Скъпи приятели! Моля ви, задавайте въпроси по темата за тези цитати на великите кабалисти

Бележките в скобите са мои.

Какво е молитвата?

Молбата – това е усещането в човека за недостиг. Т.е. не е важно какво той произнася, защото “молбата“ възниква в желанието – в “сърцето“. Когато на човек нещо не му достига – за това и се моли “сърцето“. А понякога и самият човек не слуша своето сърце. Всички желания на човека се наричат негово сърце – и оттук ги усеща Творецът. Затова горе се чува само това, което иска сърцето, а не това, което произнася устата, защото устата не изразява потребността на човека, която е необходимо да се напълни.

Рабаш. Шлавей Сулам. Статия 27. 1991 г. „Ако жената зачене по-рано – ще се роди син“.

Творецът чува молитвата, и само пълната, съвършената молитва чака Той.

Баал а-Сулам. Писмо 57.

[32282]

Filed under: Баал Сулам, Кабалистични източници, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Желанието да се насладиш е материалът, а намерението – неговата форма. Но ти нямаш намерение и форма, докато то не се срещне с висшата светлина и по време на тази среща не изгради формата.

Ти не можеш сам да създадеш намерение, насочено към Твореца. Ти само се обръщаш с молба (издигаш МА”Н), а отгоре се спуска МА”Д, НЕХИ на висшия заедно с неговата отразена светлина. И когато тази отразена светлина на висшия се облича в твоя материал, тя ти придава форма.

Долната част (НЕХИ) на висшия, обличаща се в низшия, създава формата на низшия. А низшият от своя страна не може да направи нищо, освен да помоли: „Придай ми форма на отдаване!” А каква да бъде тази форма – решава висшият, за това ние трябва да се анулираме.

По тази причина аз мога да получа желание от групата да получа формата на висшия, но групата не ми определя тази форма, тя само пробужда в мен тази потребност. И когато аз моля висшия, издигам МА”Н – аз не му диктувам какво е длъжен да ми даде. Това не би се наричало отдаване, ако аз настоявах да бъда именно такъв и никой друг.

Освен това в мен вече се намира информационен ген (решимо), определящ моята молба. Когато издигам МА”Н – аз издигам това решимо, този ген, за да направи висшият върху него „зивуг”, сливането на мъжката и женската част както при раждане на дете. Това сливане се извършва горе, а аз вече получавам родената от него готова форма.

Всичките ми форми изначално са записани вътре в мен, във веригата на информационните гени (решимот). Аз не определям своята съдба, аз само установявам начина на преход от една форма към друга – по добрия път или по пътя на страданието. Но самите форми вече не могат да бъдат променени, те се определят от корена на моята душа и от нейното слизане в този свят – по същия този път аз съм длъжен да се изкача обратно.

От мен зависи само как ще преминавам от етап на етап – гонен от ударите отзад или привличан от светлината пред мен, а също: бързо или бавно – сам ли ще търся как да се уча от Твореца, или  ще се наложи Той да ме учи с тоягата…

От урока по статията „Кабала и философия“, 05.01.2011

[31884]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Хохма и Бина могат да бъдат в четири състояния (както и парцуфите Аба и Има в света Некудим)/:

1. гръб в гръб (ахор бe-ахор): няма светлина Хохма и няма потребност нито долу, нито горе Хохма и Бина да се намират във връзка;

2. лице в гръб (паним бe-ахор): има Хохма в Аба, но у Има няма никаква потребност да я получи.

3. гръб в лице (ахор бe-паним): у Има има потребност от светлината Хохма, но тази светлина я няма в Аба;

4. лице в лице (паним бe-паним): у Аба има желание да отдава, у Има – желание да получава светлината Хохма, за да я предаде на по-низшите.

„Лице“ – означава предаване на  светлината Хохма. „Гръб“  означава само връзка в Хасадим или отсъствие на връзката.

Състоянието „лице с гръб“ –  е постоянното състояние в света Некудим, когато има Хохма в Аба, но Има не желае да я получи. Това състояние може да бъде постоянно, доколкото не води до разбиване..

Същото състояние може да бъде след това и в света Ацилут като състояние на подготовка, очакване (standby). Системата e готова и в момента, в който отдолу се издигне желанието да се поправиш от разбиването на душите, възниква връзка между Аба и Има и отгоре идва светлина.

Но задължително трябва да има МА“Н, молба, молитва на низшите. Тя все едно отваря кран, прекъсващ пътя на потока от светлина, която се устремява надолу

Това можем да сравним също и с транзистор, на входа на който се подава напрежение (МА“Н), и тогава той започва да пропуска електрически ток. Не е важно за какви системи говорим – механични, електронни, мисли или желания – принципът е един.

Състоянието, в което системата е готова отгоре, се нарича ”лице в гръб”. Аба се обръща с лице, Има – с гръб. Но в момента на издигане на МА“Н, желанието от низшите, то въздейства на Има, тя се обръща към Аба, и тогава в състояние „лице в лице“ се извършва  сливане (зивуг) – и светлината Хохма се спуска надолу към душите.

От урока за „Учението за Десетте Сфирот““, 20.12.2010

[30366]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Рабаш, „Шлавей Сулам”, 1988/89, статия 3, „Разликата между вратите на сълзите и останалите врати„: „Мъдреците са казали: „От деня на разрушаването на Храма, затворени са вратите на молитвата.

Но въпреки, че вратите на молитвата са затворени – не са затворени вратите на сълзите”.

Ние се стремим да се обединим – провеждаме Дни на единството и други мероприятия, за да си изясним какво е обединението. Единството с Твореца се постига чрез единство между творенията, от общото кли, което поправяме, обединявайки се един с друг.

За тази цел е необходимо, правилно да изградим всички съставни, за да може, замисляйки се за условията, посредством които се постига единство с Твореца, човекът точно да ги определи.

Размишлявайки за тях, той започва да прави вътрешен анализ: има ли потребност от единство с Твореца? Проверява – има ли желание да се обедини с другарите, иска ли да се смири пред тях и да ги приеме като най-великите хора на поколението.

Разбира се, тук става дума за духовно, а не за материално обединяване на другарите. Макар, Баал а-Сулам да пише, че е полезно и външно да принизиш себе си пред тях – но ние все още не сме дорасли до това. То само ще внесе изкуственост, ще ни обърка и ще изкриви правилните взаимоотношения.

От крайната цел – сливане с Твореца, – човек разкрива етапите на пътя и проверява средствата. Тогава вижда, доколко му е необходима целта, отвежда ли го тя през вратите на сълзите.

 „Врати на сълзите” означава, че човек много иска да се обедини с другарите, но не е способен да го направи.

В такъв случай, за него няма смисъл да търси по-нататъшен път към единството с Твореца, защото не може да изпълни първото условие. Стоейки пред вратите на сълзите, той трябва само да открие скръбта по желаната цел, за да заплаче истински.

И това зависи от общата работа в групата – от това, доколко човек ще поеме духовната потребност от обкръжението и ще осъзнае, че няма нищо по-важно. Той трябва да усети в себе си изгарящ го огън, заради това, че все още не е постигнал целта, трябва да се разкъсва от напора на желанието и пламъка.

Само обкръжението може да доведе човека до такова състояние. И тогава, неговият вик задължително ще се увенчае с успех – ще доведе до единство с другарите, до едно голямо желание, в което ще се разкрие висшата сила.

Всичко зависи от необходимото желание, от потребността, стремежа, от издигането на МАН, от усещането за недостига на единство в поправянето на онова, което е било разбито. В крайна сметка, всичко се свежда до това.

От урока по статия на Рабаш, 28.12.2010

[31009]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Въпрос: За да получа сила от приятелите, аз трябва да ги ценя. Но как мога да ги ценя, ако съм егоист?

Отговор: Ти цениш връзката между хората или, с други думи, между душите. Външно единственото нещо, което може да бъде между хората, е омраза, завист и подобни. Но зад външната фасада всеки човек съдържа вътрешно аз – силата на отдаване, която е скрита вътре в него.

Сякаш пред теб има два екрана: външен и вътрешен. На външния екран виждаш този свят, докато на вътрешния всички са свързани чрез силата на взаимно отдаване. Душата е силата на отдаване, която е скрита от нас. Към тази картина ти се обръщаш, желаейки да я разкриеш, и да се разтвориш в нея. Не се занимаваш с външните форми.

Какво означава да обичаш ближния като самия себе си? Когато се обърнеш към вътрешната картина, ще видиш, че там няма разбиване, а че всички приятели са свързани един с друг. Това е Шхина. Тя съдържа взаимност, единство, взаимно поръчителство и, с една дума, всичко освен теб. Ти искаш да станеш част от нея, изискваш и молиш за това.

Това е значението на изграждане на правилно обкръжение. Иначе виждаш приятелите само външно и там не намираш нищо. Творецът преднамерено е нарисувал тази картина, така че като разкъсаме завесата и погледнем надълбоко в нашия съюз да разкрием точното обкръжение, за което говори Баал аСулам в „Свободата”.

Към това обкръжение трябва да се обърнеш и от него трябва да изискваш всичко. Там всички са поправени; като се включиш в приятелите, ще разкриеш Твореца между тях, тоест общата, включваща в себе си всичко, сила на отдаване.

В кабала, освен простата сума, има понятие за всеобхватност (коалел), което е цялостната сила на всички. Например общата сила на 100 човека е равна на 100. Но в техния съюз го има Творецът, като допълнителна сила, която е по-дълбока, духовна и всеобхватна.

Затова приятелите са способни на всичко, защото са отхвърлили егоизма си, за да разкрият Твореца, да разкрият корена и да се съединят с Него. Те не постигат четирите степени на неживо, растително, животинско и човешко, а постигат Твореца. Не постигат Нефеш, Руах, Нешама и Хая, а постигат допълнителната светлина Йехида, която не е била там преди това; Кетер, точката на буквата Йод.

Ако човек желае да работи с обкръжението, то обкръжението е готово за него. Тогава той вижда всички хора като най-великите на поколението. И наистина, във всеки един от тях има гигант. В крайна сметка, ако те имат вътрешен духовен стремеж, то вътрешно те са вече свързани. По принцип вътрешно цялото човечество е свързано, но ти трябва да се обърнеш към тези, които и външно изразяват духовно желание поне малко. Тогава ти имаш обкръжение.

След това, доколкото се снижаваш по отношение на обкръжението и го цениш, ще получиш сила от приятелите, докато най-после не достигнеш вратите на сълзите. Духовността ще стане най-същественото нещо в живота ти, но в същото време няма да имаш никаква възможност да я достигнеш. Тогава ще заплачеш.

Тогава ще плачеш на реалността, която разкриваш като взаимно отдаване, на общата сила, която е там, наречена „взаимно поръчителство”. От там ти ще получиш това, от което се нуждаеш, желанието или нуждата да станеш част от приятелите. След като разграничиш много детайли на свързването, ще влезеш във вътрешната картина.

От урока по статия на Рабаш, 28.12.2010

[31003]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Четейки „Зоар“, ние трябва да мислим за това, че не ни достига единствено светлината Хасадим.

Ако аз погледна на същата тази реалност, в която съществуваме, но в светлината Хасадим, изхождащото от мен намерение за отдаване, ще видя вместо настоящата реалност – духовната.

За да започна да усещам висшия свят, не ми достига само светлината Хасадим, излизаща от мен към всичко обкръжаващо.

Обикновено ние губим много време, сили и самия живот за съвършено безполезни и независещи от нас действия. Единственото, което можем да направим – е да приведем себе си  до  светлината Хасадим, за да се прояви тя в нас, в свойството отдаване, в което се облича светлината Хохма, в знанието, в постигането на Твореца.

А всички  действия, които извършваме, освен постигането на свойството Хасадим – отношението на отдаване към обкръжението, предизвикват само отрицателна реакция свише, която ни поправя, но по дългия път на страданията, и в крайна сметка ни връща към пробуждане на отдаването, но вече по пътя на страданията.

Затова, ако човек постоянно си изяснява какво е необходимо за да постигне онова единствено действие, което може да излиза от него, свойството отдаване – това означава, че той чака спасение. Именно това трябва да усещаме по време на четене на книгата „Зоар“.

Кабалистите са разкрили тази духовна реалност. Какво не ми достига, за да разкрия това същото, да видя за какво говорят те? Не ми достига единствено светлината Хасадим…

От урока по книгата „Зоар“.Предисловие, 28.12.2010

[31027]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Зоар, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Рабаш, „Шлавей Сулам”, 1988/89, статия 3, „Разликата между вратите на сълзите и останалите врати“: „Дори, ако човек плаче с горчиви сълзи, но плаче за ненужното – никой няма да откликне на неговия плач.

Пред този човек се намират вратите на сълзите, и те са затворени, и не допускат неговата молитва да влезе. За ненужното не се плаче. Прието е да се плаче само за жизнено необходимото.”

Въпрос: Какво се нарича „плач” в духовното? Как човек разбира, че плаче истински? Трябва ли групата да стигне до плача?

Отговор: Разбира се – и групата, и всеки един в нея. Именно това е „молитвата на множеството“. Всеки се моли за всички и за себе си включително. На този принцип са изградени молитвите в молитвеника.

Плачът – това е малкото състояние (катнýт): аз знам, че сам не мога да постигна единство и дори не мога да го пожелая. Още, преди да се убедя, че не съм способен на духовно действие, трябва да разбера, че преди всичко тук е необходимо стопроцентово желание: „Нека направят това заедно с мен!“ И това желание, също не мога да придобия сам.

Например, надявал съм се сам да се излекувам от някаква болест, но постепенно съм осъзнал, че това е невозможно. След като съм се настрадал и съм загубил много сили, аз виждам, че нищо не мога да направя. Оказва се, че мога да се излекувам само с помощта на лекар. Къде е проблемът?

В това, че трябва да помоля лекаря. Аз трябва да искам, трябва да моля настойчиво за операция. И трябва да желая това наистина макар, че много ме е страх. Страхът ме спира, но безизходността на ситуацията ме тласка към молби за помощ.

Така е и при нас. В зависимост от напредването, все по-ясно чувстваме, че ни  предстои операция по отстраняване на егоизма – на същия онзи егоизъм, който ни ръководи в живота и ни поддържа във всичко. Но, как мога да моля, дори да помисля за излизане от него?

Само посредством висшата светлина.

Желанието трябва да получа отвън, от групата – да го получа по неволя. За това е казано: „от ло-лишма стигаме до лишма“, т.е. от егоистичното намерение – до алтруистично. Аз се устремявам към това, което е било противоположно на сегашното ми «аз»: всички мои грижи да бъдат за ближния, всичките ми пари, освен „екзистенц – минимума“ да отиват за ближния – всичко да бъде за ближния.

Възможно ли е да поискам това така, сякаш  в живота няма нищо по-важно? Възможно ли е да моля за това и тези мисли да не ме напускат нито за секунда? Възможно ли е да плача за това?

Да допуснем, че ми показват молба за отдаване: „Моля да ми осигурите алтруистично желание, за да мога във всичко, освен жизнено необходимото, да се грижа за другите“. Подпиши се! Моля. Пожелай! Как да пожелая? Та, аз не мога да създам ново желание в себе си.

Вярно, но ако принципно си съгласен, тогава започни да работиш в група и необходимото желание ще дойде при теб от другарите.

В обкръжението е заложена духовна сила – силата на Твореца. От самите другари нищо не зависи – така е замислено изначално. Ако се обръщам към обкръжението, към нашата вътрешна взаимовръзка – там намирам всичко. Там разкривам всички стъпала, сили и състояния – до самия Край на поправянето.

Изведнъж се разкрива, че сме обединени, и в нашето сплотяване усещам всички духовни явления, включително до пълното единство. Всичко, за което говори науката кабала, аз разкривам там  –  в нашата взаимовръзка.

Силата на отдаване между нас – ето какво е връзката между душите. Душата – това е силата на отдаване в човека, част от Твореца свише.

От урока по статия на Рабаш, 28.12.2010

[31006]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Въпрос: Ако на душите се удаде да се съединят, във връзката между тях се разкрива Творецът. Кой създава тази връзка – ние или светлината?

Отговор: Ние никога нищо не правим. Всичко извършва само светлината. Тя е разбила желанията (келим) и ги поправя.

Ние само трябва да проявим нашата готовност да издигнем МА”Н, да помолим светлината да направи това – да поправи нашата връзка, да се разкрие между нас, да ни напълни. Тя ще направи всичко.

На нас не ни е необходимо нищо освен молбата – както малкото дете през цялото време крещи и изисква. Това е цялата наша работа. Няма нищо по-лесно – изисквай, моли, крещи! Задължи го!

Това се нарича ”победиха Ме  Моите синове”. Ние Го притискаме, изискваме от Него – и само това Той очаква. Така работи цялата висша система – тя чака само молба отдолу, защото всички стремежи на Бина (Висшата Майка) са само ”да нахрани” душите, да ги напълни със светлина.

От урокa по статия на Рабаш, 24.12.2010

[30751]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Четенето на „Зоар” е много особено четене. Ние сме желанието за получаване на наслаждение. Творецът развива желанието в нас и ни отвежда в група – говорим за хора, които според тяхното вътрешно развитие, очакват да започнат да разкриват духовното.

От групата получавам допълнително желание, наречено “стремеж”, което придобивам благодарение на моята работа в групата, докато полагам усилия да се обединя с приятелите. Въпреки моето нежелание да стана едно с тях, аз работя над това, прилагайки всички възможни способи да получа пробуждане от тях.

Така аз получавам от групата: 1) допълнително пробуждане или стремеж за духовното; 2) осъзнаване на злото, на моята егоистична природа и нежелание да се обединя с другите; 3) важността на целта – да стана подобен на Твореца, постигане на отдаване.

Знаейки всички тези условия, аз започвам да чета книгата „Зоар”. Сега – докато чета „Зоар” с желание да постигна отдаване, със съзнанието за моето съществуване в желанието да получа наслада, полагайки допълнителни желания, които получавам от групата – аз изисквам изменение.

Но какво означава да “изисквам изменение”? Ако аз вече се намирам в тези желания и силите вече работят върху мен, то аз със сигурност ще се изменя, тъй като „Зоар” сама по себе си е светлината.

Какво означава “аз притеглям светлината, привличам я”? Моето отношение към учението трябва да бъде такова, че сега, докато чета „Зоар”, аз се докосвам до силата на светлината, така че тя да ми въздейства, измени и поправи.

Сама по себе си светлината не прави нищо. Желанието нараства и се изменя поради непрекъснатата светлина, която пребивава в пълен покой. Затова когато изисквам изменение от светлината, аз в действителност не го искам направо от светлината. Аз искам моите желания да се променят и да станат по-мощни в изискването на светлината.

Докато четем „Зоар”, трябва да мислим по такъв начин. В резултат ще разберем, че всичко зависи от нас и ние се намирам срещу неизменимата сила, която е готова да ни помогне и измени за добро.

Затова аз започвам да чета „Зоар” с всичките мои изисквания за поправяне, по-голямо егоистично желание, което е противоположно на светлината, желанието да се изменя и уподобява поне малко на светлината. Аз трябва да почувствам това централно искане да бъда променен в желанието за получаване като трън, който продължава да ме дразни.

Такъв трябва да бъде моят подход към четенето на „Зоар”. Аз трябва да почувствам този “трън”. В края на краищата, ако имах треска в пръста си, тогава колкото и да се старая, няма да мога да се съсредоточа над учението, четенето и слушането, защото силната и остра болка би ме разсейвала.

Ние трябва да почувстваме тази “остра болка” докато четем „Зоар” по такъв начин, че да не ни остави. В момента, в който престана да чувствам това, то аз не уча Тора, а  някаква премъдрост, както е написано: “Вярвай, че народите притежават мъдростта”.

“Народите” са тези, които не искат да се изменят. Ако човек желае да се промени, това означава, че той “учи Тора”, тъй като светлината, съдържаща се в нея променя и връща към източника, Твореца. Имено тук е разликата.

Човек може да бъде в един момент “народите”, а в друг “Исраел” (стремящ се към Твореца). Ако той не желание да се промени, той се смята за “народите на света”. Тогава той се занимава с премъдрост. В момента, в който той поиска да се промени и да стане подобен на Твореца, то той “учи Тора”, т.е. изисква поправящата светлина.

От урокa по книгата Зоар, 17.12.2010

[30044]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Зоар, Изучаване на кабала, Молитва, Намерение - Няма коментари→

„Учение за Десетте Сфирот”, т.3, ч.8, въпрос 27: „Време и място в духовното означава обновяване на формата.

И тъй като парцуфът расте само за сметка на множеството сливания („зивугим”) и предаването на светлините, различаващи се една от друга, които го изграждат всички заедно, те се наричат „месеци на вътреутробното развитие” или период на развитие на зародиша, който може да продължи 7, 9 или 12 месеца – в зависимост от количеството на порциите светлина, необходими за неговото формиране.”

В крайна сметка, ние изучаваме измененията, на които бива подложено желанието за наслаждаване и пресмятаме броя на тези изменения, обновявания, които се наричат „месеци” („ходеш”/месец – от думата „хидуш”/обновяване).

В духовното няма време. Времето се определя чрез броя на измененията, през които сме преминали, а не от движението на стрелката на часовника или от промените на външния фактор. Колкото съм се променил – толкова време е изминало. По този начин се определя времето в духовното.

Затова, период на развитие на зародиша означава, че преминавам от едно състояние в друго (преминавам/„овер” – от думата зародиш/„ибур”). Аз трябва да мина през определено количество изменения, за да премина от вътреутробното развитие вътре във висшия, към развитие извън него.

Сега също се намирам във висшия и той ме развива. При това, изобщо не влияя на измененията, на които се подлагам в процеса на развитие. Инстинктите и силите, страданията, които усещам, ме принуждават да се променям и аз преминавям през тези изменения по неволя.

След това настъпва друг етап – започвам да усещам, че за това има някаква причина, голяма потребност, че има висш, който извършва в мен всички тези изменения, желаейки да започна да узнавам за съществуването на системата за управление, за причинно-следствения порядък на развитие, за началото и целта на целия този път. Така, в нашето време започва да се пробужда целия свят.

След това стигам до осъзнаването, че сами трябва да предизвикаме тези изменения. От някакво състояние и нататък, висшият вече не сменя времето за нас и така ни принуждава да се развиваме.

Сега, висшият само ни добавя светлина, която усещаме като зло, но ние не се развиваме за нейна сметка, а само стигаме до осъзнаването, че сме длъжни да изискваме развитие от него. Тоест трябва вече сами да участваме в развитието – да го искаме.

Висшият ме принуждава не към извършването на самото действие, а само към това, да се обърна с молба към него, да го помоля да извърши това действие. По средата трябва да бъде моята молба. Засега, тя може да бъде продиктувана само от моя вик – от това че се чувствам зле.

След това, аз се развивам и от мен се иска, този вик да изхожда от осъзнаването на доброто, когато разбирам, че всичко това е заради моето благо. И макар, все още да се чувствам зле, вече осъзнавам, че това е добро за моето развитие, тъй като съм длъжен да се издигна на следващото стъпало. Тогава вече, висшият изисква от мен не вик, а сътрудничество в развитието. Това се нарича партньорство.

После, ние стигаме до състояние, когато висшият изобщо не ме пробужда, а трябва да търся в себе си възможности да се пробудя, използвайки обкръжението. Аз трябва да пробудя висшия, за да ме пробуди той, а след това да се съглася с неговото действие и да кажа как трябва да го извърша. Сякаш разбирам и избирам за себе си желателната форма на действие – и тогава висшият го извършва.

В резултат, ние постигаме такова състояние, при което аз насочвам във всичко висшия. В началото на пътя, той е извършил всички тези действия над мен – от началото, до края, без нищо да разбирам. А в края на пътя, аз определям всичко от началото до края – и само използвам силата на висшия.

Целият ни път се състои в това, че придобиваме все по-голяма независимост и самостоятелност, все повече уподобявайки се на висшия.

От урока по „Учение за Десетте Сфирот““, 16.12.2010

[29951]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Молитва, Намерение - Няма коментари→