В психологията съществува понятието вътрешен диалог със себе си. В същото време някои смятат, че разговорът със себе си  е нещо като полезна процедура, в която може да изясним някои важни неща за себе си. А други мислят, че вътрешният диалог е отклонение и дори признак за лудост.

Кое е повече в разговора със себе си – позлата или вредата?

Ако отхвърлим наистина патологичните случаи, разговорът със себе си не е нищо друго, освен самозаблуда. Аз винаги съм вътре в егоизма си, затова оценявам всичко само от неговата позиция и не мога да направя друго.

Аз лъжа също и себе си. Културата и възпитанието,  получени от моето обкръжение, по същество са фалшиви ценности. Заради тях се отнасям към себе си като към враг, защото другите през цялото време ме учат как трябва да изглеждам.

Защо ми е диета? Защо трябва да изглеждам красиво? Защо правя усилия в работата? За да умират другите от завист, защото имам вила и хубава кола и почивам на Малдивите?

Кой съм всъщност?
Използвам целия си живот, за да служа на другите. През цялото време се самозалъгвам, защото не знам какво наистина е добро за мен. Живея по чужди заповеди, вместо да разбера за какво трябва да живея и да се насоча към истинската цел на моя живот, наистина важна и скъпа, която ще изпълни сърцето и желанията. В противен случай, както пишат кабалистите, човек стига до края на живота си без да е реализирал и половината от своите желания.

На практика животът, който живея, не е моят живот. Другите си играят с мен от сутрин до вечер и от вечер до сутрин. Всъщност аз съм просто техен роб. Дори сам със себе си съм принуден да служа на тези ценности, да изпълнявам тези закони и указания, които другите са вградили в мен.

В същото време дори не зная кой съм всъщност. Не познавам себе си. Възпитанието, културата, навиците съм получил от предишните поколения, от родителите, училището и те са създали в мен лъжлива личност. И всъщност не знам кой съм аз.

Всички желания, които усещам, са на така нареченото животинско ниво, те обслужват само животинското ми тяло. Дори стремежът към богатство, власт и знания е предназначен, в крайна сметка да осигури комфортно съществуване на тялото ми. Не чувствам в себе си желания от нивото Човек, защото не знам какво е това. Аз съм просто биологична машина, програмирана от обкръжението през целия си живот да извършва определени действия.

При такива условия мога ли да имам връзка с истинското си Аз? Разбира се, че не. Въпреки че във всеки човек тази точка съществува. Но тя е скрита под слой от нагласи, получени от другите. Нагласи, които ме карат да разбирам отношенията с други хора, докато аз все още не съм разбрал себе си.

Раждането на Човека

 В резултат на това през цялото време се оглеждам в другите. Но какво виждам? Много разочаровани от живота, депресирани хора. За да забравят, те се обръщат към наркотиците, влизат „в обувките на Сатаната“, опитват се да се задържат на повърхността, но нима някой от тях наистина е доволен от живота си?

Милиард фанатици искат да поробят целия свят, милиард други искат да го унищожат с война, а трети милиард искат да подчинят всички с помощта на парите. До какво ще ни доведе това, ако не осъзнаем злото в нас, което ни заставя да извършваме всички ужаси, които виждаме днес в света и не започнем да търсим в себе си Човека?

Разбира се, няма да е лесно. Защото Човекът още не се е родил във всеки от нас. В нас живее само неговият зародиш, така наречената малка точка в сърцето. Човекът се появява само при съединяването на тази точка с други такива точки. Съединение въпреки омразата, завистта, желание да потискаме, да подчиняваме другите – всичко, което е нашето зло начало. Просто трябва да се отърсим от тази повърхностна обвивка.

И тогава съединяването на нашите сърца ще създаде съвсем различна реалност. Истинска, а не лъжлива, рисувана днес от нашето зло начало, от нашия егоизъм.

Filed under: Блог на Рав Михаел Лайтман, Възприемане на реалността - No Comments→

„Къде отива детството, в какви градове? И как да намерим начин да попаднем там отново?“ Помните ли тази песен в изпълнение на Алла Пугачова? Много от нас си спомнят детството с лека тъга и не биха имали нищо против още веднъж да се потопят в неговата безгрижна атмосфера. Отново да почувстват любовта и грижата на родителите. Да си спомнят веселите игри и безгрижните дни, прекарани с приятели…

Защо природата, погрижила се за оранжерийните условия за новороденото бебе, появило се на бял свят, се „проваля“  и не продължава същото грижовно отношение към възрастните? Защо всичко е устроено така, че в периода на своето развитие детето  усеща добро отношение от околните, а след като порасне, сякаш лети с ускорение към стена? Вместо приветливост и ангажираност, открива студенина и дори враждебност.

Той би искал да продължи да се държи като дете, без да чувства отговорност, да получава прошка за лудориите и да се наслаждава на първоначално доброто отношение на другите. Но това не се случва. Напротив, всички започват да изискват нещо от него: „Къде са резултатите? Защо не си направил това, което е трябвало да направиш? А ако не си го направил, няма да получиш нищо…“ Около двадесетгодишна възраст човекът вече не получава това снизхождение, с което е свикнал през годините на детството и юношеството.

Но изглежда, че всичко трябва да бъде наобратно. Ние сме достатъчно разумни хора, използваме знанията си, за да променяме света, правейки го по-добър и комфортен. Защо не го оптимизираме и по отношение на възрастния човек? Дори и след двадесет години той да има дружелюбно, приветливо обкръжение, в което всички се отнасят с любов един към друг.

Защо природата, която ни е развила чрез еволюцията, все пак е решила, че трябва да страдаме и да се променяме именно под натиска на тези страдания? Какво иска от нас? Какво ни пречи да продължим здравословно, положително развитие? И случвало ли се е това някога?

Защо сме загубили това, което сме имали?

Ако погледнем към историята на древните времена ще видим, че нашите предци са живели наистина така – едно племе, една общност, в която всички са се грижили за всички. Тази формация може да се нарече комунистическа или примитивна, няма значение. Мъжете заедно са ходили на лов, за да обезпечат общността с храна, а жените заедно са готвили храната и заедно са се грижили за децата. Дори днес в различни краища на света може да се види нещо подобно.

Какво се случи след това? Защо не продължихме да се развиваме така, само в по-големи мащаби? Защо това не се превърна в основа за последващите постижения в техниката и технологията, културата и образованието? Защо не запазихме това прекрасно обкръжение? Какво лошо имаше в тези отношения? Какво се промени?

Факт е, че през цялата история расте личният егоизъм на човека. В резултат на това се отдалечихме един от друг и започнахме да виждаме околните вече не като братя, а като конкуренти, съперници. Човекът иска да ги победи, да има власт над тях, да ги продаде в робство или да ги експлоатира. Краят на съвместната собственост, съвместното домакинство откри пътя към насилието и грабежа.

За разлика от човека, животните се подчиняват на инстинктите и са лишени от егоизъм. Всички техни желания в крайна сметка са насочени само към обезпечаване на комфортни условия на съществуване. Разбира се, те се убиват едно друго. Но не причиняват зло на другия, получавайки удоволствие от това.

А човекът е надарен с „излишък от желания“, на които абсолютните закони на природата не придават ясна посока. Този излишък му се дава за свободно приложение: „прави каквото искаш“. Човекът има някаква свобода на действията, която му позволява да се издигне над животинската природа.

Виждаме обаче, че не умеем да използваме правилно свойствата си извън животинското ниво и в крайна сметка ставаме по-лоши от животните. И вместо добър, щастлив живот, получаваме обратния резултат.

Излишната храна, която изхвърляме, може да нахрани целия свят. Със средствата, които се изразходват днес за въоръжаване, е възможно да се построят къщи с басейни за всички хора. Но егоизмът не вижда в това никаква полза за себе си. И в резултат на това стотици милиони хора в света гладуват, а десетки хиляди умират във войни по целия свят.

Нашият егоизъм поглъща огромни богатства, не позволява да се освободят и използват за изграждането на добър живот. Но ако спрем надпреварата във въоръжаването, сложим край на разточителството и поне малко се съобразим с неотложните нужди на човечеството, ще се окаже, че щастливият живот е точно зад ъгъла. Дори днес  да изглежда утопия.

Но това не е утопия
Днес можем да започнем да живеем по различен начин, когато всеки ще получава всичко необходимо за нормален живот и ще се грижи за другите. Затова трябва само да се научим да използваме егоизма си по различен начин. Той няма да изчезне никъде – завистта, страстта, суетата, властолюбието, огромните знания, хитростта – всички те ще останат, но ще ги използваме за благото на цялото човечество. Това е ново, много интересно и увлекателно приключение, което ни предстои.

В същото време никой не казва, че трябва да се ограничаваме с удовлетворяването само на основните потребности: храна, секс, семейство, подслон, безопасност, здраве, образование и други подобни. Просто всеобщото издигане над прага на бедността не е пределът на мечтите. Ние можем постепенно да повишим нивото на живот в целия свят, но вече в равновесие с природата. Тогава няма да бъдем подложени на удари от нейна страна и ще можем да увеличим благосъстоянието си до безкрайност.

Ще бъдат взети предвид специалните, лични нужди на всеки човек. Компютърните технологии позволяват лесно да го направим дори сега. Така, че в крайна сметка никой няма да се тревожи за насъщните си нужди.

За правилността и неправилността на своето поведение човекът ще разбира от реакцията на другите, които го одобряват или не го одобряват. Ако намерението на човека е за благото на обществото, той ще се ползва с всеобщо уважение, а ако не е, социалният натиск ще го накара да промени поведението си.

Няма да има нужда човека да се притиска или да лежи в затвор. Осъждането от приятелите, роднините и околните ще бъде единственото и много важно средство за въздействие.

За някои това може да изглежда утопично, но щом започнем да правим първите крачки в тази посока ще видим, че самата природа ще ни помага. И в никой вече няма да възникне въпроса: защо вече не ме обичат?

Filed under: Блог на Рав Михаел Лайтман, Възпитание, Възприемане на реалността - No Comments→