Въпрос: Казвате, че няма пречки, които да не могат да бъдат преодолени. Защо все пак има случаи, когато пречките остават въпреки всичко?

Отговор: Единствената причина за това е слабата предварителна връзка с учителя, с групата, с източниците.

Непреодолими препятствия няма. Винаги ни се изпраща такава мисъл или се дава такова желание, което може да бъде преодоляно. Пред нас се появява следващото стъпало и към него можем да се приближим или по пътя на страданията (беито), или по добрия път (ахишена). Ако вървим по пътя на страданията, тогава нас ни въртят и сучат дотогава, докато не се разочароваме до такава степен, че да сме готови да преодолеем намиращото се пред нас препятствие по всякакъв начин. Но за всичко това плащаме с изгубено време и с кръвта си.

Ако вървим по добрия път, тогава бързо преодоляваме пречката, защото поначало сме свързани с другарите, с книгите, с учителя и знаем, че пречката идва от Твореца. Хващаме се за тази мисъл с мъртва захапка, като булдог, без да я пускаме нито за секунда: „Поне за малко още да успея да се задържа, още секунда, и още!“.

Забранено е да мислим за това, което ни чака! Добрият спортист знае, че има само секунда, през която трябва да издържи, после още секунда, и още – само така той ще има сили. Този, който мисли много напред, психологически няма да му стигнат силите! Само ако мислим, че сега, в дадения момент ни трябва само това, концентрираме времето, мястото, усилието, всички обстоятелства в една точка.

Нито пречката, нито нейната форма, нито обстоятелствата зависят от нас – те могат да бъдат всякакви. От нас зависи само връзката ни с центъра на групата.

От урока на руски език, 07.02.2014

[129079]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития | Add Comment/Ask Question→

 

От статията на Баал а-Сулам „Поръчителство“: Един грешник води до загуба на много блага, както е казано по-горе, човек, който изпълнява заповед между него и Твореца, получава такова вдъхновение, както и човек, който изпълнява заповед между него и неговия ближен.

Тъй като изпълнението на която и да е заповед се прави заради Твореца, без какъвто и да е примес на егоистична любов, без каквато и да е светлина и надежда за получаване в отговор някакво възнаграждение или уважение за положените усилия, когато тук, в тази висока точка, се съединяват любовта към Твореца и любовта към ближния, ставайки едно единно цяло. По такъв начин, това води до определен напредък на цялото човечество по стълбата на любовта към ближния.

От това става ясно, че условията са много точни: отдаването, природата на Твореца, изисква от нас да преминем етапите на развитие на нашия егоизъм до такава степен, докато не потънем напълно в него, не се преизпълним с егоистично зло на висотата на всичките 4 нива. А разбиването, започнало в нашите корени, трябва напълно да бъде завършено и да започне да проявява своите резултати.

Ако човек наистина желае да се издига в духовното, т.е. към отдаване, той постепенно разкрива, че тези условия са необичайно трудни, дори на практика невъзможни и, разбира се, нетърпими. Защото трябва всеки миг да се правят действия, използвайки всеки шанс и даже търсейки допълнителни възможности за отдаване на ближния от любов към него. И при това да се намира в радост и въодушевление, въпреки усещането, че в него самия няма нищо!

Трябва да се разбере, че тъкмо това се нарича духовно: да не получаваш никакво възнаграждение, действайки само за благото на ближния. Ако това беше за благото на Твореца, бихме могли да се съгласим, тъй като Той е велик и властва над всичко.

Почетно е да си свързан с Него, да се доближиш и да Му отдаваш. Но когато става дума за отдаване на ближния, а не на Твореца, т.е. на всеки човек на този свят, на когото трябва чрез своите действия да донеса всевъзможно добро, наслаждение, напълване – това става съвършено невъзможно.

В тази точка аз достигам до разбирането, че само обкръжаващата светлина е способна да направи такава промяна и че тя е необходима, защото на мен нищо не ми е останало и не мога да избягам от това. Това е истинската цел на творението и висшата справедливост и аз се нуждая от помощта на Твореца, доколкото без Него, разбира се, нищо не мога да направя.

В крайна сметка, се съгласявам и разбирам, че в това е висшата справедливост и че така трябва да бъде, въпреки че всичко в мен протестира. Готов съм през цялото време да се обръщам с молба да дойде висшата сила, да ме поправи, да ме промени, да направи така сякаш преставам да съществувам, а само да служа на цялото човечество, по равно, без да ги разделям на приятел и на враг.

Не трябва да има никаква разлика в отношението ми към най-пропадналия, най-лошия човек на света и в отношението ми към Твореца. Само след като достигна до пълна любов към творението, ще достигна до любов към Твореца. Защото Творецът трябва да се разкрие между всички.

От подготовка към урока, 04.03.2014

[129019]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок | Add Comment/Ask Question→

 

Баал а-Сулам. “Шамати”, статия 25: “Излизащото от сърцето, влиза в сърцето”. Но защо виждаме, че дори ако е влязло в сърцето на човека, той все пак духовно пада от своето стъпало? Виждаме, че даже ако човек се впечатлява от това, което му предава учителят, той после пада от това стъпало, на което е приел неговото учение, насоченост, мисли.

Работата е в това, че когато човек слуша думите на Тора от своя рав, тоест думите на учението от своя учител, незабавно се съгласява с него и приема върху себе си задължението да изпълнява чутото от цяло сърце и душа, защото наистина желае това да се осъществи.

Но после, когато попада в друго обкръжение, тоест под чужди желания, мисли, планове, занимаващи се с всевъзможни глупости, а не с духовно развитие, в такъв случай неговите мисли и желания се подчиняват вече на болшинството, тоест на тези условия, на това обкръжение, в което той се е оказал.

А тъй като човек няма сили да склони целия свят на чашата на заслугите, то светът го подчинява на себе си…

Какво означава това? Ако се оказвам в чуждо обкръжение, то Творецът така играе с мен, поставяйки ми други външни условия, за да се закрепя в своите вътрешни решения, които по-рано съм взел, въпреки тези външни въздействия, в които се оказвам сега.

Да допуснем, че се връщам от конгреса у дома в Гуадалахара или в Омск, във Ванкувър или в Томск – не е важно къде. Седейки в самолета, вече попадам под влияние на друго обкръжение. Мога ли при тези, влияещи върху мен външни обстоятелства, да остана в това вътрешно състояние, което съм усещал по времето на всичките три конгреса: концентриран, устремен към целта, с приповдигнато настроение, усещащ своите другари? Ако да, то такова състояние се нарича “аз властвам над околния свят”. Ако не, то светът властва над мен.

Но после, когато попадам в друго обкръжение, моите мисли се смесват с желанията и мислите на болшинството, тоест голямото общество, занимаващо се с глупости. Тогава, ако не може да преодолее себе си, неговите мисли, желания и сърце се подчиняват на болшинството.

Преодоляването на болшинството се състои от две части.

Първо, разбирайки, че се изключвам от поддръжката на другарите, вътрешно сам ги отдалечавам от себе си и се отдалечавам от тях.

Второ, вече не виждам, че всичко се управлява от Твореца и специално ми се изпраща мнението на болшинството, за да мога още по-силно да се укрепя във връзката с групата, с източниците и да възприемам върху себе си външните въздействия като игра на Твореца. Защото Той специално ми изпраща т.н. “помощници” – стражи, които искат да ме хвърлят от тази планина, по която се изкачвам трудно към Твореца.

Но, независимо от това, все пак вървя напред, въпреки тях, държейки се със зъби за това да остана да плувам в правилното направление. И колкото ми въздейства обкръжението, аз не се поддавам на неговото течение, а греба към своята цел.

А тъй като човек няма сили да склони целия свят на чашата на заслугите…

Нали Творецът чрез целия свят работи над него! И аз оправдавам света, понеже в действителност действа така, за да ми помогне да се движа напред – това означава “да склоня целия свят на чашата на заслугите”.

Но ако не мога да склоня целия свят на чашата на заслугите, тоест да го преместя в своето поле, съзнавайки, че Творецът специално ми изпраща такива препятствия, за да вървя напред още по-твърдо, още по-силно да се свързвам с моите другари и с целта – тогава светът става външен и от него се изгубва Творецът. Ако забравям, че Той ми е подготвил това и мисля, че светът така ми въздейства сам по себе си, тогава Творецът си тръгва от него и аз се отдавам на този свят. Светът го подчинява на себе си и той се смесва с желанията на този свят, тоест пада от своето направление.

И тогава, след като човек се е подчинил на желанията на околния свят, той става като “стадо, водено на клане”. И няма никакъв избор – задължен е да мисли, да желае и да иска това, което иска болшинството, тоест да се намира под властта на външното общество. Това също е власт – под властта на Твореца. Да не мисли, че има нещо, което въздейства, освен Него. Но това е вече напълно друго управление, не “ахишена” (ускорение), а “беито” (в своето време).

В такъв случай, той избира чуждите мисли, стремежи и низки страсти, противни на духа на учението и няма сили да противостои на влиянието на болшинството – той плува по течението, както и целият свят.

В такъв случай за него има един съвет – да се привърже към своя учител и към книгите на вътрешно ниво, което се нарича “храня се от книгите и от техните автори”. Той трябва със зъби да се хване за уроците и първоизточниците, подбирайки това, което му е по-близко и което му действа по-силно от всичко. Може би някаква статия или откъс от “Учението за Десетте Сфирот”, или песен – не е важно какво. Важното е да укрепи неговата връзка с нашето общество.

И само с помощта на сливането с тях, човек може да измени своите мисли и желания към по-добро. И никакви спорове и уловки в такъв случай не му помагат да измени своите мисли. Спасението е само в сливането, тъй като сливането се явява чудодейно свойство, възвръщащо към Източника.

И само когато се намира във връзка с тях, той може да спори със себе си и красиво да бърбори за това, как разумът го задължава винаги да върви по пътя на Твореца, но всичко това са глупости. След всички тези доводи и умувания, с помощта на които разчита да победи своя егоизъм, твърдо трябва да осъзнае, че всички негови предположения, красиви изводи, ученето, договора с другарите – всичко това не струва нищо и всичко това не е това оръжие, с което може да победи във войната с егоизма. Защото всички тези разумни доводи са само следствие на гореспоменатото сливане.

Всичко зависи от това, доколко човек се привързва към групата, защото е задължен да прозвънява на другарите, да влиза в интернет и да се свързва с тях, да подготвя някакъв материал за тях, да участва във всекидневната работа. Ако го няма това, нищо не помага.

Разпространението е необходимо за нас, а не за тези, на които ние разпространяваме. То ни кара да напредваме през цялото време, да се усъвършенстваме. Само и единствено така!

Казвам това, изхождайки от собствения си опит. За съжаление, мога да покажа 30-40 човека, които някога доведох при Рабаш. Независимо, че те и сега, в някаква степен, се занимават с кабала, ако поговорите с тях, можете да видите какво означава учене без движение напред.

И всичките му разумни доводи, с помощта на които прави своите изводи, че е необходимо винаги да върви по пътя на Твореца, се основават на неговото сливане с учителя. А щом само загуби тази основа, изчезва цялата сила на тези доводи, защото няма на какво да се опре сега. Затова човек не трябва никога да се доверява на своя разум, а само отново “да се прилепи” към книгите и към учителя. Само това може да му помогне, а не разумът и премъдростите, защото в тях няма от духа на живота.

По принцип, в тази статия се говори за това, че всичко, което ни се изпраща в живота, се изпраща специално от Твореца и не трябва да се забравя за това. Необходимо е да се използват всички препятствия, за да се върви напред, все повече укрепвайки се в своето движение.

На практика, нямаме никакви пречки. Всичко това са специално издигнати бариери, препятствия, трамплини. Преодолеем ли ги – преминаваме напред. Не ги ли преодолеем – означава, че ще се наложи да ги преодоляваме по околен път. Всичко зависи от нашето участие.

Работата е в това, че свише не поставят пред нас непреодолими препятствия. Висшата светлина действа точно според всеки от нас, според нашите лични условия. Затова възникващите пред нас определени препятствия винаги съответстват на нашите възможности. Това е същият този егоизъм, който трябва да поправим на следващото стъпало. И ако човек помни това, то все по-силно ще се прикрепва към движението напред, към Твореца, към учителя, книгите, групата.

Затова, той не попада под влиянието на външното обкръжение, а поддържайки добри отношения с него, вътрешно остава верен на себе си и на групата. Още повече, започва постепенно, без думи, да влияе на обкръжението така, че изведнъж то започва да се променя.

Хайде да държим връзка помежду си, тази седмица, която проведохме в обединение, в допълване един на друг, в прекрасно състояние, единствено само да растем! Защото ще се разотидем и на всеки ще бъдат предложени негови пречки, а ние трябва да продължаваме да се държим в духа на поръчителството и да се задължим в това, нищо да не ни откъсва от групата, че ще преодоляваме всички пречки и да се чувстваме вътре във всички останали, като че ли не сме се разотивали.

Ако препятствията не ни разпръснат на различни страни, ще започнем да усещаме още повече връзката помежду си – именно това ни е необходимо. Ако можем да направим това, то дори няма думи, на какво стъпало веднага попадаме. Това, за което мечтаем, може да се достигне в продължение на близката седмица! Ако всички ние, независимо от разстоянията, мислим нашите другари да останат в тази връзка помежду си, както сега, ни е гарантирано идването на Машиаха.

Машиах, от думата “мошех”, “издърпвам”, е явление на висшата светлина, която завършва всички поправяния, издърпвайки човека от неговия егоизъм в пълно сливане с Твореца.

От урока на руски език, 07.02.2014

[129190] 

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития, Учител и ученик | Add Comment/Ask Question→

 

Пресметнато е, че: Ако човек на 70 години, една трета от живота си спи по осем часа, то е проспал 22 години. 15 % от живота си прекарваме на работа – 12 години. За придвижване жител от мегаполисите губи от 5 до 8 години. Всекидневното приготвяне на храна отнема 7 години от живота, за самотните с 2 години по-малко.

4 години от живота ни преминава в хранене. Една домакиня използва за почистване 9 години от живота си, за същото, една работеща жена използва 4 години. Пред телевизора седим 8 години. За телефонни разговори – 2 години. За шопинг – 4 години и т.н.
Животът е кратък и не си струва да се хаби за глупости!

Реплика: Най-важно е не с какво се занимаваме физически, а с какво са заети нашите мисли. Възможно е и да е необходимо да се занимаваме с всичко това, но въпросът е: “Защо живеете, занимавайки се с всичко това, в продължение на определените ви години?“. Ако се занимавате с постигането на смисъла на живота, т.е. с това да се изкачите на следващото ниво на човешкото развитие, за подем във висшия свят, то не изживявате напразно годините от живота си, …въпреки че външно правите всичко както останалите. Главно е вашето намерение във всяко действие, дори и в най-обикновеното!

[129222]

Filed under: Духовна работа, Криза, глобализация, Образование | Add Comment/Ask Question→

 

Въпрос: Ако Творецът властва над моето сърце и разум, то как тогава мога да избирам нещо или да променям намерението си?

Отговор: ”Аз” – това е само част от системата, която се включва в групата, и чрез връзката с нея може да участва в общата молитва (МА”Н).

”Аз” не е моето тяло, не е сегашното ми чувство и разум. Всичко това не се зачита, затова този свят се нарича въображаем. Спокойно можем да пренебрегнем всичко, което усещаме в момента – в него няма нищо реално.

Но тогава какво ми остава? Решимо – това също не съм аз, защото е дошло свише. Зачитат се само моите усилия да вляза в групата с цел да я върна към първоначалното и състояние. А това се нарича МА”Н.

Въпрос: Когато работя в групата, в мен пробужда ли се желание от някакъв друг тип?

Отговор: Разбира се, това е друг тип желание. Моето желание да се включа в групата и усилията, които прилагам да се обединя с другарите – това вече е моето старание да достигна до отдаване. Тъй като за това е необходимо да отменя себе си.

От подготовка към урока, 09.03.2014

[129437]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Молитва, Намерение | Add Comment/Ask Question→

 

Въпрос: Какво в мен се явява копие на Твореца?

Отговор: Създателят ни дава много мъничко желание. То дори не е достойно да се нарече Негов слаб отпечатък, защото целият ни свят е само една ефимерна сянка. Нещо като аромата на супа, която ни поднасят, за да я помиришем, вместо да ни нахранят с нея. Това е все едно нищо. Но въпреки това, ние започваме от там.

Всичко, което получаваме като допълнение към първоначалното пробуждане, идва от групата и учителя. Без групата и учителя, човек няма никакви шансове за контакт с Твореца и възможност да реализира правилна връзка с Него. Групата е моят духовен съсъд, учител, висше стъпало, а по-нагоре вече е Творецът.

Творецът ни дава от Себе си само началното пробуждане: довежда човек до подходящо обкръжение и му казва: ”Вземи го за себе си!”. Но за да го ”вземе”, трябва да се съедини с групата, с учителя, с книгите и чрез тях – с Твореца. А дотогава, в него има само точка в сърцето – искра, пробудена от Твореца и караща човека да Го търси.

Всичко останало в нас принадлежи на животинското ниво и не е отпечатък на свойствата на Твореца, а просто развито желание за наслаждение. Човек се нарича само онази точка, която е устремена към Твореца. Това е точка – желание за наслаждение, свързана с Бина, с желанието за отдаване.

Ако няма такава връзка между желанието за наслаждение и желанието за отдаване, няма Бина и Малхут, съединени заедно – това създание не се нарича човек, ”Адам”, ”подобие” (доме) на Твореца. Такава връзка може да има само в 4-ти стадий и то не в целия, а само в някаква негова част, която се изяснява с времето. Само човешкото стъпало вътре в нашето желание е предназначено за извисяване към Твореца.

Въпрос: За какво тогава са нужни неживото, растителното и животинското стъпала?

Отговор: Желанието за наслаждение трябва да се развие с помощта на всички тези стъпала, иначе то не може да стане самостоятелно. На първите три нива имаме същото това желание за наслаждение, само че то функционира съгласно заложената в него вътрешна програма. А на 4-ти стадий желанието започва да се пита: за какво да обработвам тази програма?

За развиване на желанието са необходими всичките 4 стадия, тъй като от една страна, то трябва напълно да се отдели от Твореца, а от друга страна, да достигне до подобие с Него. Затова Творецът и творението – коренният стадий и 4-ят стадий са принудени да се отделят един от друг във всички останали стадии, на които се прави точен разчет, какви качества са нужни на творението, за да бъде противоположно и в същото време, подобно на Твореца: в какво то е противоположно, и в какво е подобно.

Противоположно то трябва да бъде в своето желание да се наслади, да остане такова, каквото е било; а подобно – в желанието за отдаване, което то изгражда над своето желание да се наслади. Тези две форми съществуват в него заедно.

От урок по ”Предисловие към книгата „Паним меирот“”, 06.03.2014

[129282]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок | Add Comment/Ask Question→

 

Баал а-Сулам, “Предисловие към книгата Зоар“, п.67: Когато човек от народа на Исраел предпочита своята вътрешна част – “Исраел“, пред външната – “народите на света“, тогава действията му довеждат до това, че народът на Исраел се издига в своето съвършенство все по-високо и по-високо, а народите на света, външната част като цяло, признават и ценят ролята на народа на Исраел.

Въпрос: Съществува вътрешно и съществува външно – това ми е ясно. Но какво означава “предпочитат“ едното пред другото?

Отговор: Има тяло и душа. “Тяло“ не във физиологичен смисъл, а на степента човек, се нарича получаващото желание. Но всъщност какво е това човек?

Отново и тук се няма предвид физическото тяло. Ръце имат и маймуните, крака имат и петлите. Човек се издига над своето животно чрез способността да се пробуди за постигането на Твореца. Намирайки се първоначално на нивото на животинския свят, той придобива добавъчен потенциал – желание, с което може да тръгне към търсенето на Източника.

Ето такава странна “маймуна“ с открити за развитие хоризонти.

– Какво търсиш в гората? – я питат останалите маймуни. – Да не си загубила нещо?

– Братята свои търся – им отговаря тя. – Искам да намеря Баща си.

– Но ето го твоят баща!

– Не, аз търся моя Източник. Липсва ми нещо в живота, искам да знам защо и за какво живея на този свят. Дали работата се ограничава до бананите, или съществува и още нещо. Без това не мога!

– Без кое?

– И аз не знам! Трябва да има смисъл. Живота ми е безвкусен, “няма мая“ в него.

– Опитай тези банани, много са вкусни!

– Не, имам още едно желание, освен за прехраната.

Ето това “добавъчно“ желание и наричаме “Човек“ (Адам), тъй като тази вътрешна потребност е насочена към това да станем подобни (доме) на Твореца, на Неговите свойства, на Неговата природа.

И маймуната започва да търси. Тя не знае и не разбира нищо засега, все още търсенето ѝ е облечено в егоистично развитие.

Такова развитие е устремено към това да заработва повече, да преуспява повече, да има повече. Този процес отнема стотици хиляди години: възниква селското стопанство, след това промишлеността, социалните връзки се усложняват, постиженията не могат да бъдат преброени, и все пак маймуната никога няма да се почувства напълно доволна, удовлетворена.

В плетеницата на нейните желания се таи порив да почувства Твореца. Но засега той не е явен, сякаш е скрит под няколко слоя одеяния – другите желания. На нея ѝ се струва, че влечението ѝ е към нови земи, континенти, че търси знание за света и неговите закони: “Какво има там, в небето? Какво има в земите недра? Какво има в сърцето на приятеля?“ Тя развива науката и техниката, но това са само етапи по нейния път, езикът на еволюцията, както тя го разбира.

А зад всички свои напразни опити, зад науката и философията, зад най-новите технологии, всъщност тя желае да разкрие Източника на действителността.

Така, с времето, маймуната става все по-странна и вече нарича себе си “човек“, докато един ден досега скритото в нея желание не започне да се проявява по-отчетливо. Тогава тя започва да търси някакви властващи сили в природата, впуска се в мистика, астрология, тайнства, търси около себе си някакви знаци, приписва чудодейни свойства на едни, или други явления и предмети и си създава всевъзможни теории за тяхна сметка, но в резултат и тук не намира нищо.

Но през това време, нейното дълбоко скрито желание малко помалко излиза по-нагоре, очертава се все по-добре. И изведнъж, сред хиляда развити маймуни, се разкрива една, на име Адам. Сякаш по случайност родителите му са го кръстили точно така. И той, в своето утвърдило се голямо желание накрая разкрива Висшата сила, която поражда цялата реалност, и всичко, което е в нея.

Този човек се нарича “първи“ (Адам Ришон) понеже той пръв е придобил Човешки образ, подобие с Висшата сила и благодарение на това е разкрил Твореца.

След него в същото направление тръгнали и други. На протежение на двадесет поколения преди Авраам на някои се отдало да стъпят на Човешкото стъпало…

И така, в този вид маймуни е заложена тяга към разкриването на Висшата сила. Всъщност към нея все още ги съпровожда егоизмът. Те търсят по-добър живот и откриват различни средства за това, защото вътрешният позив е все още скрит.

Както ние караме децата да се занимават с полезни неща, прикривайки ги в привлекателни форми, за да напредват в необходимото направление. Така и маймуните – посредством развиващия се в тях егоизъм, малко помалко пристъпват към въпроса за смисъла на живота, подтиквани от проблемите, разочарованията и т.н. Така става напредването.

По времето на Древния Вавилон между тях започнали раздори. Ситуацията се изострила дотолкова, че всички възроптали: “Искаме да познаем нашия Цар!“ Това вече били много развити маймуни, на които били необходими стотици хиляди години развитие, докато не достигнали до вик в желанието си да се запознаят с Висшата сила. Те вече не били примитивни идолопоклонници, построили си пирамида. Кулата им се издигала към небесата и всъщност те правели вече духовни действия – работели със силата на Природата, независимо от това, че било по егоистични подбуди.

С една дума, в онези времена маймуните поискали да разкрият Висшата сила, само не знаели как да го направят. Въз основа на много-хилядолетни тенденции, технологично и социално развитие, те искали да продължават пътя, но се сблъскали с кризата. Тъй като по този начин е невъзможно да бъде разкрит Твореца.

Тук трябва да се подчертае: те живеели достатъчно скромно, имали достатъчно храна, а усилията си насочвали в постигането на Висшата сила, в нейното овладяване.

И може да се каже, че започвайки с Вавилон, маймуните в нещо се приближили към Човешкия облик. В тях нещо се променило, устремило се в направление към Източника, към Висшата сила.

От този момент започнала разработката на методиката за нейното постигане, тъй като това би ни позволило да разберем истината. И няма значение дали тя е приятна или не, удобна или неудобна. Аз не търся удобство, аз искам да знам.

Но да бъде продължен този път водещ към постигането е възможно само посредством още по-голям егоизъм. Следователно, трябва да се премине към следващия етап.

Вавилонската “добавка“ към егоизма позволила на малка част (около пет хиляди от три милиона) да го овладеят, да се издигнат над него, да станат Галгалта ве-Ейнайм и да се присъединят към Авраам. Докато по-голямата част не успяла да се справи със своя егоизъм, забравила за целта на живота, за “кулата до небесата“, т.е. за търсенето на Висшата сила, паднала под петата на себелюбието, и започнала да се разпръсква по целия свят и да се установява материално.

Така, разрасналият се егоизъм ги разделил на две части: вътрешна и външна. Този процес продължава и до днес: малката част, домът на Авраам, “Исраел“ се развива и поправя себе си, а голямата част, АХАП, само трябва да придобие готовност за поправяне, но тя не е способна на това със собствените си сили и го реализира само чрез поправената Галгалта ве-Ейнайм. Ето защо светът също трябва да премине през големи кризи и разочарования, за да успее в края да се включи към Галгалта ве-Ейнайм и да бъде готов да я поддържа.

Тогава, както е казано от пророка Йешайау, “народите“ ще поемат „синовете на Исраел“ на своите плещи и ще ги занесат в Храма. На това те са способни, но на самата реализация – не. Именно Галгалта ве-Ейнайм се явява преходното звено между АХАП-а, “народите на света“ и Висшата сила.

Така, заедно, тези две части и ще достигнат да пълно поправяне.

Как маймуната ще предпочете вътрешното пред външното? Тя си задава въпроси за целта и смисъла на живота: “Защо правя това? Защо живея? За какво развивам промишлеността, науката, културата, образованието, политическата система? Защо откривам нови земи? Защо летя в космоса?“

Днес поне половината от населението на света изпитва отчаяние в една или друга степен. Огромно количество хора приемат антидепресанти, леки наркотици, алкохол и т.н. Всичко това са признаци на безсилие, на безпомощност. В крайна сметка, човек няма отговор на дълбокия въпрос: „Защо живея?“.

Хората не осъзнават това, те просто чувстват опустошение. Лиши ги от телевизия, отдели ги от медиите, които им мътят главите, отдалечи ги от всичко, с което насила ги тъпчат, запълвайки свободното им от сън време – и какво остава?

Принуждават хората да работят много, въпреки че в действителност това на никого не е нужно и по този начин умишлено ги отвличат от главния въпрос, пробуждан от самата природа. Защото този въпрос е много опасен: днес той като кибрит може да разпали световен пожар.

Просто никой не иска да го чуе – хората се страхуват от болката, която ще им донесе. Задай им го – и целият им живот ще се превърне в един болезнен спазъм. На кого е нужно това? Хубаво, ако тук и там мога да намеря поне някаква утеха, а за какво ми е тотално отчаяние?

Затова биха те убили – отвори отново въпроса за смисъла и ще отвориш такава болка в тях, за която няма лекарство.

Какво ли не прави човечеството, за да избегне тази болка! Туризъм, мода, кино и телевизия, развлечения – безбройни “алтернативи“. Прави всичко, което е изгодно на душата, само не се докосвай до тази болка, за която отговор няма!

И въпреки това, въпросът за смисъла се пробужда, независимо от работата на най-добрите политически технолози и прочие специалисти за неговото потушаване. Усилията им не се увенчават с успех, тъй като вървят в разрез с целта на творението.

Само че хората още трябва да се “поварят“, да “узреят“ вътрешно. И разбира се, това зависи от широкия достъп до методиката на поправяне. Методиката, която носи на света не самия недъг на безсмислеността на битието, а готово лекарство срещу него, забележителен живот, проникнат от чувството за вечност и съвършенство, безгранично извисяване.

От една страна, тя предоставя ясно обяснение на сегашната ситуация: защо това става и как по принцип да бъде поправено положението; а от друга страна, обезпечава с ясна методология за практическо поправяне, която веднага дава практически резултати.

От урока по „Предисловие към Книгата Зоар“, 03.03.2014

[129005]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Криза, глобализация | Add Comment/Ask Question→

 

От статия на Баал а-Сулам „Предисловие към Учението за десетте Сфирот“, п. 128. Човек, който не страда с обществото, не се удостоява да види утешението на общество, тъй като не може да ги наклони към оправдаване и да види тяхната утеха. И затова никога няма да се удостои с нивото на праведник.

Изобщо невъзможно е да напредваш, ако не съпреживяваш страданията на обществото, тъй като всяко стъпало трябва да бъде съвършено. Затова човек няма избор, освен да стане съпричастен към страданията на обществото. Това се случва на всяко стъпало, за да се достигне до състояние на праведник и на пълен праведник.

В тези състояния също има много нива. Целият съсъд е разделен на много части и във всяка от тях трябва да се достигне до стъпалото на праведник, а след това и до пълен праведник. Затова човек трябва да се подготви за това желание, за необходимостта от напълване, т.е. със страдание. Хората се стремят към отдаване, но не могат да направят това и търсят начин да привлекат светлината, възвръщаща към източника. И човек трябва да попие всички тези желания от самото начало.

От нас се изиска да изпълним правилото възлюби ближния не при построяване на Храма, независимо, че то олицетворява именно този съсъд, дом на светостта – а при даряването на Тора. Пита се: ”Готови ли сте да направите това?” Не ”способни“ ли сте, а именно ”готови” ли се на това? Тогава, напред!

Това означава да се проникнеш от страданията на обществото, защото желанията на ближния трябва да усетиш като свои. Но тук има една тънкост, тъй като ние прихващаме от ближния не точно неговите желания за прехрана на семейството, за власт, пари, знания, независимо че съпреживяваме заедно с тях и усещаме тяхната болка, защото това е важно за тях на тяхното стъпало. Но ние трябва да разшифроваме това от нивото, на което сме, и да разберем, че причината е в недостига на светлината, възвръщаща към източника, в недостига на висша светлина в техните желания.

Техните желания изискват поправяне, и затова усещат различни проблеми: болести, проблеми с децата, всякакъв вид неприятности. За всичко, като цяло, вината е в недостига на светлина. Ние от нашето стъпало разбираме това и присъединяваме тяхната молитва към нашата (МА”Н). Всъщност, това означава съпреживяване със страданията на обществото.

Възниква въпросът, как можем да се проникнем от техните духовни желания, ако те все още не се стремят към духовното, а жадуват само за материално напълване? Да допуснем, аз се намирам на 50–то стъпало, но публиката не се явява като непосредствен мой долен парцуф и не се намира на 49–то стъпало. Мога ли да видя тяхното желание на 49–то стъпало?

Работата е в това, че ние виждаме желанието на публиката на онова стъпало, където сами се намираме, доколкото всички стъпала вече съществуват. И затова аз, от своето място, мога да се проникна от желанията на обществото на същото това стъпало. Това означава, да издигна желанието на обществото на своето ниво. Затова дори пълният праведник може да се впечатли от страданията на обществото, намиращо се на материално ниво, дори преди периода на подготовка, преди ”ло лишма”. Тъй като всички състояния вече съществуват в духовния свят.

От подготовка към урока, 05.03.2014

[129115]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Молитва, Намерение, Разпространение на методиката | Add Comment/Ask Question→

 

Въпрос: През цялото време слушам, че Творецът е добър и носи благо, но за сега не усещам това. Тогава как да пребивавам в радост?

Отговор: Ние сме свикнали да се радваме тогава, когато усещаме, че ще спечелим. Ако егото всеки момент е печелившо, за мен това е удобно, хубаво, топло, приятно: парите се трупат на сметката ми, постепенно прерастват в голям капитал – и аз се наслаждавам. Слава Богу, всичко е наред, скоро ще изляза в отпуск и ще се отправя на морско пътешествие, на круиз, в събота ще играе любимият ми футболен отбор – има радости в живота!

Това наричаме ”радост”, но това е наслаждение в егоистичното желание: или от настоящето, или от бъдещето. Така живеем. Ако не усещам наслада от настоящето, или не очаквам от бъдещето, съм готов да умра. Човек не може да съществува без наслади – ако не сега, то поне в бъдеще, в някоя надежда. Иначе по-добре смърт отколкото такъв живот.

Въпросът е: как можем да се радваме в състояние, когато много желаем духовно разкритие, но няма такова? Ако сега го няма, то всичко зависи от надеждите ни за в бъдеще, от това, дали съм уверен, че в крайна сметка ще има такова. За сега е ясно, че нямам нищо! ”Съдията разполага само с онова, което виждат очите му”, и аз виждам, че не съм разкрил духовния свят, не го разбирам и не го усещам.

А уверен ли съм, че ще го разкрия? Ако се намирам в група и групата проектира върху мен своята увереност, че вървим към разкритие и непременно ще го постигнем, то аз ще съм радостен! Другарите ми предават своята увереност в успеха. Без това не бих напредвал, аз просто ще спя по цял ден, за да не страдам от това, че и днес нямам никакво наслаждение и че в бъдеще не се очаква. Да умра не мога, остава само да спя – поне нищо да не усещам.

Именно това се случва с човек. Такава е природата и нищо не може да се направи. Въпросът е как да се борим с това, как да пробудим обкръжението, за да ни повлияе и да ни направи радостни и пълни със сили? За целта трябва да ценим другарите и да бъдем свързани с тях. А освен това, трябва всички заедно да пробуждаме обкръжаващата ни светлина, за да ни пробужда постоянно и да ни вдъхновява. И тогава аз не просто ще се вдъхновявам от думите на хората, но чрез тях ще получавам светлина свише.

Тази висша светлина се нарича ”вяра”. Вярата е сила, която аз мога да приложа, въпреки че няма да получа нищо в замяна. Струва ми се, че това е невъзможно, но светлината ще ми подейства и ще ми даде способност да постъпвам така. Това се нарича сила на вярата. Да отдавам, без да получавам в замяна – не съм способен на това съгласно своята природа! Но светлината ще ми даде такова свойство и тогава ще мога. И тогава радостта ми няма да бъде свързана с напълването на моите желания. Както е казано: ”Щастлив е онзи, който е доволен от своя дял”.

А какъв е неговият дял? Нали няма нищо? Но той е щастлив. Може би е луд или глупав? Не, той наистина е богат и щастлив! Богаташите не се чувстват щастливи, тъй като постоянно преследват по-голямо богатство – а той не. Това се нарича да се чувстваш богат и щастлив. Не му трябва нищо повече – представяте ли си колко прекрасно е това усещане?

Нито един милиардер не усеща нищо подобно. Всички те искат все повече и повече пари. Те са най-бедните! Ако на обикновения човек не му стигат 1000$, то на тях не им стигат милиони, милиарди. Кой от нас е по-бедният, кой се нуждае от повече? Тоест всичко зависи от обкръжението и от отблясъците на обкръжаващата светлина.

От урока по „Въведение в науката кабала (Птиха)“, 05.03.2014

[129162]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок | Add Comment/Ask Question→

 

Всички мислят, че към „предприятието“ се отнася тази работа, която изпълняваме през деня, а към груповата работа – нашето съвместно учене или занятията ни вечер. Но това не е правилно.

„Предприятието“ е всичко, което се отнася към издаването на материали, медия, подготовката за различни мероприятия, физическата и материалната работа.

Ако сега готвим ядене за съботната трапеза – това се отнася към предприятието! Защото там има шеф готвач, има отговорни и има изпълнители. И няма значение дали те са доброволци или работници, които получават заплата.

А групата, това е единение на идеята, където всеки отменя своя егоизъм, готов е да се обедини с останалите, за да достигне духовното състояние.

Ние се обединяваме, за да издаваме вестници, интернет сайтове, телевизонни програми и прочие. Всички тези действия по своя характер са групови, но за постигане на резултат, всички трябва да се съгласят да се съединят в пирамида: началник-подчинен, както във всяко предприятие, за да изготвят даден продукт.

Няма значение дали хората получават заплата или не, в какви часове работят, готвят трапеза в центъра или снимат телевизонна програма.

Ако ти си началник и ми казваш какво да направя, аз подчинения съм длъжен да го изпълня. Въпреки че първоначално доброволно и на равни начала сме взели решение да се съединим.

Тоест във всичко, което правим, приемаме върху себе си доброволно различни задължения, всеки според възможностите си, но също така приемаме задължението да съблюдаваме порядък, дисциплина и йерархията на подчинението.

Излиза, че всички вътрешно сме равни, група (форма на кръг), а външно в отношенията началник-подчинен (пирамидална форма). Но всичко се съединява в едно.

Съединението на предприятието е когато се обединяваме, за да реализираме връзката между приятелите в рамките на предприятието.

Ние съхраняваме йерархията, защото искаме да съхраним своето съединение. Желанието ми да бъда в групата ме задължава да се подчинявам на йерархията, и аз скланям главата си и слушам този, който е поставен да бъде началник.

Да кажем, днес са ме пратили да работя на кухнята и аз изпълнявам това, което ми заповядва бригадира. Въпреки че аз може да съм по-умен и по-способен, но приятелите са решили, че работим по график на дежурства и аз идвам на дежурството си, и там ние не сме приятели.

Аз трябва да се вдъхновявам за работа, получавайки гориво от групата, но да работя така, както е прието в предприятието.

Въпреки че човек е дошъл след основната си работа за няколко часа с желание да участва, той в това време става работник на предприятието, все едно че работи на заплата, защото той е дошъл, за да получи духовен напредък или материален – няма значение. Той получава напълване и не е важно в каква форма!

Но хората, неясно защо, отделят едното от другото и се удивяват, защо изискват от тях – та нали ние сме приятели в групата? Не! Ние сме работници на духовния фронт! Ние сме на работа при Твореца.

[19451]

Filed under: Духовна работа в група, Разпространение на методиката | Add Comment/Ask Question→