Конгреса в пустинята Арава. Урок №3

Въпрос: Какво е най-малкото усилие, което всеки трябва да направи, за да разкрие сърцето си и накрая да отвори този вход към духовния свят?

Отговор: Аз трябва да включа всички в сърцето си – това е първата и основна мисъл. Ти можеш да обмисляш това, ако искаш, или да си останеш само с усещането. Всичко зависи от това, как работиш – в сърцето и в разума. Възможно е да не искаш да излизаш извън усещанията – това зависи от човека. Например, на мен, тъкмо обратното, помага ми, ако прибавя разум – с това усилвам своето усещане.

Събирам всичко в сърцето си, спомняйки си, че цялата вселена се намира вътре в човека, и човек включва в себе си целия свят. И затова включвам в сърцето си всичките си другари, тъй като за сега не съм способен да обхвана целия свят.

Ако имам стремеж към тях, то без съмнение, те също се устремяват към мен. Дори не трябва да говорим за това. И тогава започвам да усещам, че те наистина всичките се намират вътре в мен – с едно дума, сякаш майката усеща децата си вътре в себе си.

Така достигам до вярното възприятие на реалността, която цялата се намира вътре в мен. Баал а-Сулам пише, че цялата картина на света възниква в задната част на мозъка ни, и ние усещаме целия свят в своето сърце. Не съществува никакъв свят, извън моето усещане.

Моето сърце – това е Малхут на света на Безкрайността, а ако аз включа в себе си всички, то ще стана Адам Ришон, и в мен ще се прояви картината на Твореца. Моят материал ще приеме формата на Адам, а когато в него се облече формата на Твореца, това ще се нарече сливане на творението с Твореца, или съединението на Зеир Анпина и Малхут.

От всички страни аз получавам потвърждение, че всъщност повече нищо не трябва, освен да поберем цялата реалност вътре в себе си. А започвам от работата с другарите, защото тогава можем да се влияем един на друг и да си помагаме.

Първото разкриване на сърцето зависи от онова, доколко аз изведнъж разбирам, че нямам друг избор. Вече напълно съм се отчаял и съм вдигнал ръце, виждайки, че нищо не съм постигнал. Убедил съм се, че нямам никаква друга възможност да постигна източника на живота, да постигна смисъла му. И затова съм готов да се разкрия.

Независимо, че можеш да решиш, че още не си проверил всички възможности. Човешкото его винаги го убеждава, че той все още може да опита сам да постигне успех по някакъв друг начин. Само в резултат на пълно разочарование, човек стига до съгласието да се обедини с другарите.

Това е последното, което ми остава. Ако се разочаровам от всичките си занимания, ако съм получил отрицателен резултат от всичките си опити за успех – само тогава се съгласявам поради липса на изход, от отчаяние и силен натиск. Все едно, новороденото да бъде радостно да остане в утробата на майката, но тя го натиска и го изхвърля навън. Независимо, че то не иска да излиза навън!

Вие може да си мислите, че синовете Израеливи са искали да напуснат Египет? Те дори и в пустинята крещели, съжалявайки, че са напуснали Египет, където са имали всичко. Никой не иска да се ражда в духовния свят, защото ние всички сме – егоисти. Това е много тежък преход, и затова той е толкова тесен (цар) и се нарича родилни мъки (цир, царот).

Разказва се, че бременната ламя отива високо в планината, и докато не се появи змея, който жали за нея – тя не може да роди. Змеят – това е най-страшния егоизъм. И докато той не се разкрие в човека, той не е готов да се роди.

От 3-я урок от конгреса в Арава, 24.02.2012

[71428]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - Няма коментари→

Въпрос: На конгреса в пустинята ние искахме да получим такава енергия, която позволява да достигнем обединение. И на мен ми се струва, че това наистина се получи?

Отговор: Мисля, че този конгрес беше особен с това, че достигнахме определена точка на сливане. И в нас вече е останал ”запис” от нея (решимо) – в цялата група и във всеки от нас.

Онова, което се е случило веднъж в духовното, вече не изчезва и този запис (решимото) означава, че ние вече сме изградили духовния съсъд. Всеки го усеща в някаква степен, повече или по-малко, но този съсъд вече съществува. Той вече се е родил! Но в такава форма, че трябва да добавим още усилия, за да я почувстваме, за да я разкрием по-ясно и по-ясно.

Към този общ съсъд трябва да се отнесем като към Шхина – мястото за разкриване на Твореца. Колкото по-силно се обединяваме, толкова по-голямо удоволствие Му доставяме. Благодарение на своето единство, обединявайки нашите желания, ще можем да даваме наслаждение на Твореца, от което ще започнем да усещаме светлина в желанията ни, а съгласно това ще почувстваме своя духовен подем и разкриването на Твореца пред творението.

Трябва само с голяма чувствителност и внимание да се отнесем към това общо чувство, което се е родило в нас. Нито за миг не трябва да се спираме на едно място. И нищо не зависи от броя на действията, а от промяната на намерението – тоест от нашето отношение към постигнатото обединение.

Ние достигнахме единство, създадохме съсъд, сега се пита: какво ще правим с него по нататък? Това е най-главното – качествена промяна в характера на нашата работа с него. В това се състои постоянното изясняване, търсене, решения.

За това ти се налага сам да помислиш. Ако сега ти разкажа това, то ще открадна твоето усилие. Сякаш съм донесъл на детето подарък, кутия лего, а след това я грабвам от ръцете му и започвам сам да го нареждам.

От урока по статия от книгата Шамати, 02.03.2012

[71517]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Конгреси и събития - Няма коментари→

Конгрес в пустинята Арава. Урок №2

Въпрос: Вие казвате, че ни липсва радостта. Как можем да я разкрием, заедно с това разбито сърце, което е необходимо, за да се изгради духовният съсъд?

Отговор: Радостта се разкрива от чувството за важност на целта, осъзнаването на връзката с висшия. Дори да не съм получил желаното, но се движа към него, аз съм в този процес, работя за изпълнение на важна за мен цел. Всичко това трябва да предизвика в мен радост.

А освен това, човек е продукт на своето обкръжение, и ако той не чувства радост, значи обкръжението не му оказва желаното въздействие. Трябва да се погрижите за това.

Всеки път оставам изумен отново – нима е толкова трудно да бъдеш радостен? В крайна сметка са ни дадени всички условия, за да разкрием Твореца. А ние все от нещо сме недоволни – какво още искаме? Не разбираме, че всеки един миг може да стане разкритие.

Липсва ни само нашата готовност. А едно от нейните условия – е радостта. Тя показва нашата оценка за важността на духовното – а точно това не достига. Смятаме се за по-важни от Твореца – и затова Той не ни се разкрива.

Престанете да определяте свои условия и изисквания – и ще видите, че това разкриване ще се случи веднага. И ако ти имаш искане, то как може да бъде така, че да се намираш в отдаване?

Казваш, че искаш да разкриеш Твореца? Но Той е отдаващ, и ти искаш да разкриеш Неговото отдаване – и по този начин ти самият да станеш отдаващ. Как можеш да имаш каквито и да е претенции? Тука едното е напълно несравнимо с другото.

От 2-я урок на конгреса в Арава, 23.02.2012

[71341]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - Няма коментари→

Конгрес в пустинята Арава. Урок №2

Въпрос: Откакто дойдох на конгреса, моят вътрешен „фараон“ през цялото време ми казваше: „Каквото и да направиш, където и да работиш – в кухнята, или да чистиш тоалетните – няма значение, ти ще се наслаждаваш от това, че доставяш удоволствие на другарите си“. И накрая аз му казвам: „Но аз имам друга цел – ние с другарите да постигнем единство“, а той отговаря: „Все едно, това единство, към което се стремиш, в крайна сметка ще бъде заради самия теб “. Какво да правя?

Отговор: Наслаждавайте се! Ако мога  да извършвам различни физически или психически действия  заради групата, да мисля постоянно за другарите си и да се наслаждавам от това – моля, наслаждавай се! И защо не?!.. Кой казва, че трябва да страдаме?!

Но след няколко подобни действия, ще видиш, че изведнъж преставаш да изпитваш наслаждение и внезапно започваш да се питаш: „За какво ми е необходимо? Защо?“ -Ще се разкрие Фараонът.

Отначало има „седем сити години“ – всичко е хубаво и прекрасно, наслаждаваш се егоистично. Твоят фарон е прав като ти казва: „Всичко, каквото и да правиш – ще бъде за мен“.

Така че, прави го за него! Както и в Египет, първите седем благополучни години всички работят и всичко правят за фараона. Но в крайна сметка разкриват, че това е зла сила. Как така изведнъж? Защо вместо добрият фараон, дойде лошият? Защото те са се приближили до Твореца.

Желанието ти за наслаждение отначало звучеше добре: „Каква добра група, интересно обучение, прекрасни другари! Искам да бъда заедно с тях, готов съм да работя навсякъде – в кухнята или да чистя тоалетните – всичко е прекрасно в такова общество, аз се наслаждавам на всеки миг“.

Така се чувства всеки начинаещ, идвайки в групата. А след това изведнъж започва да пренебрегва, да избухва, за нищо не го е грижа, нищо не му се иска: „Какви ти дежурства? Защо?“

Защо? – Започват „седемте гладни години“. Какво означава „гладни“? Човек не чувства наслаждение от това, че се намира в групата, с другарите си. И това е напредъкът.

Всичко се разкрива по реда на стъпалата. Затова трябва да бъдем радостни и сериозни, и да вървим направо към целта. А каквото ще се разкрие по пътя – то ще се разкрие. Тора ни разказва за това. Тъй като Тора е инструкция, тя ти обяснява с какво ще се сблъскаш и какво ще правиш по пътя към разкриването на Твореца. И затова нямаш избор: трябва да влезеш в Египет, да работиш за фараона, да избягаш от него и тогава ще получиш Тора – инструкция, как да напредваш по по-ясен път.

Цялата Тора говори само за поправяне на желанията. Своите 613 желания (ТАРЯГ) ти ще поправиш от намерение „заради себе си“ на „заради отдаване“ – и тогава ще разкриеш Твореца.

От 2-я урок на конгреса в Арава, 23.02.2012

[71268]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - Няма коментари→

Конгрес в пустинята Арава. Урок №2

Въпрос: Дъщеря ми е на няколко месеца и за да се научи да се обръща, аз я слагам на корем и й давам време да се постарае да се обърне по гръб. Но ако тя дълго време не успее и плаче, аз я обръщам. Защо Творецът не ни помага да се преобърнем, виждайки как всички ние се стараем да направим това, но не ни се отдава.

Отговор: Творецът е по-мъдър от теб. Ти или някой умен доктор решавате, че детето точно на тази възраст трябва да се преобръща само? А след това всеки се разкайва за направената грешка и решавате точно обратното – т.е. сами сте принудени да се преобърнете…

Проблемът е в това, че ние не вярваме, че някой предано се грижи за нас отгоре. Висшата светлина стои точно срещу съсъда, започвайки от самия свят на Безкрайността. Там, в Безкрайността, светлината и съсъдът са се сливали в едно цяло. Но ако светлината по този начин запълва съсъда –  творение няма, тъй като него нищо не го отделя от светлината.

Така съществуват неживата, растителната и животинска природа – желанието за наслаждение автоматично изпълнява заповедите, напълващи го със светлина, без каквито и да е въпроси. Както машината, която без да пита каквото и да е, се подчинява на работещия в нея двигател.

Но за да се създаде човека, трябва да се построи нещо самостоятелно. А как той може да бъде самостоятелен, ако „Няма никой освен Твореца”? И затова Творецът е принуден да изчезне и да остави празно място. То е празно, защото в него творението не разкрива Твореца.

Всичко си остава, както си е било – ние се намираме в света на Безкрайността. Но сме загубили усещането за това състояние – светлината си е отишла от нашето желание и го е оставила празно. И сега това желание трябва да приеме формата на светлината. И според степента, в която това ще се осъществява, светлината ще се връща и ще се облича в него.

И тогава творението ще приеме форма като тази на светлината. При това, то ще остане противоположно на светлината, съгласно своя материал, но ще се уподоби на нея по свойства. Ето това желание се нарича творение, човек – това ще бъдем ние.

Целият този кръг, започващ от света на Безкрайността до нашия свят и обратно, ни е нужен само за да разкрием Твореца, желанието, което се нарича човек. Ние с вас се намираме в този процес – само за да разкрием Твореца относно себе си.

От 2-я урок от конгреса в Арава, 23.02.2012

[71344]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - Няма коментари→

Конгреса в пустинята Арава. Урок №1

Събрали сме се тук, за да хванем нашето намерение и да не го изпускаме нито за секунда. Това се нарича човек, глава, изясняване – а всичко останало е без значение. Ако навлизаме все по-дълбоко в този анализ, то изведнъж ще почувстваме, че се намираме в общото пространство. Един по-добре, друг по-зле – но това е без значение, главното е, че се намираме в едно поле и заедно изясняваме намеренията си.

Всеки може да се намира в своето състояние, но когато всички анализират намерението, в тях се поражда вътрешна молитва, как по-добре и по-разбрано да го изяснят: егоистично ли е или е отдаващо, натам, накъдето съм погледнал, какво съм казал, какво съм надушил, какво съм направил – абсолютно всичко, на всички нива. До такава степен, че ще започнем да усещаме как вътре в тялото ни тече кръвта, работи нервната, лимфната и другите системи.

Човек ще види цялото творение прозрачно и ще разбере, че всичко работи заради егоистичното получаване. А той, виждайки всичко това, иска да си изясни какво може да означава: „заради отдаването”?!

Благодарение на усилията да си изясним намеренията, започваме да усещаме групата. И тогава усилията на всеки се прибавят към останалите – в изясняване на намерението и стремежа да постигнем отдаването. Намерението за отдаване не може да бъде лично, индивидуално. То винаги се съединява с такива намерения като на другите.

И затова, в това намерението за отдаване, в стремежа си към него, изведнъж започвам да усещам, че не съм сам. Редом с мен има огромни сили, които изведнъж забелязвам, големи източници на отдаване – душите на кабалистите от всички поколения. Аз се чувствам като малко дете, което иска да се присъедини към тях– да ги хвана за ръка, за да ме водят те, както възрастният води детето да го учи, направлявайки го.

Казано е: „Душата на човек ще го научи”. Моят стремеж към намерението за отдаване ме въвежда вътре в общия кръг. И тогава достигаме обединението, и случайна мисъл за моето намерение, която може да бъде лоша, и търсенето на добро намерение за отдаване – всичко това заедно се включва в нашата обща молитва. А на нея – ще получим отговор.

Ако поне малко можем да се съединим в това намерение за отдаване, то ще разберем необходимостта от взаимното поръчителство, при което всички влияят на всички, и всички помагат на всички. Всеки от нас добавя към останалите своето влечение към отдаването. И тогава тази молитва ще достигне до висшия корен, и той ще ни даде възможност да живеем в намерение за отдаване.

Само тогава ще разберем, че цялата тази реалност всъщност е егоистична. Не се случва никаква промяна между нея и висшата реалност, а всичко си остава, както си е било: неживата материя, растенията, животните, хората. Ние само започваме да ги виждаме през очилата на алтруизма, през призмата на отдаването. И тогава наистина ще виждаме през тази реалност, даже през своето тяло, и ще видим обратния свят, задвижван от противоположното намерение. Светът е вечен, съвършен – в допълнение на този, който виждаме сега.

От 1- я урок от конгреса в Арава, 23.02.2012

[71246]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Конгрес в пустинята Арава. Урок №1

Трябва да се радваме много за това, че стигнахме до най-важната работа, до най-важното уточнение, което съществува във всички светове – дори в духовните. Както пише Баал а-Сулам, няма по-щастлив момент в живота на човек от мига, когато той открива, че не е в състояние да се измъкне от своето его и никакви собствени усилия не могат да му помогнат. Тогава идва  първата му молитва, първият вик към Твореца.

Този първи вик е и раждането. Така първата работа на току що родило се бебе е да изплаче. И това означава, че се е родил човек.

Да се надяваме, че ще постигнем този вик – и вече ще бъдем Човек. Ето защо усилията, които прилагаме за това, се наричат родилни мъки. И трябва да се радваме, че сме дошли до това. А и кой въобще ги достига! Трябва да бъдем радостни и в същото време – сериозни. Но радостта трябва да бъде от състоянието, от мисията. С това започва духовният живот.

Когато се ражда бебе, възрастните се радват, а то плаче и крещи. Така и Човекът в нас (този, който е изяснил и свършил цялата работа) – се радва, а бебето, което се ражда сега, все още страда от напрежение, мъка и неудобства. Те двамата трябва да бъдат заедно.

От 1-я урок на конгреса в Арава, 23.02.2012

[71174]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Конгреси и събития, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Конгрес в пустинята Арава. Урок №1

Въпрос: Усеща ли човек действието на светлината, връщаща го към Източника? И ако да, как той чувства това въздействие?

Отговор: Светлината, връщаща към източника, действа върху нас постоянно. Но нейното действие се разкрива след няколко етапа, по които преминава през нас. Както при четирите стадия на разпространение на пряката светлина, когато малхут достига своето окончание, и в нея се осъществява цялото осъзнаване на кетер, тогава се получава скок на новото стъпало, и малхут на висшия парцуф става кетер на нисшия. И отново се извършват множество вътрешни действия – от кетер до малхут, стъпалото приключва – и става раждането на новото стъпало.

Затова светлината, от своя страна, винаги въздейства – разбира се с онази сила, с която човека я активизира. Но дори, когато светлината въздейства добре, трябва да се случат определено количество вътрешни действия, докато човек започне да разпознава вътре в тези действия кетер, корена – защо така се е случило, кой е направил това и т.н.?

Затова, ако започнем да усещаме, Кой се занимава с нас, за какво, какво Той желае от нас, как ни е създал, как ние трябва да реагираме на Него и как реагираме сега – това означава, че сме достигнали точката на малхут вътре в нас.

Така малхут в четирите стадия на разпространение на пряката светлина изведнъж усеща: ”Кетер е целият отдаващ, а аз – напълно получаваща. Аз не мога да се понеса такава! Какво да правя със себе си? Искам да се съкратя! Малхут има сила да се съкрати. Кабалистите разказват, че на такова високо ниво, действително има такава сила да се съкрати и да престане да работи с намерение да се самонаслади.

А ние нямаме такава сила. Защо нямаме? Защото трябва да достигнем до любовта и отдаването. Затова ние трябва да се съединим с другите, тъй като с това изучаваме, какво се нарича отдаване и заедно с другите да поискаме от корена, от кетер да ни даде тази сила.

Всичко е програмирано в точно съответствие с четирите стадии на пряката светлина – или направо, отгоре надолу, или в обратна посока, отдолу нагоре. Няма нищо друго.

Затова, ако човек чувства вътре в себе си, че започва да усеща, откъде пристига въздействието на светлината – това означава, че той вече е постигнал не само осъзнаването на злото, но и корена на това осъзнаване.

От първия урок в Арава, 23.02.2012

[71171]

Filed under: Духовна работа, Конгреси и събития - Няма коментари→

Надявам се, че на последния конгрес почувствахме абсолютната необходимост от система, която трябва да бъде свързана заедно, като „един човек с едно сърце“, за да разкрием в нея Твореца. От сега нататък трябва да виждаме цялата реалност през призмата на групата – като най-поправената структура, която съществува в този сят. А всички съществуващи в нея неизправности са характерни особености, необходими именно за това – да разкрият висшата програма и цел, тъй както „ползата на светлината пред тъмнината“.

От този момент нататък задачата ни е да засилваме все повече това усещане и да се опитваме да оставаме в него. Чрез групата, система от взаимотношения, която стана много важна за нас, вече можем да се отнасяме към себе си като към нейна част. Във всеки от нас вече няма нищо лично – той усеща себе си само като равноправен участник в общата система. Поправянето на целия свят, на всяка негова част, зависи само от степента на вътрешната връзка в цялостната система.

Образованието, разпространението – са само фактори, които допринасят за увеличаване на вътрешните връзки. Така постепенно осъзнаваме неща, които са още далечни и скрити от нашето възприятие, и ще научим какво означава цялата тази реалност и защо именно в такава форма трябва да я разкриваме: получавайки чувство за разединение и единство. А усещането за това единство трябва да разпространим нататък, в повече вътрешно пространство, във все по-високите измерения – в осъзнаване на Твореца.

Ние постигнахме страшно много на конгреса и трябва да ценим тази придобивка, и да се страхуваме да не я изгубим. Напротив, трябва през цялото време да засилваме и засилваме това чувство, за да може то да се прояснява все повече за всички нас като цяло, в някои повече, в някои по-малко.

И през следващите дни това чувство може още да расте и да се промени. В зависимост от това, доколко ще държим на целия свят и ще пазим чувството за постигнато единство, което е станало ясно за нас и в чувствата, и в разума, и осъзнаването, че само през него трябва да гледаме на всичко. В крайна сметка всичко, което се случва в света – това е само външна проява на липсата на единство или на неговото постигане.

Трябва да използваме всички възможности, които са ни дадени, да използваме всички повредени и поправени състояния, за да може всеки път все по-точно да разбираме нашето съединение, а чрез него – висшата сила, която е целта на всичко.

Пред нас е нашата ежедневна, специална работа, с която ще напредваме по-нататък. Нашата дейсвителност не е в конгресите, а именно в това, че ден след ден ще се отнасяме към целия свят като към проява на разбитото ни на части възприятие. Тя зависи от това, доколко искаме да обединим тези несъизмерими парчета, за да видим, усетим, да ги възприемем заедно в една непрекъсната  мозайка на света.

От урока по статия на Рабаш, 26.02.2012

[71031]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Конгреси и събития - Няма коментари→

Въпрос: Ние се завръщаме в групите си след конгреса в Арава. Как да укрепим връзката, която постигнахме?

Отговор: Трябва да изучим добре онова, което беше на конгреса – породеното от него усещане. Възможно е, ако още и още преглеждаме записите, това да ни помогне отново да преживеем тези състояния и да ги продължим. Основното е да не слизаме от достигнатото ниво и да разберем, че пречките ни се дават за подем.

Не е възможно цял живот да бъдеш на конгрес, това не би ни помогнало. Не случайно всичко е подредено така, че сега, след конгреса, към неговото стъпало ще се присъедини останалата маса, която не може да се вдъхнови самостоятелно.

Ние се причисляваме към четвъртата степен на чувствителност, присъща на материала на желанието – към ”човешкото” стъпало. А сега към нея трябва да се присъединят останалите, за да я направят перспективна. Става дума за пречките, идващи от човечеството, т.е. от стъпалото на ”животинската”, ”растителната” и ”неживата” природа. Те ще ни предадат пълното постижение на достигнатото и в тях трябва да виждаме ”подпомагане от противното”.

Преодоляването на тези пречки условно може да се раздели на два етапа:

1. Всеки път искам да видя реалността, в която няма нищо освен групата. Пред мен е само тя – общата система и през нея гледам на целия свят. Всичко, което става в света, е резултат, определящ се от качеството на връзката между нас. Такова възприемане на реалността се старая постоянно да поддържам в себе си, тъй като то е истинското. В тези усилия ще забележим, че наистина така е устроен светът.

1. Мога да нося в себе си тази картина дотолкова, доколкото да я видят всичките ми другари. Тук се изисква взаимна работа: ако се безпокоя за тях, то като отговор получавам сили, които ми помагат ”да остана на повърхността”.

По такъв начин0 се старая през цялото време да видя света през призмата на групата,  а също така се грижа за всичките си части, за всичките си другари, да не ги напуска и тях тази картина, да бъдем заедно в това световно възприемане. Съблюдавайки тези две условия, получавам от другарите си поръчителството, което се нарича ”скланям себе си и целия свят към оправдаване”.

В това всъщност се състои точката на анализа и избора, който има човек. За сега за нас тя се проявява точно така.

Ако не мога да се придържам към такъв подход в някой от своите анализи – то не си струва за сега да се показвам на показ, максимално да се придържам към възприятието, преминало през групата. В крайна сметка, всичките ни обръщения към света за използване на тази система ще ни навличат само проблеми, провали, хаос и неприятности, чак до смъртен изход. Всичките беди идват от това, че ние внезапно преставаме да виждаме единната система, поне в минимален размер. Раздялата с нея е смърт, т.е. отсъствие на комуникация между нашите части, вкарващо ни в духовното небитие.

От урока на Рабаш, 26.02.2012

[71008]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития, Поръчителство - Няма коментари→