Всичко в света се основава на равновесие, на борба и единство на противоположностите. Тази динамика автоматично се регулира на нивото на неживата, растителната и животинската природа. Но човекът е наречен венец на творението, защото е способен да разбере системата и самостоятелно да поддържа баланс в нея.
Преди, докато бяхме „деца на еволюцията“, това не се изискваше от нас. Но сега пораснахме и системата започва да ни „притиска“. Ние все още не го виждаме, но всички нишки се притеглят към нас, цялата мрежа се пренарежда наоколо, затваряйки ни в тесния пашкул на противоречията. Не искайки да ги разрешим, отделяйки се от общата картина, от изискванията на природата, ние изпращаме нашите разрушителни импулси, и всички те в крайна сметка се връщат обратно като бумеранг.
Превключвател
Две фундаментални сили проникват във всичко. След като Големият взрив е разпръснал материята, тя е започнала да се събира в различни форми. Оттогава всичко се балансира между разпадането и съединението, между ентропията и взаимната гравитация, само че на различни нива, с различно качество.
Атомите се привличат и отблъскват. Електрическите заряди също. Хората също. Целият свят е борба на две противоположни сили: разделяне и единство. Но единството не просто, а интегрално, водещо към развитие, към издигане над противоположностите и тяхното хармонично съчетаване в единно цяло.
Задачата за подем е възложена на човека, на нас. Ние можем, а днес и трябва да приведем себе си и целия свят към равновесие. Защото вече не сме деца.
Етапът на израстване винаги е изпълнен с рискове. От една страна, от човека се изисква отговорност за себе си и за другите, но отговорността не може да бъде наложена, тай като в този случай тя ще бъде просто принуда. Подрастващият е изтръгнат от познатия свят и е изправен пред безпощадните факти. По-нататък той трябва да се движи сам като възрастен.
Точно това направи с нас коронавирусът. От медицинска гледна точка сме изправени пред пандемия. Но от системна гледна точка, в контекста на нашето общо вътрешно развитие, става въпрос за превключвател, който завинаги ни откъсва от стария свят на безкрайни борби и ни поставя пред необходимостта да се издигнем до единно цяло.
Няма да се уморя да повтарям: няма връщане назад! Ние все още отхвърляме тази мисъл, все още живеем в миналото, но то вече не съществува. И не става въпрос за вируса или за ваксината, а за нас. Сега ние сме центърът на системата и тя се разпада по наша вина.
Точно какво правим грешно? Честно казано, всичко. Ако погледнем безпристрастно, ще открием признаци на разпад навсякъде. Всички наши критерии за успех се основават на доброто на едни за сметка на други, на потискането, на потъпкването, на раздора. Съвременният човек по природа иска да бъде по-добър от другите поне в нещо. В противен случай това вече не е успех, а поражение, неуспех, фиаско.
Нашите апетити са ненаситни. Нашата благотворителност и филантропия не е нищо повече от прикритие. Половината свят може да умира от глад, човекът до мен може да бедства от несгода, а аз да мина покрай него, защото не ми е до него или защото вече съм дарил, участвал съм някъде, с една дума, сложил съм отметка днес.
Призовавам ли ви да скочите от мястото си и да отидете да спасите хората в неравностойно положение? Не. В сегашното ни състояние няма да можем да им помогнем. Целият ни свят е устроен така, че някои да се възползват за сметка на други. Това е „зашито в операционната система“. Дори ако всички внезапно се просълзим и се притечем на помощ на страдащите, ще стане само по-лошо и ние напълно го разбираме.
Проблемът не е в самите несгоди, а в нашите отношения. В самите нас. И точно това ни показва природата днес: нашият вътрешен разпад излиза извън контрол.
Аз съм това, което мисля за другите
Човекът разпространява около себе си негатив и получава отговор от системата, например коронавирус. Този вирус буквално спря света и сам няма да си отиде. Той ще продължи или ще бъде заменен от друга беда.
Системата сега е фокусирана върху нас, затова нямаме шанс да се освободим, да се откупим от нея с малко кръв. Все едно, ще ни се наложи да пораснем вътрешно, за да отговорим на нейните изисквания. И в най-лошия случай ще бъде на ужасна цена.
Защото природата по своята същност е Абсолют, неизменност. Ако човек стъпи на покрива, тя няма да се смили, да отмени Закона за гравитацията за секунда. И въпреки, че взема предвид нашето развитие и нашият избор, изобщо не се съобразява по начина, по който си представяме. Тя не приема извинения. Тя не съди по това, която сме, а по онова, на което сме способни, по осъзнатото усилие, което отличава човека от животното. И няма да ни позволи да се върнем към миналото.
Говорейки за залеза на стария свят имам предвид края на егоистичните отношения между нас. Може да се опитваме да ги практикуваме и в бъдеще, но в системен смисъл те са приключили. Те сега ни носят само вреда, само разрушение, само болка, с други думи, увеличават дисбаланса с най-тежки последици. И ако днес не научим уроците с готовност за промяна, утре ще ги научим с горчиви сълзи.
В крайна сметка всичко зависи от нашия стремеж към единство, към добра връзка. Когато приемем този призив и започнем да го реализираме, цялата система ще го направи с нас. Но не и преди това. Отлагането само влошава нещата, извиненията са безполезни.
Но това съвсем не означава, че сега трябва да се сприятелявам с някого, да тичам на помощ, да дарявам, да утешавам. Не. Защото аз съм човекът, короната на творението. Аз влияя на системата с моето отношение, с мисълта за другите. А физическото действие е следствие, резултат от вътрешната ми работа.
Сега гледам света, хората около мен и малко от тях харесвам наистина. Някои са ми противни, отвращават ме, някои тайно или откровено мразя. Или да кажем, че не мога да ги понасям. Като цяло тези милиарди не значат нищо за мен, не предизвикват в мен нищо, освен изчисления за полза или вреда. И сега какво?
Сега имам върху какво да работя. Сега мога да хвана в себе си тези мисли, негативизма към другите и да не ги пускам в системата. Разбира се, аз съвсем не съм ангел и не съм станал по-добър, но спирам посланието на изхода. Вече съм готов да не заразявам системата с моя „вирус“.
В кабала това вътрешно действие се нарича „съкращаване“ и е много тежко. Ако прилагам подобни усилия, осъзнавайки моята роля в общата система, това вече е стъпка напред, заявка за зрялост. Защото започвам от мен, а не от другите и започвам от корена, а не от последствията. Вече не съм момче и системата реагира положително на това. Особено, ако не съм сам.
Разбира се, това не е лесно. Не мога просто да започна да се отнасям добре с другите. Нe мога да се убедя, че грешните са прави. Моята природа е по-силна от мен и ще надделее. Но когато осъзная, че не става въпрос за тях, а за мен, получавам помощ от самата система. Моят малък положителен импулс се връща към мен стократно, точно както отрицателният се връща от коронавируса.
Защото системата е свързана с човека. Той се проваля – и тя се проваля. И обратното, когато той се устремява към равновесие, тя се устремява заедно с него на всичките си нива.
И затова най-важна е мисълта, намерението, отношението. Самата мисъл за отдаване вече е действие, а практическото действие просто го завършва при необходимост. И така, преминавайки от негативни мисли към положителни, ние спасяваме всички, целия свят от всяко зло.
Това не е преувеличение, това е системен ефект, резултатите на който ще видим много бързо, ако започнем да действаме вътрешно. Няма нужда да търсим възможности, ресурси, няма нужда от гръмки лозунги и демонстрации. Необходимо е само да разберем общата картина и да намерим в себе си точката на прилагане на усилията.
Изход за никъде
Днес в Израел за втори път излизаме от карантината. Този път „бавно“. Но тъй като все още не сме разбрали нищо, то и този опит в крайна сметка ще се провали. Не можем да влезем в същата река, водата вече е изтекла, времената са се променили. Добрият живот сега е възможен само в стремежа към единство и взаимно отдаване.
„Единство и взаимно отдаване? Какво още?“ – ние сме изправени пред фактите и отказваме да пораснем. В резултат, ударът ни разкъсва на части и вече ясно виждаме: няма народ на Израел, има само кълбо от противоречия, сборище на чужденци, принудени да живеят заедно на парче земя в това странно състояние, което наричаме секторно „статукво“. Знаете ли откъде идва тази дума? От латинското status quo ante bellum – ситуация, която е била преди война и която всъщност е довела до нея.
Да, терминът напълно отговаря на нашата реалност. Погледнете: страната е разкъсана на парчета, радикализмът триумфира, някои не са готови да жертват нищо заради другите. Идеологията, религията, политиката, медиите ни правят врагове и по този начин ни водят на заколение.
Защото нашата сила не е в държавата, която сме построили, а във вътрешното единство, на което сме способни. Без него Израел е жив труп, точно какъвто е бил преди катастрофите в древните времена. Не нашествениците, а на първо място самите ние тогава проливахме реки от братска кръв за нашата праведна, непогрешима правота. Всички наши партии могат да намерят аналози в онези времена.
Нищо не се е променило! Така и не разбрахме, че без желание за единство никой не е прав и всички ни чака жалка, ужасна участ. Така и не разбрахме, че единството не е общо съгласие с моето единствено правилно мнение, а с общо издигане над себе си, над противоположностите ми. Ако не се издигнем, ще се разбягаме като плъхове от потъващ кораб. Ако ни позволят.
За да си осигурим нормален живот тук, трябва да изградим равновесие, да противопоставим центробежните процеси на центроустремителните. Просто няма друг изход и никога не е имало. Еврейските мозъци няма да ни помогнат, армията няма да ни спаси. Разрухата винаги идва отвътре навън и ако сега не го спрем в себе си, то след това ще стане неизмеримо по-сложно и драматично!
Поправянето винаги започва отвътре. Нищо няма да постигнем с карантини и ваксини, ако не стигнем до корена, ако не спрем негатива, който идва от нас. Това е основната ни задача. Не моля да ми повярвате, моля да проверите.
[272651]
Filed under: Блог на Рав Михаел Лайтман, Здраве, Израел днес, Криза, глобализация -
Няма коментари→
Човешкото тяло започва с капка семе: с една клетка, която се размножава и образува още нови клетки. Всички те реализират програмата, която е била заложена в първата клетка, с която е започнало всичко.
Въпрос:
Въпрос: