В своите обяснения кабалистите през цялото време се връщат към едни и същи принципи. В духовното няма толкова много закони – едно и също състояние на възход и падение, и техните причини се връщат при нас в различен вариант, но всъщност, действа един и същи принцип. Дотогава, докато не достигнем истинското желание – ние няма да получим нови сили.

Работник на Твореца във вътрешната работа се нарича онзи, който постоянно търси обновление в своето приближаване към Твореца. Приближаването се заключава в това, да придобиеш нов духовен съсъд – желание за отдаване, което е срещу нашето желание.

Човек, едва започващ да се учи, не разбира много, какво означава ”съгласно” желанието и ”против” него. Докато не започне да вижда, че да придобие духовно постижение – от една страна е много просто, а от друга страна – много трудно. Минава много време, докато той не започне да чува, за какво става дума.

Това е такъв латентен, инкубационен период, скрито протичащ вътре, когато човек достатъчно пасивно участва в духовната работа. Той засега си представя духовното, като приятна за егоизма придобивка, даващо голямо знание, голяма власт над другите, напълващо неговото желание. Затова, именно той идва, отчаян да напълни себе си в този свят и затова решава да получи духовно напълване.

И така мисли целия свят – а иначе, за какво да се занимаваме с това? Така е устроено свише, от природата, за да привлекат човека. И даже ако му кажеш, че това не е така – той няма да чуе. Тази  ”измама за добро”, известно време задържа в човека усещането, че той върви към някакви голями егоистични придобивки. И наистина той не чува какво му говорят, независимо, че повтаря думите ”желание за отдаване”, ”вяра над знанието”, но не ги осъзнава особено.

Той дава  свое собствено вътрешно обяснение на тези понятия, и не е способен да ги възприеме по друг начин. Докато от големия обем от занятия с науката кабала, от няколкото не много големи удара оттук – оттам, той  започва по малко да се доближава до вярното тълкувание на такива думи, като желание за отдаване, любов към ближния и издигане над егоистичните цели.

Той започва все повече да чува и е готов да достигне до отдаване. Отначало това е общо, теоретично съгласие – нещо абстрактно: отдаване на целия свят, на човечеството, на Твореца… За човека то е много мъгляво понятие – отдалечено от него, от близкия му кръг и от конкретна реализация.

Затова той е съгласен ”да достави удоволствие на Създателя”. Но когато работата опира до практически действия и трябва да се обикне ”ближния”, другарите – на това той не е готов. За това отново се изисква продължителна работа. И отново Висшата светлина работи над него, променяйки неговите желания, докато той накрая, не започне да чува, че отдаването се реализира на практика  в групата. Творецът иска от нас, на дело да започнем въплъщаването на любовта към ближния, по силите на нашите възможности.

Напълно разбираемо е, че от начало ние го правим неискрено, но все пак започваме. И от този момент, човек вече става ”работник на Твореца” – ако на практика извършва действия, водещи към желанието за отдаване. Разбира се, че човек сам не създава това желание за отдаване, не от преки свои действия. Той, като че ли, сее зърното и вижда, че нищо не покълва. И започва отначало – и отново нищо не се получава, което му донася много разочарования.

Независимо, че понякога той вижда някакви странични успехи: малко повече разбиране и усещане. Но в крайна сметка, целият този ”посев” е плачевен, тъй като човек вижда, че на практика нищо не е постигнал – освен изисквания, молби, молитви към Твореца.

Но когато тази молба става обща ”молитва” – тя отваря небесните врати. Казано е, че когато всички врати се залостват, тогава се отварят последните – ”вратите на сълзите”. Така това се разкрива пред човека.

”Врати” ( шаарим, от думата предполагащ/ мешуар) – означават как човек си представя очакваното възнаграждение. Пред всичките тези врати, той все иска нещо да получи – всичко без значение, освен отдаване. А всъщност той плаче за отдаването, защото му е ясно, че сам не е способен да го постигне – а и не се стреми много, докато не осъзнае цялата му важност.

Излиза, че човек изгражда „вратите на сълзите“ с цената на много пролети сълзи, докато накрая не завърши строителството, достигайки това, че желае отдаването, а не е способен да го постигне. И затова е принуден да се обърне към Твореца. Досега, човек не се е нуждаел от Него, но сега вижда, че Твореца му е необходим.

В резултат се получава, че той желае отдаването, което може да получи само от Твореца, и към всичко това той идва вътре в групата, защото иначе е невъзможно – и тогава ”жъне реколтата’’. Идва светлината връщаща към Източника, свързва го с другарите, а вътре в тях се разкрива Творецът – и тогава човек ликува и се радва на плода на духовната си работа. Такъв е пътят на работника на Твореца.

От урока по статия на Рабаш, 27.02.2012

[71099]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Конгрес в пустинята Арава. Урок №1

Въпрос: Усеща ли човек действието на светлината, връщаща го към Източника? И ако да, как той чувства това въздействие?

Отговор: Светлината, връщаща към източника, действа върху нас постоянно. Но нейното действие се разкрива след няколко етапа, по които преминава през нас. Както при четирите стадия на разпространение на пряката светлина, когато малхут достига своето окончание, и в нея се осъществява цялото осъзнаване на кетер, тогава се получава скок на новото стъпало, и малхут на висшия парцуф става кетер на нисшия. И отново се извършват множество вътрешни действия – от кетер до малхут, стъпалото приключва – и става раждането на новото стъпало.

Затова светлината, от своя страна, винаги въздейства – разбира се с онази сила, с която човека я активизира. Но дори, когато светлината въздейства добре, трябва да се случат определено количество вътрешни действия, докато човек започне да разпознава вътре в тези действия кетер, корена – защо така се е случило, кой е направил това и т.н.?

Затова, ако започнем да усещаме, Кой се занимава с нас, за какво, какво Той желае от нас, как ни е създал, как ние трябва да реагираме на Него и как реагираме сега – това означава, че сме достигнали точката на малхут вътре в нас.

Така малхут в четирите стадия на разпространение на пряката светлина изведнъж усеща: ”Кетер е целият отдаващ, а аз – напълно получаваща. Аз не мога да се понеса такава! Какво да правя със себе си? Искам да се съкратя! Малхут има сила да се съкрати. Кабалистите разказват, че на такова високо ниво, действително има такава сила да се съкрати и да престане да работи с намерение да се самонаслади.

А ние нямаме такава сила. Защо нямаме? Защото трябва да достигнем до любовта и отдаването. Затова ние трябва да се съединим с другите, тъй като с това изучаваме, какво се нарича отдаване и заедно с другите да поискаме от корена, от кетер да ни даде тази сила.

Всичко е програмирано в точно съответствие с четирите стадии на пряката светлина – или направо, отгоре надолу, или в обратна посока, отдолу нагоре. Няма нищо друго.

Затова, ако човек чувства вътре в себе си, че започва да усеща, откъде пристига въздействието на светлината – това означава, че той вече е постигнал не само осъзнаването на злото, но и корена на това осъзнаване.

От първия урок в Арава, 23.02.2012

[71171]

Filed under: Духовна работа, Конгреси и събития - Няма коментари→

Надявам се, че на последния конгрес почувствахме абсолютната необходимост от система, която трябва да бъде свързана заедно, като „един човек с едно сърце“, за да разкрием в нея Твореца. От сега нататък трябва да виждаме цялата реалност през призмата на групата – като най-поправената структура, която съществува в този сят. А всички съществуващи в нея неизправности са характерни особености, необходими именно за това – да разкрият висшата програма и цел, тъй както „ползата на светлината пред тъмнината“.

От този момент нататък задачата ни е да засилваме все повече това усещане и да се опитваме да оставаме в него. Чрез групата, система от взаимотношения, която стана много важна за нас, вече можем да се отнасяме към себе си като към нейна част. Във всеки от нас вече няма нищо лично – той усеща себе си само като равноправен участник в общата система. Поправянето на целия свят, на всяка негова част, зависи само от степента на вътрешната връзка в цялостната система.

Образованието, разпространението – са само фактори, които допринасят за увеличаване на вътрешните връзки. Така постепенно осъзнаваме неща, които са още далечни и скрити от нашето възприятие, и ще научим какво означава цялата тази реалност и защо именно в такава форма трябва да я разкриваме: получавайки чувство за разединение и единство. А усещането за това единство трябва да разпространим нататък, в повече вътрешно пространство, във все по-високите измерения – в осъзнаване на Твореца.

Ние постигнахме страшно много на конгреса и трябва да ценим тази придобивка, и да се страхуваме да не я изгубим. Напротив, трябва през цялото време да засилваме и засилваме това чувство, за да може то да се прояснява все повече за всички нас като цяло, в някои повече, в някои по-малко.

И през следващите дни това чувство може още да расте и да се промени. В зависимост от това, доколко ще държим на целия свят и ще пазим чувството за постигнато единство, което е станало ясно за нас и в чувствата, и в разума, и осъзнаването, че само през него трябва да гледаме на всичко. В крайна сметка всичко, което се случва в света – това е само външна проява на липсата на единство или на неговото постигане.

Трябва да използваме всички възможности, които са ни дадени, да използваме всички повредени и поправени състояния, за да може всеки път все по-точно да разбираме нашето съединение, а чрез него – висшата сила, която е целта на всичко.

Пред нас е нашата ежедневна, специална работа, с която ще напредваме по-нататък. Нашата дейсвителност не е в конгресите, а именно в това, че ден след ден ще се отнасяме към целия свят като към проява на разбитото ни на части възприятие. Тя зависи от това, доколко искаме да обединим тези несъизмерими парчета, за да видим, усетим, да ги възприемем заедно в една непрекъсната  мозайка на света.

От урока по статия на Рабаш, 26.02.2012

[71031]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Конгреси и събития - Няма коментари→

Изследване: Социалното неравенство ни убива, между впрочем, в буквалния смисъл на думата. Известно е, че дълголетниците и здравите хора не живеят в богатите страни, а там, където в отношенията между хората има повече доверие. Учените са намерили обяснение на този феномен.

Изучавайки здравето на хората, можем да научим за устройството на обществото, а изучавайки устройството на обществото, можем да научим за здравето: колкото по-големи са социалните контрасти в страната, толкова по-голяма е разликата в нивото на смъртност между върхушката и низините. Например, в Глазгоу продължителността на живот на дъното е 54 години, а на елита 82 г. А във Финландия, където различията са по-малки, разликата в смъртността между върховете и низините не е три, а само два пъти.

Най-удивителното: в страни, където общото ниво на социално-икономическото неравенство е ниско, повече живеят всички – и на дъното, и по върховете. И общото здраве на населението там е значително по-добро. Неравенството влияе лошо не само на “нисшите“, но и на “висшите“. Там, където обществото е по-еднородно в социално отношение, при всички негови членове има по-голяма възможност да контролират и прогнозират собствения си живот.

Правилата на социално взаимодействие трябва да бъдат разбираеми за всички и да се осъзнават като справедливи. И низините, и върхушката в обществото трябва да приемат наложения порядък на нещата като несправедлив и нечестен, т.к. в тази ситуация разрушителния за здравето стрес е гарантиран практически във всички звена на йерархията: и средните, и ниските, и висшите. А големите показатели за общонационална смъртност – са само отражение на текущото състояние на нещата.

Реплика: Изхождайки от това изследване, е разбираемо как равновесието, в дадения случай, в плана на обществената еднородност и съгласие, извежда обществото от кризата на болести, смърт, депресия.

[71020]

Filed under: Криза, глобализация - Няма коментари→

Изследване: Все повече хора се оплакват от отсъствие на интерес към работата. От 8 работни часа те изразходват за работа само 2-3. През останалото време се опитват да се вдъхновят за трудовия подвиг.

Това е поколение на „изгасналите очи“, което не се увлича нито от самия процес на труда, нито от неговия резултат, нито от наградата за труд. В психологията това се нарича остра криза на мотивацията. От нейното отсъствие се оплаква всеки трети работник в офис.

Кризата на мотивация не ни удари по-рано, защото я изпревари икономическата криза, която застави много да се разсънят под заплахата от масови съкращения.

Сега много формулират своето настроение така: „По-добре да лежиш за лев, отколкото за десет да бягаш.“ В качеството си на мотиватор не работят дори и неплатените кредити. Те те заставят да затегнеш колана, но мислейки за дълговете, човек работи не за резултата от работата.

По-рано хората бяха жадни за благата на цивилизацията, но чувството на глад премина. Периодът, когато си работил, за да живееш, премина. А натрупаната умора остана. Причините за днешната криза на мотивацията трябва да се търсят на върха на пирамидата на потребностите – да бъдеш разбран и оценен от обкръжаващите.

Реплика: Растящият егоизъм ни принуждава да направим преоценка на ценностите. Отсъствието на истинска цел в живота ни „отпуска ръцете“ и ни принуждава просто да съществуваме. Само разкриването на целта, която е по-висока от този живот, ще ни даде енергия и бодрост, а усещането за нейната вечност – радост в съществуването. Иначе след кризата на мотивацията да работиш, ще настъпи криза на мотивацията да живееш…

[70571]

Filed under: Криза, глобализация - Няма коментари→

Въпрос: Ние се завръщаме в групите си след конгреса в Арава. Как да укрепим връзката, която постигнахме?

Отговор: Трябва да изучим добре онова, което беше на конгреса – породеното от него усещане. Възможно е, ако още и още преглеждаме записите, това да ни помогне отново да преживеем тези състояния и да ги продължим. Основното е да не слизаме от достигнатото ниво и да разберем, че пречките ни се дават за подем.

Не е възможно цял живот да бъдеш на конгрес, това не би ни помогнало. Не случайно всичко е подредено така, че сега, след конгреса, към неговото стъпало ще се присъедини останалата маса, която не може да се вдъхнови самостоятелно.

Ние се причисляваме към четвъртата степен на чувствителност, присъща на материала на желанието – към ”човешкото” стъпало. А сега към нея трябва да се присъединят останалите, за да я направят перспективна. Става дума за пречките, идващи от човечеството, т.е. от стъпалото на ”животинската”, ”растителната” и ”неживата” природа. Те ще ни предадат пълното постижение на достигнатото и в тях трябва да виждаме ”подпомагане от противното”.

Преодоляването на тези пречки условно може да се раздели на два етапа:

1. Всеки път искам да видя реалността, в която няма нищо освен групата. Пред мен е само тя – общата система и през нея гледам на целия свят. Всичко, което става в света, е резултат, определящ се от качеството на връзката между нас. Такова възприемане на реалността се старая постоянно да поддържам в себе си, тъй като то е истинското. В тези усилия ще забележим, че наистина така е устроен светът.

1. Мога да нося в себе си тази картина дотолкова, доколкото да я видят всичките ми другари. Тук се изисква взаимна работа: ако се безпокоя за тях, то като отговор получавам сили, които ми помагат ”да остана на повърхността”.

По такъв начин0 се старая през цялото време да видя света през призмата на групата,  а също така се грижа за всичките си части, за всичките си другари, да не ги напуска и тях тази картина, да бъдем заедно в това световно възприемане. Съблюдавайки тези две условия, получавам от другарите си поръчителството, което се нарича ”скланям себе си и целия свят към оправдаване”.

В това всъщност се състои точката на анализа и избора, който има човек. За сега за нас тя се проявява точно така.

Ако не мога да се придържам към такъв подход в някой от своите анализи – то не си струва за сега да се показвам на показ, максимално да се придържам към възприятието, преминало през групата. В крайна сметка, всичките ни обръщения към света за използване на тази система ще ни навличат само проблеми, провали, хаос и неприятности, чак до смъртен изход. Всичките беди идват от това, че ние внезапно преставаме да виждаме единната система, поне в минимален размер. Раздялата с нея е смърт, т.е. отсъствие на комуникация между нашите части, вкарващо ни в духовното небитие.

От урока на Рабаш, 26.02.2012

[71008]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития, Поръчителство - Няма коментари→

Аз – това е точка в сърцето и в мен няма нищо друго, освен тази единствена точка. Аз се стремя към другите, към духовното, към групата, но не мога сам да изляза извън нея, защото точката може само да запазва себе си и не е способна на нищо друго. Това е, което ми трябва. А под тази точка се намира моето его. То за сега е мъничко, телесно, на животинско ниво.

За да се стремя към групата, не ми достига само моята точка. Трябва ми обкръжение, което ще ми оказва влияние, като допълнение на моята точка в сърцето – и тогава аз ще получа сила за обединяване с групата.

Става така, че по някакъв начин ми се отдава да вляза във вярната среда(1). Обкръжението започва да ми влияе, внушавайки ми важността на отдаването, на духовното(2). Това ми дава сила по малко да започна да се включвам в обкръжението(3).

                 

Но когато се опитвам да се включа в групата, усещам неприятна реакция: критика; зло, отблъскване, ненавист(4). Така работя през цялото време: 1- 2- 3- 4, и отново, 1- 2- 3- 4… Когато чувствам тази ненавист, то отново се обръщам към другарите и изисквам от тях да ми повлияят, за да се появи в мен сила да преодолея себе си и да се присъединя към групата, независимо от откъсването ми. Така работим през цялото време, паралелно с учението и разпространението.

Когато всички тези сили и напрежения се натрупват, ние усещаме, че имаме нужда от помощ – както е казано: ”Да помогне човек на ближния си”. На мен вече тези сили не ми стигат – силата на обкръжението, която се занимава с мен. Нужна ми е още по-голяма поддръжка от другите. Вече не ми е достатъчно, средата да подържа вдъхновението ми – трябва ми истинска сила, позволяваща ми да се включа в групата. Такава сила аз нямам, освен ако не я получа от другите.

И затова трябва да постигнем взаимно поръчителство, когато всеки се задължава пред останалите, когато изпълнва тяхното желание, до край. Тук ние започваме да усещаме, че нямаме никакъв избор и се нуждаем от висшата сила, от Твореца.

Това вече е работа с осъзнаване на злото. Наше зло се нарича онова, което ни разделя и нищо друго. То ни пречи с това, че оставайки разделени, ние не можем да достигнем до отдаване на Твореца.

Ако всички тези три условия се съвместят, означава, че сме намерили верния път. Получава се, че тук се съединяват всичките три необходими фактора: 1) Исраел (яшар – ел) – човек стремящ се ”направо към Твореца”, 2) всички средства, които той използва, се наричат Тора – поправяща светлина, 3) Творец. Така достигаме целта.

Излиза, че поръчителство, което трябва да подсигурим един на друг е нашия съсъд. За сега той е порочен и затова ние се съединяваме в група, изпълваме условието за поръчителство и всички заедно изискваме поправка. Тоест поръчителството – не е крайната цел, а условие за достигане до разкриването на Твореца.

От урока ”Поръчителство”, 22.02.2012

[70655]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: По време на последния конгрес в Израел изпитах небивало усещане за единство. Но една седмица след това бях в такова падение, каквото никога по-рано не съм изпитвал. Сега се страхувам от конгреси. Какво да правя?

Отговор: Това е много добре, просто чудесно. Наистина трябва да се страхуваш. Виждаме това и по изхода от Египет.

Представи си: теб те изхвърлят от обичайното място и ти бягаш в нощта, без да знаеш накъде. Теб те преследва конницата на Фараона. Изплашен, ти се хвърляш в Червено море и внезапно се случва чудото. Наистина, то не те радва особено. После народът възхвалява Твореца: ”Коня и ездача Той ги хвърли в морето”. Но трябва да се разбере, че човек преминава през радикални действия, сходни с раждането, и изпитва огромно напрежение, както плодът при раждането.

След това, след похода през пустинята на теб ти ”спускат” едва ли не хиляда закона: Какво може и какво не може, и какви наказания ще последват в случай, че не се изпълняват. С една дума, получаваш програмата на бъдещото си поправяне – още преди противостоенето на планината Синай: ”Ето какво ти предстои. Искаш или не, това е без значение. Вземай и престъпвай”.

Едва сега разбираш какво е това, да работиш за Твореца. До сега се мислеше за герой между нищожествата, а сега пред себе си виждаш списък до самото небе. И на всеки ред упътване: “в случай на не изпълнение – беди, нещастия, смърт…“

Не стига това, но още ти казват: “Е, ако цялостно не се обедините, то тук и ще бъдете погребани“.

И едва тогава с радост извличаме от всяко сърце точката Моисей, която ни дърпа (мошех) към Твореца, обединяваме тези точки и откриваме частица от връзката с Висшата сила. Това протича поетапно: Първо я разкрива точката Моисей, тогава останалите точки – мъдреци, старци, коени, левити, исраелити, жените, робите, децата – чакат в подножието на планината. “Ще направим и ще чуем“ – казват те. С други думи, всичките ни желания, които са готови да предадат, получават сила.

Това е днес, а утре ние веднага отливаме златния телец.

Важно е да се помни: всичко това е постижимо за нас. Ние бягаме от егоизма и наистина ни е нужно това усещане за бягство. Ти идваш на конгреса навит до краен предел, страхувайки се да не би да не изпълниш задачата и да не постигнеш желаното. Страхуваш се от лишенията и задълженията, както при бягството от Египет.

От друга страна, се чувстваш задължен пред всички другари, гледаш към тях и отчаяно търсиш нашата обща точка за обединение.

И накрая, трябва да съберем всичките си сили за един единствен миг. Но заради този миг трябва по време на целия конгрес да сме под напрежение, като изпъната струна. Трябва да се напрягаме постояно в движение, в пространството, в обединение между всички нас. За това е казано: “Исраел, Тора и Творецът са едно“. Това е сравнимо със състоянието на великия първосвещеник в Светая Светих и в Съдния ден… Това трябва да се постигне за един единствен миг – и работата е приключена.

След това пътят ще бъде продължен, но вече заедно със светлината, възвръщаща ни към Източника.

Ето такива са условията: ти наистина бягаш, нямаш сили да се върнеш към предишния живот, задължен си да постигнеш желаното и при това, трябва да събереш всичките си сили заради един миг. Това твърдо те направлява, “заточва те“ към целта. Да се надяваме, че всичко ще се случи така.

В книгата „Зоар“ (Насо, п – 99) е казано:

И застанаха в подножието на планината. В подножието на планината им беше казано: “Ако приемете Тора – добре, а ако ли не – там, в изгнанието, ще бъде вашето погребение.“

Тоест ние, със своето егоистическо желание, ще видим “чудния“ животински живот. Ще се усетим в това “животинско погребение“, а някои няма да усетят и това. И тогава вместо вътрешни, душевно целеустремени, човешки сътресения, нас ни очакват животински, от които страда целият свят.

Така че, трябва най-сериозно да се подготвим за конгреса. Това вече веднъж го направихме, не трябва да отстъпваме. Това е много тесен мост и основното е да не се страхуваме.

От урока на тема “Съвети към конгреса в Арава“, 19, 02.2012

[70249]

Filed under: Без категория, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Конгреси и събития - Няма коментари→

Мнение (В. Ключарев, невробиолог, Университета в Базел, Швейцария): Човекът няма свобода на избор. Изучавайки дейността на невроните, невро-икономистите стигат до извода, че човек не е свободен при вземането на решения – те са предопределени. Ако на входа към мозъка се подаде определена информация, на изхода тя ще се превърне в напълно предвидим резултат. Съществува строго определен механизъм за взимане на решения.

Ако се придържаме към невронния модел, който натрупва информация, сравняват се алтернативите и въз основа на това се взема решение, то ще изчезне понятието „свобода“. В този смисъл, всеки човек е като марионетка, а представата ни за свобода – един вид социална илюзия.

Идеята не е нова. При Спиноза и Кант откриваме същите възгледи, но изложени от философска позиция. Спиноза: „Човек лъже себе си като говори за свобода. Той просто не знае истинските причини за своето поведение.“

Забележка: Кабалистите са писали за това още преди зараждането на философията, преди повече от 4000 години. Сега трябва да приемем техните възгледи. Но какво още следва от това? Тогава какъв е смисълът на нашето съществуване?

Спр. кабалистичните източници, а също и раздел „Свобода на волята„.

[70782]

Filed under: Свобода на волята - Няма коментари→

Творението – това е силата на общото ни желание за наслаждение, стояща срещу силата на отдаване. Това са две противоположни сили, както „плюс“ и „минус“, северния и южния полюс на магнита. Цялата Вселена е резултат от взаимодействието на тези две сили.

И ако тези две сили се срещнат и се обединяват за извършване на работа, производство на енергия, резултатът е в този вид, в който са те: на неживо, растително и животинско ниво, то те ще се възпроизведат в нашето усещане реалността, която се нарича този свят.

Но ако в резултат на своето развитие, започваме да чувстваме необходимост да използваме тези сили не така, че силата на получаване да властва над силата на отдаване, а напротив – силата на отдаване да вземе превес над получаването, защото нейните възможности в този случай са безгранични – то нашето развитие ще ни издигне на степента на силата на отдаване и ще започнем да се чувстваме във висшата система, във висшия свят.

А вместо това, ние все още виждаме картината на този свят, чувстваме се във властта на егоистичните сили и вместо сили, си представяме реален материал. Егоистичното желание ни рисува такива картини на неживата, растителна и животинска природа, които наричаме този свят. И от всичко това ни е трудно да си представим духовната реалност. Всеки, който е бил в това разкритие, казва, че може да не се чака, докато се случи чрез естествено развитие, което, разбира се, всички в крайна сметка ще постигнат – всички части на желанието за наслаждение. Но можем сами да ускорим своето развитие, за да постигнем желаното състояние в рамките на няколко дни, месеци, години. Както е казано: „Своя свят ще видиш приживе“. Всичко зависи от това, как ние самите се опитваме да се обединим. И да се обединим не за да съберем по-голяма обща сила,  а с цел да постигнем сила, която е над нас.

Тоест, не се обединяваме, за да съберем заедно силите на всички участници, както в спортен отбор или военен отряд. Ние искаме да разкрием във връзката между нас ново качество, което липсва във всеки от нас и се нарича отдаване.

Ако разкрием това свойство между нас – не вътре във всеки, а в неговия стремеж към другите, което се нарича отразена светлина, Хасадим, то в него ще открием устремената към нас сила, наречена Творец. Вътре в светлината Хасадим се разкрива светлината Хохма – в силата отдаване, излизаща от нас, разкриваме висшата отдаваща сила. Така че, всичко зависи от това, как всеки от нас ще се опита да се измъкне от себе си и да се издигне на степен отдаване на другите.

И не трябва да се заблуждаваме, че сякаш сме в състояние да излезем от себе си и така да се обединим с другите, за да им отдаваме, да разкрием висшата сила в стремежа си да излезем на повърхността. Това е невъзможно! Защото тези свойства ги няма вътре в нас и никакви мои усилия не могат да извлекат от мен това, което го няма в мен. В мен няма отдаване!

А какво има вътре в мен? – Напълно противоположно свойство, като следствие на разбиването, което именно затова е било извършено в моя корен, още преди моето създаване. Всичко това е било, когато разкрия в себе си тази противоположност, да пожелая истинското свойство отдаване. Аз трябва да го поискам от висшата сила, защото само тя може да обърне моята егоистична сила, моето его в отдаване и любов.

Така омразата ще се превърне в любов. Но най-важното е, че в процеса на тази работа установявам връзка с поправящата ме сила – с Твореца.

От урока по статията „Поръчителство“, 22.02.2012

[70658]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→