Нашето желание започва да приема правилна форма.

Ние искаме да се обединим, да разкрием във всеки влечение към единството, независимо от егоизма. Това е много важно: въпреки егоизма, полагам старание, за да се устремя вътрешно, да се приближа до другарите и да удържам всички в тясна връзка – като хора, близки по дух и цел.

А главното сега е, да разчитам на тях: ако вече сме единни, то те ще се погрижат да не забравям за нашия път и да се укрепвам в общото сплотяване.

Стремя се да се слея с другарите и се надявам, че моят стремеж ще ми позволи да получа от тях неизчерпаемото желание за единство. Това е всичко, което ни е необходимо. От самото начало и до края на поправянето, от нас не изискват нищо, освен това.

Затова е и казано, че любовта към ближния като към себе си е общото, обобщаващо правило на цялата Тора. Няма нищо повече и само в тази посока трябва да следваме пътя – без значение колко ни отвращава това. Ако искаме да изпълним програмата на творението по ускорения сценарий, има само една възможност: от противното, от най-ненавистното и отвратителното, да правя крачки към любовта към ближния.

Е, какво друго ти остава да направиш…

От урок по статия на Рабаш, 21.04.2011

[41140]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок | Add Comment →