“, 19.03.2013

[107725]

Filed under: Възпитание, Възпитание на децата, Криза, глобализация | Add Comment/Ask Question→

 

Баал а-Сулам, „Поръчителство“: При спускането на природата на творението до най-ниското му ниво, което се явява егоистичната любов, нямаше никаква възможност да се обясни на хората, че трябва да се съгласят да приемат задължението или поне да обещаят да излязат в широкия свят на любовта към ближния.

Такова изключение е само народът на Исраел, по силата на това, че е преминал през многобройни страдания през четиристотинте години на жестоко робство в Египет. И са казали за това мъдреците: ”Както солта ”омекотява” месото, така страданията смекчават човешките грехове”.

Въпрос: Народът на Израел е страдал много през цялата си история и аз не разбирам, как това му е помогнало. Та нали поправянето се осъществява от светлината. А страданията какво му дават?

Отговор: Наистина, точно такава е ситуацията пред нас, а трябва да се ръководим, както е казано, само от онова, което виждаме. Какво да се прави, всеки си има ”своите очила”.

Ти си представяш египетското изгнание като период на материално страдание, а в моите очи това е било духовно разкриване на злото. В това ти виждаш натиска на Фараона, а аз виждам натиск от страна на моето зло начало. Теб те терзаят външните египтяни, а мен – вътрешните. Под градоносните удари ти си избягал от географския Египет, а аз – от Египет в мен. Духовният аспект е толкова силен, че в египетското изгнание аз усещам не външното, а основно вътрешните беди. Тъкмо те ме подбудиха да изляза от Египет и да достигна света Ацилут. На теб ти бе достатъчно само да се избавиш от физическия гнет на Фараона, от външното поробване.

Това е характерно и за съвременния свят. В днешните беди и проблеми аз виждам призив, необходим за това, да напредвам към целта. А ти ги възприемаш като проклятие, не като средство за напредване. Искаш да ги избегнеш, а аз тъкмо обратното, казвам, че не трябва да се бяга, а да се премине към осъществяване на поправянето, за да почувстваме вместо бедите – комфорта, доброто, спасението, бъдещия свят.

Днес, когато процесът се устремява към общото поправяне, става все по-ясно, че няма накъде да се бяга. За еврейския народ това означава, че ако той не пристъпи към поправянето, то в Израел и в Америка, и където и да са, ги очакват нещастия от всякъде – икономически, физически, душевни, всякакви.

Най-надеждното място ще бъде земята на Израел. Независимо, че тук ще им се наложи да се сражават физически, но основно – вътрешно. Ето защо трябва тук да се разпространяват кабалистичните знания, а най-важното – методиката за интегрално възпитание. Защото тъкмо от това зависи до каква степен ще ни се отдаде да изнесем стоящите пред еврейския народ задачи от руслото на обичайните сражения в руслото на духовните.

Народът трябва да разбере: ако се сражава сам със себе си за обединението, то ще ”смекчи”, ще ”подслади” всички лоши сили. Той не ги унищожава, защото това е невъзможно, но ги превръща в добри и полезни. Единството ни позволява да трупаме сили и тогава враговете отстъпват. С тях не трябва вече да се сражаваме, те не излизат на война. Тъкмо обратното, те идват, за да се научат да се обединяват.

Тъй като раздвояването ще им се отрази зле. В Израел то води до политически конфликти, а наоколо всекидневно загиват десетки, стотици и този хаос само ще нараства.

И ако искаме мир и спокойствие, трябва да се започне тъкмо от тук. Други варианти просто няма. И затова няма смисъл от разсъждения за физическите страдания на еврейския народ в Египет. В такъв случай ти не разбираш и всички катастрофи, сполетели евреите в тяхната история, и инквизицията, и погромите, и Катастрофата. Разбира се, това не може да се обясни от това ниво, тъй като не виждаме цялата реалност, цялата система, за да разберем случващото се и неговата причина.

С една дума, става въпрос за качествен дефект и сме се озовали на много важен, решаващ етап. Без да осъзнават това, като цяло народите на света оказват натиск върху народа на Израел, за да им предаде той методиката за поправянето. И този натиск може да придобива различни форми.

Но учудващото е, че преди да пристъпят към Израел, те ще воюват помежду си. Още сега може да се види около кого се върти целият сюжет. На картата Израел е почти незабележим, и въпреки това, тъкмо той се явява като център на събитията и след време този факт ще се проявява все по-ясно.

В крайна сметка, съвременните процеси задължават еврейския народ да се обединява, за да даде пример на света и да привлече всички към всеобщо обединение, към подем на човечеството.

Такава е простата „схема“. Но в нашия свят тя се реализира в много милиардни вложения, изисква огромни ресурси и засяга директно милиарди хора, превръщайки света в арена на неуправляеми търгове…

От урок по статията ”Поръчителство”. 21.05.2013

[108016]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок | Add Comment/Ask Question→

 

Баал а-Сулам, „Поръчителство“: Тора не е била дадена на прародителите ни, защото заповедта да обичаш ближния като самия себе си, явяваща се основа в Тора, не е достойно да се спазва само от един. Преди това е необходимо съгласието на целия народ.

И затова работа се проточила до изхода на синовете на Исраел от Египет, когато те са станали достойни да я спазват. Тогава те били попитани: съгласен ли е всеки от народа да приеме тази заповед? И след като се съгласили, с това им била дадена Тора.

От това следва, че аз нищо не мога да постигна в групата от десет човека, ако всички останали другари не ме подкрепят и не участват заедно с мен в работата. Ние наистина трябва да бъдем като един човек с едно сърце. Няма да ми помогнат личните ми усилия, ако другите не ги прилагат.

Тази ситуация се оказва голямо препятствие, но всъщност това не е препятствие. Ако не съм способен да се включа към модела ”поправена десятка”, това означава, че още не съм достигнал до личното поправяне, че още не съм отдаващ, не съм се слял с Твореца поне в нещичко.

Тук вече действа духовното възприемане на реалността: не ми е дадено да разглеждам каквото и да е като външен фактор. Моделът на десятката се намира в мен, тя е проекция на моя вътрешен свят, предназначена единствено да работя със собствените си свойства, виждайки ги сякаш отвън, в другарите. Това ми помага доста оперативно да се обръщам към поправянето.

Във всеки случай, Творецът не се разкрива само пред едно създание, а се разкрива само в ”десятка”. Това съответства на строежа на народа и на целия свят. И затова трябва да работя в целия спектър на реалността.

Тъй като по същество, това съм аз самият. Сякаш наблюдавам вътрешните си свойства на рентгенова снимка, виждам ги отвън – в неживата, растителната, животинската и човешката природа. Тя цялата сякаш се ”простира” от мен навън.

Това означава, че трябва да следя как останалите се поправят и напредват и доколко мога да помагам на една или друга част. Някъде виждам интегралното възпитание, а на друго място предхождащите го материали. Но така или иначе, всичко това изхожда от мен и е устремено в една посока – към практикуване на интегралното възпитание, към вътрешните кръгове, т.е. към моите желания, които са още по-близо до точката в сърцето. Тук вече мога да изучавам науката кабала и да работя в десятка – т.е. в обкръжението, най-близко до духовната искра, която пламенее в мен.

Така трябва да виждам общата картина. И тогава разбирам, че ако стесня своя кръгозор и не се грижа за целия свят, то от това нищо няма да излезе.

Така или иначе, по този път човек е воден от светлината, която ни възвръща към източника и постепенно формира в нас правилното направление. Така че трябва да правим само онова, което ни е възложено – и накрая ще се променим. Ще дойде светлината и аз ще видя, че подходът трябва да бъде комплексен. Светлината ще ми придаде усещането и разбирането за това, което представлява свойството отдаване, и съгласявайки се с това, ще продължа своя път…

От урок по статията ”Поръчителство”, 23.05.2013 

[108134]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок | Add Comment/Ask Question→

 

Въпрос: Говорите за това, че в съвременния свят трябва да се откриват „курсове по любов“, а не да разчитаме на нейното случайно появяване. С какво започва такова обучение?

Отговор: Преди всичко, група от пет-десет двойки трябва да бъдат обучавани на основите на човешката природа. Трябва да им се обясни какво представлява егоизмът ни сам по себе си и как се развива, какво е било и как е еволюирало семейството в древни времена, в Средновековието, в епохата на Новото време и съвременното постмодерно време.

По същество, нашето егоистично желание за наслаждение се явява двигател на този процес, изменяйки се и предизвиквайки за живот нови форми на семейни отношения.

По-рано не са очаквали някакви особени прояви на чувства, доколкото егоизмът е бил малък и не е изисквал да се удовлетвори до висотата на любовта. Било му е достатъчно простото участие, удовлетворявал се е от привичния начин на живот, съгласно който мъжът вземал жена от родното племе или от родното село, или следвал волята на родителите и никой не виждал в това какъвто и да е проблем.

Но днес в това вземат участие факторите на съвременната култура и средствата за масова информация, а младежта е развита както никога до сега – тя с всичките си фибри усеща широкия свят и не може да се размине със случайни стечения на обстоятелствата. Многобройните произведения на изкуството, Интернет и телевизията демонстрират толкова много примери за търсене на партньор и взаимоотношения с него, измени и разочарования, стълкновения и съревнования на това поприще, че съвместният живот придоби много сложен аспект.

Егоизмът ни нарасна до такава степен, че ни обърква и ни върти както си иска. Не знаем вече как ще я караме с него. И затова трябва просто да се научим да го управляваме, да го обуздаваме, без да го намаляваме, което по принцип е невъзможно, а да го удовлетворяваме по такъв начин, че не той да се разпорежда с нас, а ние с него.

За това е необходимо всеки да се приповдигне над своята природа, да бъде психолог сам на себе си, а също и да разбира партньора си, който на свой ред действа по същия начин. И тогава ние с него взаимодействаме на две нива:

• От разум към разум, на висотата на Човека.
• От сърце към сърце, на нивото на егоизма. Тъй като „сърцето“ е хранилището на желанията и страстите ни.

Ние разбираме, че притежаваме разум и чувства – системи, които трябва във всеки да се уравновесяват така, че умът да надделява над сърцето. Тогава всеки ще знае как правилно да взаимодейства и да се взаимовключва с другите, по пътя на взаимното разбиране и сближаване на желанията.

Ако именно така пристъпваме към работата, то ставаме зряла двойка изследователи. При това не става дума за възраст или опит, а за самия подход, който предава уравновесен вид върху нещата дори на ученик от горните класове. Това е истинската зрялост.

А между другото, днес има и 40-, и 50-годишни двойки, които се държат като деца и предявяват един на друг нереални, „детински“ претенции, подобно на малчугани, които могат само да искат от майка си развлечения.

Не, ние трябва да познаем предела, ограниченията на всеки, да се запознаем с неговата вътрешна система. Тогава ще мога да разбирам доколко мога да се сближавам с партньора, къде трябва да се спра, да запазя дистанция, а къде мога да се включа в него или истински да се слея с него. Като правило, се учим на това след многобройни жизнени беди, на основата на печалния опит на грешките, показващи ни, за какво е по-добре изобщо да не говорим между нас, с какво можем да се разминем и в какво с него сме действително заедно.

Нашето общо поле може да бъде разделено на тези три части, на тези три вида отношения. Аз се старая да се приповдигна над егоизма си и трояко да се отнасям към естеството на ближния:

• Там, където не се съприкосновявам с него;
• В нещо намираме точки на съприкосновение;
• В нещо достигаме до сливане на сърцата.

Но по-нататък се появява въпросът: как да възприемем това наше поле? Как да съчетаем тези три части в мен и в него? Как да се грижим постоянно за все по-осъзнато, по-смислено сближаване и съединение? Как да развиваме любовта по „сметка“ – т.е. въз основа на отчитане на интересите един на друг? Тъй като любовта е нашият общ „питомец“, който отглеждаме чрез взаимните ни отстъпки.

Отговори на тези въпроси даваме заедно.

Въпрос: Какво усеща партньорът в това общо поле, на своята обща „територия“?

Отговор: Първо, да оставим частната „територия“, тя лежи зад всеки от нас – нещо много съкровено, дълбоко, сякаш родствени от детството си хора или врязали се в душата спомени. Не засягаме тази област един в друг.

Второ, нашата обща „територия“, където можем да обсъждаме, е мястото на избора, което засега е неутрално, и което трябва да подобряваме през цялото време.

И трето, на „територията“ на любовта ние сме включени един в друг, там ни свързва общо чувство.

Що се отнася до общата „територия“, ние искаме да продължим сближаването, за да я присъединим в бъдеще към „територията“ на любовта. При това от самото начало трябва да осъзнаваме, че всеки един от съпрузите е абсолютен егоист, не желаещ нищо да дава на другия и стремящ се да извлече от него наслаждения на 100%. Изначално всеки буквално си „присвоява“ другия. А след това тези две полета, два кръга на интересите ни започват постепенно да се кръстосват.

Повтарям, сближаването се строи на основата на взаимни отстъпки, които се опитваме да правим всеки път с все по-голямо преодоляване. Ние си поверяваме непрекъснати разумни разчети на това, до каква степен можем още да се сближим помежду си. Ако има чувство – много добре, а ако е изчезнало, разумът продължава да следи за случващото се. Това е безспирен механизъм, „компютър“ в мен и в партньора, и двамата знаем, че вървим към все по-голямо сближаване, взаимовключване и сливане един с друг. Всеки път още и още, доколкото това е възможно.

Такива са плановете ни, и каквото и да правим в живота, всички негови ситуации приемаме не като случайности, а като възможности, шансове за постепенна консолидация.

При това, разумът развива в нас чувство. Аз чувствам колко е важен партньорът ми, колко е уникален. И той се отнася така към мен. Заедно можем да обобщаваме отношенията си, ние сме взаимно свързани и верни един на друг. Партньорът за мен е особена личност, открояваща се сред всички останали. С него се намирам в такава връзка, която не съм имал с никого досега. Между нас цари такава взаимност, че ние ставаме едно цяло.

Оттук произтичат взаимопомощта, взаимната поддръжка, взаимното разбиране, постоянните старания да покажа на партньора си, колко ми е приятно да се склоня, да му отстъпя, да му оставя повече пространство. Така напредваме.

Това изисква постоянна работа над собствения егоизъм, но всеки получава поддръжка от партньора. Има за какво да говорим, има на какво да се учим един от друг.

И главното тук е да действаме разумно, под контрола на разума. На това трябва да се упражняваме. Защото като правило, човек се стеснява да включи разума си и в същото време се стеснява да прояви любовта си. Бои се да си открие душата, за да не плюят в нея, бои се, че чувствата му ще бъдат осмени.

И затова трябва да изучим човека, както трябва: кой е той и какъв е. Едва тогава взаимоотношенията ни ще бъдат естествени и ще престанем да се стесняваме от собствената си природа. Напротив, ще се стараем да работим здраво и зряло с нея, между нас няма да остане недоразбиране, недомлъвки и „детски“ нелепи заобиколки, свойствени за младите двойки, които често попадат в мрежата на гордостта и надменността. Напротив, дори младата двойка ще бъде „възрастна“ по своите разсъждения, по подхода си към живота.

Поради липсата на такова обучение по любов, ние губим много, не знаем как да построим отношенията си и предаваме същите тези неверни шаблони на своите деца. Безусловно, ако им покажем верния път, то поне подрастващото поколение ще получи неоценим подарък, който ще му обезпечи щастлив живот.

Въпрос: Една част от полето Вие нарекохте „територия на любовта“. Какво е това?

Отговор: Тук между нас цари съгласие. Вече сме преодолели съвместната работа, всеки над себе си и над другите – и сме станали пълноценни партньори. До такава степен, че различията между нас изчезват. Обикновено хората чувстват нещо подобно по отношение на общото имущество, към внуците, към децата – към нещо такова, което произтича от двамата, в което са станали единни.

Например, заедно сме създали деца. Това се отнася към нас двамата, и това вече не е имущество, което по принцип можем да разделим. Изобщо, дори от философска гледна точка е интересно, защо продължението на любовта на двама става нещо единно, включващо и двамата. Но така или иначе, децата са областта на нашите общи интереси и съответно, общи чувства. Оттук, каквото и да се случи, ние можем да възобновяваме нашата връзка, наново да завързваме обсъждания и да пускаме общи филизи.

Ето ви пример за обща „територия“: любов, която ми е на сърцето, и я има и в партньора ми. Нашето дете е като трети фактор, където можем заедно да отгледаме своята любов.

А освен това ние не се ограничаваме от такъв „трети фактор“ и отделяме в сърцата си място един за друг. Както я чувствам в сърцето си, така и тя ме чувства в сърцето си. Там, в тази обща „територия“ в нас има някакво общо усещане, разбиране, съгласие, там между нас вече е сключен „съюз“, „договор“ за в бъдеще. Аз не мога да я отделя от тази „територия“ и тя не може да ме отдели. Там с нея сме „вкоренени“, здраво „вкопани“ в земята и това чувство вече няма къде да се дене.

Ето какво чувство трябва да достигнем. То се нарича „абсолютна любов“ или съюз. И в нашите беседи трябва понякога да правим акцент на реалността на тази взаимна любов.

От 43-та беседа за новия живот, 30.07.2012

[107853]

Filed under: Възпитание, Възпитание на децата, Мъжът и жената | Add Comment/Ask Question→

 

Въпрос: Какво означава подем на нисшия към висшия?

Отговор: Подемът към висшия зависи от това, доколко нисшият ще може да се отмени относно висшия. Разбира се, той прави това за сметка на светлината, възвръщаща към Източника, а не на собствени вътрешни манипулации. Той има само края на въженцето – Творецът го довежда при правилното обкръжение, при добрата съдба и казва: ”Вземи я!”. Ако си съумял да се хванеш за тази точка и започнеш да работиш с нея, това означава, че ще постигнеш успех.

Подемът зависи от това, което ти самият смяташ за подем. Ако поне веднъж на ден помислиш добре за някого от другарите си, както никога дотогава, то това вече е голяма радост, това показва твоята качествена вътрешна промяна. Трябва да се грижиш в сърцето си така, че всеки от другарите ти в десятката през цялото време да се грижи за такъв подем – в това се състои взаимното поддържане и поръчителството. Ако ти преживяваш за това, другарите ти да изпитват такива чувства и да се грижат един за друг, то твоето вълнение ще им се предаде.

За някои това е лесно, а за други не, затова се събираме заедно и със своето обединяване взаимно се допълваме. На онези, на които им е тежко от отегчаващия егоизъм, добавят към групата (десятката) силата на желанието (авиют). А усещащото се днес вдъхновение, т.е. въздействието на светлината, добавя тази светлина към групата.

Такава възможност ни предоставя разбиването на съсъдите. Сега в това разбито състояние аз не мога да приема светлината, не мога да се изправя срещу Нея – между нас няма никаква връзка. Но аз се съединявам с другаря си в една единица, където единият влага силата на грубото егоистично желание, авиюта, а вторият – своето вдъхновение от духовното.

Единият дърпа нагоре, а другият – надолу, но ние сме свързани заедно. На дърпащия нагоре му въздейства светлината, възвръщаща към Източника, а благодарение на това, че сме свързани в една система, тя въздейства и на мен. Как е възможно това? Работата е там, че сме разбили границата (махсом) между нас, в нашите отношения, извършили сме работата, вложили сме нашите усилия за унищожаване на пропастта между нас. То е равнозначно на това, че сме поставили екран на егоистичното получаване на светлината и сега тя може да ни влияе.

Светлината въздейства на оня, който я е заслужил, тъй като той в дадения момент се намира в подем, а чрез него влияе и на мен. И дори сега да не сме чак толкова близки, както преди, и не сме споени в една връзка, но ние сме сключили съюз, договаряйки се, че с всички сили ще укрепваме нашата връзка и ще събаряме стената между нас.

Излиза, че разбиването е просто подарък свише, палката, която през цялото време трябва да целуваме. То ни позволява през цялото време да сме съединени с другите и дори в най-лошото ни състояние да се свързваме със светлината. Ако губя връзката си с останалите, то имам договор, по който сега се намирам във връзка със светлината за сметка на онези, които сега се намират в подем и могат да я привлекат.

Така всеки действа по отношение на останалите. Това е особена връзка между разбитите желания и се нарича този свят. Той съвсем не е онова, което сега виждаме пред нас и чувстваме, не нашия животински егоизъм, а система, специално условие, позволяващо ни да се свържем с Висшия. Защото съгласно нашето състояние, изобщо нищо не ни се полага, но въпреки това ние получаваме тази връзка: По условията на другарския съюз или за сметка на нашето съединение, или благодарение на взаимната ни подкрепа.

Ако на другарите не им достига силата на желанието, аз им добавям тази сила чрез своето падение. А те ми помагат да предам своето желание и да се държа, с една дума, като здрави, грижещи се за болен. Тази взаимна помощ, която си осигуряваме един на друг тъкмо в такова раздвоено състояние, всички тези условия се наричат този свят, благодарение на който постигаме контакт със светлината, възвръщаща към Източника.

Затова съветите и указанията на кабалистите са съсредоточени в тази една точка: как в състояние на пълна изолация да съумеем да се присъединим към светлината.

От урока по книгата Зоар, 20.05.2013

[107942]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Зоар | Add Comment/Ask Question→

 

Баал а-Сулам, „Поръчителство“: Човек е способен да помогне на всички хора на света при подема по стъпалата на любовта към ближния. Стъпалото, което постига с делата си, малко или голямо, накрая се добавя към бъдещата сметка и скланя света към чашата на заслугите. И обратно, достатъчно е само едно нарушение, когато човек не е успял да обладае своето себелюбие, за да склони себе си и целия свят към чашата на вината.

Оттук виждаме, че кабалистите разглеждат действителността като единна система. Разбира се, накланяйки са към това или онова ”блюдо”, с това човек накланя и целия свят. Неговото действие не може да не засегне, да не отрази, да не повлияе на всички останали механизми и всички части на цялото, от първото до последното. Днес ние разкриваме това в реалността на нашия свят, а всъщност всички светове, включително и нашият, представляват една неразривна система.

И затова отговорността за верния избор, за накланянето към „чашата на заслугите” трябва да се осъзнава в мащаба на цялата система. Аз трябва да разбирам за какво отговарям в дадения момент, грижейки се за поправянето. И своята грижа, тревога аз трябва да умножа съгласно това, доколко мога да си представя общата картина.

Проявявайки себелюбието, човек ”облекчава” чашата на заслугите и сякаш смъква от нея онова, което другите са сложили. Като не се удържа от своите дребни страсти, той отхвърля целия свят назад.

Постоянно се намираме в тази система. Достатъчно е да се предвижиш на няколко милиметра – и я преместваш цялата. Но съществува и механизъм за намаляване – ”филтри” на скритието (аламот), или световете (оламот).

В света на Безкрайността системата се разкрива тотално, в цялата си висота и дълбочина. И съответно, всеки, намиращ се там, е длъжен да бъде стопанин на цялата система, усещайки я и вярно управлявайки я на сто процента, без каквато и да е грешка, подобно на Твореца. Там ние напълно Му съответстваме и сме слети с Него.

От друга страна, при спускането по стъпалата от Безкрайността, наша отговорност и задължение е да се интегрираме в системата със своите разбирания, усещания, което зависи от сегашното ни ниво. Ние все едно отговаряме за системата като цяло, защото това е качествена, а не количествена характеристика – но вече в по-малка степен.

Например, аз отговарям за ”почистването” на цялата система, ти за боядисването, друг за електрическата инсталация, друг за климатиците и т.н. С това реализирам уникалността, заложена в моята душа – тъй като без мен, никой няма да покрие онази част, която съм длъжен да изпълня, активирайки системата със своя ключ. Без мен тя не би достигнала съвършенство, защото тя е интегрална по природа.

По такъв начин, всяко стъпало ми добавя допълнителна отговорност: аз сякаш замествам Твореца в различните аспекти и справяйки се със системата, започвам да разбирам, да Го усещам, да Му се уподобявам.

А всъщност системата представлява отношението между другарите. Освен това, друго няма. В другарите, в човечеството, в неживата, растителната и животинската природа разкриваме всичко. Това означава, че като допълнение на нашия свят, ние трябва да разкрием връзката между всички части на неговата реалност. Комплексът от връзки се явяват висшите светове, взаимното отдаване, системата на Вселената. С една дума, слагаме си особени очила и виждаме всички връзки на взаимосвързаните елементи.

Но тази система се проявява постепенно, за сега в десятките, а след това все по-широко и по-задълбочено, в такива рамки, за които нищо не сме знаели. По-рано връзката между нас е била съвсем незабележима, трудно различима, но с времето напредва в разбирането и усещането, в най-различни форми.

Така се свързваме и разкриваме системата с действащите в нея сили, които като цяло представляват Твореца, поддържащ целия този комплекс. Разкриваме формата в материята на желанието – формата, която всъщност е Творецът. Той се проявява тъкмо в материала, а не в абстрактните форми и не в същността.

От урок по статията ”Поръчителство”, 20.05.2013

[107843]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок | Add Comment/Ask Question→